Спорт в нюанси

| от |

Николай Коев

В изминалата събота попаднах неслучайно в зала „Универсиада“. Влязох в този истински храм на баскетбола със спомените от едно красиво минало, когато най-представителната ни тогава спортна арена носеше много емоции и радост за всички, докоснали се по различен начин до великата игра между двата коша. Качих се на любимия ми девети ред, защото, откакто се помня, съм левскарче, а с този номер по зеления терен твореше един голям артист във футбола – Гунди. И като средностатистически наивник си въобразявах, че ще присъствам на хубав баскетбол между родния „Левски“ и белградския „Партизан“.

Уви, не се случи.

Не толкова заради стойностните състезатели от двата противостоящи отбора, а защото за кой ли път на трибуните се настани войнстващата простащина и безличие. То не бяха псувни и какви ли не вулгарности, блуждаещи, очевидно не случайно, погледи, примитивна агресия и опасно летящи столове. Естествено чест прави на състезателите на нашия тим и самобитния Тити Папазов, които влязоха в ролята на умиротворители и, вероятно, заедно с малко закъснялата реакция на полицията предотвратиха истинска кървава вакханалия. Но това безспорно бяха момчета, отдадени професионално на любимия си спорт, знаещи какво е тежък труд за постигане на успех, а не просмукани от алкохол и какво ли не още мозъци, които намират отдушник в обожествяването на един отбор и сатанизирането на друг, с цел да намерят някакво оправдание за обезличения си живот.

Разбирам, че тези мои разсъждения няма да се харесат на мнозина и затова веднага правя уговорката – проблемът с т.нар. фенове не трябва да се генерализира. Наистина става въпрос за ограничен, но и тревожно разрастващ се, контингент от млади хора, които драстично прекрачват правилата на нормалното общуване и се движат твърде близо до линията на престъпността. И ако тълкуваме с укор проявите на агресия, но и на верска и национална нетърпимост, то трябва да потърсим и причините за този феномен не толкова сред нашите деца, а в самите нас. Прочетох някои мисли на развълнувани от събитието в съботния ден в „мрежата“ и ми стана тъжно. За самокритичност изобщо не говорим, но затова пък имаме изобилие от неграмотност и… ксенофобия.

Затова се питам – на какво научихме през изминалия над четвърт век от промяната поколението, което ще ни „приобщава към европейските ценности“. Пък и не загърбихме ли, подтичвайки и копирайки, чужди модели, нашите изконни добродетели. Отдалечихме ли младите от стремежа към наука и усъвършенстване – да! Отгледахме ли неграмотници, за които Левски е отбор, за който си струва да се биеш до смърт, а не национален символ за честност, преданост, отдаденост на борбата за национално освобождение, но и толерантност – да! Въстанахме ли решително срещу заливащия ни масово западен пошляк и неговите „талантливи“ родни копия – не! Принизихме ли образователните критерии и унизихме ли учителите с мизерни заплати – да! Противопоставихме ли се на осигурилите си луксозен живот лоени топки в политиката, абонирани пожизнено за безпроблемно съществуване във властта – не! Прозряхме ли гигантската манипулация на отделни партии, които водят и сега държавата към сигурна гибел – не! Изолирахме ли като общество натрапчиво арогантната представа за успех единствено като функция на парите – не! Загърбихме ли духовността, традициите си и, ако щете, християнските ценности и морал – да!

Протяжно дълго мога да продължа с изброяването на нашите грехове през периода на превратно разбраната демокрация. Дали от елементарно властолюбие, кариеризъм, алчност, заблуда или просто от глупост, но през тези години объркахме много от децата. Виновни ли са феновете от агитките, че техни връстници тънат в разкош, а млади хора от софийските крайни квартали, а и не само, търкат евтини маратонки години наред и крият гнева си в качулката на суитчъра? Виновни ли са те за безработните си родители и логичните семейни скандали за… пари? Виновни ли са за липсата на перспектива или наличието на такава единствено като… обслужващ персонал у нас или далеч зад граница? Не, не са, е краткият отговор, който не изключва и тяхната вина за лекомислено погубваното прекрасно време на младостта с безсмислена конфронтация и тъпа агресия.

И тъй като уж съм на спортна вълна и разноцветните нюанси около нея, не мога да спестя удивлението си от прекрасния Кубрат Пулев. Безспорно нашето момче падна тежко от Кличко, но и с размазани скули намери сили да отправи недвусмислено послание към съотечествениците и да въздигне в култ българския дух. Ето това ни е необходимо в силна доза сега, за да имаме бъдеще като нация и държава.

Дано са чули и разбрали правилно боксьора не само хилядите българи в хамбургската зала, но и тези в отечеството, които поне в тези пет рунда бяха единни.

 
 

Хари Потър навърши 20 години

| от chronicle.bg, по БТА |

Хари Потър навърши 20 години, тъй като първата книга от поредицата за детето магьосник „Хари Потър и Философския камък“ беше публикувана на 26 юни 1997 година, съобщи в. „Дейли мирър“.

За две десетилетия сиракът с белег на челото измина дълъг път от килера под стълбите на ул. „Привит драйв“ 4 до франчайза на стойност почти 24,5 милиарда щатски долара.

Освен в книгите, филмите и тематичните паркове, любимецът на Хогуортс размаха магическа пръчка и в Уест енд в Лондон. Пиесата „Хари Потър и Прокълнатото дете“ спечели безпрецедентните 9 награди „лорънс Оливие“. Има и успешен сайт „Потърмор“, търговски артикули и, разбира се, втори спин-оф на „Фантастични животни“ с Еди Редмейн в главната роля, който скоро ще излезе в кината.

„Смятам,че може да очаквате внуците Ви да се редят на опашка, за да гледат новите филмови адаптации след 50 години и повече“, каза Джон Грейнджър, който е автор на книга за поредицата и пише докторантура за героя.

„Когато хората говорят за популярна литература след 100 години, те ще наричат това века на Джоан К. Роулинг, както в наши дни говорим за епохата на Дикенс. Имайки предвид, че „Уорнър брадърс“ притежават правата на адаптациите, смятам, че ще виждаме такива, както и спин-офи, дори след като Роулинг не е сред нас“, добави той.

„Книгите са изпълнени с приключения и обрати. Наскоро направихме проучване и Хари Потър отново беше най-предпочитан при 16 до 24-годишните. Причините бяха забележителни. Една от основните беше, че книгите показват, че няма нищо лошо да бъдеш различен и да водиш вътрешна борба с чувствата си. Те съдържат онзи елемент за тийнейджърите, които воюват срещу злото, но след това се обръщат към проблеми от истинския живот. Книгите говорят директно на децата и младежите“, каза Сю Уилкинсън, директор на благотворителна читателска организация.

Самата история как е създаден Хари Потър, е почти магическа. Джоан К. Роулинг била самотна майка на помощи. Идеята за Хари й дошла, докато чакала закъсняващ влак през 1990 г. Тя започнала да пише всеки ден в две квартални кафенета в Единбург. През 1995 г. изпратила първия ръкопис на 12 издатели, но получила само откази. Година по-късно обаче, писателката имала късмет. Издателство „Блумсбъри“ харесало историята, следвайки съвета на Алис Нютън – 8-годишната дъщеря на един от шефовете. Те издали първите 1000 копия на 26 юни 1997 г. и бързо осъзнали, че трябват още. След 5 години Джоан К. Роулинг спечелила почти 306 милиона щатски долара, а днес състоянието й е над 772 милиона долара.

Умението й да надгражда възрастовата граница на поредицата заедно с това на читателите й, се оказа печелившо. Ако първата книга бе насочена основно към 8-годишните, последната прикова интереса на по-големи тийнейджъри. Темите ставаха по-мрачни, чувствата по-сложни, а насилието по-явно.

Вероятно също толкова важен е и умелият начин, по който 51-годишната Джоан К. Роулинг привлече и двата пола. Хари е от мъжки пол, защото писателката осъзнала, че малките момчета не четат за малки момичета.

След като историите станаха по-мрачни, „Блумсбъри“ публикуваха книгите с корици за възрастни, за да заяви, че вече адресатите са и от различно поколение, освен от различни полове.

Джоан К. Роулинг отказа да се обвърже с фирми, които според нея щяха да злоупотребят с Хари Потър или не се вписваха в собствените й убеждения, като „Макдоналдс“.

Според Джулиан Харисън, куратор на изложбата „Хари Потър: История на магията“ в Британската библиотека, има още един фактор за успеха на героя. Това е, че някои от историите в книгите, са заимствани от митове и легенди, които вече познаваме, като съществуването на еднорозите.

„Историите изглеждат свежи, но може да се каже, че ни е генетично заложено да ги харесваме. Това е гениално“, каза той

 
 

Най-смешната жена в Instagram и пародийните снимки на звездите

| от chronicle.bg |

Ако все още не сте в Instagram, имате страхотна причина, за да се присъедините към социалната мрежа. И тя е Селесте Барбър.

35-годишната австралийска комедийна актриса пародира звездите, изваждайки най-известните им снимки и опитвайки се да ги наподобява. Резултатът е смях в най-чиста форма.

Наскоро Барбър дори бе обявена за най-забавната жена в интернет от платформата WhoHaHa, която се опитва да насочи вниманието към смешните жени във виртуалното пространство.

Профилът на Барбър наброява повече от 1,8 милиона последователи, които редовно се смеят на снимките й.

През 2016-а написа статията „Женена съм за мъж, който е по-секси от мен. По-трудно е, отколкото си мислех”, в която разкрива какво е мъжът до теб да получава повече комплименти от теб.

Дори сама признава, че постоянно му натяква, че заради красотата си, получава всичко наготово, докато определя себе си като просто „умна” и „забавна”.

Да, донякъде думите й и целият й образ в Instagram могат да бъдат приемани като поредното феминистично недоразумение, но пък Селесте наистина е дяволски смешна.

Nothing like a night swim. #celestechallengeaccepted #celestebarber #funny #nicolescherzinger @nicolescherzy

Публикация, споделена от Celeste Barber (@celestebarber) на

Подбрахме част от най-добрите й снимки, за да ви докажем. Разгледайте ги в галерията.

 
 

Кой ще получи звезда на холивудската Алея на славата през 2018 г.

| от chronicle.bg, по БТА |

Актрисата и носителка на „Оскар“ Дженифър Лорънс, рапърът Снуп Дог и „Ловецът на крокодили“ Стив Ъруин са сред знаменитостите, които ще бъдат почетени със звезди на прочутата Алея на славата в Холивуд през 2018 г., предадоха световните информационни агенции, позовавайки се на Холивудската търговска камара.

В категорията кино освен Дженифър Лорънс звезди на Алеята на славата ще получат също Джина Лолобриджида, Джак Блек, Кирстен Дънст, Джеф Голдблум, Ф. Гари Грей, Ник Нолти, Зоуи Салдана, анимационната героиня Мини Маус.

Знаменитостите от категорията телевизия, които ще бъдат почетени, са актрисите Джилиън Андерсън и Тараджи Хенсън, актьорът Ерик Маккормак, продуцентът Саймън Кауъл, телевизионният водещ Ру Пол, известен с женските си превъплъщения, сценаристът Райън Мърфи, продуцентката и режисьорка Шонда Раймс.

Представителите на звукозаписната индустрия, избрани да получат звезди на прочутата алея, са рапърите Снуп Дог и Айс Ти, певиците Мери Джей Блайдж и Кари Ъндърууд, британският милиардер Ричард Брансън, композиторката Петула Кларк, композиторът и сценарист Лин-Мануел Миранда, легендата на френския шансон Шарл Азнавур.

Посмъртно със звезди на Алеята на славата в Холивуд ще бъдат почетени австралийският естественик Стив Ъруин и актьорът Бърни Мак.

Идеята за Алея на славата се заражда през 1953 г. Първата звезда е монтирана на тротоара на 15 август 1958 г. С нея е почетен актьорът Престън Фостър. Официалната церемония по откриването на Алеята на славата е на 23 ноември 1960 г. Към настоящия момент звездите на прочутата алея в Холивуд са над 2600.

 
 

All work and no play makes Jack a dull boy: Защо „Сиянието“ е велик филм

| от |

През 1980 година на екран излиза един от най-добрите, тотално безобразни шедьоври на маестро Стенли Кубрик и това е „Сиянието“. Тъй като Кубрик е огромен режисьор много хора обичат да слагат филмите му под общ знаменател или да омаловажават някои за сметка на друго великолепие на седмото изкуство „Портокал с часовников механизъм“.

„Сиянието“ на Кубрик, Кинг, Никълсън и Дювал обаче си остава черешката на тортата във филмографията на лудия американец. Обагрен в червено, оранжево и златно, окъпан в сюрреалистично-насилствени нотки, монотонен и безобразно клаустрофобичен, „Сиянието“ е най-добрата адаптация по роман на Стивън Кинг до момента и е най-голямото изпитание в кариерата на Джак Никълсън и Шели Дювал. Както и в тази на малкия Дани Лойд, на който макар да принадлежи една от най-известните реплики от филма: „Redrum“, той – по онова време на възраст от 6 години – така и не разбира, че снима хорър. Наистина ли?

Стенли Кубрик лично се грижи за малкото момче, като за сметка на това почти съсипва останалите актьори в продукцията. А в „Сиянието“ те наистина са малко.

Джак Никълсън и Шели Дювал многократно обясняват, че онова, което им се е налагало да правят на снимачната площадка на хоръра си остава най-трудно в кариерата им. 30 години по-късно това не се е променило. Дювал отдавна не играе, а Никълсън е еййй толкова голям, а когато го гледате в „Сиянието“ разбирате защо, по дяволите, е гигантът на седмото изкуство дори и на 80 години.

Когато започва да работи с Кубрик по „Сиянието“ Джак Никълсън е в началото на 40-те и само преди няколко години е снимал с Милош Форман „Полет над кукувиче гнездо“ и впоследствие е провъзгласил режисьора за откачалка, с която не може да се разбере. Но Стенли Кубрик е големият залък, който малко хора успяват да преглътнат, макар това да не си личи в монтирания материал.

Шели Дювал, която играе главната женска роля, дълго нарича Кубрик „най-ужасния човек, с когото съм работила“, а години по-късно обяснява, че въпреки търканията, които двамата имат по време на снимките, е научила много от него. Та това е шибаният Кубрик, всеки би научил по нещо.

Сиянието“ е шедьовър, който хваща материалът на Стивън Кинг, само три години по-рано публикуван в роман, и му носи безсмъртие. Стивън Кинг също не успява да се оправи със Стенли Кубрик и до днес мрази тази адаптация по своя роман. „Сиянието“ обаче е толкова по-голям от всеки един от създателите си, че сам по себе си вече е вселена и материал, който вдъхновява множество хора и течения в различен тип комерсиално или не, изкуство. Кадри от филма са използвани в множество клипове. А дълбоките, геометрични и тягосни сцени окъпани в оранжево, странно напомнят на Червената стая от „Туин Пийкс“.

От Massive Attack до Slipknot, има цели музикални епопеи посветени на „Сиянието“.

„Сиянието“ носи безобразната подтиснатост на ужаса, който още не се е случил, но ти го чакаш във всеки един миг. Като подплашена котка, която усеща, че идва смъртоносна буря. Съспенсът опънат като ластик, който се къса рязко, се засилва от безкрайните празни коридори на огромния хотел, в който се развива действието, от малкото колело на Дани, което се върти ли върти по оранжевите краски на килима, от дразнещия писклив глас на Уенди, която иска да е перфектна домакиня, но по-скоро наподобява чувството на скомина у човека, и като Джак… Като лудия Джак, който във всеки един миг, сцена след сцена, изглежда като някой, който би те изял, но преди това би те пребил с бухалка. Просто за кеф.

Хичкок е казал, че ужасът не се създава от това просто да покажеш кръв и чудовища на екран, а да дадеш на зрителя съвсем малък поглед, като сянка, пръски, писъци и неговото въображение ще свърши останалото. Защото по-голям ужас от онзи, който някой може да създаде в главата си няма. Освен може би този в главата на Стенли Кубрик.

Използвайки похватите да създаде клаустрофобия в широко пространство, да усетиш чувство на ужас в място, окъпано в топли цветове, Стели Кубрик строи малка чуплива, страшна и истерична кула от карти, в която вкарва митологията на Кинг – за сиянието, което определени хора притежават и те имат специални способности – примесва я с на пръв поглед човешка драма и доукрасява с Джак Никълсън с брадва.

Репликата „Here’s Johnny“ произнесена от Никълсън на фона на полуизкорубената врата на една стая, в която Уенди крещи истерично, докато той се опитва да я убие, отнема 3 дни заснемане и най-малкото 30 броя нещастни врати в бяло. Днес това ни се струва незначително на фона на сцената, която имаме като финален вариант. Една от най-разпознаваемите сцени в модерното кино изобщо.

„Сиянието“ е от филмите, които може и да не сте гледали, но почти всеки човек може да познае поне по няколко детайла от него. От близначките в коридора, през оранжевия килим, до сцената с брадвата или моя личен фаворит – тази с бухалката, снимана точно 127 пъти, всеки си има своя фаворит. А финалният вариант е истеричен ужас и една луда потна жена, която не иска да бъде докосвана от Джак Никълсън, който изглежда по-страшен и от най-гнусната версия на Торбалан.

От „Уенди, прибрах се“, през „Ето го Джони“, „Червена стая, червена стая“ до известната стара поговорка „All work and no play makes Jack a dull boy“, всичко в „Сиянието“ е код, който, разбира се, ще бъде разкрит с финалния кадър. Защото филмът е шедьовър, дори 37 години по-късно. Мисля, че го казахме в началото, но да го повторим пак…