Спомени от София

| от |

Автор: проф. Ричард Крамптън за секцията посветена на 100 Years UK in BG в блога на британското посолство в София : http://blogs.fco.gov.uk/100yearsukinbg/bg

След  разказа на Роналд Янг за поредицата #100UKBG  днес продължаваме с  разказа на проф. Ричард Крамптън.

В своята история за серията #100UKBG, изтъкнатият британски историк проф. Ричард Крамптън, автор на книгата„Кратка история на България”, споделя спомени от честите си посещения в София през годините.

Гледайте и видео от лекцията „Британското възприятие за България – някои лични и професионални наблюдения”, която проф. Крамптън изнесе на 27 юни 2014 г. в резиденцията на британския посланик в София, като част от празненствата „100 години”, по случай стогодишнината на историческата сграда, както и снимки от събитието.

„Това беше една традиционна аптека на ъгъла на две улици точно зад Гранд Хотел София. Освен многото разноцветни стъкленици с различни химикали, имаше и прекрасна колекция от везни, хаванчета и чукчета. Беше обзаведена с красиви шкафове, а всяко чекмедже бе етикирано с някаква мистична формула. Приличаше на нещо от отдавнашна епоха и правех всичко възможно да я покажа на приятелите си, които за първи път идваха в София.” – проф. Ричард Крамптън

 

Prof-Crampton-500x438

За първи път посетих България през 1967 г. Бях млад и наивен току-що завършил студент. Няколко дни след като си тръгнах от София, яростна тълпа нападна британското посолство. Не защото бяха тъжни от заминаването ми, а просто изляха гнева си заради британската политика по отношение на Шестдневната война. Двама млади български историци бяха назначени да се грижат за мен по време на престоя ми. Това бяха Зина Маркова, която написа брилянтни книги за историята на българската православна църква. За съжаление тя си отиде по-късно. Другият беше Андрей Пантев, за когото с гордост мога да кажа, че остана мой приятел. И въпреки че се виждаме рядко, възхищението ми към него като историк и фигура от съвременния публичен живот на България е огромно.

София през 1967 г. едва навлизаше в модерния светски живот. Следи от миналото все още можеха да се видят: например, жени с емайлирани съдове, които отиват до местната мандра, за да си напълнят кисело мляко, или да носят брашно до малкото останали обществени пекарни, за да си изпекат хляб.

Първото ми идване включваше още уикенд в Пловдив, Габрово и Търново. Един от ярките ми спомени е спирането ни някъде по планините между София и Пловдив (пътят не беше такъв какъвто е сега) и разговорът ни с един местен овчар. Не помня какво каза той, но носеше калпак и връхна дреха от овча кожа. Изглеждаше като изваден от страниците на пътепис от 1870-та. Стара България се показа и през някои от следващите ми посещения. Бях отседнал в къщата за гости на БАН по време на деветомайските празници. Нямаше много какво да се прави, затова се разходих по тогавашния бул. „Чапаев” (днес бул. „Шипченски проход”) край центъра на града. Преминавайки покрай една сграда, чух да се свири на гусла. Върху купчина въглища бе седнал човек, облечен толкова архаично, колкото и овчарят. По-неблагоприлично завръщане към миналото, предполагам, е повторната поява на танцуващите мечки по улиците на София.

През есента на 1974 г., съпругата ми и двамата ни синове, тогава на 5 и на 2 години, дойдоха заедно с мен в София за два месеца. По-големият започна да учи в Американското училище в Княжево. Таксата беше непосилна за млад учен като мен, затова жена ми започна да дава уроци по рисуване. Имахме късмета за нас да се грижи млад британски дипломат, отговорен за културните връзки. И до днес Едуард Клей и съпругата му са наши приятели.

Един от най-силните спомени на жена ми, освен ченгелчетата и особеностите на ръкописната кирилица, е киселото мляко. В средата на 70-те години то беше сравнително непознато във Великобритания, особено неподсладеното или неовкусеното. Онези прекрасни стъклени буркани с чисто мляко бяха великолепни и все още се чудим дали днес то има същия вкус в пластмасовите кофички.

А стъклените буркани ми напомнят за друго мое любимо място в София, което мисля просъществува и след промените. Това беше една традиционна аптека на ъгъла на две улици точно зад Гранд Хотел София. Освен многото разноцветни стъкленици с различни химикали, имаше и прекрасна колекция от везни, хаванчета и чукчета. Беше обзаведена с красиви шкафове, а всяко чекмедже бе етикирано с някаква мистична формула. Приличаше на нещо от отдавнашна епоха и правех всичко възможно да я покажа на приятелите си, които за първи път идваха в София.

Bilkova-Apteka-500x380

Аптеката зад Гранд Хотел София ©Нашето детство (www.detstvoto.net)

 

Посещенията ми бяха главно професионални. Проучванията и преподавателските ми интереси бяха в областта на историята на Европа от ХХ в. и по-точно на Източна Европа и Балканите. На няколко пъти лични случки допълниха познанията ми по европейска история.

В края на 1970-та година Андрей Пантев ме покани на обяд в тогавашния Чешки клуб (не знам дали все още съществува). Каза, че иска да ме запознае с един от сервитьорите. Оказа се доста възрастен мъж, който беше работил почти целия си живот в клуба. По настояване на Андрей той ми разказа за един инцидент, който от тогава често давам на студентите си като пример за моралната двусмисленост, която историята може да породи. Сервитьорът ни разказа, че по време на Втората световна война клубът е бил често посещаван от немски офицери. Един от тях непрекъснато отказвал да си плаща сметката, което било не само грубо, но и представлявало бреме за сервитьорите, които трябвало да покриват дължимото със собствени средства. Накрая, вбесен от това, нашият келнер го докладвал до по-висш немски офицер. На следващия ден виновникът бил изпратен на Източния фронт. След като завърши историята си, сервитьорът замислено каза: „От тогава този мъж тежи на съвестта ми”.

В средата на 80-те имах чудесен обяд с обещаваш български историк. Разговаряхме за „възродителния процес”, по време на който турското малцинство в България бе принудено да смени имената си със славянски. Приятелят ми сподели за страха, който обикаля сред управленските кръгове, че Турция може да направи с България това, което направи десетилетие по-рано с Кипър, а именно да анексира териториите, населени предимно с етнически турци. Попитах го дали е възможно, при положение че Турция и България принадлежат към двата големи противостоящи си съюза – НАТО и Варшавския договор, и съответно нито Вашингтон, нито Москва ще рискуват война по такъв повод. „О! – каза приятелят ми. – Варшавският договор няма да съществува след пет години”. Бях смаян. Но си спомних този разговор, когато след пет-шест години договорът наистина се разпадна.

Последната случка е от няколко години след това. Беше септември или октомври 1989 г., когато заедно с един приятел и колега от Англия, който специализираше съвременна гръцка история, посетихме конференция в София. „Посетихме” е доста силно казано, защото стояхме много малко в НДК. Далеч по-интересно беше да се разхождаме по улиците и да стоим в кафенетата, попивайки наелектризираната атмосфера на, сега вече знаем, последните дни на комунизма. Една от индикациите за промените беше, че много от местата, преди затворени за посетители, сега бяха отворили врати. Това включваше голямата джамия близо до тогавашния площад „Ленин” (днес площад „Независимост”), както и близката синагога. Оглеждахме я, когато някаква възрастна дама изскочи от един офис и ни попита дали имаме нужда от помощ. Обясних, че сме двама английски историци, които имат специален интерес към Балканите и че се радваме, че можем да посетим синагогата за първи път. После добавих, че в Англия познавам един български евреин, който от дълги години работи в българската секция на Би Би Си. Тя ме попита за името му и, когато й го казах, лицето й придоби озадачен вид. Попита дали е от София. Отговорих, че всъщност е от Стара Загора. Тя зяпна и очите й се напълниха със сълзи: „Сами – проплака тя. – Това е Сами”. Родителите им били близки приятели и двете деца отраснали заедно. Били като брат и сестра. И въпреки това сега за първи път чу за него, откакто е напуснал България през 1944 г.

 

 

 
 

Пенелопе Крус: Олеле, каква жена!

| от chronicle.bg |

Пенелопе Крус е много неща. Танцьорка, актриса, бивша съпруга на Том Круз, настояща съпруга на Хавиер Бардем, носителка на „Оскар“. И на последно, но не и по важност място, една от нааааай-сексапилните, страстни и красиви актриси в Холивуд.

Днес тя навършва 43 години и смятаме, че е съвсем в реда на нещата да й честитим както си можем – не с пост във Facebook, а с галерия, чрез която читателите ни да си спомнят добрите й роли и да ги прегледат пак.

Включили сме в тази  галерия особена компилация от филми, в които Крус играе много добре, такива, в които самите филми имат безспорни качества, и някои, които не си струват гледането като продукции и актьорска игра, но в тях Пенелопе просто е ужасно секси.

Ами това е. Без повече приказки. Придвижвайте се бързо към снимките, знаем че това чакате.

 
 

Бившите мениджъри на Джони Деп го нарекоха „закоравял лъжец“

| от chronicle.bg, по БТА |

Бившите мениджъри на Джони Деп го нарекоха „закоравял лъжец“, след като даде интервю, в което каза, че са го разочаровали.

Актьорът заведе дело срещу „Мениджмънт груп“ през януари за повече от 25 милиона щатски долара, като я обвинява в измама и небрежност. Фирмата подаде насрещен иск, в който изтъкна, че Деп е харчил разточително за имоти, частни самолети, произведения на изкуството, въпреки предупрежденията им.

В интервю пред в. „Уолстрийт джърнъл“ Джони Деп задава въпроса защо фирмата не се е отказала от него като клиент, ако е харчел толкова неразумно. Това накара говорителят й Дейвид Шейн да заяви през Асошиейтед прес, че Деп е „закоравял лъжец, който отказва да поеме отговорност за възмутителното си поведение и принуждава други да лъжат вместо него“.

В съдебните документи фирмата посочи, че разточителният начин на живот на Джони Деп струва 2 милиона долара месечно. Той е платил 75 милиона за да купи и поддържа 14 къщи, сред които френски замък и верига бахамски острови.
Джони Деп отговори, че парите са негови и ще ги харчи както иска.

 
 

„Историята на прислужницата“: какво трябва да знаете за сериала

| от chronicle.bg |

Когато през 1985 година канадската писателка Маргарет Атууд издава книгата си „Историята на прислужницата“ (The Handmaid’s Tale), светът е много различен. Романът е написан върху пожълтели листа и напечатан на германска пишеща машина, наета от Атууд, докато живее в Западен Берлин.

По това време Стената все още разделя обществото на две, а въздухът е наситен с усещането за Големия брат. Навсякъде цари чувство на недоверие.

В тази атмосфера се раждат светът на Гилаед и прислужницата Офред. В годините след създаването на романа, награждаван с редица престижни награди за литература,  Атууд винаги е казвала, че всичко, което се случва в нейната награждавана книга, е изградено по образ и подобие на неща от света около нас – от прислужниците на Яков в Библията до увеличаващите се нива на безплодие по света.

Това обаче не е спирало мнозина да се чудят дали Атууд всъщност не е пророк, особено като се има предвид как сериалът „Историята на прислужницата“ с участието на Елизабет Мос в ролята на Офред, се ситуира в 2017 година.

Действието в епизодите, създадени по романа, се развива в Гилаед – дистопично общество в близко бъдеще, в което темата за безплодието е водеща, а правата на жените са изпратени в миналото. За да гарантират приръста на населението си, властите в тоталитарната общност пращат млади и плодовити момичета в сексуално робство, за да помагат на заможните семейства да създават поколение.

Още преди премиерата на първия епизод от сериала, поддръжниците на Тръмп обвиниха шоуто в явен упрек към правителството му. Жени, облечени в костюми на прислужници, протестираха в Тексас срещу закон за абортите, а по време на женския марш през март имаше постери с известен цитат от книгата – „nolite te bastardes carborundorum“ („не позволявай на копелетата да те съсипят“).

Изглежда така, сякаш книгата е мрачно предсказание, в което Hulu са разпознали днешна Америка и затова са купили правата за създаване на сериала. Историята обаче е по-различна. Телевизията се заема със сериала през април 2016 година, когато Доналд Тръмп е кандидат за президент с малки шансове, а предизборната кампания тепърва се разгръща. Снимките на първи сезон са приключени около деня, в който новият американски президент полага клетва.

Това превръща „Историята на прислужницата“ в един от най-непреднамерено релевантните сериали в последните години.

Създателят на шоуто Брус Милър посочва, че ако сериалът по книгата на Маргарет Атууд звучи като анти-Тръмп изпълнение, то тогава авторката би трябвало да има умения за пътуване във времето. По думите му Гилеад има своя собствена политическа структура и тя е установена много отдавна.

Самира Уайли, една от звездите на шоуто и известен ЛГБТ активист, прочела книгата едва след като й дали ролята на Мойра – най-добрата приятелка на Офред. „Не бях запозната с „Историята на прислужницата“ на Маргарет Атууд, преди да прочета сценария. Невежо си мислех: О, виж, те са написали тази история за това време…точно сега, това е невероятно. След това да разбера, че е писана преди повече от 30 години, за мен беше ненормално“.

За Елизабет Мос, която е и изпълнителен продуцент на сериала, той е станал още по-тежък след изборите през ноември, след които епизодите изглеждат малко по-близки до реалността.

Мос и Милър са категорични, че някои сюжетни линии могат да напомнят за САЩ днес, но всъщност сериалът се занимава с много по-универсален свят и разглежда оригиналните теми, заложени в книгата на Атууд.

Сериалът по книгата на Маргарет Атууд може да се гледа в България по HBO.  Вижте в галерията жените в основните роли. 

 
 

Новата Zafira – санбернарът сред автомобилите

| от |

Опознаването на нова кола е като опознаването на човек. Първоначално съдиш по външния вид и си изграждаш мнение въз основа на него. След това влизаш вътре и хвърляш поглед на интериора: той може да кореспондира с екстериора или да е в разрез с него, но мнението ти все още не може да е меродавно, докато не се запознаеш и с поведението: пътно или човешко, то е онова, което те запознава с почти истинската същност на колата/човека срещу теб. След тестдрайва вече (който при хората може да се измери с повече прекарано време и по-дълбок разговор), мнението е почти завършено. Оттам нататък следват малките неща, на които в началото не си обърнал внимание, но с времето започваш да обикваш или ненавиждаш.

Ще опиша фейслифта на третото поколение на германския флагман по реда на опознаването.

Първият поглед беше приятно визуално изживяване: от предната до задната броня Zafira може да се гордее с красива външност.

кола, автомобил, opel zafira

Погледната отвън, обновената Zafira се отличава с по-динамичен дизайн на фаровете, които преливат в по-спортна радиаторна решетка. Така колата изглежда по-широка, а стилът на оформление следва зададения от Astra дизайнерски език, който едновременно се вписва в модерния автодизайн и се отличава от много други марки. Новите LED стоп светлини, които са свързани с хромирана лайсна и завършекът на петата врата със спойлер придават един леко издължен и съответно по-фин и стилен вид на Zafira.

Когато се качвам в колата, доброто впечатление се затвърждава. Zafira може да бъде синоним на просторен интериор – усещането е за пространство почти като в малка всекидневна.

Имате чувството, че може да сложите вътре саксия с фикус, 55-инчов телевизор и средно голям диван и да живеете като богати номади. Благодарение на страничните малки предни стъкла и наклона на предното стъкло, предната част около таблото създава респектиращо чувство за простор. Разстоянието между предните седалки също допринася за комфорта на водача и пътника.

кола, автомобил, opel zafira

Предните седалки са големи и много удобни – нещо, което твърдо се превръща в запазена марка на Opel. Между тях е новата технология на Opel, FlexRail, която позволява подлакътниците и поставките за чаши да се движат, технология, която намалява шансовете за заливане на колата и пътниците с кафе с минимум 80%. И трите реда седалки са снабдени със системата Flex7, като вторият ред е изграден от три отделни седалки, които могат да се движат напред-назад независимо една от друга. Много nice.

Тестваме Zafira навръх Цветница и посоката, която задаваме на навигацията, е Черепишкият манастир. Zafira мазно се плъзга по софийските улици, маневрирането по които със сигурност не е като с полско фиатче, но благодарение на прецизния парктроник и камерата за задно виждане, трябва доста да се потрудите, за да праснете в някоя кофа за боклук.

кола, автомобил, opel zafira

Най-добре обаче Zafira се чувства след табелката на София. Там тя се превръща в голям кораб, който спокойно и уверено се носи по магистралата, без да трепне пред никакви нервни шофьори, нагли бързаци и неподходящо задминаващи тирове. Съвсем очаквано, стигаме до Черепишкия манастир безпроблемно, а там е пълно с хора, венци от жълтурчета, шарени котки, изпуснати на земята върбови клонки и миризма на люляк.

IMG_6233

След като отдаваме на манастира заслуженото и оставаме малко на терасата, на която е пишел Иван Вазов, се връщаме към Zafira с умерена доза нетърпение.

кола, автомобил, opel zafira

Управлението на тази кола носи удоволствие, факт. Не го отбелязвам с рекламна цел – просто возията е забележително мека и плавна, а в комбинация с автоматичната скоростна кутия неизбежно ви карат да направите още едно кръгче и още едно кръгче под звуците на любима музика, възпроизведена от мобилния ви телефон чрез Bluetooth свързаната инфотейнмънт система.

Единственият негатив, който трябва да се отбележи тук, е че има риск в колата да възникнат спорове за музиката.

Защото Zafira не е кола, в която да се возите сами. Можете да вземете цялата рода, деца, братовчеди, баби – с допълнителните две седалки в багажника, които предлагат достатъчно място за средностатистически на ръст човек, можете да съберете до седем роднини или приятели, с които да споделите комфортно пътуване. Автомобилът може да гарантира физическия комфорт, а защо не и психическия? Ако роднините или приятелите, които возите са досадни или скандалджии, може да ги инсталирате на третия ред седалки. Интериорът на автомобила е толкова голям, че освен ако нямате болестно остър слух, няма да ги чувате оттам.

Една от иновациите, на които няма как да не се обърне внимание и която присъства в последните модели на Opel, е комуникационната системата OnStar.

Управлението на OnStar се намира на тавана на колата, в конзола, на която има бутони за съответните нужди на шофьора и пасажерите. Системата предлага услуги като онлайн сервиз асистент, 24-часа спешна помощ при необходимост, помощ при катастрофа, помощ при кражба, дистанционно управление на заключване, светлини, клаксон, както и диагностика на автомобила.

кола, автомобил, opel zafira

Съвестта не ни позволи да тестваме OnStar за помощ при ПТП, но се допитахме до служителите на Opel за намиране на адрес. Любезни гласове на български, иначе ситуирани в Англия, след няколко минути намериха адреса, който търсехме и ни изпратиха маршрутите, които можехме да видим на тъчскрийн екрана.

Дано никога на никого не се налага да ползва услугите на системата за катастрофи, но е облекчаващо човек да знае, че не е сам в автомобила си, дори когато е сам, и че на един бутон разстояние от него има жив човек, който може да му помогне в криза от всякакъв сорт.

Що се отнася до разхода на гориво, резултатите са задоволителни. При извънградско каране, със средна скорост около 140 – 150 км/ч, постигнахме 6.8л/ 100 км., което не е никак лошо за тези размери.

кола, автомобил, opel zafira

Наясно съм, че Zafira е семеен миниван, който не предполага офроуд изпълнения, но на един завой на Искърското дефиле не издържаме на любопитството и я качваме по един леко наклонен, неасфалтиран селски път в гората.

Голямото момиче ни закара и ни върна, без да се замисли. Дори не успяхме да изцедим някакъв адреналин, защото и тук, извън пътя, Zafira се държеше като на магистралата и като на „Солунска“ – спокойно и достойно – като санбернар, чиято житейска задача е да опази своите хора на всяка цена. И той го прави, минавайки през всякакви терени и ситуации с типичното за едрите кучета невъзмутимо спокойствие.

PS: Истински санбернар би се чувствал много добре в този автомобил. Големите кучета, както разбира се и малките, са добре дошли, накуп с одеялата, купичките с вода, играчките, децата, техните играчки, басейнчета или шейни (според сезона), детски колички, огромни дамски сакове с десет тоалета за двудневно пътуване и рибарски принадлежности на мъжете.