Стаята

| от | |

books-text

Филип Узунов

Пуснах отново записа от сесията. Имаше нещо в него, което ме притесняваше. През цялата си дългогодишна практика се бях наслушал на какви ли не истории, но тази… Жената си изглеждаше съвсем обикновена, но това което разказа под хипнозата ме разтърси. Каква фантазия само! Мога да го продам като сценарий…
 
Пренавих лентата, запалих нова цигара и се заслушах в нежния й глас.
„……Има една стая в къщата ми, докторе. Съвсем обикновена стая, използвам я като склад за нещата, които не ползвам често. Прахосмукачката, различни машинарийки. инструменти и едно сгъваемо легло, в случай че дойдат гости. Има и един скрин до далечната стена, с много чекмеджета, витрина за чаши и шкаф с ужасно скърцаща врата. Скринът е потънал в прах, защото не е ползван от години, останал е още от баба ми, а кой знае тя откъде го е домъкнала……“
 
Дотук добре, нищо интересно. Стая, шкаф, прах. Всеки има такава в къщата си. Дори и аз, чистникът. Ей там, архивната стая на края на коридора, където държа в шкафа папки и стари записи от предишни пациенти.
 
„……Досега не бях обръщала внимание на тази стая, но тя е странна, докторе. От време на време се случва да вляза там, и да осъзная, че не знам защо съм влязла. Забравям. Излизам, след няколко дни се сещам защо, отивам и си взимам каквото ми е трябвало. Но усещането да стоиш насред стая, и да не знаеш защо, е много изнервящо, съгласете се……“
 
Кимнах сам на себе си. Изнервящо е. Човек се чувства глупав. Или започва да търси онлайн симптомите на Алцхаймер. Признавам, и аз съм го правил. Особено когато не мога да се сетя името на пациента, когато търся папката му в архива.
 
„……Случва се средно веднъж на месец. Да, започнах да се следя сама. Знам как звучи, докторе. Но стигнах до извод, който никак не ми харесва, и искам да ми кажете какво ми е. Стигнах до заключението, че луната ми влияе, докторе. Случките на забравяне съвпадат с лунния цикъл, и по-точно с пълнолунието. Когато е пълнолуние, аз забравям. После, заедно с луната, отминава и всичко си е нормално. Мога да влизам по сто пъти на ден в тази стая и всеки път всичко е наред, освен когато е пълнолуние……“
 
Тук вече започва зоната на здрача в записа. Леки тръпки преминаха по гърба ми и скришом погледнах през прозореца. Луната си светеше както винаги, но сега кръглостта й някак ме поизнерви. Превъртях малко напред, нямах нужда да слушам описанията на къщата й, и различни случки и примери кога е забравила и кога не. Прескочих направо на частта след като тя помоли за хипноза. Слушах собствения си глас.
 
„- Осем… седем… очите ти натежават и се затварят… шест… отпусната си… пет… четири… три… заспиваш… две… всичко е наред, спокойна си… едно… чуваш ли ме?
– Да.
– Искам да се върнем един месец назад, в нощта на пълнолунието, когато прибираш нещата на бившия си съпруг в стаята. Спомняш ли си това? Сега там ли си?
– Да.
– Какво правиш сега? Опиши ми.
– Пред вратата съм. Поставям на пода единия сак и натискам дръжката, вратата се отваря с тихо скърцане. Прашно е, багажът ще се изцапа, но не ме интересува. Взимам сака от земята и прекрачвам прага. Заставам по средата и се чудя къде да ги сложа. Тупват на земята до краката ми. И двата сака. Дръжките им бавно увяхват към пода. но спират по средата на пътя си. Застават странично, хоризонтално. Как е възможно това? Защо не падат до долу? Странно, като че ли нещо ги държи във въздуха.
– Успокой дишането си, ти си в пълна безопасност.
– Нещо странно има тук.. Вратичката на скрина е отворена… Никога не съм слагала нищо там… Подът скърца леко откъм сенките там. Нещо има тук, с мен, вътре… О, боже… Нещо идва!…
– Спокойно, никаква опасност не те грози, гледаш само спомен, като на филм.
– То идва!… Шумоли като стар пергамент когато се отърква в ръбовете… Оставя прашни стъпки по пода… Ето го! О, боже!… Има червени очи! Как може да има такива червени очи! Гледат ме и не мигат… Вторачени са в мен… Пулсът ми препуска, но краката не могат да помръднат… Застана пред мен… Господи… Има крила… Сивосинкави, не са с пера, а като на прилеп, и вдигат облаци прах, когато се движат… Протяга нокти към очите ми! Искам да изпищя! Ръката му хваща брадичката ми, а другата е върху главата ми… Извива я настрани и оголва врата ми! Там, където е артерията, пулсира страшно…
– Когато преброя до едно, ще се събудиш и ще си в пълна безопасност. Пет…
– … Езикът му е сух като подпалка, и гали врата ми, като че ли предвкусва какво ще се случи! Страх ме е, боже!
– …четири…
– …Крилете му се затварят зад мен, като в пашкул съм! Нищо не виждам, пълна тъмнина е! Какво става, господи! Усещам как се впива в мен, но не ме боли… Струва ми се, че ей сега кръвта ми ще плисне по земята, но няма нищо! То не се храни с кръв! Храни се със спомени!
– …три…
– …Чувствам се толкова слаба, изсмукана, празна… като отдавна напусната черупка… Крилете му се развиват и ме пускат, то отстъпва една крачка назад и изглежда доволно… Боже, колко е грозно. Ужасно е!
– …две…
– … То се провлачва шумолейки назад към сенките… Отива към скрина… Влиза в шкафа и затваря вратата! Господи, то живее там!
– …едно…
– … Дръжките на двата сака се раздвижват бавно и постепенно набират скорост… Накрая падат безсилно до саковете си. Като че ли времето отново тръгна да тече. То може да спира времето! То може да спира времето! То може да…
– …будна си вече.“

 
Спрях записа. Ръцете ми леко трепереха, пепелта от забравената цигара беше паднала на килима. Каква фантазия само! Накара ме да забравя дори цигарата. Дали наистина да не напиша книга? Идеята си я бива. Старинни скринове, шкаф, вампир… всичко си има. И то такъв вампир, който се храни със спомени, представи си! 
 
Представях си вече дори обложката на книгата и се разхождах из къщи с енергията на тийнейджър.
 
Цял нов жанр! Влизаш в стая и не помниш защо? Вампирът се е нахранил с мислите ти! Прекрасна развинтена фантазия! Пълна глупост, разбира се, някои хора наистина прекаляват с халюциногените или книжките тип „Чети в полунощ“. Не и аз, не си позволявам пристъпи на лудост, прекалено образован съм за това. Но може да излезе нещо от тази история, ако само конфиденциалността лекар-пациент не ме задължаваше… Жалко.
 
Настроението ми спадна, енергията изчезна като с магическа пръчка, чувствам се слаб, изсмукан, празен…
И какво правя на средата на архивната стая?
Не помня.

 
 

Най-тъпите български рекламни кампании в историята на вселената

| от |

Едно от най-гадните неща на света е да имаш рехава брада. Хем на практика нямаш брада, хем трябва да я бръснеш. Горе-долу същото е и с рекламата – хем не е наука, хем е сложна. Това, разбира се, не е оправдание, поне не уважително, за някои неадекватно скъпи, но за сметка на това нелепи интелектуални бисери от бранша. Ако грешките, така изказани по-долу, ви се струват нормални или стандартни – искам да ви напомня, че са направени от група възрастни хора, начело на големи дългогодишни бизнеси – клиентите, както и от други хора специалисти в рекламата, отново – от дълги години. Те са обсъдили всеки елемент от кампанията и в крайна сметка са казали окей на всичко. За тях тези неща изглеждат окей. Тези неща:

 

„Pod igoto“ на шльокавица. Тази „скандална“ книга е набиване на ресурси, за да се изкаже нещо, което всички вече знаят и няма да постигне нищо освен PR за издателството. Проблемът е подходът, видите ли: ако въпросното издателство трябваше да направи кампания за безопасен секс, решението им щеше да е да хванат сифилис и да кажат „Ето. Не правете така“.

 

Песента на Фантастико. Знам, че вадя някакви неща от нафталина, но песента на Фантастико е иконична за авторските песни в рекламите. Текстописците традиционно са недооценени, така че спокойно можете да дадете 50 лева на някой, който няма да римува „пет“ с „двайсет и пет“ и знае какво е прозодия. Например, на човека измислил стихчето:

Аз такива бабо-сандвичи не ям,

между две филии – резенче салам.

Аз обичам сандвичи от тия,

между два салама – тъъъъъничка филия.

 

Еми, хубаво е! Ритъм, рима, идея – всичко. Браво!

 

Борола и Арт-93. Борола правят Имунобор, а Арт-93 – колани и портмонета. Двете фирми нямат нищо общо помежду си освен инфантилните реклами, които правят. Видеата на Борила са посмешище, съжалямвам. „Ама, Мартине, във всяка класация, където мрънкаш по реклами, ли ще се споменава тоя Имунобор“. Да, не ме интересува, дори Имунобор да е панацея и да те кара да живееш до 200 години.

Билбордовете на Арт-93 са мацка, колан и логото „Арт“. Прилича на прощъпулник на абитуриент. Не знам колко им върши работа, съмнявам се да им върши работа, но ако им върши работа – окей. Въпросът е, че може да стане пъти по-добра с нищожно малко усилия и неполагането на тези усилия е вулгарността, срещу която така страстно се газирам.

 

Бързи кредити. Ама от ония, които на бял лист пише „Бързи кредити“ и телефон. Не ме разбирайте погрешно – като реклама е окей. Предава посланието правилно и недвусмислено, информацията стига до хората, нищо не разсейва вниманието им – за кампания е добра кампания. Но… изглежда зле, цялото нещо просто изглежда сенчесто и незаконно. Скъпи родители, не плашете децата с това, че някой батко ще дойде и ще им даде наркотици безплатно. Никой не раздава наркотици безплатно! Плашете децата си, че някоя батка ще дойде и ще им даде „бърз кредит“, от който никога няма да се измъкнат със здрави колене.

 

Всички онези реклами, в които се случва нещо яко, но никой не помни бранда.

Това е тоооолкова типична грешка на рекламистите. Фирмата налива 100 000+ пари за спотове и там други неща, за да не знае никой накрая марката, но всички да повтарят „Ооо, Пепи…“. На какво е реклама „Ооо, Пепи“? На салами, да, ама на кои салами? Има 100 салама, на кои? „Човек 1: Аз го открих. Човек 2: Ама аз го купих.“ на кредитите на коя банка е реклама? „Какво му трябва на един мъж?“. Същото – на коя бира? Знаете ли какво му трябва на един мъж – трябва му рекламист, който ще напише в сценария за спота името на бранда преди слогана, за да знаем после всички години наред, че именно Ариана е „На една ръка разстояние“.

P.S. Всъщност след известно обсъждане в редакцията стигнахме до извода, че „На една ръка разстояние“ май беше слоган на Астика. Още едно доказателство в подкрепа на казаното по-горе.

 
 

Хейли Болдуин е най-сексапилната жена според Maxim

| от chronicle.bg |

Манекенката Хейли Болдуин оглави класацията за най-сексапилите жени на 2017 г. на сп. „Максим“, съобщи Контактмюзик.

Тя прие несериозно титлата си на най-сексапилна красавица, но се похвали с нея в социалните медии и благодари на сп. „Максим“.

„Знам, неизумително е“, каза Хейли Болдуин, когато научи, че оглавява ежегодния списък. „Ако знаеха колко непохватна и шантава съм“, написа тя в Инстаграм.

hailey-baldwin-hot-100-3

Хейли Болдуин е на 20 години. Тя е дъщеря на актьора Стивън Болдуин и съпругата му Кения. Манекенка е от три години.

hailey-baldwin-hot-100-1

Сред най-сексапилните жени на 2017 г. са също актрисата Марго Роби, певицата Кейти Пери, Зоуи Кравиц, манекенките Бела и Джиджи Хадид, актрисата Алисия Викандер.

Броят на сп. „Максим“ с Хейли Болдуин в оскъдно облекло на корицата ще излезе през юни.

 
 

За писателите в киното

| от Дилян Ценов |

  Коя е основата на всеки филм? Историята.

Сценарият се появява първо, след което бива взет от режисьора, който създава крайния продукт, за да събере зрителите пред екрана. И дори най-красивата продукция би се провалила, ако в нея не е заложена оригинална история и герои – тези две неща придават плътността. Без тях киното би било безсмислено занимание, хвърляне на пари на вятъра.

Именно там се корени ролята на пишещите хора –поети, писатели, сценаристи. Те възпламеняват началната искра, от която, ако условията са благоприятни, тръгва големият пожар. Често обаче става така, че именно хората, които създават историята, стават отправна точка за създаването на нови сценарии. Образът на пишещия човек е благоприятна почва за създаването на добра история.

Киното познава немалко филми, в чиято основа стоят писатели и резултатът в повечето случаи е добър. Винаги може да се роди добър продукт, когато героят е интересен и с богата биография. А писателите, нека не се лъжем, са хора, които имат и двете.

В нашата галерия ви предлагаме подбор на част от най-добрите филми за писатели, поети, сценаристи и изобщо хора, които се занимават с писане.

 
 

Юпитер не е това, което изглеждаше досега

| от chronicle.bg |

Космическата сонда на НАСА „Джуно“, която се движи в орбита около Юпитер от месец юли, откри чудовищни урагани, бушуващи на полюсите на тази планета, съобщава БТА.

Американското космическо ведомство публикува в сп. „Сайънс“ двете първи изследвания, получени благодарение на неговия космически апарат с маса 3,6 тона. Елиптичната орбита на „Джуно“ позволи на учените да извършат наблюдения от съвършено нов вид.

Сондата успя да прелети над полюсите на Юпитер и да се приближи на по-малко от 5 хиляди километра от най-високата облачна обвивка на атмосферата на тази планета.

Там бяха регистрирани гигантски урагани с диаметър 1 400 километра. Магнитното поле в тези региони се оказа 10 пъти по-силно от земното.

Оказва се, че Юпитер е планета, обградена от огромно магнитно поле, което създава радиация, която би унищожила планетата, ако тя не беше предпазена от огромен пласт титан. Полюсите на планетата са местата с най-висока радиация.

До края на мисията на сондата „Джуно“ през февруари 2018 г. ще бъдат направени още полети около планетата, които ще разкрият много повече информация за произхода, атмосферата и магнитните полета на планетата.