Спорт в нюанси

| от |

Николай Коев

В изминалата събота попаднах неслучайно в зала „Универсиада“. Влязох в този истински храм на баскетбола със спомените от едно красиво минало, когато най-представителната ни тогава спортна арена носеше много емоции и радост за всички, докоснали се по различен начин до великата игра между двата коша. Качих се на любимия ми девети ред, защото, откакто се помня, съм левскарче, а с този номер по зеления терен твореше един голям артист във футбола – Гунди. И като средностатистически наивник си въобразявах, че ще присъствам на хубав баскетбол между родния „Левски“ и белградския „Партизан“.

Уви, не се случи.

Не толкова заради стойностните състезатели от двата противостоящи отбора, а защото за кой ли път на трибуните се настани войнстващата простащина и безличие. То не бяха псувни и какви ли не вулгарности, блуждаещи, очевидно не случайно, погледи, примитивна агресия и опасно летящи столове. Естествено чест прави на състезателите на нашия тим и самобитния Тити Папазов, които влязоха в ролята на умиротворители и, вероятно, заедно с малко закъснялата реакция на полицията предотвратиха истинска кървава вакханалия. Но това безспорно бяха момчета, отдадени професионално на любимия си спорт, знаещи какво е тежък труд за постигане на успех, а не просмукани от алкохол и какво ли не още мозъци, които намират отдушник в обожествяването на един отбор и сатанизирането на друг, с цел да намерят някакво оправдание за обезличения си живот.

Разбирам, че тези мои разсъждения няма да се харесат на мнозина и затова веднага правя уговорката – проблемът с т.нар. фенове не трябва да се генерализира. Наистина става въпрос за ограничен, но и тревожно разрастващ се, контингент от млади хора, които драстично прекрачват правилата на нормалното общуване и се движат твърде близо до линията на престъпността. И ако тълкуваме с укор проявите на агресия, но и на верска и национална нетърпимост, то трябва да потърсим и причините за този феномен не толкова сред нашите деца, а в самите нас. Прочетох някои мисли на развълнувани от събитието в съботния ден в „мрежата“ и ми стана тъжно. За самокритичност изобщо не говорим, но затова пък имаме изобилие от неграмотност и… ксенофобия.

Затова се питам – на какво научихме през изминалия над четвърт век от промяната поколението, което ще ни „приобщава към европейските ценности“. Пък и не загърбихме ли, подтичвайки и копирайки, чужди модели, нашите изконни добродетели. Отдалечихме ли младите от стремежа към наука и усъвършенстване – да! Отгледахме ли неграмотници, за които Левски е отбор, за който си струва да се биеш до смърт, а не национален символ за честност, преданост, отдаденост на борбата за национално освобождение, но и толерантност – да! Въстанахме ли решително срещу заливащия ни масово западен пошляк и неговите „талантливи“ родни копия – не! Принизихме ли образователните критерии и унизихме ли учителите с мизерни заплати – да! Противопоставихме ли се на осигурилите си луксозен живот лоени топки в политиката, абонирани пожизнено за безпроблемно съществуване във властта – не! Прозряхме ли гигантската манипулация на отделни партии, които водят и сега държавата към сигурна гибел – не! Изолирахме ли като общество натрапчиво арогантната представа за успех единствено като функция на парите – не! Загърбихме ли духовността, традициите си и, ако щете, християнските ценности и морал – да!

Протяжно дълго мога да продължа с изброяването на нашите грехове през периода на превратно разбраната демокрация. Дали от елементарно властолюбие, кариеризъм, алчност, заблуда или просто от глупост, но през тези години объркахме много от децата. Виновни ли са феновете от агитките, че техни връстници тънат в разкош, а млади хора от софийските крайни квартали, а и не само, търкат евтини маратонки години наред и крият гнева си в качулката на суитчъра? Виновни ли са те за безработните си родители и логичните семейни скандали за… пари? Виновни ли са за липсата на перспектива или наличието на такава единствено като… обслужващ персонал у нас или далеч зад граница? Не, не са, е краткият отговор, който не изключва и тяхната вина за лекомислено погубваното прекрасно време на младостта с безсмислена конфронтация и тъпа агресия.

И тъй като уж съм на спортна вълна и разноцветните нюанси около нея, не мога да спестя удивлението си от прекрасния Кубрат Пулев. Безспорно нашето момче падна тежко от Кличко, но и с размазани скули намери сили да отправи недвусмислено послание към съотечествениците и да въздигне в култ българския дух. Ето това ни е необходимо в силна доза сега, за да имаме бъдеще като нация и държава.

Дано са чули и разбрали правилно боксьора не само хилядите българи в хамбургската зала, но и тези в отечеството, които поне в тези пет рунда бяха единни.

 
 

Холокостът през погледа на седмото изкуство

| от Дилян Ценов |

 Един милион дрехи, 45 000 чифта обувки и седем тона човешка коса – това заварват съветските войски, когато освобождават най-големия нацистки концентрационен лагер – Аушвиц-Биркенау. Това се случва на 27 януари 1945 г. Поне 1 милион души намират смъртта си там.

Общо 6 милиона убити евреи – това е равносметката за Холокоста, която става ясна едва след края на Втората световна война, когато се разбира за действията на нацистите през изминалите години.

Холокостът – геноцидът над различните, онези, които са родени на неправилното място в неправилното време. На 24 април Израел почита паметта на 6-те милиона еврей, цигани, комунисти, хомосексуални и други, които стават жертви на най-голямото зверство, което съвременната ни история познава.

Не е учудващо, че изкуството и до днес обръща поглед към тези събития, за да напомни за ужаса под една или друга форма. Нито е странно как киното успява да създаде шедьоври в тази посока. Невинаги е ясно каква е причината филмите, в чийто сюжет присъства Холокоста, да са толкова добри. Може би една от причините е в мащаба на самата трагедия – тя може  да накара човешката природа да пробие познатите граници.

Именно тези филми ни доближават до истината, която се е случила там – във всички онези „бани“, във всички онези места, „където отиваме да работим“…

Отричан или не, преувеличен (както някои противници го описват) или истински, този геноцид съществува. Съществува и то по начин, който никога няма да избледнее и да се забрави. И макар някои да казват, че темата е преекспонирана в света на киното, то Холокостът продължава да вълнува.

Има ли значение дали са засегнати шест милиона души или един единствен пианист, майка с две деца, момче с раирана пижама, или семейство с малко момче, което има рожден ден? Кое определя едно действие като недопустимо – мащабът или самата природа на действието? 

Може би денят  е подходящ да си припомним как Холокостът е представен в киното. Вижте едни от най-въздействащите заглавия по тази тема в галерията горе.

 
 

Крис Прат вече има звезда на Алеята на славата

| от chronicle.bg |

Звездата от екшъни Крис Прат получи звезда на Холивудската алея на славата, съобщи БТА.

Прат дойде на церемонията заедно със съпругата си Ана Фарис и сина им Джак.

„Имах добри родители, които ме възпитаха да почитам другите – каза 37-годишният актьор. – Не бяхме богати, но в семейството ни винаги имаше много любов. Аз съм вярващ и смятам, че някои неща са дар от Бога.“

Сред присъстващите на церемонията знаменитости бяха Зоуи Салдана, Дейв Батиста и Майкъл Рукър, които му партнират в сагата „Пазители на галактиката“.

Прат благодари на режисьора Джеймс Гън, който му повери главна роля в „Пазители на галактиката“ и на студиата „Марвел“, филиала на „Дисни“, задето даде шанс на дебеличък по онова време актьор, който до този момент бе известен най-вече с ролята си в сериала „Паркове и отдих“.

Впоследствие Прат се превърна в търсен в Холивуд екшън актьор. Сред по-известните филми, в които се е снимал, са също „Враг номер едно“, „Джурасик свят“, „Великолепната седморка“, „Пасажери“.

 
 

Алкохолизмът засяга по-сериозно жените, отколкото мъжете

| от chronicle.bg, по БТА |

Американски учени откриха доказателство, че алкохолизмът засяга по-сериозно системата за възнаграждение в мозъка на жените, отколкото на мъжете.

Системата за възнаграждение в мозъка се състои от амигдала и хипокампус, които утвърждават полезния опит и взимат участие в създаването на спомени и вземането на решения.

За изследването учените събраха 60 човека, възстановили се след дългогодишна алкохолна зависимост, като ги разделиха в групи по равно – 30 жени и 30 мъже. Те събраха и равна по численост група от доброволци без проблеми с алкохола. Участниците бивши алкохолици са спазвали режим на въздържание от 4 седмици до 38 години. Всички преминаха невропсихологични оценки и ядрено-магнитен резонанс, за да се отчетат промените в мозъчната структура.

Изследванията проведоха учените от болницата в Масачузетс и училището по медицина към Бостънския университет. Те установиха, че структурата на системата за възнаграждение в мозъка на жените алкохолички е по-голяма, отколкото при тези, които не страдат от зависимостта. В същото време същите структури са по-малки в главния мозък на мъжете алкохолици, в сравнение с тези, които не са алкохолно зависими.

Всяка година трезвеност се свързва с 1,8 % намаляване на размера на мозъчните вентрикули, което показва, че възстановяването на мозъка от вредите от алкохолизма е възможно.

„Откритията ни подсказват, че може да е полезно да вземем предвид половите различия при лечението на алкохолизма“, каза експертът Гордън Харис.

 
 

5 сериала за телевизията, които да гледате по телевизията

| от |

Телевизията е велика магия. Можеш да покажеш всичко, да излъжеш, да пускаш глупости с часове, да се правиш на маймуна и винаги ще има поне един човек, който ще те гледа и дори ще те хареса. Телевизията е медията с най-силно влияние в модерния свят и нито интернет, нито онлайн стриймовете могат да я победят.

Телевизията е истинска магия. Там може да си на места, без реално да бъдеш на тях, може да си тъп, но да изглеждаш умен, можеш да си забавен без да имаш и един грам чувство за хумор. Телевизията придава онзи дребен блясък върху хората, след който всеки се чувства с 10 см по висок.

Негово величество малкият екран! Той ти дава толкова много и те мами по онзи приятно сладък начин. Той може да е мелодраматичен в тежките моменти и силно захаросан в сладките. И ти нямаш нищо против. От „Малката булка“ да майстори-готвачи, телевизията предлага всичко. Там има всичко. От експерти, които говорят мъдро по всякакви въпроси до маймуни, които правят фокуси.

Телевизията е сладкото изкушение и понякога се прави трудно. Особено, когато се стремиш към добра телевизия. Дали такава е останала, някои хора се съмняват, но ние не. Затова и имаме една селекция от пет адски добри сериала, правени за телевизия, в които се разкава за правенето на телевизия. Приятно четене.