Стаята

| от | |

books-text

Филип Узунов

Пуснах отново записа от сесията. Имаше нещо в него, което ме притесняваше. През цялата си дългогодишна практика се бях наслушал на какви ли не истории, но тази… Жената си изглеждаше съвсем обикновена, но това което разказа под хипнозата ме разтърси. Каква фантазия само! Мога да го продам като сценарий…
 
Пренавих лентата, запалих нова цигара и се заслушах в нежния й глас.
„……Има една стая в къщата ми, докторе. Съвсем обикновена стая, използвам я като склад за нещата, които не ползвам често. Прахосмукачката, различни машинарийки. инструменти и едно сгъваемо легло, в случай че дойдат гости. Има и един скрин до далечната стена, с много чекмеджета, витрина за чаши и шкаф с ужасно скърцаща врата. Скринът е потънал в прах, защото не е ползван от години, останал е още от баба ми, а кой знае тя откъде го е домъкнала……“
 
Дотук добре, нищо интересно. Стая, шкаф, прах. Всеки има такава в къщата си. Дори и аз, чистникът. Ей там, архивната стая на края на коридора, където държа в шкафа папки и стари записи от предишни пациенти.
 
„……Досега не бях обръщала внимание на тази стая, но тя е странна, докторе. От време на време се случва да вляза там, и да осъзная, че не знам защо съм влязла. Забравям. Излизам, след няколко дни се сещам защо, отивам и си взимам каквото ми е трябвало. Но усещането да стоиш насред стая, и да не знаеш защо, е много изнервящо, съгласете се……“
 
Кимнах сам на себе си. Изнервящо е. Човек се чувства глупав. Или започва да търси онлайн симптомите на Алцхаймер. Признавам, и аз съм го правил. Особено когато не мога да се сетя името на пациента, когато търся папката му в архива.
 
„……Случва се средно веднъж на месец. Да, започнах да се следя сама. Знам как звучи, докторе. Но стигнах до извод, който никак не ми харесва, и искам да ми кажете какво ми е. Стигнах до заключението, че луната ми влияе, докторе. Случките на забравяне съвпадат с лунния цикъл, и по-точно с пълнолунието. Когато е пълнолуние, аз забравям. После, заедно с луната, отминава и всичко си е нормално. Мога да влизам по сто пъти на ден в тази стая и всеки път всичко е наред, освен когато е пълнолуние……“
 
Тук вече започва зоната на здрача в записа. Леки тръпки преминаха по гърба ми и скришом погледнах през прозореца. Луната си светеше както винаги, но сега кръглостта й някак ме поизнерви. Превъртях малко напред, нямах нужда да слушам описанията на къщата й, и различни случки и примери кога е забравила и кога не. Прескочих направо на частта след като тя помоли за хипноза. Слушах собствения си глас.
 
„- Осем… седем… очите ти натежават и се затварят… шест… отпусната си… пет… четири… три… заспиваш… две… всичко е наред, спокойна си… едно… чуваш ли ме?
– Да.
– Искам да се върнем един месец назад, в нощта на пълнолунието, когато прибираш нещата на бившия си съпруг в стаята. Спомняш ли си това? Сега там ли си?
– Да.
– Какво правиш сега? Опиши ми.
– Пред вратата съм. Поставям на пода единия сак и натискам дръжката, вратата се отваря с тихо скърцане. Прашно е, багажът ще се изцапа, но не ме интересува. Взимам сака от земята и прекрачвам прага. Заставам по средата и се чудя къде да ги сложа. Тупват на земята до краката ми. И двата сака. Дръжките им бавно увяхват към пода. но спират по средата на пътя си. Застават странично, хоризонтално. Как е възможно това? Защо не падат до долу? Странно, като че ли нещо ги държи във въздуха.
– Успокой дишането си, ти си в пълна безопасност.
– Нещо странно има тук.. Вратичката на скрина е отворена… Никога не съм слагала нищо там… Подът скърца леко откъм сенките там. Нещо има тук, с мен, вътре… О, боже… Нещо идва!…
– Спокойно, никаква опасност не те грози, гледаш само спомен, като на филм.
– То идва!… Шумоли като стар пергамент когато се отърква в ръбовете… Оставя прашни стъпки по пода… Ето го! О, боже!… Има червени очи! Как може да има такива червени очи! Гледат ме и не мигат… Вторачени са в мен… Пулсът ми препуска, но краката не могат да помръднат… Застана пред мен… Господи… Има крила… Сивосинкави, не са с пера, а като на прилеп, и вдигат облаци прах, когато се движат… Протяга нокти към очите ми! Искам да изпищя! Ръката му хваща брадичката ми, а другата е върху главата ми… Извива я настрани и оголва врата ми! Там, където е артерията, пулсира страшно…
– Когато преброя до едно, ще се събудиш и ще си в пълна безопасност. Пет…
– … Езикът му е сух като подпалка, и гали врата ми, като че ли предвкусва какво ще се случи! Страх ме е, боже!
– …четири…
– …Крилете му се затварят зад мен, като в пашкул съм! Нищо не виждам, пълна тъмнина е! Какво става, господи! Усещам как се впива в мен, но не ме боли… Струва ми се, че ей сега кръвта ми ще плисне по земята, но няма нищо! То не се храни с кръв! Храни се със спомени!
– …три…
– …Чувствам се толкова слаба, изсмукана, празна… като отдавна напусната черупка… Крилете му се развиват и ме пускат, то отстъпва една крачка назад и изглежда доволно… Боже, колко е грозно. Ужасно е!
– …две…
– … То се провлачва шумолейки назад към сенките… Отива към скрина… Влиза в шкафа и затваря вратата! Господи, то живее там!
– …едно…
– … Дръжките на двата сака се раздвижват бавно и постепенно набират скорост… Накрая падат безсилно до саковете си. Като че ли времето отново тръгна да тече. То може да спира времето! То може да спира времето! То може да…
– …будна си вече.“

 
Спрях записа. Ръцете ми леко трепереха, пепелта от забравената цигара беше паднала на килима. Каква фантазия само! Накара ме да забравя дори цигарата. Дали наистина да не напиша книга? Идеята си я бива. Старинни скринове, шкаф, вампир… всичко си има. И то такъв вампир, който се храни със спомени, представи си! 
 
Представях си вече дори обложката на книгата и се разхождах из къщи с енергията на тийнейджър.
 
Цял нов жанр! Влизаш в стая и не помниш защо? Вампирът се е нахранил с мислите ти! Прекрасна развинтена фантазия! Пълна глупост, разбира се, някои хора наистина прекаляват с халюциногените или книжките тип „Чети в полунощ“. Не и аз, не си позволявам пристъпи на лудост, прекалено образован съм за това. Но може да излезе нещо от тази история, ако само конфиденциалността лекар-пациент не ме задължаваше… Жалко.
 
Настроението ми спадна, енергията изчезна като с магическа пръчка, чувствам се слаб, изсмукан, празен…
И какво правя на средата на архивната стая?
Не помня.

 
 

Диагноза „кучкар“

| от |

На пръв поглед кучкарите изглеждат като другите хора: имат очи, уши, носове, носят дрехи, ядат сандвичи и празнуват Коледа. При по-внимателно вглеждане, може да установите някои белези, които не са характерни за нормалните хора: топки косми в различни цветове, залепнали по палтата, топки, изскачащи от джобовете, свински уши за дъвчене в чантите, и най-очевидното: четириноги животни, влачещи се на каишка или тичащи свободно зад тях.

Дори когато тези знаци са налице, все още не е сигурно, че имате пред себе си истински кучкар. Винаги съществува възможността да се натъкнете на нормален собственик на куче, който не е обсебен от животното си, но трябва да сте наясно, че шансовете за това са много малки. Кучкарите са хора, които може да изглеждат като скучни членове на обществото, до момента, в който по улицата не мине бебе ши тцу, облечено в коледно елече. В този момент тези иначе примерни служители, свестни работодатели, добри родители и верни приятели, изпадат в амок и започват да подпискват и да издават нечленоразделни звуци на умиление и възхита. Кучкарите са хората, които пазаруват в HIT с отегчени физиономии до мига, в който не минат покрай зоомагазина, зад чиято витрина тримесечна болонка бори петмесечна немска овчарка, при която гледка тези странни хора се разтичат като локви върху количката с покупките. Кучкарите приличат на онези плюшени играчки, които изглеждат безопасно безмълвни и симпатични, докато не натиснете скритото в шкембето им копче, при което играчката започва да пее фалшива мелодия, мигновено пресъздаваща атмосферата на филм по роман на Стивън Кинг. Тези хора имат интегрирани бутони, които се активират при определени думи като „куче“, „кученце“, „любимец“, „разходка“, „зоомагазин“ , „играчка“ др. Изпуснете ли се да изречете на глас някоя от тези думи или лексеми, рискът кучкарят да ви припознае за „свой човек“ е огромен. И от този момент нататък започвате да се плъзгате стремглаво по наклонената плоскост на безкраен и безумен разговор, в който единствен герой е някой на име „Джако“ или „Сара“. Герой, който очевидно е обладал съзнанието на стопанина си и той несъмнено ще се опита да ви вкара в неговата матрица.

Вижте кои са петте абсолютно непогрешими признака, които трябва задействат пожарната аларма в главата ви, защото ако някой от тях е налице, си имате работа с кучкар:

1. Винаги, навсякъде, по всяко време, има космарлак

Повечето хора се борят с присъствието на косми в дома и по дрехите си, но не и кучкарите. Те не могат да заспят, ако във възглавницата им поне един час не се е валяло куче и не пият кафето си, ако в него не плуват поне три кучешки косъма. Лепките за изчистване на козина могат да срещнат в дома им, в колата им, в чантите им и в офиса им, но въпреки тях, космите са тяхна втора кожа. И те нямат против. Ако питате някой заклет кучкар, той ще ви каже, че ако се озове някъде далеч от кучето си за седмица, започва да страда от остра абстиненция от кучешка козина и започва да гали всякакви космати неща, само и само да се почувства по-близо до любимеца си. Ако видите мъж, който с психопатско изражение тайно гали косматото палто на някаква дама в трамвая или жена, която с налудничав поглед се хвърля да гали всеки пекинез, с който се размине по улицата – това са кучкари.

2. „Виж как гледа тук, докато й говоря за влиянието на червеевите дупки върху ръста на икономиката в Боливия, всичко разбира!“

Кучкарите придават на кучетата интелигентност, която би сложила Стивън Хокинг в малкия си джоб. Една позната, например, твърди, че нейното куче обича да гледа исторически филми и се разстройва от тъпи американски екшъни. Друг приятел пък е убеден, че кучето му разбира кога звъни синът му, защото вибрациите в тона на лаенето са различни, когато се обажда той, и когато звъни някой друг.

3. „Тук не е излязъл много добре, по принцип е по-фотогеничен“

Единствените хора, които могат да съперничат на кучкарите по досада, са майките на малки деца. Нищо не може да се сравни с упоритостта на млада майка или запален кучкар (от двата пола), когато трябва да ви покажат снимките на своите най-големи любови. Подобно на майката, кучкарят ще ви преследва като хрътка, за да ви покаже видео, в което дакелът му за първи път се среща с този необичаен по нашите ширини през зимата феномен – снегът. Той ще ви показва обширни галерии на смартфона си, в които померанът Тоби е заснет на маса, на стол, под маса, под стол, на диван, под диван, в парка, в планината, на тревичка върху покривка, на тревичка върху шал, че и директно върху тревичката, без нищо друго под себе си. Ще ви обяснява надълго и нашироко как Тоби има снимки пред катедралата във Варна, пред НДК, на Мадарския конник, Рилските езера, Царевец, Перперикон и къде ли още не. И няма да ви остави на мира, докато не се възторгнете на ръба на патологичния екстаз от нещата, които прави кучето му.

4. „I love dogs, because people suck“, „There are no ugly dogs, only ugly people“ и други афоризми

Въпреки че в обществото твърде рядко може да се намери ситуация, която да изисква реално избиране на куче пред човек или на човек пред куче, кучкарите често демонстрират, че кучетата са по-добри от хората. По-сърдечни, по-добри, безкористни в обичта си и винаги красиви. Тяхната кучелюбяща житейска философия често се бърка от другите хора с човеконенавистна, което поражда серии от спорове и злокобни вражди. Когато куче ухапе човек, те са убедени, че е било предизвикано. Когато куче се сбие с куче, те са сигурни, че стопанинът поне на едното, не го е възпитал достатъчно добре и това е причината животните да се сбият. Освен това, тяхното верую, заключаващо се във вездесъща обич към кучето, обикновено се изтипосва във формата на различни слогани, които красят чашите им за чай и тениските им.

5. „Не е достатъчно моето куче да е щастливо, трябва всички кучета да са щастливи“

Наскоро бях на бизнес среща с колежка, която водеше тежки финансови преговори с бъдещи клиенти. Във върховия момент на своя устрем да договори перфектната цена, тя чу кучешки лай, долитащ през прозореца. Преговорите бяха мигновено прекъснати, тъй като колежката изтича през прозореца и видя на улицата куче, което изглежда нещастно. Веднага се започна операция по спасяване: прибиране, пускане на обяви, организиране на група за намиране на собствениците във Facebook. Горките клиенти останаха да висят на масата с глупавите си бизнес предложения, а малкият кучо, набързо наречен „Топчо“, беше прибран на топло, закаран до ветеринарна клиника за преглед и обгрижен. Мечтата на кучкарите е 80% от държавния бюджет да бъдат отделени за построяване на приюти за бездомни кучета, с условия, които биха накарали мениджърите на Hilton да се срамуват в ъгъла. И не се съмнявайте, ако имат възможност да строят приюти с всеки излишен лев, те ще го направят.

Текста писа Цветелина Вътева. Кака на две красиви, фотогенични, ужасяващо интелигентни кучета. И един котарак. Собственик на много окосмени дрехи. Почитател на чая с козина. Досаден събеседник, тормозещ околните със снимки на кучетата си. Горд притежател на чаша с надпис „DOGS. Because people suck“. Мечтаеща за кучешки приюти с пет звезди и за продължителност на кучешкия живот поне колкото човешкия. И привърженик на идеята, че всички кучета заслужават да бъдат щастливи.

 
 

Фитнес треньор качи 32 килограма с благородна цел

| от chronicle.bg, по diply.com |

За всички нас, които не сме Крис Хемсуърт и магическата му диета, да поддържаш добро ниво на фитнес е много трудно. 35-годишният фитнес инструктор от Ню Йорк Адонис Хил знае какво е усилието да сваляш килограми, защото е преминал през това два пъти.

Когато е на 27 бизнесът на Хил се срива и той изпада в депресия и качва килограми. След това обаче открива фитнеса като своя страст и сваля цели 45 килограма.  Адонис превръща фитнеса и в кариера.

Половин десетилетие след личния си успех, Хил решава да помогне на своята клиентка Алиса да свали драстично количество килограми като самият той качва 32 килограма. Идеята е треньорът да мотивира клиента си като си постави същата цел и тренира заедно с него.

В крайна сметка, след месеци усилени упражнения и няколко фалстарта, Алиса успява да свали 26 килограма. Това е достатъчно близо.

 
 

И ние можем да пеем на английски… и не само!

| от |

#ЗТП е популярен хаштаг в Twitter и означава ‘Земи тоя превод. В случая можем да добавим и ‘Земи това изпълнение! Предлагаме ви избрана селекция песни, в която български изпълнители пеят на чужд език! Резултатът е разтърсващ… от смях.

Започваме, разбира се, с песента, която „подлуди социалните мрежи“. Макар Издислав да се появи едва миналата седмица, със сигурност заслужава първото място.

Когато Екстра Нина пееше на френски, Фики и ръце нямаше, не само крака :)

Шоуто на Слави обаче държи рекорда по брой „шедьоври“ от времето, когато реши да интернационализира патриотичния фолклор. Резултатът е изключителен.

Камон, камон шаутед

дъ Туркиш дженерал

фром дъ таун оф Панагюрище.

Айм дъ мейкър оф дъ флаг,
дъ продюсър оф дъ знак
деф ор либъртииииии….

И ако вече сте с отворена уста само чуйте “Get back, get back, maiden Kalino”!

Има и вариант на “Sitting down is Djore dos”

И нашият фаворит… засега…
Иф ай дай ор иф дей кил ми,
дончу край тунайт фор ми,
Гоу ту дринк уиски енд биър,
рокендрол фореевър!

Но ако си мислите, че Слави се е сетил единствен бъркате! Поп фолка отдавна е „Danger zone“ за езика на ШекспирТ!

Дори Лили Иванова владее този език още от времето на първите английски крале…

А поп-фолка помни полиглота Коста Марков, който пееше песните си на два езика едновременно… (От 01:50 за английски превод)
Оунли ю кен чуз хус дъ уан ху уил люз!

А кака ви Сашка поздрави немскоговорящите с Камъните падат на… швейцарски както сама каза. Няма да казваме какво чуваме…

Tук се затруднихме, но Уна пасиооооон е може би песен, на може би испански…

Дори Луна пропя на английски… или на нещо, което прилича…

Ако се сетите за някоя пропусната песен, заслужаваща място тук, пишете!

Ние завършваме с Бейби юр он май майнд на Преслава…

 
 

Какво ли би написал Андерсен днес?

| от |

На днешната дата Ханс Кристиан е издал първата си книга с приказки. Той е роден през 1800 и някоя година, няма значение, никой не го интересува. Живял е в Дания преди времето на фейсбук и дори преди Дания да е в Европейския съюз, това също не е интересно. Интересно е обаче какво би написал днес Андерсен. И дали въобще би станал писател.

Някои хора биха казали, че да си писател е призвание и мисия. Това са същите хора, които започват текстове за историческа личност с дата на раждане и местожителство. Днес Андерсен сигурно би броил кликове. В днешно време кой не брои кликове. Също така може би би се занимавал с реклама – копирайтър или някакъв криейтив. Както всички знаем, какво ти пише в длъжностната характеристика в договора не е от някакво ангажиращо значение. По-важно е какъв е продуктът на работата ти, всъщност най-важно. Та какво би написал? Кой би посмял да предположи? Ми ние.

Имало едно време, разбира се, една риба. Тя се казвала Малката руса. Малката руса много искала да отиде на земята и да стане човек. Върху коралите по тротоарите в морето често имало залепени обяви за бърз кредит. Обявите представлявали номер на телефон и надпис над него „Бърз кредит“. Тайно от баща си – царят на морето, тя взела такъв бърз кредит и си купила крака, защото искала да е себе си и да се развива. Краката били пластмасови, направени от пластмасата, която човеците изхвърляли в морето, макар че нямало нужда, защото човеците често изхвърляли и направо готови протези. Една вечер Малката руса се направила, че й е лошо и повръща, тайно се натокала, оваляла се в галета, сложила краката и отишла сред хората. Слязла до центъра на града, където били питейните заведения и локали. Там намерила особено примамливо място и влезнала да види тука как е. Заозъртала се и погледът й спрял на едно сепаре. Там седели храбрият напомпан войник и грозното бате. Тя отишла при тях, разбира се.

– Седай – казал й войникът, докато гасял цигарата у пластмасова чаша с вода.

– Оууу… – и седнала, няма да стои права – И сега? Какъв е планът, войниче?

Храбрият напомпан войник й начертал един план и тя се съгласила. После двамата какво да правят – заживели заедно.

Не щеш ли, а тя много не щяла, ония от морето тръгнали да си търсят парите. Семейството й се опитвало да върне каквото може, но те постоянно си измисляли някакви задължения. Накрая семейството й фалирало. Царят бил гол. Когато се научил на тази новина, войникът бързо инструктирал своите две леви ръце – грозното бате, да види да оправи нещата. Решението било фирмата да се срине и да спрат да се искат заеми от нея. Батето се обадило на малката хибридопродавачка там да уреди нещата, тя уредила нещата и нещата вече били уредени.

Междувременно, за да има хепи енд и за да укроти децибелените мъки от злощастието на другарката си, войникът реши да я заведе на хирург да я пооправят. И отишли на хирург.

– Докторе, имам трето зърно. Искам да ми го махнете.

– Дайте да видя, госпожа.

– Госпожица съм. Вижте.

– Ама, госпожице… Това зърно е грахово.

Резил за Малката руса. Както и да е, де. Докторът я разпорил като риба и махнал гарнитурата.  Накрая храбрият напомпан войник я зарязал и тръгнал с някаква Малечка Палечка. Малката руса нямало какво да прави без образование и работен стаж и се върнала се при техните в морето. Край.

Така, всякаква прилика с реални неща е абсолютно нарочна, разбира се. Използвани са най-клишираните образи от средата ни, именно защото са клиширани – а клишетата са клишета с причина.