Спомени от София

| от |

Автор: проф. Ричард Крамптън за секцията посветена на 100 Years UK in BG в блога на британското посолство в София : http://blogs.fco.gov.uk/100yearsukinbg/bg

След  разказа на Роналд Янг за поредицата #100UKBG  днес продължаваме с  разказа на проф. Ричард Крамптън.

В своята история за серията #100UKBG, изтъкнатият британски историк проф. Ричард Крамптън, автор на книгата„Кратка история на България”, споделя спомени от честите си посещения в София през годините.

Гледайте и видео от лекцията „Британското възприятие за България – някои лични и професионални наблюдения”, която проф. Крамптън изнесе на 27 юни 2014 г. в резиденцията на британския посланик в София, като част от празненствата „100 години”, по случай стогодишнината на историческата сграда, както и снимки от събитието.

„Това беше една традиционна аптека на ъгъла на две улици точно зад Гранд Хотел София. Освен многото разноцветни стъкленици с различни химикали, имаше и прекрасна колекция от везни, хаванчета и чукчета. Беше обзаведена с красиви шкафове, а всяко чекмедже бе етикирано с някаква мистична формула. Приличаше на нещо от отдавнашна епоха и правех всичко възможно да я покажа на приятелите си, които за първи път идваха в София.” – проф. Ричард Крамптън

 

Prof-Crampton-500x438

За първи път посетих България през 1967 г. Бях млад и наивен току-що завършил студент. Няколко дни след като си тръгнах от София, яростна тълпа нападна британското посолство. Не защото бяха тъжни от заминаването ми, а просто изляха гнева си заради британската политика по отношение на Шестдневната война. Двама млади български историци бяха назначени да се грижат за мен по време на престоя ми. Това бяха Зина Маркова, която написа брилянтни книги за историята на българската православна църква. За съжаление тя си отиде по-късно. Другият беше Андрей Пантев, за когото с гордост мога да кажа, че остана мой приятел. И въпреки че се виждаме рядко, възхищението ми към него като историк и фигура от съвременния публичен живот на България е огромно.

София през 1967 г. едва навлизаше в модерния светски живот. Следи от миналото все още можеха да се видят: например, жени с емайлирани съдове, които отиват до местната мандра, за да си напълнят кисело мляко, или да носят брашно до малкото останали обществени пекарни, за да си изпекат хляб.

Първото ми идване включваше още уикенд в Пловдив, Габрово и Търново. Един от ярките ми спомени е спирането ни някъде по планините между София и Пловдив (пътят не беше такъв какъвто е сега) и разговорът ни с един местен овчар. Не помня какво каза той, но носеше калпак и връхна дреха от овча кожа. Изглеждаше като изваден от страниците на пътепис от 1870-та. Стара България се показа и през някои от следващите ми посещения. Бях отседнал в къщата за гости на БАН по време на деветомайските празници. Нямаше много какво да се прави, затова се разходих по тогавашния бул. „Чапаев” (днес бул. „Шипченски проход”) край центъра на града. Преминавайки покрай една сграда, чух да се свири на гусла. Върху купчина въглища бе седнал човек, облечен толкова архаично, колкото и овчарят. По-неблагоприлично завръщане към миналото, предполагам, е повторната поява на танцуващите мечки по улиците на София.

През есента на 1974 г., съпругата ми и двамата ни синове, тогава на 5 и на 2 години, дойдоха заедно с мен в София за два месеца. По-големият започна да учи в Американското училище в Княжево. Таксата беше непосилна за млад учен като мен, затова жена ми започна да дава уроци по рисуване. Имахме късмета за нас да се грижи млад британски дипломат, отговорен за културните връзки. И до днес Едуард Клей и съпругата му са наши приятели.

Един от най-силните спомени на жена ми, освен ченгелчетата и особеностите на ръкописната кирилица, е киселото мляко. В средата на 70-те години то беше сравнително непознато във Великобритания, особено неподсладеното или неовкусеното. Онези прекрасни стъклени буркани с чисто мляко бяха великолепни и все още се чудим дали днес то има същия вкус в пластмасовите кофички.

А стъклените буркани ми напомнят за друго мое любимо място в София, което мисля просъществува и след промените. Това беше една традиционна аптека на ъгъла на две улици точно зад Гранд Хотел София. Освен многото разноцветни стъкленици с различни химикали, имаше и прекрасна колекция от везни, хаванчета и чукчета. Беше обзаведена с красиви шкафове, а всяко чекмедже бе етикирано с някаква мистична формула. Приличаше на нещо от отдавнашна епоха и правех всичко възможно да я покажа на приятелите си, които за първи път идваха в София.

Bilkova-Apteka-500x380

Аптеката зад Гранд Хотел София ©Нашето детство (www.detstvoto.net)

 

Посещенията ми бяха главно професионални. Проучванията и преподавателските ми интереси бяха в областта на историята на Европа от ХХ в. и по-точно на Източна Европа и Балканите. На няколко пъти лични случки допълниха познанията ми по европейска история.

В края на 1970-та година Андрей Пантев ме покани на обяд в тогавашния Чешки клуб (не знам дали все още съществува). Каза, че иска да ме запознае с един от сервитьорите. Оказа се доста възрастен мъж, който беше работил почти целия си живот в клуба. По настояване на Андрей той ми разказа за един инцидент, който от тогава често давам на студентите си като пример за моралната двусмисленост, която историята може да породи. Сервитьорът ни разказа, че по време на Втората световна война клубът е бил често посещаван от немски офицери. Един от тях непрекъснато отказвал да си плаща сметката, което било не само грубо, но и представлявало бреме за сервитьорите, които трябвало да покриват дължимото със собствени средства. Накрая, вбесен от това, нашият келнер го докладвал до по-висш немски офицер. На следващия ден виновникът бил изпратен на Източния фронт. След като завърши историята си, сервитьорът замислено каза: „От тогава този мъж тежи на съвестта ми”.

В средата на 80-те имах чудесен обяд с обещаваш български историк. Разговаряхме за „възродителния процес”, по време на който турското малцинство в България бе принудено да смени имената си със славянски. Приятелят ми сподели за страха, който обикаля сред управленските кръгове, че Турция може да направи с България това, което направи десетилетие по-рано с Кипър, а именно да анексира териториите, населени предимно с етнически турци. Попитах го дали е възможно, при положение че Турция и България принадлежат към двата големи противостоящи си съюза – НАТО и Варшавския договор, и съответно нито Вашингтон, нито Москва ще рискуват война по такъв повод. „О! – каза приятелят ми. – Варшавският договор няма да съществува след пет години”. Бях смаян. Но си спомних този разговор, когато след пет-шест години договорът наистина се разпадна.

Последната случка е от няколко години след това. Беше септември или октомври 1989 г., когато заедно с един приятел и колега от Англия, който специализираше съвременна гръцка история, посетихме конференция в София. „Посетихме” е доста силно казано, защото стояхме много малко в НДК. Далеч по-интересно беше да се разхождаме по улиците и да стоим в кафенетата, попивайки наелектризираната атмосфера на, сега вече знаем, последните дни на комунизма. Една от индикациите за промените беше, че много от местата, преди затворени за посетители, сега бяха отворили врати. Това включваше голямата джамия близо до тогавашния площад „Ленин” (днес площад „Независимост”), както и близката синагога. Оглеждахме я, когато някаква възрастна дама изскочи от един офис и ни попита дали имаме нужда от помощ. Обясних, че сме двама английски историци, които имат специален интерес към Балканите и че се радваме, че можем да посетим синагогата за първи път. После добавих, че в Англия познавам един български евреин, който от дълги години работи в българската секция на Би Би Си. Тя ме попита за името му и, когато й го казах, лицето й придоби озадачен вид. Попита дали е от София. Отговорих, че всъщност е от Стара Загора. Тя зяпна и очите й се напълниха със сълзи: „Сами – проплака тя. – Това е Сами”. Родителите им били близки приятели и двете деца отраснали заедно. Били като брат и сестра. И въпреки това сега за първи път чу за него, откакто е напуснал България през 1944 г.

 

 

 
 

Трейлър на новата любовна история „The Discovery“

| от chronicle.bg |

Освен сериали, Netflix вече включва в портфолиото си и филми.

Днес на бял свят се появи първият трейлър на любовната история „The Discovery“ с Руни Мара и Джейсън Сийгъл.

Действието ще се развива в свят, в който задгробният живот е научно доказан, в резултат на което милиони хора започват да се самоубиват, за да стигнат „от другата страна“.

Режисьор е Чарли Макдауъл, а ето го и трейлъра:

The-Discovery-movie

 
 

Молец с руса коса и малки гениталии кръстен на Доналд Тръмп

| от chronicle.bg |

След като новият президент Румен Радев положи клетва, дойде ред и на Доналд Тъмп.

По случай светлия повод и цялата персона на новия американски държавен глава, биологът д-р Вазрик Назари кръсти новооткрит вид молци на негово име: Neopalpa donaldtrumpi. Буболечките могат да бъдат забелязани в по границата на САЩ с Мексико – точно там, където очакваме и обещаната от Тръмп стена против нелегални имигранти.

Абсолютно без никаква връзка с името, молецът има русичко нещо на главата и мънички гениталии.

Докато д-р Назари разглеждал екземпляри от генотипа Neopalpa, забелязал, че един от тях не приличал на останалите. Той имал значително по-малки гениталии от най-близкия си роднина N. neonata. След ДНК изследвания Назари заключил, че това е напълно нов и неописан вид. А новите видове се кръщават от откривателите си.

Тръмп не е единственият американски президент, който има биологичен вид кръстен на негово име. Джордж У. Буш има бръмбар, Роналд Рейгън има оса, а Бил Клинтън – риба. Барак Обама обаче държи рекорда с 9 вида на негово име.

 

 

„И така, кръстих биологичен вид на Доналд Тръмп. Може би сега той ще направи опазването на крехката американска екосистема приоритет.“

 
 

Мелания Тръмп носи Ralph Lauren на церемонията

| от chronicle.bg |

Всички погледи бяха насочени към Мелания Тръмп, докато съпругът й се заклеваше във вярност към американските граждани, а тя ставаше първа дама.

За церемонията г-жа Тръмп беше избрала елегантна бледа синя рокля с жакет с голяма яка, изработен от същата материя и ръкавици. Тоалетът е дело на иконичния дизайнер Ралф Лорън.

Появилата се информация, че Лорън ще работи заедно с Карл Лагерфелд по тоалета на Мелания Тръмп не е вярна. Лагерфелд няма нищо общо с модното решение на първата дама. Или поне не под лейбъла на Chanel, което може да означава, че е германският дизайнер е работил през своя собствен лейбъл.

 
 

Виктория Бекъм може да съди Spice girls

| от chronicle.bg |

След юридическия огън между Анджелина Джоли и Брад Пит, нова може би още по-изненадваща и бурна съдебна война се появи в шоубизнеса.

Виктория Бекъм изпрати агресивни заплашителни писма на колегите си от Spice girls Мелани Браун, Мелани Чизхолм, Ема Бънтън и Гери Хорнър. В тях съпругата на английския футболист Дейвид Бекъм предупреждава за война, ако певиците изпълняват песни, за които тя има авторски права.

Три от дамите – Гери Хорнър, Ема Бънтън и Мелани Браун, планираха турне по повод 20 години от създаването на групата. Турнето трябваше да се казва GEM (от англ. – скъпоценен камък), което е абревиатура от първите букви на момичетата.

Гери първа се отказа, за да се фокусира върху множащото й се семейство. През октомври миналата година тя съобщи, че очаква детенце. Така остави Ема и Мелани сами да се оправят с правния въпрос.

„Това е невероятно тъжен начин нещата да приключат, особено след всичко, което групата е преживяла заедно“, каза източник близък на Spice girls. „Момичетата са потресени.“