Стига чакане „да ми даде държавата“

| от |

Бисер Манолов, bissermanolov.com

Не мислете, че „реформите“ са патент в говоренето на българските политици. Почти няма документ, публикуван от Eвропейската комисия, в който да не ни бомбардират с реформи.

200247283-001

Проблемът обаче става прекалено натрапващ се в момента, когато политиците трябва да обяснят на широката публика какъв точно смисъл влагат, в контекста на тяхното говорене, при използването на думата „реформа“. За левите икономисти, казано най-общо, под реформа се разбира „справедливо преразпределение“ на добавената стойност в една икономика чрез по-високи данъци. Но това е точно обратното на реформа, защото истинските реформи започват от момента, в който ролята на държавата като „преразпределител“ съществено намалява. Според мен реформа представлява такова управление на публичните системи, на базата на което се намаляват количествените и качествените дефицити. Ще поясня какво имам предвид. Знаете кои са най-болезнените теми в обществото към настоящия момент поради тоновете натрупани дефицити, или казано в прав текст, системите с проблемно ниво на високи разходи и проблемно ниско ниво на приходите – енергетика, здравеопазване и пенсионна система.

При всяко „ляво“ управление точно тези системи започват да светят в яркочервено.
Винаги, абсолютно винаги се получава така. На такъв тип „червено“ управление социалистите му казват „социална политика“. За обществото като цяло обаче тази „социална“ политика означава следното: „да направим огромни разходи, които някой друг ще плаща“. Впрочем този „някой друг“ впоследствие се оказва всеки данъкоплатец. Спомняте ли си до какви абсурдни предложения се стигна „от ляво“ на политическото пространство, когато бе предложено да се емитира държавен дълг, за да се увеличат пенсиите? А сметките за тока? А здравеопазването?

В Европа дебатът за реформите е отново на дневен ред. Там обаче типично е експертното говорене с аргументи, а не политическото подвикване от чисто български тип. Едно предложение на премиера на Италия доста променя начина, по който да се третират държавите, които се стремят да правят истински реформи. Неговата идея се заключава най-общо в това реформиращите се европейски държави да получават конкретни финансови стимули, а не както е в момента. Знаем, че Европа санкционира държавите с прекомерни дефицити. На база на тази идея Испания и Франция получиха разрешение през миналата година за поддържане на бюджетен дефицит над заложената граница от 3% спрямо БВП за още две години. Шефът на Европейската централна банка Марио Драги беше категоричен в позицията, че без сериозни структурни реформи, които ще позволят да се възвърне финансовото и икономическото здраве на Европа, шоковите дисбаланси ще се задълбочат между държавите членки на еврозоната. Като пример той посочи разликата между Финландия, която се намира на трето място в световната класация по конкурентоспособност, и Гърция, която заема 91-во място. Да не забравяме за идеята от 2012 г., когато бе предложено лимитите за държавен дълг и бюджетен дефицит да бъдат включени в конституциите на съответните държави членки на еврозоната.

Спомням си, че в началото на тази година Световната банка излезе със специален доклад по отношение на пенсионната реформа, която е свръхналожителна за Източна Европа и Централна Азия. В нея точната дума, която се използва, е „императивна“ необходимост от пенсионна реформа поради застаряване на населението и свиващ се пазар на труда. В същия документ се говори, че е абсолютен мит да се смята, че работещите възрастни хора са в основата на високата младежка безработица. Доколкото си спомням, някои леви икономисти в България категорично отрекоха увеличаване на пенсионната възраст точно с аргумента, че това е мярка срещу младежката безработица.

По другата болезнена тема за здравеопазването и отказа за реформи в системата бих дал следния пример. Наскоро гледах дебат за здравната реформа. Представителят на ДПС заяви, че политическа партия, която се заеме да проведе истинска здравна реформа, е обречена да излезе от управлението на страната за следващите два мандата. Опааааа!!! Какво се получава, че няма да правим реформи, за да стоим във властта? От началото на този век досега бюджетът на здравната каса се е увеличил над три пъти. Означава ли това, че над три пъти се е увеличило и качеството на здравните услуги, или май става точно обратното. За миналата година имаме регистрирани над два милиона души като престой в болничните заведения. Някой, по една голяма случайност, да вярва, че това е истина? Абсурдно е.

Или пък за дефицита в енергийната система, който е над 3 млрд. лева. Как може да бъде преодолян той без реформи в сектора? Със социална политика ли? Тази популистка форма на политическо зомбиране може единствено и само да срути системата по най-бързия начин и нищо повече.
В центъра на истинските реформи трябва да стои човекът, а не политическите схеми за оцеляване. Реформата в който и да е сектор означава правото на всеки да избира свободно в качеството му на индивид, а не чрез незнайните държавни схеми за преразпределение с нейно участие. От колко години се говори за демонополизация на здравната каса и демонополизация на НЕК като единствен балансьор в енергийната система.

Необходими ли са повече доказателства за разрушителното влияние на държавните монополи в който и да е сектор. Хората трябва да прогледнат, а не да слушат зомбирани политическите обещания, разпръсквани от телевизора. Социална система от типа „чакам да ми даде държавата“ няма. Не говоря за хората с действителни нужди. Държавата доказа по един категоричен начин неспособността си да управлява публичните системи. Перманентната ерозия на публичните финанси преминава чрез сметките за тока. От нея няма полза. Централизираната съпричастност е нож с две остриета. В „българския“ вариант тя е по-скоро или корупционна схема, или неспособност да управляваш парите на данъкоплатците.

Струва ми се, че истинските реформи в страната трябва задължително да започнат отдолу нагоре, т.е. по предложение на бизнеса и браншовите организации, а не от чиновниците в министерствата и ведомствата. Възможно ли е според вас чиновник да направи предложение, на базата на което ще загуби работното си място? Дълбоко се съмнявам.

 
 

Рубен Остлунд със Златна палма в Кан за филма „Площадът“

| от chronicle.bg |

Наградата „Златна палма“ на 70-ия годишен кинофестивал в Кан беше присъдена на режисьора Рубен Остлунд за сатиричния филм „Площадът“. Той осмива нетолерантността на хората на изкуството и буржоата в Европа към мигрантите, бежанците и бездомниците. Във филма участва Елизабет Мос в ролята на Ан. За нея това е много важна година – в момента по телевизията тече сериалът с нейно участие The Handmaid’s Tale, като предстои да я гледаме и в Top of the Lake.

Даян Крюгер получи наградата за най-добра актриса в „Изневиделица“ на кинофестивала в Кан, а Хоакин Финикс – за най-добър актьор в „Никога не си бил действително тук“.

София Копола бе отличена за най-добър режисьор за филма „Измамените“.

Френският филм „120 удара в минута“ беше удостоен с Голямата награда на журито. Филмът на режисьора Робан Кампио е драма за диагнозата СПИН.

Специалната награда на 70-ия кинофестивал в Кан отиде при Никол Кидман.

Наградата „Златната камера“ за най-добър първи филм получи френската режисьорка Леонор Серай.

Филмът „Млада жена“ на 31-годишната Серай е комедия за 30-годишна жена, която се връща от чужбина в Париж и търси ново начало в живота си.

„В нашето трудно време героинята със съвсем човешки черти запазва въображението и чувството си за хумор“, каза Серай, получавайки наградата. Тя добави, че е събрала много жени в екипа на филма си и че е била бременна при снимането му.

Руският режисьор Андрей Звягинцев получи наградата на журито на кинофестивала в Кан за филма „Без любов“.

Изненадващо, тази година наградата за най-добър сценарий си поделиха два филма – The Killing of a Sacred Deer (от Йоргос Лантимос и Ефтимис Филипу) и You Were Never Really Here (Лин Рамзи)

„Златна палма“ за най-добър късометражен филм беше присъдена на A Gentle Night от китайския режисьор Чиу Янг.

В тазгодишната селекция участваха деветнадесет филма. Журито е в състав Педро Алмодовар, Уил Смит, Джесика Частейн, Фан Бинбин, Анес Жауи, Парк Чан-Уук, Марън Ейд, Паоло Сорентино и Гейбриъл Яред.

Вижте в галерията снимки от последната вечер на фестивала.

 
 

Миналото на Джак Спароу – всичко, което знаем

| от chronicle.bg |


Внимание! Текстът съдържа сполери за „Карибски пирати: Отмъщението на Салазар“.

Запознахме се с капитан Джак Спароу в първия филм от поредицата – „Карибски пирати: Проклятието на Черната перла“ през 2003 година. В момента той е някъде посредата на кариерата си и ние продължаваме да я следим с интерес. Но колко точно знаем за миналото му?

С всеки следващ филм научаваме все повече и повече и това продължава в „Отмъщението на Салазар“. В трейлъра на филма виждаме Спароу като много млад, така че предстои да научим още. За сега обаче знам толкова:

 

Семейството му

В „Карибски пирати: Сандъка на мъртвеца“ виждаме Едуард Тиг – пазителят на Пиратския Код и баща на Спароу. Тогава разбираме и откъде Джак наследява маниерите си. За майка му знаем много малко, дори не знам името й. Известно ни е обаче, че главата й е смалена и се пази като талисман от бащата на Джак, който после му я подари. Тя висеше от колана му в „Карибски пирати : В непознати води“, както и в последните кадри на „Карибски пирати: На края на света“.

 

Той изкарва името и шапката си в битка със Салазар 

Научихме много за Джак Спароу от последният филм. Името му (Спароу, sparrow – от англ. ез. – врабче) е прякор, който получава по време на битка с ловеца на пирати Салазар. Той се подиграва на Салазар от борда на кораба си и докато го прави, изглежда като малка птичка, която чурулика. Тогава той става и капитан за първи път, когато капитанът на кораба му е убит. След като успешно преминава с кораба и екипажа си през битката, Джак получава адмирации и прочутата си шапката, която обича толкова много.

 

Джак има магически компас

Едно от най-мистериозните и свръхестествени елементи от поредицата „Карибски пирати“ е компасът на Джак Спароу. Който го използва, може да види къде се намира това, което желае най-много. В „Сандъка на мъртвеца“ научаваме, че го получава на бартер от Тиа Далма, която всъщност е богинята Калипсо в човешка форма. В новият филм обаче виждаме, че Джак го получава от предишният капитан на „Умиращата чайка“. Може би го е изгубил и след това е трябвало да си говърне. Тук ситуацията не е много ясна.

 

Джак става лидер на пиратите

В „На края на света“ разбрахме, че пиратите имат девет лидера и Джак е един от тях. Възможно е предишният лидер на неговатаа позиция да е бил предишният капитан на „Умиращата чайка“.

 

Компанията East India Trading го маркира и потопява кораба му

Когато ни представят Спароу по име за пръв път, виждаме белега на ръката му, който го маркира като пират. Този белег е оставен от East India Trading. По-късно виждаме и Кътлър Бекет – мъжът, който поставя белега. В непоказани кадри от „Карибски пирати: На края на света“ Бекет наема Спароу да прекара някакъв товар. Когато пиратът научава, че товарът всъщност са роби, ги пуска на свобода, за което Бекет го маркира и изгаря кораба му.

 

Той продава душата си, за да върне Перлата 

След като Бекет съсипва кораба, Джак Спароу и Дейви Джоунс сключват сделка, в която Джак се съгласява да му служи 100 години след като умре, ако Дейви върне кораба му и Джак му е капитан 13 години. В роман сроден на франчайза пише, че корабът се казва „Умиращата чайка“, но Спароу го прекръства на „Черната перла“ след като се появява отново. Традиционно преименуването на кораб е лош късмет, но Джак решава, че щом веднъж вече е бил потопен, това няма особено значение.

 

Екипажът му се разбунтува и го оставя да умре

Въпреки, че Джак и Дейви се разбират Джак да е 13 години капитан на Перлата, той се задържа само две преди най-личният му приятел Хектор Барбоса да поведе екипажът му на бунт. Джак е оставен сам на остров, от който обаче успява да избяга. Ще изминат 8 години преди да успее да си върне Перлата в първия филм от поредицата.

 
 

Запознайте се с Иза – полякинята, която опитоми дива лисица

| от chronicle.bg |

Лисиците са диви животни и доста враждебни към хората. Но не и за Иза Лисон.

Тя е полякина, живее в Краков, все още е само на 20, а освен с фотография, се учи неврофизика и невро биология.

„Не е лесно да снимаш лисица. Подобно е на това да снимаш куче, но трябва да си много по-бърз, защото лисиците нямат навик да стоят неподвижни“, споделя Иза за опита си с лисицата Фрея.

Иза започва да се занимава с фотография преди осем години, или както сама се изразява: „Почти през половината от късия ми живот.“

Освен Фрея, която няма никакъв проблем да се сгуши в Иза и да бъде обект на фотосесия, 20-годишната полякиня снима всякакви животни, но предимно кучета.

„Обожавам кучета. Уикендите си прекарвам в село в Южна Полша, заедно с един очарователен голдън ретривър – Луна“, разказва за себе си Иза.

Както си личи, снимките са „пипани“, но главно във фона, докато „моделът“ остава истински.

„Снимам главно по залез слънце, заради по-меката светлина. Обичам цветни места, като полета с цветя или със златни листа през есента.

„Не съм кой знае какъв специалист в обработването на снимките, използвам само няколко опции на Photoshop. Но най-трудно ми е при избирането на снимка, която да обработя. Най-важното за мен е да заснема „модела“ по нетрадиционен начин“, казва още Иза.

В галерията горе може да видите част от прекрасните й снимки.

 
 

#Bookclub: Как се пише сценарий?

| от Мартин Касабов |

Човек и добре да живее… решава да напише сценарий. Както отбелязва и самият Сид Фийлд в книгата си „Киносценарият” (изд. Колибри, 2017): „Всеки пише сценарии, от сервитьора в любимия ви бар или ресторант до шофьора на лимузина, лекаря, адвоката или барманката, сервираща лате“. С какво ще навреди още един на фона на хилядите, които се бълват всяка година? Нищо, разбира се, но откъде се започва?

Основният проблем, който измъчва и спъва повечето хора, които се наемат със задачата да разказват истории за киното и телевизията, е доста семпъл и същевременно критичен. Какви са границите и неписаните правила, които оформят един добър сценарий, какви са капаните, които трябва да се избягват и как в крайна сметка резултатът да не изглежда като аматьорска драсканица? Дразнещото чувство, че не си достатъчно наясно с материята може да подкопае и най-добрата идея. Именно тук идва на помощ Сид Фийлд.

В книгата си „Киносценарият“ известният холивудски гуру обръща внимание на всички основни елементи, които добрият сценарий задължително притежава. Ясна тема, интригуващи образи, добре обусловени (и свързани) начало и край, силна конфронтация и разумно разрешение на поставения проблем. „Гражданинът Кейн“, „Американски прелести“, „Шофьор на такси“ и „Ани Хол“ са все примери, които предоставят отличен учебен материал за всеки, който тепърва иска да се занимава с професията. Да бъдеш киноман, който поглъща филмите заради самото удоволствие от гледането, не е достатъчно. Следващата стъпка е да откриеш от каква материя са изтъкани историите в тях и как става така, че работят толкова ефикасно.

Едно от основните качества на книгата е начинът, по който Фийлд преодолява много от потенциалните предразсъдъци, които някой самонадеян млад писател може да има.

Трудно е да се отпуснеш в непознати ръце, особено на хора, свикнали да проправят сами пътя си във високите треви. Възможно е да има бунт (показан чудесно във филма „Адаптация“ на Спайк Джоунз) срещу всякакви експерти и авторитети, които налагат правила на свободолюбивата професия на писането. С приятелски тон и без да прекалява с абсолютни закони, Фийлд звучи повече като доверен приятел, който е нетърпелив да прочете добри нови истории, отколкото като някакъв гуру. Единствената амбиция на книгата му е да постави стабилни основи, върху които могат да се изградят и най-чудатите структури.

„Киносценарият“ е книга, която носи удоволствие и на обикновения киноман, който няма амбициите да създава измислени светове. Десетки са филмите и режисьорите, с които Фийлд дава примери. Почти всяка страница е разнообразена с непрестанни препратки към стари и нови продукции. В стихията от заглавия най-често се появяват „Властелинът на пръстените“, „Ръшмор“, „Шофьор на такси“ и „Чайнатаун“ (последният му е особено любим, като част от сценария е препечатан и в самата книга). Поради ясната си структура и добре изградени персонажи тези филми са станали еталон за добър сценарий. Фийлд се е познавал лично с повечето режисьори и сценаристи, от което книгата изобилства от любопитни случки и не толкова известни факти, свързани с изготвянето на сценариите.

Любопитен е примерът с Ф. Скот Фицджералд, който въпреки умението си да пише забележителни романи, бил парализиран като автор на сценарии.

За него големият режисьор Били Уайлдър казва: „Велик скулптор, нает да свърши работата на водопроводчик. Не знаеше как да свърже тръбите, така че водата да потече по тях“. Именно на тази болест предлага лек Сид Фийлд в книгата си. Всеки, който чувства, че има добра история, но не знае езика, на който трябва да я преведе, може да открие между страниците разрешението или поне някои от симптомите на разпадащата му се история.

„Киносценарият” е като буквар и граматика в едно. Не може да ви каже какво да напишете, но може да ви предостави инструментите и основните правила, които движат подредбата на думи в една добра история.

Спонсорирано съдържание