Стратфор: Геополитическите амбиции на Турция

| от |

Автори на материала, публикуван в сайта на аналитичната агенция Стратфор, са Робърт Д. Каплан и Рева Бала

В момент, когато Европа и други части на света са управлявани от посредствени хора, които ще бъдат забравени, министър-председателят на Турция Реджеп Ердоган в продължение на едно десетилетие кипи от амбиция.

Може би единственият лидер на голяма държава, който създава толкова динамично поле около себе си, е руският президент Владимир Путин, с когото Западът също няма особено добро отношение.

Ердоган и Путин са амбициозни, защото са мъже, които дръзко се захващат с геополитиката. Путин знае, че всеки отговорен руски лидер трябва да гарантира Русия да има буферни зони в Източна Европа и Кавказ: Ердоган знае, че Турция трябва да се превърне в истинска сила в Близкия Изток, за да му даде лост за Европа. Проблемът на Ердоган е, че местоположението на Турция между Изтока и Запада има много уязвими места, но и ползи. Това понякога кара Ердоган да мами. За неговата невъздържаност обаче има историческа и географска логика.

Историята започва след Първата световна война.

Тъй като Османска империя е на страната на губещите в тази война (заедно с Германия, Австро-Унгария и България), победителите съюзници съгласно Севърския договор от 1920 г. разделят Турция и нейните земи, като дават територии и зони на влияние на Гърция, Армения, Италия, Великобритания и Франция. Реакцията на Турция на това унижение е кемализмът, философията на Кемал Ататюрк. Ататюрк, чиято фамилия означава „Баща на турците“, е единственият османски генерал, който не е побеждаван. Той повежда военен преврат срещу новите окупационни сили и така създава суверенна турска държава в земите на Анадола. Кемализмът доброволно се отказва от неанадолските части на Османската империя, но настоява за етническа турска държава в рамките на самата Анадола. Изчезва наименованието „кюрди“, например, които по-късно ще бъдат извести като „планински турци“. Всъщност изчезва цялата мултикултурна структура на Османската империя.

Кемализмът не само отхвърля малцинствата, отхвърля арабската писменост на турския език. Ататюрк рискува да създаде огромна неграмотност като дава на турския език латинска азбука. Той унищожава мюсюлманските религиозни съдилища и не одобрява жените да носят забрадка, а мъжете фес. Ататюрк превръща турците в европейци, без да му мисли много дали европейците ще ги приемат като такива. Всичко това е с цел да преориентира Турция от покойната Османска империя в Близкия Изток към Европа.

Кемализмът е призив за оръжие: той е войнствена турска реакция на Севърския договор, също както неоцаризмът на Путин е авторитарната реакция на анархията при Борис Елцин през 90-те години в Русия. В продължение на десетилетия почитта към Ататюрк в Турция преминава отвъд култа към личността: той е по-скоро като строг, доброжелателен и защитаващ полубог, чийто портрет присъства на всички публични места.

Проблемът е, че визията на Ататюрк за ориентиране на Турция толкова решително към Запада се сблъсква с географското положение на страната, което се разпростира между Изтока и Запада. Започва нагаждане. Стартът е при Тургут Йозал, религиозен турчин със суфийска ориентация, който е избран за премиер през 1983 година.

Благодарение на политическите си умения Йозал постепенно изтръгва контрола над вътрешната и външната политика от вярната на кемализма армия. Йозал говори за една Турция, чието влияние се простира от Егейско море до Великата китайска стена. В мислите на Йозал Турция не трябва да избира между Изтока и Запада. Тя е географски облагодетелствана и от двата свята. Йозал връща в Турция публичното уважение към исляма, дори когато подкрепя американския президент Роналд Рейгън през последните етапи на Студената война. Благодарение на проамериканската си ориентация и ловкото боравене със създаденото от Ататюрк, Йозал успява да се отърве от това да бъде възприеман като твърде краен ислямист.

Йозал използва културния език на исляма, за да отвори вратата към приемането на кюрдите. Отчуждението на Турция от Европа след военния преврат през 1980 г. позволява на Йозал да създаде икономически връзки на изток. Той постепенно дава власт на религиозните мюсюлмани от вътрешната част на Анадола. Две десетилетия преди Ердоган, ислямистът Йозал вижда Турция като лидер на съвременния ислям в целия мюсюлмански свят, загърбвайки предупреждението на Ататюрк, че панислямската политика ще изпие силата на Турция и ще изложи турците на лакомите чужди сили. Терминът неоосмански всъщност се използва за първи път през последните години от управлението на Йозал.

Тургут Йозал умира внезапно през 1993 г., откривайки едно безцелно десетилетие на турската политика, белязана от нарастване на корупцията и бездействие от страна на спящия светски елит на Турция. Сцената е подготвена за ислямските последователи на Ердоган да спечелят пълно мнозинство в парламента през 2002 г. Като се има предвид, че Йозал идва от дясноцентристката Отечествена партия, Ердоган се явява като привърженик на една по-явно ислямистка Партия на справедливостта и развитието, макар че самият Ердоган и част от неговите политически съветници имат по-умерени виждания през годините. Разбира се, има много промени в ислямската политическа мисъл и политика в Турция между Йозал и Ердоган, но едно е ясно: и Йозал, и Ердоган са като двата края на един период. Ердоган има визия, близка до тази на Йозал, но по-силно отдалечена от кемализма.

За разлика от Ататюрк, който е насочвал усилията си върху армията, Ердоган, подобно на Йозал, се съсредоточава върху меката сила на културните и икономически връзки, за да пресъздаде една доброжелателна и съвременна версия на Османската империя от Северна Африка до Иранското плато и Централна Азия. Според един от най-добрите ислямоведи на Запада Маршал Дж. С. Ходжсън от Университета в Чикаго ислямската вяра първоначално е религията на един търговец, който обединява последователите си от оазис в оазис, като позволява етичната търговия. В ислямската история автентичните религиозни връзки в Близкия Изток и света около Индийския океан са водили до пълноценни търговски връзки и политическо покровителство. Така в хода на времето Средновековието се свързва със съвременния свят.

Ердоган осъзнава, че плановете за умерената мюсюлманска власт на Турция над Близкия Изток е изпълнена с трудности. Не е ясно дали Турция има политическата и военната възможност да реализира подобна амбиция. Турция може и да дава всичко от себе си, за да засили търговията с източните си съседи, но не може да се доближи до големите търговски обеми с Европа, която сега е потънала в рецесия. Турция иска да има влияние в Кавказ и Централна Азия на базата на географската и езикова близост. Русия при Путин продължава да упражнява значително влияние върху държавите от Централна Азия. В Месопотамия влиянието на Турция не може да се сравнява с това на Иран. В Сирия Ердоган и неговият външен министър Ахмет Давутоглу погрешно си помислиха, че могат ефективно да създадат една умерена ислямистка сунитска опозиция, която да замени алевитския режим на президента Башар Асад. Макар че Ердоган получи одобрението в ислямския свят заради яростната му позиция срещу Израел, той научи, че това има своята цена: затопляне на отношенията между Израел и Гърция и гръцката част на Кипър.

Корените на проблема отчасти са в географията. Турция представлява бастион от планини и плата, тя не е мостът между Близкия Изток и Балканите. Турският език вече не използва арабската писменост, която би му дала повече културни лостове в Леванта. Но най-важното е, че Турция е измъчвана от собственото си кюрдско население, което усложнява начините за влияние върху съседните близкоизточни държави.

В югоизточната част на Турция демографски преобладават етническите кюрди, които граничат с големите кюрдски региони в Сирия, Ирак и Иран. Продължаващото разпадане на Сирия може да освободи кюрдите там, те от своя страна може да се присъединят към радикалните кюрди в Анадола и да подкопаят Турция. На практика разпадането на Ирак принуди Турция да следва политика на конструктивно ограничение в кюрдската северна част на Ирак, но това засяга опитите за влияние на Турция в останалата част на Ирак. По този начин се подкопават опитите за влияние на страната и в Иран. Турция иска да има влияние върху Близкия Изток, но проблемът е, че е твърде обвързана с него, за да се дистанцира от сложната ситуация в региона.

Ердоган осъзнава, че трябва отчасти да реши кюрдския въпрос у дома, за да получи по-голямо влияние в региона. Той дори изрече на глас арабската дума „вилает“, която се свързва с Османската империя. Тази дума означава полуавтономна провинция. Тази идея вероятно съдържа ключа към успокояването на местните кюрди, но може и да предизвика неговите съперници националисти в Турция. Това е голяма стъпка, целяща да неутрализира основите на кемализма. Като се има предвид обаче начинът, по който той вече обезсили турската армия, трябва да се внимава Ердоган да не бъде подценен. Неговата чиста амбиция е нещо, което трябва да се отбележи. Макар западните елити безрезултатно да презират Путин, Ердоган си взима бележка, когато двамата се срещнат. /БГНЕС

 
 

Първи кадър на Том Холанд като Спайдърмен

| от chronicle.bg |

Колкото и филми да сме гледали за Спайдърмен досега, напът сме да видим първия за Питър Паркър. В новия филм за супергероя с Том Холанд в главната роля ще проследим историята на Питър – момчето, което се превръща в Спайдърмен, докато живее обичайния си тийн живот.

За Холанд това не е екшън филм, а по-скоро история за момче, което се бори за това, да успее да заговори момиче, докато се опитва междувременно и да спаси града.

„Спайдърмен: Завръщане у дома“ ще се появи на екран през лятото на 2017-а.

 
 

Най-лошите филми на 2016

| от chronicle.bg, по businessinsider.com |

Холивуд отново е пред раздаване на награди на най-заслужилите.

Като контрапункт на това в галерията ще ви покажем най-лошите филми на годината. От  разбитата надежда „Алиса в Огледалния свят“ до разочарования като „Warcraft: Началото“.

Класацията ни е придружена с мнение на критици за всяка лента. Понякога, повечето пъти честно казано, тези реплики са по-оригинални от филма, който критикуват.

 
 

Заслужават ли студентите да празнуват на 8 декември?

| от |

Осми декември е – денят, в който всеки уважаващ себе си студент празнува факта, че тройката по история/литература/химия му е осигурила 4 години празници.  

Заслужават ли обаче студентите да имат свой празник? Свети Георги уби цяла ламя, за да заслужи 6 май. Христос загина на кръста за своя. Е, студентите съчетават тези две геройства, като спят с ламята, пияни на талпа.

Все пак какво оправдава 8 декември? Всъщност няколко неща.

Били ли сте на лекция скоро? Имате ли представа какво безбожно изтезание е това! Вярно, студентите сами си избират специалностите, които са им интересни, но това далеч (много далеч) не означава, че материалът не се преподава с отегчение, монотонност, безразличие и неприязън. Допълнителна емоция влива моментът, в който самият ти знаеш, че материалът е стар и невалиден. Ти, който си дошъл да учиш.

Едновременно ти идва да питаш преподавателите как самите те са приложили тази информация и изпитваш срам да не изложиш някого. Един въпрос сега. Този въпрос за образователната система е дъвкан хиляди пъти, нали.? Бихте ли седели 2 часа да ме слушате да ви го говоря? Не?. Добре дошли на лекция…

Младите се забавляват, голяма работа. Нека празнуваме и ние, че те все още нямат практиката да усещат колко са пияни и мъдростта да видят колко нелепо се държат. Това всъщност е хубаво и кажи-речи безболезнено. Оставете ги да слушат гадна музика, да счупят нещо, да безобразничат. Сладко е. Оставете ги да не могат да пишат правилно. Като им дойде до главата, ще се научат. Един ден ще одъртеят емоционално и ще се кротнат. След това ще одъртеят и физически и ще започнат да хулят следващата „днешна младеж“.

Осми декември не е кой знае какво. Осми декември – когато четвъртък не е достатъчен повод за пиене.

 
 

Книга на седмицата: „Дайни“ от Калоян Праматаров

| от chronicle.bg |

Калоян Праматаров е едно от ненатрапващите се имена в съвременната българска литература. Носител на редица литературни награди, а текстовете му са публикувани в литературни издания и сайтове.

Той е от авторите, които рядко ще видите по литературни четения и премиери на книги. Не изпълва със себе си и социалните мрежи. Въпреки това (а може би точно по тази причина) текстовете му заслужават внимание.

Първата му стихосбирка „Асфодел” излиза през 2012 година и е пропита с мрачно настроение. По първото стихотворение от нея  – „Страната на няма“ е създаден и късометражен филм със същото име.

На 15 декември поетът ще представи и новата си стихосбирка – „Дайни”.

„Тази книга е в равноправен диалог с модерната литература на европейския север и особено с метафоричните режими на Балтика”. Така Марин Бодаков описва стихосбирката, на която е редактор.

„Дайни” е вдъхновена от латвийската природа, езическа митология и народен фолклор.

„Обичам местата, породили страховитата понякога образност в поезията на Калоян Праматаров, и уверено твърдя, че той нанася нови нюанси в претворяването на магнетичния и исторически твърде противоречив латвийски пейзаж. Стихосбирката продължава необичайната доскоро северна тема в българската литература, като по дълбок и очарователен начин ни свързва с друга “малка” европейска култура. Нещо повече, тя превежда нейната медитативна сдържаност и драстична чистота на трескавия език на нашето южно всекидневие“, пише Марин Бодаков.

 Предлагаме ви да прочетете стихотворението „Рига”, част от книгата „Дайни”:

Рига 

залезът – желязна двойна люлка – скършва бедрената кост на хоризонта,

нощта – момиче с патерици – бърза, за да ме догони,

денят обръща гръб, слънцето го няма – пречупен кръст, потънал в Даугава,

редом с Красная звезда – помръкнала и вледенена,

 

заличава ме снегът от зимната картинка,

фенери – прозрачни кораби – подпалват я от края,

небето – Бяла планина – искри в жълтата дъга на кея,

вятърът попуква устните по заснежените проспекти,

 

в кристалния юмрук на зимата езикът се сковава,

тук имат дума за залуталия се в гората,

бълнуващ сред дърветата спасителни миражи,

горящи жерави в късен изгрев


Премиерата на „Дайни” ще се състои на 15.12. 2016 от 17.00 часа, на сцената на културната програма на Панаира на книгата в НДК (ет. 3, западно крило). В представянето на стихосбирката участие ще вземат  Светлана Стойчева, Ани Бурова и  поетът Марин Бодаков.

На 17 декември ще се състои и разговор за стихосбирката с участието на поета Стефан Иванов, заедно с Радослав Чичев, автор на „5.6“, и Камелия Спасова, авторка на „Кеносис“.

дайни калоян праматаров