„Стария Несебър загина“

| от |

Автор: Добрин Добрев

Споделям и втория си коментар на статия от последната сесия, този път с отрицателен пример. Първия коментар може да прочетете тук – „Българската история в 100 личности“.

Стария Несебър загина
в-к Дума, бр. 52, 04.03.2014 г.

България има девет обекта в списъка към Конвенцията за опазване на световното културно и природно наследство към ЮНЕСКО. Отговорностите по опазването и поддържането в автентичния и непроменен вид на обектите, намиращи се на територията на всяка страна, включени в списъка на световното наследство е задължение на съответната държава. Те не могат да се прехвърлят на други обществени и общински организации.
Към ЮНЕСКО е създаден Международен комитет за мониторинг и оценка обектите на тази конвенция. У нас има Национален комитет, който наблюдава, координира, оказва помощ в управлението и стопанисването на българските обекти, включени в списъка на световното наследство.
През 1983 г. Стария Несебър бе включен към конвенцията. Съгласно разпоредбите на същата, която вече за България имаше силата на закон, държавата със своите органи се задължаваше да опазва и поддържа автентичния вид на града, който е притежавал в момента на присъединяването. За съжаление и дълбоко разочарование на всички български и чуждестранни посетители, имащи отношение към опазването на духовните и културните ценности в света в Стария Несебър през последните 20 години бяха извършени недопустими и

непоправими увреждания

С чувство на нарастваща болка много чуждестранни туристи сигнализираха в Международния комитет и в централата на ЮНЕСКО за безобразията и разрухата, които се налагат с нарастваща бързина в Стария Несебър. В отговор на тези тревожни аргументирани сигнали през 2009 г. бе изпратена експертна комисия, която да установи промените в Стария Несебър в сравнение с качествата, които е притежавал през 1983 г. Предстоеше Международният комитет да вземе решение преди обектът да премине в списъка на „Обекти в застрашено положение“ или да бъде изключен от списъка на световното наследство.

Несебър, Старата Митрополия

Несебър, Старата Митрополия

Резултатите от мониторинга бяха разгледани на заседание на Международния комитет, състояло се през 2009 г. в Бразилия. Още тогава се очертаваше решение на Световната организация за отписване на Стария Несебър от списъка на световното културно наследство. Международният комитет препоръча на българската страна разработването на план-програма, с редица мероприятия, изпълнението на които може да осигурят запазването на Стария Несебър в списъка на културното наследство. Тази програма бе възложена на екип от експерти, ръководен от проф. арх. Тодор Кръстев. Работата на тази експертна група, изразходването на двеста хиляди лева, както и усилията на редица патриоти, са напразни! Ценностните качества на Стария Несебър, поради които бе включен в световното наследство, са безвъзвратно унищожени!

Несебър, Църквата "Св.Йоан Кръстител", подпряна от модерен хотел

Несебър, Църквата „Св.Йоан Кръстител“, подпряна от модерен хотел

Кои са най-съществените непоправими и недопустими промени върху Стария град?
Първото, което се набива в очите и на най-непредубедения посетител, са непоправимите

промени в ландшафта

на този уникален полуостровен град. В мотивите за включването на Стария Несебър в списъка на културното наследство е посочено: „Един уникален град със специфична конфигурация на този полуостров, с тънък почти незабележим провлак. Стръмно спускащите се, почти отвесни скалисти и каменливи брегове са оформяли платформата, върху която е разположен градът.“ Сега от това няма и помен! Средната ширина на някогашния провлак е 70 м., която на места е много повече. Така Старият Несебър се превърна в неделима част от материка. По бреговете му никога не е имало пясъчни ивици и плажове. Полуостровът бе опасан от широка асфалтирана алея, по която нерядко профучават моторни превозни средства. Над нея се издигнаха многоетажни тежки бетонни хотели и ресторанти.
Към полуостровния пейзаж бяха добавени огромни буни с дължина от сто до двеста метра. На югоизточния бряг бяха докарани десетки хиляди тона скална маса, израстна буна с дължина стотина метра. Върху нея кацна голямо търговско заведение с наименование „Яхт клуб“. До него води шосейна алея. „Розата на вълните“ изгребва пясъка от северната страна на буната и я насипва от южната й страна и сега там непрекъснато се увеличава голяма плажна територия. Плажове около Стария град по рано никога не е имало. На северозападния бряг от бетон и желязо израсна още по-голяма буна с дължина около двеста метра. Източно от него през последните години се построи най-големият паркинг за автобуси и леки коли.
Пространството пред вратите на Стария град необяснимо и грозно се разширяваше. Вдясно от входа, та чак до вълнолома се докарваха огромни количества скална маса и върху тях, по времето на кмета Николай Трифонов,

изникнаха десетина къщи

с търговско предназначение. Тяхната архитектура не прилича на никоя друга из България. Местните хора нарекоха района „Трифоново село“. Всички тези тежки и непоправими увреждания върху ландшафта на Стария град са извършвани в разрез с териториално-устройствения план на града.
Немаловажен компонент, определящ ценностните качества на Стария град, бе самобитната уникална архитектура на несебърските къщи. Тя не е била дело на архитекти и видни строители, а има напълно фолклорен характер. Те обаче са различни от къщите в другите черноморски градове. В мотивите, поради които Стария град се вписва в световното наследство, се говори за „ансамбли от народна архитектура с кратка градска тъкан“, в случая под кратка трябва да се разбира ниска етажност, един до два етажа.
След 90-та година с разрешението на видни архитекти бяха разрушени до основи около 50% от старите несебърски къщи. На тяхно място изникнаха модерни, многоетажни хотели и други туристически заведения. Какво се случи с несебърските къщи най-добре се вижда от изявлението на проф. Божидар Димитров „В Стария Несебър върху 132 къщи са направени недопустими и непоправими преустройства“. Една от недопустимите промени в битовата градска архитектура е издълбаването калдаръма от уличките и полагането на дебела асфалтова настилка.
Друга изключителна ценност са несебърските църкви. Тяхната поява датира от втората половина на V век и завършва до края на XIX век. Понастоящем личат по-малки или по-големи останки от петнадесет църкви. Повечето от тях продължават постепенно да се рушат. Така например църквата, известна като „Алиторгетос“, се руши, останките от стените се пропукват и каменни отломки падат и застрашават живота на посетителите. Несебърските църкви в най-общия смисъл са запазили своята ценност като обекти на културно наследство. В тях е наложително да се извършат сериозни реставрационни работи и да се поддържат като паметници на културата.
Развихрилата се

амбулантна търговия

е едно от най-уродливите явления в Стария град. Тя предизвиква възмущение у многобройните български и чуждестранни туристи. Анархията в организацията на търговията в Стария Несебър бе видяна и отчетена и в доклада на експертите на Международния комитет. От ранно лято до късна есен посетителите на старината са гонени от непрестанния поток на мотоциклети и автомобили, които притесняват туристите и тровят въздуха. Независимо от символично обявения пропускателен режим, движението в тази старина е хаотично! Впрочем то е такова и в целия Несебър.
В оценката на качеството на живота и на околната среда като цяло е един от най-важните компоненти на качеството на околната среда – шумът. През летния сезон от дискотеката на открито на Слънчев бряг, известна като „Какао бийч“, се излъчва насочена към град Несебър музика. От нейните неимоверно високи децибели сградите се тресат. Това продължава цяла нощ. На 15 август 2012 г. кореспондентката на БНР Даниела Костадинова сутринта направи голямо интервю с кмета на Несебър Николай Димитров по този проблем. Той заяви „Аз съм безпомощен и повече не мога нищо да направя“.
Качеството на културната среда в Стария Несебър в сравнение с 1983 г. е недопустимо и непоправимо преобразена. Впрочем несебърци организираха протестни митинги, затваряне на пътища, горяха автомобилни гуми върху крепостните стени с цел да се отмени статутът му като обект на световното културно наследство. Кметът Н. Димитров беше между протестиращите, в тяхна подкрепа. За това малко по-късно се оказа абсурдно намерението им да търсят подкрепата на ЮНЕСКО срещу концесията за срок от 35 г. на пристанището в Стария град. На концесионера се предоставя правото да изгради хотел, ресторанти, магазини и т.н.
На 28 септември 2013 г. кметът на Несебър на среща с обществеността отправи молба стопаните на амбулантната търговия в Стария град сами да приберат част от атрибутите на тази дейност. Той уведоми, че ще бъде въведен пропускателен режим за влизане на МПС в Стария град целогодишно. Това са камуфлажни намерения, които надали ще заблудят някого и най-малко експертите от Международния комитет.
Хвалбата, че през 2013 г. градът е посетен от 55 круизни кораба, е незаслужена. Чуждестранните туристи са водени от туристически агенции поради старата слава на града и все още съществуващата му реклама като обект на световното наследство. Друг е въпросът, че тези туристи веднага с автобуси биват отвеждани на други места, където все още има какво да ги впечатли.
Най-достойно е държавните институции и преди всичко водещият експерт проф. арх. Тодор Кръстев да признаят, че Стария Несебър загуби безвъзвратно качествата си на световно културно наследство.

 

Статията е от онзи тип, който е често срещан в българските медии – коментира актуални обществени и политически проблеми и отправя ясна критика към нашите управляващи. Прави ми впечатление смелият тон на изразяване – вписва се отлично в разглежданета тема и увеличава шанса повече хора да се замислят върху написаното. И има защо. Темата за опазването на културното ни наследство, кой знае защо, е често пренeбрегвана и като че ли не се гледа на нея като на нещо толкова важно, в сравнение с другите ни държавни проблеми. Това е едно от нещата в тази насока, които трябва да се променят в държавата ни и то е с по-висок приоритет, отколкото повечето хора си мислят. Опазването на културата и историческите ни ценности трябва да е от първостепенна важност. Малко са страните по света, които могат да се похвалят с потенциал като нашия – България винаги е била кръстопът и върху земите ни е оставен отпечатък от древни култури – праисторическата, тракийската, елинската, римската, византийската, османската. Само този факт би бил достатъчен за да може някоя стабилна държава да развива интелигентен туризъм за милиони. Например – Щатите със своята 300 годишна история успяват да привличат милиони туристи от цял свят. Защо ние със 1300-годишната си история да не можем? Дори някои историци днес смятат за обидно честването на едва 1300 г. от създаването на държава ни, поради все повечето алтернативни източници на информация за произхода на българския народ.

Примера с Несебър в настоящата статия е един от многото, но със сигурност е най-яркия. В някога античния град, днес има запазени архитектурни образци от римската цивилизация, Средновековието и най-важния за историята ни период – Възраждането. Но тук е основният проблем – българщината. Наличието на някакви хилядолетни постройки не могат да надделеят над нуждата от лична изгода на предприемчивия българин. Историята на такова място е безсилна пред това, ЮНЕСКО и другите международни проекти за опазване на културно-историческото наследство, работили върху него – също. Защо няма контрол? Защо трябва да се взимат мерки чак когато е прекалено късно? Защо трябва да е „прекалено късно“? Защо българина не осъзнава какво е страната му да има 9 обекта (7 материални и 2 нематериални) и 2 парка, част от програмата за световно наследство на ЮНЕСКО? В проблем от такова естество има много виновници, като е трудно да се определи кой е най-виновен – дали управляващите, дали самото общество и неговото мислене. Едно е сигурно – трябва да има възмездие за тези хора. Или може би последното щеше да е възможно ако и съдебната ни система функционираше адекватно.

 
 

Технологиите са чудо: само прекомпилирай ядрото и ще видиш

| от леля Ц. |

Снощи се случи нещо съвсем обикновено.

Прясно зарибена от сериала на BBC „Шерлок“, изпитах желание да си дръпна саундтрака и да си сложа една от мелодиите като рингтон на телефона. Знам, че сега е модерно телефоните на хората да звънят с противните вградени мелодии на марката и само назадничавите хора си свалят нашумели поп парчета, с които да стряскат хората в трамвая, но получих импулс и реших да го реализирам.

Колко трудно може да бъде? Преди десет години исках телефонът ми да звъни с интрото на „Сексът и градът“, влязох в Data.bg, дръпнах мелодията и десеткилограмовата Motorola, която ползвах, звънеше с този тон цялото лято на 2005г.

Тъй като обаче за десет години технологиите са напреднали значително, свалянето на мелодия за рингтон се оказа адска борба между неравностойни противници.

Първо установих, че не мога просто да дам download, а се нуждая от програма, която да ми позволи да вкарам нещо в телефона си. След това, тази програма трябва да се „pair-не“ с друга. Двете да се рестартират. За всяка една да си измисля парола. Паролата нямаше как да е „password4″, нито дори „password123″. Трябваше да съдържа една малка буква, една голяма, един символ и поне 8 знака. След като се спрях на „487skromnipingvinaotzimbabve_*“ и проклетата машина реши, че паролата е достатъчно сигурна, вярвах, че съм на крачка от изпълнение на задачата.

И наистина, оставаше само да отворя SSH терминала през криптирания VPN тунел, да прекомпилирам ядрото и да пусна цялата система да се рендира.

Въведох още една парола за „back-up-ване“, потвърдих я на три имейла и написах в Google „download sherlock soundtrack“. Мъжът ми, който разбира от компютри, е сигурен, че да напишеш в Google „download нещо си“ е сигурен начин да хванеш остър вирус на горните дихателни пътища. Аз обаче поех риска и четири часа по-късно бях готова да открия проклетата мелодия в „Ringtones“ на телефона. Докато на някой от стоте екрана, които ползвах за висшата си IT цел, не се появи изискване да въведа номер на банковата си карта.

Затова затворих лаптопа и аз, като Кари Брадшоу, се замислих:

„Улесниха ли напредналите технологии живота ни“?

или

„Защо се борим като прасета с тикви да ползваме компютрите, при положение че те трябва да ни служат?“

Умелото използване на всички джаджи (като под тази дума обединявам компютри, телевизори, миялни машини, вентилатори и изобщо всякакви уреди, които работят с ток и са сложни) е необходимо, за да може човек да си проправя път в модерния живот. Дори служителите на Център за градска мобилност се разхождат с дяволски джаджи, по които отчитат кой автомобил заслужава скоба, а всички знаем, че те не пишат дипломна работа, за да започнат да работят това. Защо обаче боравенето с технологиите трябва да изисква такива усилия?

За телевизора у дома има три дистанционни, всяко от което изисква да го познаваш персонално. Подът се чисти от прахосмукачка с изкуствен интелект, която е достатъчно умна, за да обиколи къщата и да събере боклуците, но не и достатъчно самостоятелна, за да не се залее с няколко литра вода, когато бутне ваза. Телефонът ми показва мръсните си тайни, само когато го открехна с моя пръстов отпечатък. Вентилаторът в офиса се опъва на десет човека, които по цял ден невротично натискат копчетата му, само за да стане ясно, че половината персонал загива от студ, а другата половина лее пот и се попива с кърпички.

Поклон пред всички Шерлок-умове, които мислят в посока развитие на технологиите, но все пак времето, в което пералнята не рецитираше Е.Е.Къмингс, а телефоните служеха, за да се обадиш по телефона, бяха чудесни и винаги ще ми липсват.

С трепереща ръка и носталгичен почерк,

Леля Ц.

 
 

Bookclub: Ин и Ян по пернишки

| от Мила Ламбовска |

Каква е вероятността да срещнеш любовта в град като Перник? В нетрадиционния роман „Моно“ на Антония Атанасова ще откриете отговор на този въпрос. Според творбата с експериментаторски дух и поетични нюанси, това може да се случи на по-малко от 1 човек сред всички жители на миньорския град.

„Моно“ е приказна творба със социален привкус, в който героинята среща хора, които я водят към собственото й „лекуване“.  Антония Атанасова се е отклонила от праведния път на литературата в дебютния си роман, за да разкаже как човек продължава живота си след края на едно обичане и колко важни за това са спомените и детството.

Отзив за книгата за Chronicle.bg написа поетесата Мила Ламбовска.

Двете ми души – черната и бялата – прочетоха тази книга.

Това е роман, който четох като поетичен том, по-близък до Рембо, отколкото до… Сен-Джон Перс. Или обратното. Може би е най-близък до Блез Сандрар („Проза за Транссибирския експрес и за малката французойка Жана“).

Защо си мислех за френските поети, докато четях „Моно“? Заради клишето, че французите разбират от любов, но и заради сюрреалистичната атмосфера на съзнанието, което движи „експреса“ на историята.

Четох този роман без прекъсване, но не на един дъх. Не търсех разбиране. Имах съпротива да схвана тази история, да видя фабулата зад думите. Стори ми се, че ще я нараня с проницателност и анализ.

Чувствах я. Унасях се. Доставях си удоволствие да наблюдавам подреждането на думите.  Поезията.

Представях си авторката и изглаждането/изграждането, както и реализацията на концепцията.

Изпитах нежност към това интелектуално усилие, но и уважение към композирането на романтична, ала и безмилостна история за любовта, за остатъка, който сме след нея.

Грижата, проявена към мен като читател – да търся, да изследвам, да ровя, да препускам, да се надбягвам с бързотечащата емоционална еманация на сюблимираната настървена жажда за любов. Трогваше ме тази грижа. Тя хранеше двете ми души – черната и бялата –  и даваше мигач на отбивката за Перник по Е79.

„Статистически е изследвано и доказано, че шансовете да срещнеш своята половинка (soulmate) е 0.53 на 100. Доста обнадеждаващо.

По-малко от един човек. Както казват в Перник „Е, нема що“.

И когато си срещнал някого, когото „евентуално“ можеш да обичаш, се оказваш захвърлен в зимата. Превръщаш се в ревностен съставител на списъци какво се прави след раздялата, луташ се сред лабиринт от възможни стратегии за оцеляване, защото се чувстваш като „малко насекомо“, на което са причинили зло. Тези колекции са саркофази на невъзможната любов, където самопогребването е спасение.

В сърцето на поезията съм от първия до последния ред.

И съм въвлечена.

Ако книгата на Антония Атанасова беше сезон, бих избрала лятото – като жар, готова за нестинарите. Нужна е готова душа. Всяка душа е подходяща, но трябва да е готова, да е в транс, да познава мистерията.

Ако беше музика, бих избрала Хендел. По-точно „Музиката на водата“, Сюита №1, дирижирана от Херберт фон Караян. Това е музика, която Хендел създава по поръчка на Джордж I, за концерта по река Темза. Кралска прищявка за голям оркестър.

Асоциацията е произволна. Водата символизира несъзнаваното. Оркестрация на несъзнаваното, поръчана от болката.

Ангелите в тази книга слушат друга музика, например Second Love – Pain Of Salvation.

„Музиката те държи за ръка, скомлъчеш* и мъката бавно отпуска захвата си.“

Болката от всяка раздяла е болест, която не се лекува, макар че всички оздравяваме.

Това е моят утешителен парадокс, който подарявам на читателите, които ще се потопят в дълбините на романа (като роман, а не поетичен том) и може би ще недоволстват от финалните варианти – 3 на брой.

Умният читател ще прочете всеки край като край.

В заключение ще кажа, че обичам този миг на ирационално изригване с положителен или отрицателен знак в мига на срещата – с човек, животно, предмет, място, книга… Това безрасъдно мигновение, когато с кралска категоричност казваш да или не, и избираш или не любовта.

С „Моно“ на Антония Атанасова ми се случи за пореден път. Прочетох първото изречение и знаех – харесвам я тази книга и искам още.

И като читател, и като редактор на литературни текстове съм разбрала, че първото изречение е ключово. С него авторът взема – или не – верния тон. Както музикантите си настройват инструмента, а певците гласа. С времето се научаваме да разбираме кога авторът е взел верния тон. Когато това се случи, ние го следваме и придружаваме до края. Ако това не се случи, няма романс, любовта не идва, не и този път.

„Когато видях теб за първи път, погледнах себе си за последен.“

Тук избрах да чета този роман като поезия. И се съгласих, че тази любов е необикновена.

И едно напомняне ще си позволя – „моно“  е първа част от сложни думи, които означават един, сам, но и единен. Дали е случайно това, че двете ми души – черната и бялата – четоха този роман? Дали раздялата наистина ни разделя един от друг в привидно различие, но нещо по-голямо не ни свързва? Знакът ин и ян представя единство, в което всяка съставка съдържа и частица от другата. Всеки от нас след раздялата съдържа потенциално другия, и макар че приемаме това за край, имаме начало на процес, който се стреми да постигне хармония между полярностите – безпределната празнота, – където безкрайността и нищото са тъждествени.

Дали се опитвам да докажа, че „Моно“ означава любов след любовта?

Антония Атанасова, „Моно“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2016. Цена: 10 лева. 

*Скомлъча (диал.) – плача тихо, при болка, безсилие, като дете, като кученце (е пояснил редакторът на книгата).

 

 
 

Виктория Бекъм може да съди Spice girls

| от chronicle.bg |

След юридическия огън между Анджелина Джоли и Брад Пит, нова може би още по-изненадваща и бурна съдебна война се появи в шоубизнеса.

Виктория Бекъм изпрати агресивни заплашителни писма на колегите си от Spice girls Мелани Браун, Мелани Чизхолм, Ема Бънтън и Гери Хорнър. В тях съпругата на английския футболист Дейвид Бекъм предупреждава за война, ако певиците изпълняват песни, за които тя има авторски права.

Три от дамите – Гери Хорнър, Ема Бънтън и Мелани Браун, планираха турне по повод 20 години от създаването на групата. Турнето трябваше да се казва GEM (от англ. – скъпоценен камък), което е абревиатура от първите букви на момичетата.

Гери първа се отказа, за да се фокусира върху множащото й се семейство. През октомври миналата година тя съобщи, че очаква детенце. Така остави Ема и Мелани сами да се оправят с правния въпрос.

„Това е невероятно тъжен начин нещата да приключат, особено след всичко, което групата е преживяла заедно“, каза източник близък на Spice girls. „Момичетата са потресени.“

 
 

Българското представление „Паякът“ заминава на американско турне

| от chronicle.bg |

Ако не сте гледали представлението „Паякът“ на режисьорския тандем Йордан Славейков и Димитър Касабов, сте пропуснали едно от значимите събития в българския театър през последното десетилетие.

Историята на сиамските близнаци Марта и Мартин, така прецизно, пълнокръвно и въздействащо пресъздадена от Пенко Господинов и Анастасия Лютова, е от онези театрални представления, които стискат зрителя за гърлото и не отслабват безпощадната си хватка много след излизането от салона.

Ако сте от театралните фенове, които харесват „Комиците“ и обичат да ходят на театър „да се посмеят малко“, може да спрете да четете този текст веднага. „Паякът“ е метафорична илюстрация на най-черните човешки характеристики и разказ за начините, по които те изпълзяват навън и изменят реалността. Иначе казано – постановката едва ли ще ви разсмее и разсее.

„Паякът“ е едно от най-награждаваните български театрални представления и сега заминава на 20-дневно турне в Америка.

Презокеанската обиколка на „Паякът“ е по покана на няколко родни институции и организации в Америка – Българския културен център в Сиатъл със съдействието на Генералното Консулство на РБ в Лос Анджелис, BG Voice Chicago и BG Еvents NYC.

Както вече споменахме, пиесата е написана и режисирана от Йордан Славейков и Димитър Касабов, а актьорите Пенко Господинов и Анастасия Лютова, които са тандем и в живота, влизат в кожата на брат и сестра, сиамски близнаци, непосредствено преди операция по разделянето им.

Преди американските дати постановката ще бъде показана на 20 януари, петък, на сцената на ТР „Сфумато“.

The-Spider-American-Poster-270872-500x0

Пътуването на „Паякът“ до Америка е своеобразно завръщане след като през лятото на 2013 г. проектът беше показана на престижната сцена на Бродуей в рамките на 17-тото издание на международния театрален фестивал New York International Fringe Festival.

Тогава актьорите Пенко Господинов и Анастасия Лютова изиграха общо 5 представления със субтитри изиграха пред американска публика.

Пиесата беше отличена от американските театроведи и журналисти, като получи блестящи рецензии в изданията на New York Times и The Village Voice. Популярният нюйорски безплатен седмичник за култура и изкуство The Village Voice излъчи българската пиеса „Паякът” като най-добра сред 10 топ спектакъла, показани на най-големия мултиартистичен фестивал в Сверна Америка – New York International Fringe Festival. Играта на българските актьори  Пенко Господинов и Анастасия Лютова беше аплодирана и от журналистът Scott Heller в неделно издание на New York Times, където в пространствена рецензия обсипа със суперлативи българската постановка.

Заглавието се играе вече 6 години на българската сцена с над 65 представления. Има в портфолиото си номинация А’Аскеер 2011 за съвременна българска драматургия, номинация за “Полет в изкуството” 2012 от Фондация Стоян Камбарев. Награди за ней-добър театрален експеримент и за най-добра актриса на Анастасия Лютова от фестивал „Артокраина“ Санкт Петербург 2013, приз за най-добър театрален дует от театрален фестивал „Славянский венец“ – Москва 2013.

Какво каза един от режисьорите, Йордан Славейков, за предстоящото турне:

Това пътуване стана възможно благодарение на енергията на една българка, която живее отдавна в Америка – г-жа Елка Русков. Още преди  три години и половина тя прочела в New York Times рецензия за нас и си казала, че иска да се срещнем. През 2015-та тя дойде в София и гледа „Паякът“. Около една година организира това турне – свърза българските общности и българските културни институции зад граница. Тя направи мрежа от контакти, за да се случи това пътуване. В Чикаго, където живее значителна част от българската общност зад океана, вероятно ще имаме две представления – едно след друго.

Едновременно ще вървят субтитри на английски на всички места, за да може и местна публика да има възможност да ни гледа. В Ню Йорк билетите вече  чудесно се продават сред англоговорящи. Може би това се дължи на факта, че по някакъв начин сме познати в този град и че имаме имаме професионални и бизнес отношения с хората, които представляват театралната общност. Те с голяма радост канят свои приятели англоговорящи. В Ню Йорк публиката ще бъде минимум 50 на 50 – наши сънародници и американци с отношение към театъра.

Преди всичко искам да подчертая, че не отиваме в Америка, за да  умиляваме родната българска публика.

Отиваме да покажем една различна гледна точка на темата за отношенията в двойка. Опитахме се много критично и честно да сложим на масата проблемите в едно партньорство – в случая са брат и сестра, могат да бъдат и син-баща, майка-дъщеря и т.н..  Подходихме към тях честно и безкомпромисно, говорим за неизричани, непомислени, премълчавани неща.  За неща, за които обикновено не се говори, тъй като хората обичат да замитат боклука под килима и да се правят, че боклук няма.