Свободата в Иран е все още под щанда

| от | |

Божидар Божков

Магистралата между Исфахан и Техеран е твърде тясна за гъмжилото от коли, което пъпли по нея. Чудо е, че Фироз – моят шофьор – изобщо успява да се провира с джипа през този жужащ рояк с цели 120 км/ч, а понякога и по-бързо!

Но наближава 12 без 15 по обяд – времето, когато той задължително се отбива до някое крайпътно магазинче. Шмугва се в странично помещение, което отвън твърде много прилича на клозет, но всъщност е стая за молитви, и се отдава на неколкоминутно усамотение с Всевишния. Този път обаче подобно магазинче не се забелязва, а и трафикът ни притиска.

Като всеки правоверен Фироз е подготвен за подобни сложни ситуации. Вади с дясната ръка от жабката мобилния си телефон, доближава го до ухото и пуска предварително записана молитва. Другата ръка обръща с длан нагоре.

Практически джипът, че и ние с него, вече висим само на кокалчетата на лявата му ръка, които единствени все още направляват волана. За мой ужас Фироз включва и очите си в молитвата – през секунди извръща глава нагоре. Тъкмо започвам да си мисля, че ей-сега благополучно ще се възнесем при този, към когото той отправя взор, и един пътен полицай се появява изневиделица като дар от небесата.

Молитвата е приключена предсрочно, с което и моите опасения за живота. С неохота и някакви (не)ясни за мен персийски думи, процедени през зъби, Фироз спира на вдигнатата палка. След кратко обяснение, в което полицаят постоянно сочи телефона, от който още се носят сурите от Корана, му отпечатва с мобилен фискален апарат някакво бонче и ни пуска да продължим.

Преди да потегли, Фироз процежда нова персийска порция думи и прави странни движения с ръце, все едно прогонва мухи от колата. „400 000 риала (20 лева, които за Иран са си доста пари – б.а.) глоба!“, съобщава ми, без да съм го питал. „Ти не му ли обясни, че се молиш?“, вметвам. „Обясних му, но той не искаше да слуша. Такова нещо само преди десетина години беше невъзможно. Да те глобят, защото се молиш… Как можа да се случи точно в деня, когато се виждаме за последен път…“

Прекрасно знам, че се виждаме за последен път, защото след Техеран Фироз се връща обратно в родния си Язд. Изразът „виждаме се за последен път“, още повече отправен към чужденец, обаче за иранците има особено сакрално значение, по-важно и от молитва.

Най-общо казано той се превежда като „Приготви рушвета“ – парите, които всеки, особено ако не е иранец, е длъжен да даде накрая за услугата, която преди това вече надлежно си е платил. Тази почти рекетьорска практика е широко разпространена в целия ислямски свят.
Иранците, които постоянно демонстрират самочувствие на древен цивилизован народ, от всичко най-много мразят да бъдат сравнявани с араби, затова леко са я модернизирали. Докато в арабските страни шофьор като Фироз след края на пътуването просто ще протегне ръка като просяк и няма да я прибере, докато не му я напълниш с банкноти или монети (в зависимост от инфлацията в съответната страна), в Иран подобни нагледни мили сцени на милостиня са отдавна загърбени.

Парите трябва да бъдат предварително добре сгънати, а сетне вмъкнати в ръката, тоест предадени елегантно и почти лицемерно приятелски, в момента, когато двамата се здрависват за сбогом. Макар че за двете ми седмици в Иран усвоих без грешка тази операция, придружаващите я лицемерни усмивки – също, не всички бяха радостни да получат от мен пари. Например Рошен.

Бях вторият българин, който той вижда през живота си. Преди много години, точно след края на войната с Ирак, се запознал с преподавател по география от Софийския университет – един от първите българи, осмелили се да дойдат тук в онези мрачни времена, за да изучават на място планините около Техеран.

Знаел на пръсти кое възвишение около столицата как точно се нарича и къде се намира. Рошен останал впечатлен. Та сега очевидно беше решил на свой ред да впечатлява мен не с планини, а със своеобразните си религиозни практики.

Първото нещо, което ми обясни, бе, че е много вярващ и е против промяната, която се случва в Иран. Всякакви свободи, които жените постепенно започнали да си извоюват, за него представляваха ужасия, която би забранил, ако разполагаше с подобна власт.

А второто – че това, което се прави в Европа – с разрешаването на свободното съжителство на мъж и жена най-вече и браковете между хомосексуални, е най-голямото зло на света. Попитах го дали в Иран има гейове. „Абе, има 20-30 души и се крият, не ги е срам“, отвърна той.

Рошан има син, който е на 24 години и още не бил правил секс. „Разбрали сме се с него, ислямът повелява това да се случва чак след сватбата.“ Казах му, че ако наистина го вярва и очаква синът му да си признае, значи е луд. Рошен се замисли и всъщност бях много щастлив, че посях съмнения в главата му.

Още повече че често го засичах да кръстосва поглед подир някоя млада иранка, особено ако е облечена според актуалния стил – с тесни дънки, чиито очертания дори черната роба не успява да прикрие, и с дръпната назад забрадка, точно както старите войници поставят кепетата си, която показва част от косата , но всъщност най-вече демонстрира гримираното красиво лице.

Рошен, усетил, че съм го изловил, бързаше да обясни уж много възмутено: „Как не ги е срам да излизат така в града. Такова нещо само преди десетина години не можеше да се случи!“

Тези така споменавани десетина години всъщност са периодът, в който Иран е започнал да се събужда от десетилетия кома, макар че официалните лица в страната повтарят дежурно, че събуждането се е случило през 1978 г. Тогава аятолах (обявен още приживе за имам, тоест религиозен вожд) Рухола Хомейни грабва властта и заменя една диктатура – тази на светския и последен шах Мохамед Реза Пахлави, с друга, по-мрачна и жестока – на духовенството.

Понеже всяко духовенство, независимо от религията, живее мислено в Средновековието, иранското е построило държава тъкмо по такъв образец. Неслучайно Иран и Ватиканът са в отлични дружески отношения, а иранското посолство към папската държава е сред най-големите и личните.

Хомейни забранява всичко, което може да се забрани – музиката, балета, операта, киното, партиите, модерните облекла и прически. През 1980 г. забранява за известно време и университетите, останали последните гнезда на съпротива срещу тиранията му. Той всъщност е първият в най-новата световна история, демонстрирал как след революция и преврат властта може да се вземе не от военна хунта или партийна клика, а от религиозните власти.

Освен шиитския прочит на исляма в Иран официално са позволени и други религии, но пък медиите по цял ден повтарят, че това е шиитска държава – да не би някой да се обърка и да злоупотреби с тази „огромна“ религиозна свобода.

Евреи, арменци, последователи на Заратустра (Заратурстра, а не Зороастър, защото на персийски той се произнася Заратущра, а Зороастър е дошло от американците, измислили го, за да им е по-удобно да го произнесат!) – само те си знаят с какви компромиси е свързан животът им в Иран.

Докато бях там, всички вестници в един ден препечатаха открито писмо на единствения ирански евреин депутат в Меджлиса Сиамак Мерехсед, където в унисон с официалната политика на Иран хули израелския премиер Бенямин Нетаняху, понеже бил „предател на евреите“ и „расист“.

Арменските църкви действително съществуват тук-там из държавата, но арменките са длъжни да се обличат по ислямски канон. Заратустризмът – националната религия на Древна Персия, също е смачкана от Хомейни и към днешна дата нищо от традициите на тези хора вече не е запазено в автентичен вид.

В Язд, където в миналото е била една от големите колонии – поклонници на Заратустра, днес са останали едва неколкодесетки души, захвърлени в края на града. В центъра на Язд държавата поддържа някаква фасадна стая с вечен заратустрийски огън, служеща за показ на неразбиращите пришълци.

Самите заратустрийци рядко ходят там. Истинските им светини – Храмът на мълчанието, където са извозвали мъртъвците си, и мината, където са ги погребвали, са изоставени на 20 километра от града и се рушат.

Тези места никога не се показват на чужденци и трябва човек да мотивира доста сериозно при ръкостискането си местните жители, за да го заведат. Макар и пооткрехната, иранската религиозна държава все още разчита на огромния страх у хората.

При разговор с непознат заратустрийците дежурно повтарят, че живеят прекрасно и се радват на всякакви свободи. Колчем човек ги попита защо не ходят вече в Храма на мълчанието, те отговарят, че доброволно решили да си погребват мъртвите на модерно гробище. „Кога го взехте това доброволно решение?“ „Преди 35 години.“ Сигурно е случайно, че точно преди 35 г. Хомейни заграбва властта.

Смъртта на диктатора през 1989 г. и замяната му с аятолах Хаменей леко поотпускат юздите. Отпушването на страната обаче иранците реално свързват с избирането на президента Мохамад Хатами – предшественик на доскорошния държавен глава Махмуд Ахмадинеджад.
По конституция върховната власт и в момента е в ръцете на аятолаха, който не е избиран от народа, но пък може да отменя всички закони и президентски решения, които възприеме като противоислямски.

Дали защото Хаменей предпочита да се държи на дистанция, или понеже във всяка диктатурата с времето се появяват пробойни, които тя вече не е в състояние да запушва с терор, в последните години иранците постепенно си възвръщат обратно онова, от което са били лишени през 1978 година.

Най-видимо това е в големите градове. Всяка вечер там се организират частни купони с много алкохол, който е официално забранен, но всеки може да си набави нелегално с едно телефонно обаждане. Сателитните чинии, също официално извън закона, са накацали по всички балкони.Ислямската полиция периодично провежда хайки за конфискуването им, но почти веднага народът се обзавежда с нови – в Иран е пълно с гаражни фабрики за производство на чинии.

Радиостанциите и телевизиите в Иран продължават да са твърде предпазливи, когато избират музикалния си пълнеж. Актуални ирански дискотечни хитове няма как да се чуят там. За предпочитане са по-неглижирани и кахърни песни. Западната музика продължава да е официално забранена, но по радиото въртят инструментали на някои световни балади.

Държавното ИРИБ обича Hello на Лайнъл Ричи и дори леко се гаври с песента; или с религията – въпрос на преценка. След поредната молитва на арабски по ИРИБ „Здравей“ зазвучава като подложка, на чийто фон диктор изчита тържествено превода на сурите на персийски. Все пак поп музиката и по телевизията, и по радиото върви основно около полунощ, когато Хаменей и духовенството спят. Но телевизионната промяна е видима.

Молитвите и филмите, превъзнасящи Хомейни и наследника му, се въртят по цял ден, както и преди. Хаменей има своите запазени часове, в които излъчват мъдростите му без прекъсване. Сега обаче между всичко това са се настанили внимателно подбрани турски сериали и американско кино.

В сериалите любовната нишка в никакъв случай не трябва да е водеща, защото любовта и сексът не са теми за публично обсъждане в религиозната държава. По същата причина от американското кино се избират само екшъни, където мъжете са силни и смели, а жените – някакъв блед обслужващ персонал.

В една от вечерите държавната телевизия завъртя „Мисията невъзможна“, където героят на Том Круз бе представен като импотентен. Всеки път, когато се оказваше „в опасна близост“ с жена, сцената бе отрязана и филмът прескачаше към друга. Много иранци въобще не са забелязали това, защото за тях националната телевизия се казва Би Би Си – британската корпорация излъчва всяка вечер по 7 часа тв програма на персийски. Заради нея и още един-два канала, базирани в САЩ и по които се въртят стари ирански филми от времената на шаха, целокупното гражданство така ревниво се обзавежда със сателити.

Интернет се цензурира със софтуерен филтър, разработен в Китай. Той е на принципа на търсачките – преравя цялата мрежа и блокира страници, в които е засякъл думи, предварително заложени в него като „фейсбук“ и „секс“.

Но на всеки ъгъл нелегално се продават скреч-карти с адреси на прокси-сървъри, маскирани като сайтове за птички и тревички, където въвеждаш посочена парола и целият интернет е твой. Други табута държавата сама решава да отмени.

Бехрам, който е на 34 години и който сам ме намери, когато разбра, че в неговия град Шираз се е появил българин, ми разказа въодушевено как Хатами, славещ се и като меломан, дори фен на рока, е разрешил например поп музиката.

Излязъл една вечер по държавната телевизия и казал – от утре всички иранци са свободни да слушат популярна музика, а магазините да я продават. Уговорката била, че се разрешават само записи на персийски, и то изпълнени единствено от мъже.

Бехрам е спортист и постоянно е зад граница. Похвали ми се, че вече имал в актива си четири рускини, заради което всичките му приятели го гледали с възхищение. Миналата година в една чужда столица се запознал и с българката Мая, фризьорка от Хасково.

Нещата толкова се разгорещили, че двамата дори начертали планове за сватба. „Много красива“, както я описа той. Но майка му бързо охладила страстите – няма да ти е вярна, рекла – или ще избяга, или ще ти я откраднат.

Двамата и до момента поддържат връзка. Мая изпитвала колебания да тръгне за Иран, а Бехрам не искал да се изложи пред познатите и роднините си с жена, която идва при него, разочарова се от порядките в държава, където жените трябва да се съобразяват с куп правила, и решава да се върне обратно.

„По-добре да си взема иранка“, размишлява той. Наскоро се запознал с едно момиче на 31 г., което било готово да се оженят. „Тя знае ли да четирите рускини и българката? . питам. – Да, казах , няма нищо против, защото е модерна жена.“ „А самата имала ли е преди това други мъже?“ „Не, естествено, иначе няма да я взема“, отвърна Бехрам. В Иран мъжът може да прави почти всичко, но на жената е отредено да чака единствения, дори и 31 г., ако се наложи, иначе никой няма да я иска.

 
 

Samsung Galaxy S8 за селфи маниаци

| от chronicle.bg |

Вероятно знаете, особено ако сте селфи маниаци, че Samsung A серия има подобрена предна камера, а сега слуховете твърдят, че Samsung планира да продължи да подобрява селфи камерата в някои свои модели.

Следващата голяма премиера, която предстои на компанията, е на флагмана Galaxy S8 и се говори, че предната камера ще има по-добър автофокус и модул за разпознаване на зениците.

Samsung ще аутсорсне дейността по подобряване на предната камера, възлагайки изработката й на външна компания, чието име все още не е известно.

 
 

Ексцентричните геймърски играчки

| от Иво Цеков |

За повечето геймъри един приличен компютър и монитор или пък конзола и телевизор са достатъчни, но има и такива, които не са готови да се задоволят с конвенционалните оферти.

Вместо това, те с влажен поглед гледат към най-новите и атрактивни предложения за периферия и аксесоари, които технологичните компании подготвят.

Още в началото на тази година се видя, че отново ни очакват някои страхотни специализирани устройства, насочени към запалените геймъри.

Някои от тях все още са прототипи, докато други съвсем скоро ще са на пазара. И независимо дали сте хардкор играчи, които желаят само най-новата техника, или просто ви е любопитно да видите какви са тенденциите в този сектор – ето 7 ексцентрични продукта, които ще приковат погледа ви.

Текстът е публикуван в webcafe.com

 
 

Bookclub: Ин и Ян по пернишки

| от Мила Ламбовска |

Каква е вероятността да срещнеш любовта в град като Перник? В нетрадиционния роман „Моно“ на Антония Атанасова ще откриете отговор на този въпрос. Според творбата с експериментаторски дух и поетични нюанси, това може да се случи на по-малко от 1 човек сред всички жители на миньорския град.

„Моно“ е приказна творба със социален привкус, в който героинята среща хора, които я водят към собственото й „лекуване“.  Антония Атанасова се е отклонила от праведния път на литературата в дебютния си роман, за да разкаже как човек продължава живота си след края на едно обичане и колко важни за това са спомените и детството.

Отзив за книгата за Chronicle.bg написа поетесата Мила Ламбовска.

Двете ми души – черната и бялата – прочетоха тази книга.

Това е роман, който четох като поетичен том, по-близък до Рембо, отколкото до… Сен-Джон Перс. Или обратното. Може би е най-близък до Блез Сандрар („Проза за Транссибирския експрес и за малката французойка Жана“).

Защо си мислех за френските поети, докато четях „Моно“? Заради клишето, че французите разбират от любов, но и заради сюрреалистичната атмосфера на съзнанието, което движи „експреса“ на историята.

Четох този роман без прекъсване, но не на един дъх. Не търсех разбиране. Имах съпротива да схвана тази история, да видя фабулата зад думите. Стори ми се, че ще я нараня с проницателност и анализ.

Чувствах я. Унасях се. Доставях си удоволствие да наблюдавам подреждането на думите.  Поезията.

Представях си авторката и изглаждането/изграждането, както и реализацията на концепцията.

Изпитах нежност към това интелектуално усилие, но и уважение към композирането на романтична, ала и безмилостна история за любовта, за остатъка, който сме след нея.

Грижата, проявена към мен като читател – да търся, да изследвам, да ровя, да препускам, да се надбягвам с бързотечащата емоционална еманация на сюблимираната настървена жажда за любов. Трогваше ме тази грижа. Тя хранеше двете ми души – черната и бялата –  и даваше мигач на отбивката за Перник по Е79.

„Статистически е изследвано и доказано, че шансовете да срещнеш своята половинка (soulmate) е 0.53 на 100. Доста обнадеждаващо.

По-малко от един човек. Както казват в Перник „Е, нема що“.

И когато си срещнал някого, когото „евентуално“ можеш да обичаш, се оказваш захвърлен в зимата. Превръщаш се в ревностен съставител на списъци какво се прави след раздялата, луташ се сред лабиринт от възможни стратегии за оцеляване, защото се чувстваш като „малко насекомо“, на което са причинили зло. Тези колекции са саркофази на невъзможната любов, където самопогребването е спасение.

В сърцето на поезията съм от първия до последния ред.

И съм въвлечена.

Ако книгата на Антония Атанасова беше сезон, бих избрала лятото – като жар, готова за нестинарите. Нужна е готова душа. Всяка душа е подходяща, но трябва да е готова, да е в транс, да познава мистерията.

Ако беше музика, бих избрала Хендел. По-точно „Музиката на водата“, Сюита №1, дирижирана от Херберт фон Караян. Това е музика, която Хендел създава по поръчка на Джордж I, за концерта по река Темза. Кралска прищявка за голям оркестър.

Асоциацията е произволна. Водата символизира несъзнаваното. Оркестрация на несъзнаваното, поръчана от болката.

Ангелите в тази книга слушат друга музика, например Second Love – Pain Of Salvation.

„Музиката те държи за ръка, скомлъчеш* и мъката бавно отпуска захвата си.“

Болката от всяка раздяла е болест, която не се лекува, макар че всички оздравяваме.

Това е моят утешителен парадокс, който подарявам на читателите, които ще се потопят в дълбините на романа (като роман, а не поетичен том) и може би ще недоволстват от финалните варианти – 3 на брой.

Умният читател ще прочете всеки край като край.

В заключение ще кажа, че обичам този миг на ирационално изригване с положителен или отрицателен знак в мига на срещата – с човек, животно, предмет, място, книга… Това безрасъдно мигновение, когато с кралска категоричност казваш да или не, и избираш или не любовта.

С „Моно“ на Антония Атанасова ми се случи за пореден път. Прочетох първото изречение и знаех – харесвам я тази книга и искам още.

И като читател, и като редактор на литературни текстове съм разбрала, че първото изречение е ключово. С него авторът взема – или не – верния тон. Както музикантите си настройват инструмента, а певците гласа. С времето се научаваме да разбираме кога авторът е взел верния тон. Когато това се случи, ние го следваме и придружаваме до края. Ако това не се случи, няма романс, любовта не идва, не и този път.

„Когато видях теб за първи път, погледнах себе си за последен.“

Тук избрах да чета този роман като поезия. И се съгласих, че тази любов е необикновена.

И едно напомняне ще си позволя – „моно“  е първа част от сложни думи, които означават един, сам, но и единен. Дали е случайно това, че двете ми души – черната и бялата – четоха този роман? Дали раздялата наистина ни разделя един от друг в привидно различие, но нещо по-голямо не ни свързва? Знакът ин и ян представя единство, в което всяка съставка съдържа и частица от другата. Всеки от нас след раздялата съдържа потенциално другия, и макар че приемаме това за край, имаме начало на процес, който се стреми да постигне хармония между полярностите – безпределната празнота, – където безкрайността и нищото са тъждествени.

Дали се опитвам да докажа, че „Моно“ означава любов след любовта?

Антония Атанасова, „Моно“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2016. Цена: 10 лева. 

*Скомлъча (диал.) – плача тихо, при болка, безсилие, като дете, като кученце (е пояснил редакторът на книгата).