Тайната на „Класика”

| от | |

books-text

Цветелина Стефанова

Пладне е. Жаркото слънце напича калдъръмените павета. Тежка мараня се носи из въздуха. Сякаш дрогирани от грижи, хората по улиците са помръкнали. Всеки замислено крачи по пътя си. Жегата е непоносима, а времето като че е спряло от задух. Нищо не вещае раждането на една мечта, която ще донесе своите плодове десетилетия по-късно.

Сред тълпата от уморени лица се промъква снажно момче с буден поглед. То крачи забързано, влизайки от дюкян в дюкян, сякаш търси нещо. Никой не му обръща внимание.

Градът е Кайро, а годината 1965. Момчето е на 12, дошло тук с майка си от далечна България, за да учи. Тя е лекарка, което дава възможност на двамата да пътуват много.

В този ден погледът на момчето е привлечен от изящна картина в антикварен магазин, сякаш нарочно скрита между старинни шкафове и канапе. Платното изобразява нощни облаци над двама лодкари. Сигнатурата сочи: Ернесто Спациани, 1917. Каква е магията, с която италианският художник е запленил детското съзнание, може само да се гадае. Но заглавието се ражда веднага: „Босфорът нощем”. Срещу няколко банкноти, грижливо скътани в малкото джобче (разбира се, помага и майката), картината става лично притежание. Това е първата покупка на момчето Жожо, която и до ден-днешен краси галерия-музей „Класика”.

Тя ще сложи началото на една страст, превърнала неосъзнатите детски мечти в хоби, а по-късно ще я съчетае с професионализма на историк – перфекционист до педантизъм в своите научни изследвания…

Така започва приказката за галерия-музей „Класика”, която, преди да се превърне във внушителна колекция от творби на стари майстори, минава през перипетиите на събирателството в ония години, когато имената на едни от най-големите български художници се произнасяха тихо и „на уше”, защото бяха, ако не забранени, то поне етикетирани като „упадъчни”. Един от тях е например Юлий Пинкас – Паскин, чието име и днес произнасяме с шепот, но не за друго, а от преклонение пред гения му… И от гордост. Защото „Класика” е единствената частна галерия у нас, притежаваща негови оригинали.

А защо музей ли? Защото тук има музейни експонати, наречени на езика на днешните търговци „непродаваеми”. От пръв поглед личи, че когато са били купувани, целта не е била печалба. Отново някой с буден ум и вещо познаване на българската история и живопис грижливо е съхранил: портрет на генерал Генов от Македоно-Одринското опълчение на художника Никола Ганушев; портрет на мъж с калпак от проф. Антон Митов; историческата картина на Никола Кожухаров „Три синджира роби”; портрет на пловдивчанка от Златю Бояджиев; Априлското въстание от Наум Хаджимладенов; „Ница, 1943” от Бенчо Обрешков; неповторими платна на Иван Табаков, Атанас Михов, Борис Денев, Стоян Венев, дори на Георги Данчов-Зографина – портрет на Димитър Матевски, съратник на Васил Левски; творби на Вера Лукова, Марио Жеков, Александър Мутафов, Васил Стоилов, проф. Стефан Иванов, Борис Стефчев, Александър Петров – Лавандулата, Димитър Казаков – Нерон, Атанас Яранов, Иван Пенков, Иван Соларов, Илия Петров, Борис Колев, Иван Ненов; шаржове от Александър Добринов; цариградски акварели на Владимир Димитров – Майстора; рисунки от затвора на Александър Божинов, Никола Танев…

Тук намират място и т. нар. живи класици, като Дора Кънчева и Петко Абаджиев, както и на Преслав Кършовски. Сред тях е и скулптурна глава на Христо Ботев от Йордан Кръчмаров, бронзова глава на Николай Райнов от Иван Минеков, гипсова фигура на Кирил Шиваров. Адрей Николов и Иван Лазаров са сред любимите скулптори на галерията…

Приказката не свършва тук. Днес галерия-музей „Класика” е с 21-годишна история и като дружество с ограничена отговорност има свои съветници: богати дами от Израел, Щатите, Западна Европа. Неподвластни на времето, по стените й греят истински бижута на родното изобразително изкуство, събирани от три поколения български интелектуалци. Някои от картините се продават, разбира се. В това отношение галеристите работят гъвкаво: на разсрочено плащане, с отстъпка при покупка на повече от две картини наведнъж, отдаване на творби под наем. Развиваме изследователска, консултантска и издателска дейност. Работим с експерти от Националната художествена галерия, Историческия музей, сътрудничим си с колеги от частни и държавни институции, приемащи термина „конкуренция” за градивен.

Наред с възхитата, която буди, колекцията на галерия-музей „Класика” за мнозина е обвита в тайна. Кой, кога и как е съхранил това богатство? Перачница на пари? Износ на антики? Черен трафик на картини? Ще чуете подобни приказки, дори ще ги срещнете в медиите. Ние ги отхвърляме с лека ръка и чиста съвест. Забравяме ги, заставайки на висотата, която ни подобава, за да кажем на всички, обичащи българското изкуство: „Заповядайте при нас! Вратите ни са широко отворени!” Защото амбицията ни е да превърнем галерията в средище на културен живот, където да се събират няколко поколения художници. В празнични дни да покажем видеофилми за известни творци. И вече го правим…

 
 

Зелда Сейър: Великата жена зад Скот Фицджералд

| от chronicle.bg |

Тя е твърде модерна, твърде смела и твърде остроумна, за да живее затворена в малкото градче Монгомъри в Алабама, където всеки ден прилича на предишния, а на разкрепостеното поведение не се гледа с добро око. Зелда Сейър е емблема на джаз епохата, която превръща всичко около себе си в ураган от чувства и събития. Заедно с Ф. Скот Фицджералд се оказват една от най-великите двойки в историята, чиято връзка е изпълнена със страст, недоверие, изневери, пиянство и психични проблеми.

Именно тази история се захващат да разкажат авторите на сериала на Amazon „Z: The Beginning of Everything“, който показва всичко през погледа на Зелда. На 17 тя среща бъдещия си съпруг и 30 години по-късно загива ужасяващо при пожар в санаториума, в който е настанена за лечение. Сериалът показва трудността на два силни характера със собствени мечти и амбиции да обитават едновременно тялото на една връзка, а Кристина Ричи успява да улови с невероятна точност смесицата между енергия и меланхолия, които въплъщава Зелда Фицджералд.

Продукцията е базирана на книгата на Терез Ан Фаулър – „Романът на Зелда Фицджералд“ (изд. „Обсидиан“, 2013), в който се проследява историята през погледа на Зелда – запознанството с автора на „Великият Гетсби“, връзката им, лудостта.

z: the beginning of everything

Времето, в което няма правилник за движение по пътищата

Действието се развива в една специфична епоха, в която момичетата не трябва да обличат твърде къси поли, да остават до късно с мъже, а автомобилите са без гюрук и освен това се движат, където им падне. Това е време, в което е логично навсякъде да звучи джаз, цигарите да се палят една от друга, а алкохолът е верен спътник на всяко изживяване.

На този фон едно 17-годишно момиче се опитва да пасне в свят, твърде тесен за духа й. Монгомъри, щата Алабама е родното място на Зелда Фицджералд. Именно там тя среща бъдещия си съпруг Скот, но решава да се омъжи за него едва след като стане известен и успял писател. Погледнато от този ъгъл, решението й не изглежда никак романтично. За щастие, сериалът гледа от друг ъгъл, за да оцени отношенията им – той разкрива мотивацията за всяко действие на своята главна героиня.

Момичето, за което няма граници

Кристина Ричи влиза в ролята на Зелда, след като е прочела романа за живота й. Тя е впечатлена до такава степен, че се превръща в един от продуцентите на сериала и се бори да го реализира. Самата Ричи разказва, че за нея е било трудно да бъде актриса и продуцент едновременно, защото ако играейки излиза напълно от реалността, то продуцентската позиция е изисквала да бъде здраво стъпила на земята и да преценява внимателно всяко действие.

В първия епизод южняшкия акцент удря неприятно слуха – звучи неестествено в устата на Кристина Ричи, което създава известен дисонанс. Оказва се, че снимайки пилотния епизод, екипът на сериала също е усетил проблем с акцента – много странен за ухото на съвременния зрител. Затова изменят леко говора, за да го вкарат по-позната за модерния човек рамка, в която именно го виждаме. Въпреки това в началото акцентът изважда Кристина Ричи от ролята и я кара да изглежда недостоверна. Впоследствие обаче актьорските й умения успяват напълно да заглуши този недостатък.

z: the beginning of everything

И ако Зелда изглежда пълнокръвна и аргументира действията си само с поглед, то Ф. Скот Фицджералд не е толкова естествен. Това се дължи на по-скованата игра на Дейвид Хофлин. Роденият в Швеция австралийски актьор сякаш е отстранен от ролята си. За да се подготви, Хофлин казва, че е чел книгите на американския писател с цел да вникне по-добре в персонажа му. Посветил е много време на „Отсам рая“ – книгата, която прави Фицджералд известен. Явно обаче това не е било достатъчно.

Въпреки че не писателят е главният герой на тази история, от екрана се усеща липсата на химия между Хофлин и Ричи, докато всъщност логиката изисква цялата история на персонажите им е да изградена върху бурната любов. Първият сезон на сериала не успява да разкаже за страстта в отношенията им и това е големият му недостатък.

Писателят в сянка

Епизодите представят Зелда не просто като муза, а като основен двигател в творчеството на Ф. Скот Фицджералд. Не е изненада и че персонажът на Ричи толкова напомня за Дейзи от „Великият Гетсби“ – тя е важен градивен елемент от всички книги на писателя.

Именно нейният талант е и един от въпросите, върху които набляга сериалът. Тя е добра половинка на съпруга си, склонна да вгради себе си в успеха му, вместо да постигне свои върхове. Това е и един от водещите конфликти, които епизодите успяват да уловят – страстта за живот на Зелда, нейните ум, способности и таланти, потиснати от известността на талантливия й съпруг.

Кристина Ричи прави невероятна роля, чрез която успява да запознае света с невероятната личност на Зелда, която е много повече от съпруга на един от най-големите писатели в света. Тя е звезда със собствен ярък пламък, който с времето не просто не изгасва, а се разгаря по-силно в десетилетията след смъртта й.

Източник: Webcafe.bg

 
 

Да са ни живи и здрави мъртвите!

| от Констанс Бонасьо |

Когато се връчвала мартеница, най-честото пожелание било „Да си бял и червен!”.

Предполагам, да приличаш на една българска Снежанка – с бяла чиста кожа и алени бузки. Цветущият ти вид би трябвало да издава ситост, радост и задоволство.

Да не изпадаме в подробности откога Баба Марта или нейната баба се е заселила в нашите земи; да не тълкуваме смисъла на различните цветове; да не се обясняваме как са се връзвали мартеници на домашните животни и плодните дръвчета; да не си разказваме легенди, които знаем или можем да прочетем… За този пролетен празник информация имат всички, дори и децата.

Наистина, те понякога поздравяват с „Честита Баба Марта!”, „Честита Баба Меца!”, „Честита Баба Яга!” т.н., за да не дискриминират някои приказни герои. Но те са си деца – въображението е тяхно, езикът – също.

Въпросът е какво правим ние, помъкнали мартеници на гробището. Какво пожелаваме на скъпите си хора, които са на оня свят? Да са бели и румени? Да са здрави, макар и мъртви?

Вие представяте ли си по земята да плъпнат беличко-червенички зомбита!?

Помислих си за това в седмицата между Задушница и празника на Баба Марта.

И ужасно не искам да си правя извода, че ние вече нито знаем да тъгуваме, нито знаем да празнуваме.

За сватбените тържества наемаме агенти, за тъжните поводи – също. Чакаме диджеят да направи веселбата, погребалният агент да организира скръбта ни.

Отделяме премного време да хулим Хелоуин и Свети Валентин. Злостни спорове избухват за това как да празнуваме тези дни, да ги празнуваме ли въобще, да ги отричаме ли тотално. Много се пазим да не прихванем чужд весел, забавен обичай. Като че ли ни плаши това да търсим поводи за радост. На нас ни дай да тъгуваме и да жалим.

Забравили сме или никога не сме знаели, или съвсем не искаме да научим за нормативността на българските фолклорни обреди. Нещо чули, нещо видели, разбрали-недоразбрали, се втурваме да месим питките на радостта със сълзи.

Само ние, българите, имаме обичай със закичване на мартеници. И само ние, добре знаейки символиката на белите и червени кончЕта, можем индиректно да ги връчим на скъпите си покойници…

Защо!?

 
 

Грешка при обявяването на „Оскар“ за най-добър филм. Ето и кой е победителят

| от chronicle.bg |

Драмата „Лунна светлина“ спечели награда „Оскар“ за най-добър филм, измествайки считания за фаворит мюзикъл „La La Land“, съобщава БТА.

Първоначално обявяващият наградата актьор Уорън Бийти се обърка и съобщи, че „La La Land“ е спечелил наградата за най-добър филм. Това може да бъде добавено към списъка с най-срамни моменти на „Оскар“-ите.

Нашумелият мюзикъл спечели шест награди за вечерта, за най-добър режисьор, най-добра актриса, операторско майсторство, оригинална музика, песен от филм, сценография, но не и най-голямата.

Деймиън Шазел, който е на 32 години, стана най-младият творец с награда „Оскар“ за най-добър режисьор.

„Това е филм за любовта, затова тази награда посвещавам на своята любима, която е тук в залата – Оливия“, каза Шазел след получаването на златната статуетка за режисура.

Деймиън Шазел има и предишна номинация за „Оскар“ за сценария на филма „Камшичен удар“. Лентата разказва за млад джазов барабанист. Успехът й помогна на Шазел да намери продуценти за „La La Land“.

Шазел е бил джазов барабанист в гимназията, след което се е насочил към киноспециалност в Харвардския университет.

Ема Стоун спечели награда „Оскар“ за най-добра актриса („La La Land“), а Кейси Афлек („Манчестър до морето“)- за най-добър актьор.

Наградите „Оскар“ в поддържащите роли спечелиха Махершала Али („Лунна светлина“) и Вайола Дейвис ( „Огради“ /Fences) .

Кенет Лонърган спечели награда „Оскар“ за оригинален сценарий за „Манчестър до морето“.

В категорията за късометражна анимация, в която беше номиниран „Сляпата Вайша” на Теодор Ушев, спечели унгарският „Piper”.

Ето и списък с другите победители:

Списък на носителите на 89-ите награди „Оскар“, оповестен от Асошиейтед прес:
– най-добра актриса в поддържаща роля – Вайола Дейвис „Огради“ (Fences)
– най-добър актьор в поддържаща роля – Махершала Али („Лунна светлина“)
– най-добър чуждоезичен филм – „Търговският пътник“, режисьор Асгар Фархади, Иран
– най-добра анимация – „Зоотрополис“
– късометражен анимационен филм – „Свирчо“ („Piper“), Алън Бариларо и Марк Зондхаймър
– най-добър документален филм – „О Джей: Произведено в Америка“ Езра Еделман и Каролайн Уотърлоу
– късометражен документален филм – „Белите каски“, Орландо фон Айнсидел
– късометражен игрален филм – „Пей“ (Унгария) спечели награда „Оскар“
– сценография – „La La Land“
– операторско майсторство – Линус Сандгрен „La La Land“
– грим и прически – Алесандро Бертолаци, Джорджо Грегорини и Кристофър Нелсън за „Отряд самоубийци“
– костюми – Колийн Атууд за „Фантастични животни и къде да ги намерим“.
– монтаж – Джон Гилбърт за „Възражение по съвест“
– визуални ефекти – Джон Фавро „Книга за джунглата“
– звуков мишунг – Кевин О’Конъл, Анди Райт, Робърт Маккензи и Питър Грейс за „Възражение по съвест“
– оригинална музика – Джъстин Хъруиц за „La La Land“
– песен от филм – „City of Stars“ от мюзикъла „La La Land“

Вижте и седемте най-добри момента от снощната церемония:

 

 
 

Те участваха в култови сериали, преди да станат известни

| от chronicle.bg |

Ема Стоун спечели наградата за най-добра актриса на тазгодишните „Оскар“-и.

Вероятно мнозина са забравили откъде тръгва кариерата й. Момичето, което застава редом с Райън Гослинг в най-обсъждания филм на годината всъщност имаше епизодична роля в сериала „Малкълм“. Там героинята й се казваше Даян.

Предлагаме ви да видите и кои са другите актьори и актриси, които днес са на върха на славата си, но някога са се снимали с малки роли в известни сериали.