Смъртта на баба Анастасия

| от |

Разказ от Георги Витанов БОГАТ, запазен е оригиналният изказ на автора.

Vitanov

Баба Анастасия почувствува, че започна да умира точно тогава, когато една нощ съвсем без да иска, ритна чергата от леглото си, скочи като бясна, та побегна да спи в другата одая, защото тоя дедо Лазко и бе дошъл вече до гуша. Тя често казваше, че тоя човек как старее  –  така магарее, това проклето бело магаре,  и тогава за първи път отдаде пълно разбиране на въпроса, че мъж-човек и магаре – стока са си това за това. Дедо Лазко остана сепнат в леглото си, баба Анастасия отиде в другата стая и завита в студените постели свита на топка се чудеше, как стана всичко, като дедо Лазко и беше доскоро съвсем мил и любезен на сърцето. Доскоро.доскоро, до преди двайсет години  –  си даде сметка тя и това я накара да потрепери, защото преди двадесет години тя бе на четиридесет, което значи, че сега е на шейсет. Една топка страх – студена и тежка задави дъха и, защото тя си спомни, че нейната майка бе умряла точно на толкова години, даже с една година по-рано и в такъв случай сега беше нейн ред. Когато умря майка и – баба Ресентия  –  тя бе много млада и макар, че изгаряше от мъка по майка си, все пак си мислеше, че това е в реда на нещата, защото баба Ресентия тогава беше за нея много стар човек. Значи сега и аз съм стара и да умра, това си е редно вече  – мислеше си баба Анастасия и в момента в който си помисли за реда и подредбата на тоя свят, на който ние сме безсилни да се съпротивяваме, нещо я успокои и топката страх в гърдите и се стопи. Изведнъж тя се помири със смъртта, която може би вече идваше. Щом, значи, е редно, ето на колко години съм, да умирам тогава, да си запушвам дупката. Защото всеки жив човек, щом се е родил, има си една дупка в земята, която зее и го чака. Ето и на дедо Лазко вече не съм мила и любезна, а утре може  да взема да клекна и една къщна работа да не мога да свърша, па не дай си боже, човек и до една понужда да не може да иде, което е най-страшното. То такъв живот за какво ми е, да умирам и край!…

Но разчувствувала се така, баба Анастасия постепенно сгря леглото си, успокои се, като разбра, че смъртта, каквато и да е, си има и своите полезни страни – що да оставя човек в тежко положение, ами не си го прибере навреме!  Смъртта си знае работата, защото това си е чисто нейна работа и никой не може да и се меша. Баба Анастасия имаше много опит в живота си и сама знаеше как я е яд, когато някой се мешаше в некоя чисто нeйна си работа. Затова сега остави смъртта да гледа своята си работа, успокои се и заспа.

Баба Анастасия не умря тази нощ. На сутринта, когато тя стана, дедо Лазко се мотаеше вече из къщата и и се видя нещо чоглав. Тя захвана както винаги живо и пъргаво къщната работа, все едно, че нищо не е било, но за първи път в живота си имаше чувството, че са се видели за малко със смъртта и тя и е казала  –  готви се, бабо Анастасио, време ти е!

Тя усети това нещо, но на нея изобщо не и личеше. Беше пъргава жена, слаба и жилеста, ходеше права, като тояга и като стъпваше – вятър свиреше край нея. Никога в живота и не е имало работа, която да и се опъне – ни полска, ни къщна. Хората си казваха, брей, тоя бабугер, демек, баба в мъжки род, тоест, мъжка баба, търчи като кон, денонощно работи тоя караконджер, вятър седне да почива – тя не, ни мисли да спира, ни болна да ляга, нищо не я боли  –  ни крак, ни глава, пък за умиране – къде ти!!!

Така казваха хората и за другите работи  беха прави, но за умирането тя си беше наясно още веднага след оная нощ, кагото осъзнато и изведнъж си даде сметка за първи път в живота, че е остаряла. Хората казваха още, че такива умират от раз, както си ходят и както вятъра си фучи край тях и тя си мислеше същото, защото както изведнъж усети, че е остаряла, така може би изведнъж щеше да умре.

Само че това си бяха просто мисли. Баба  Анастасия скоро забрави в подробности тоя случай и си фучеше, работеше и тичаше като кон, само дето кавгите им с дедо Лазко по много въпроси придобиваха по-дълбоки измерения. Тя разбра, че някогашните им караници са били бели кахъри, защото тогава някак изведнъж и от самосебеси всичко се оправяше, а сега като се скараха за нещо  –  сърдеха се седмици  наред. Редко ще се погодят некой път и веднага след това баба Анастасия рипваше, та се затваряше в студената одая, в студените постели, защото тоя старец беше един такъв мискин дедо, който да не ти се  пада, щото е опасен човек.

В тия случай баба Анастасия започваше да си мисли за едно време, когато беше момица, когато се беха срещнали с дедо Лазко, та се беха заискали. Тогава тя я имаше, я немаше седемнайсет години, а дедо Лазко беше на двадесет и шест и беше един хубав, щото бе арабаджия и караше колата на пощата от Неврокоп до Филибе, та се носеше по филибелииски.

Тя тогава изобщо не знаеше че има такъв  ерген в селото, защото той все е бил нагоре – надолу и веднъж на една тлака, като везяха чеиза на Борика Кадифината, сирачето, що беше главена за първия и човек, дато умря без време в гората от „рядката болест”  като  трупчия, дойдоха ергените, а с тях и Лазко, а той беше е-хей такъв ерген, по-хубав от него немаше нито в селото, нито в България. Като я видя, той я попита чия мома е, тя му каза чия е, а той седна до нея и й казваше, като как везат във Филибе, и как в Неврокоп, ама филибелийките били по-ачик, щото взимали табает от Цариграда и Едрене. То и неврокоплийките не били по-долу, щото били бели, като гъркини, с църни очи, като маслини и миришели на трендафил – думал дедо Лазко, развързал шейретните си, а баба Анастасия се кискала със своите седемнадесет години и не могла очи да увади от шеговития, млад и красив човек, какъвто за първи път срещала. Тогава той бе и казал, че като се върне другия месец с пощенската кола, ще й донесе жълти папуци със сърма везани. Тя много се бе зарадвала на папуците, а после той и донесъл не само папуци, ами и зелена шамия на трендафили. Всички моми се пукнали от завист, та и невестите се в това им била думата, как Лазко донесъл на Анастасия папуци и зелена шамия чак от Филибе.

Тогава работата била вече дип ясна, а още повече се изяснила, когато дедо Лазко бе срешнал баба Анастасия с пощенската кола на „Конски гроб”, та я качил да и не тегне мотиката, извил камшик той, плувнали напред  четирите врани коня, чиито гърбове лъщели като риби и вместо да спре в селото, спрял чак на „Косолдо”, на дервента за Неврокоп, дето под Големата бука до Слизкото кладенче, сред ширналите се ливади наплискани със слънце и цъвтози шарени,станали такива едни работи, че тя една неделя не смеела да погледне в очите баба Ресентия – майка й…

Господи, Боже, сън райски ли беше младостта ни или светло сияние от звуци, багри и миризми, та и светлина неземна, която струи в нас през целият ни живот и стопля дните ни, та просветлява и сетнините ни!!! Къде отиде младостта ни Господи?! – питаше се баба Анастасия потънала в светлите спомени на младостта си, свита в студените си постели, зъзнеща и трепереща.

После на главежа дедо Лазко пукал със служебните си пищови на хавая и не пил драм ракия за да е трезвен и да може да гледа каква стока взима, само че той отдавна знаел каква е стоката, ама такъв бил адета. След сватбата всички пили блага ракия за честито, щото се познало на кошулята и, че ракията била „блага”, ама как станала блага, това баба Анастасия никак не искаше да си спомни с подробности защото и сега, като си спомняше, досрамяваше я.

И ето вече толкова години те живееха в мир и любов и сега започнаха да се ритат, защото пуста бела глава е една такава стока, дето не ти е работа…

Доста време бе минало от оная нощ, когато баба Анастасия беше тръгнала да умира, тя бе свикнала вече с ритането и дедо Лазко бе  свикнал вече с това, когато една сутрин, като шеташе по къщата,изведнъж усети  силни болки в кръста, забъркани дълбоко в тялото, та не  можеш нито да ги пипнеш, нито да ги извадиш. Опита се да шета няколко дни с дълбоките болки, дето те боли, ама не си сигурен къде точно, на кръста ли, под кръста ли или на гръбнака и една вечер в другата одая където окончателно вече се бе отлъчила баба Анастасия, свиха я едни такива ужасни болки точно в гръбнака, че тая нощ тя вече наистина щеше да умре. Свиваше се и викаше кански; Никога в живота си не бе изпитвала такава болка по тялото си. Дедо Лазко искаше да й помогне, но не можеше, защото тя бе сложила резето на вратата от вътре,предпазна мярка от дедовите Лазкови нападения, а сега беше свита на леглото и не можеше да помръдне, камо ли да стане да отвори. Точно по времето когато дедо Лазко бе взел брадвата и удари два пъти по вратата за да я разбие на пара-парчета, баба Анастасия се провикна от вътре:

–         Немой Лазко-о-о,  не троши вратата, отидох си вече, защо да разбиваш къщата, утре

като дойдат синовете за погребението, ще я откачат, а сега като умра, по-добре е така да ме не  прескочи нещо да вампирясам. И не буди сега децата, нека се наспят, та утре им кажи, да имат сили да плачат. Със здраве, Лазко, със здраве мой другарю, там ще се видим вече, там…

След тия думи, последни и страшни, баба Анастасия извика силно в предсмъртната си агония и онемя завинаги, Дедо Лазко, който беше извил брадвата да удари пак по вратата, бе застинал в това положение и като разбра всичко, кротко постави сечивото в краката си, държалото издрънча глухо на дъските и той се дотътри до прага на тяхната стая, та зарева със сълзи, като дете.

– Ех, Настасио, Настасио!  –  провикна се той, като пое сулук, надмогвайки тежестта в гърдите си.  – Остави ме ти, другарко моя, сестрице!…

Тая нощ от силната ,тежка мъка, която  го бе налегнала и която не можа да превъзмогне, седнал на прага на стаята в която двамата бяха изкарали целия си живот в любов и разбирателство, той се дамлоса. Лявата му, съсухрена, жилеста и яка някога ръка започна да трепери, което си остана до края на неговия живот. Той остана цяла нощ седнал на тоя праг и когато не останаха сълзи в очите му, зачуди се провиснал и пипкав.

На сутринта, точно когато започна да се развиделява, бе решил с колкото сила му бе останала да иде да вика синовете му по къщите им, но малко преди да събере сили за да стане, вратата на стаята на баба Анастасия се отвори тихо и една бабичка, чието тяло от кръста нагоре сключваше прав ъгъл с краката, се показа като плашилка и тръгна бързо-бързо навън, защото може би отиваше понавънка, та бързаше да се не опусти на чардака. Дедо Лазко я просдледи с побелели от плач и изтощение очи, дамливата му ръка се разтрепери бързо, седеше изблещен, нямо преглъщаш и неразбиращ, като гръмнат със пушка. След малко, когато баба Анастасия се върна и чак сега го видя седнал на прага, попита го какво се е зачудил такъв, гол на прага, стар човек та се вдетенил. Да го хване охтиката ли иска или некоя  мангафа да го хване. Помогна му да стане, та го прати в леглото и го зави хубаво да се стопли, докато тя направи закуската. Тая свита на кука, сгърчена бабушкера чевръсто се разшета из къщата, като работеше и думаше на глас че брей, как не била умряла тая нощ, един Господ  знаел само!

След тая нощ, през която баба Анастасия не умря, само дето се сви и сгърчи като върбов корен, тя се вживя в ролята си на прегърбена бабичка, но не престана да работи и хората се чудеха, ей, казваха , опъка жена, не умира, не спира тоя катър и туй- то!

Така изкараха доста години – баба Анастасия свита, дедо Лазко дамлосан, но на дедо Лазко му  изби една синевица на пръста на левия крак, която започна да бере. Синя топка с бел връх, която береше, но се не спукваше да изтече болката, а само береше и болеше страшно. И той като баба Анастасия беше опък и издръжлив човек, когото душевните страдания по чумясваха от физическите, постара се да не обръща внимание на синевицата на пръста, като чакаше да избие, но това продължи доста. С  какво ли не го налага баба Анастасия! И печен жилавец му слага и суров картоф му връзва, и с тесто от овесено брашно го маза, но нищо не помагаше. Превържи пръста и тръгни по селото – сто билки и мазилки ще ти кажат хората, та белким нещо помогне  –  викаше баба Анастасия, но нищо не помогна да разкара синилото. Така го мъчи ту с добро, ту с псувни той тоя пръст с тая синевица, ту му се канеше един ден да вземе да го клъцне с брадвата, че не се издържа вече на болки повече от година и половина, но горе-долу се траеше до момента до който все още можеше да стъпва. Един ден, след една ужасна болка дадо Лазко вече не можеше да допре крак до земята, а синевицата взе да пълзи нагоре, като бавно, но неотменно косъм по косъм разпространяваше опасната си сисилка, която в началото беше синьо, а после ставаше кафяво, та и черно. Понякога, като го  отпуснеше болката колкото да си поеме дъх, дедо Лазко се разприказваше и филосовстваше, че ако болката беше на десния крак, той  с царя война щел да се бие, щото десния карк си е десен крак, по-силен е и  по щял да надвие на болката и на синилката, но левия крак едно, че  е по-слаб, защото е ляв  –  друго, че е по-близо до сърцето и я изкара още некой и друг ден, я – кой знае!

Така дедо Лазко изкара още неколко месеца като охкаше и филусовствуваше, а баба Анастасия шеташе по къщи, та и по двора и по полето и вече се движеше, като свикна да държи само очите си нагоре защото врата и се схващаше, вдървяваше се и държеше главата й по посока на превитото тяло.  Вървеше бабичката чевръсто по пътя, свита все едно, че търсеше нещо, а когато децата по улицата я питаха:

–         Какво търсиш, бабо Настасио? Да не си си загубила нещо?  – тя казваше:

–         Търся си младостта, баби. По тая земя я загубих некъде, ама знае ли човек къде!

Децата гледаха,едни неразбиращо,а други кикотейки се присмехулно, тя ги милваше незлобливо по главиците и викаше:

–    Дано даде Господ и вие така да остареете, да побелеете, та да видите и вие как се търси онова, което никогаж  се не  намира!

Но тя още бе пъргава, а от оная нощ, когато за първи път почувствува смъртта бяха минали цели двайсет години. Тя бе вече на осемдесет, а дедо Лазко с девет отгоре, но и той държеше още положението в борбата с опасното синило и болката, която години вече го мъчеше, та не спираше, а се усилваше все повече и повече…

Докато преди няколко години баба Анастасия усещаше смъртта само от време на време, а после увлечена в грижи и работа  – забравяше за нея, дойде време, кагато те заживяха с тая смърт като две сестри,две близначки, които бяха зашити като че от рождение една за друга и едната без другата не мръдваха никъде. Баба Анастасия нито мразеше, нито ненавиждаше, нито пък се плашеше вече от смъртта  –  те си беха просто приятелки, като първо тя бе по-силната приятелка, а смъртта по-слабата, която само отвреме на време взимаше връх в отношенията им. Сега вече беше обратното  –  смъртта бе по-силната приятелка, която проявяваше някакво снисхождение към баба Анастасия, но тя не се тормозеше много от това. Бе й пуснала края и само се чудеше, защо ли нейната дружка не я вземе при нея в неприятното си жилище, ами се тутка!

Абе, то, че ще се мре  –  ще се мре! Ама, здраве да е – казваше  си примирено бабичката, а понякога, капнала до смърт от умора я викаше с пълно гърло:

–   Умро,умро-о-о-у! Дека си, умро-кучко, та не дойдеш да ме  прибереш, да мирясам, да се не мъча!!!  Ела умро! Ела, църна кучко! Покоси ме! Прибери ме!…

Виеше старата жена изнурено и жално, но това бе по-скоро израз на умората си, отколкото да влага съдържание в думите си. Това бе един вид подигравка със смъртта, която преглъщаше тая обида и изчакваше, кой знае защо, някакъв друг момент, когато баба Анастасия да я разгневи лошо.

Но смъртта си траеше. Тя се потайваше вече толкова години,баба Анастасия си шеташе, охкаше от случайни болки тук-там и само чуваше стоновете и виковете на задъхващия се в страданията си дедо Лазко. Синьото на крака му бе стигнало вече до коляното, а болките бяха жестоки и нечовешки.

Една сутрин, когато баба Анастасия се събуди още по тъмно и влезе в стаята на дедо Лазко  –  не чу охкане. Тя си помисли, че старото го е отпуснала малко болката, та е заспал и се разшета по къщи, но кагато влезе в тяхната стая, тоя човек се превиваше и викаше кански, но тя не долавяше никакъв звук. Изведнъж се досети, че я е обхванала една тишина, която и е непривична.  Дедо Лазко отваряше устата си, като говореше нещо, но тя нищо не чуваше. Сега, в тая мирова тишина, необезпокоявана от никакви звуци, нито дори от охканията и стенанията на дедо Лазко, тя се загледа втренчено в него, защото искаше да резбере какво говори той и го видя,като че ли за първи път от толкова време, та видя, че тоя човек е един хилав, побелял и немощен, болен, умиращ старец, който все още не е умрял, но му предстои скоро да умре.

Бог взимайки слуха й бе отворил широко и ясно очите й и тя виждаше както никога до сега, че тоя здрав, прав, енергичен и силен някога човек, сега носеше тамян под носа си и тоя тамян вече ще задими. С изкривено от болка, погрозняло, измъчено лице и изваден над завивката на леглото посинял, разкапващ се, започнал да мирише крак, той и говореше нещо, което тя не можеше да разбере и го гледаше втренчено и безчувствено, със сухо лице и неподвижни очи. После тя се досети, че е оглушала и в този пръв момент на глухотата си, имайки чувство, че е и онемяла, взе да показва с ръце , че нищо не чува. Врътна се, донесе му храна за закуска, а в това време той я псуваше освирепял и немощен. Дълго и с търпение той трябваше да обяснява какво иска от нея,         но от къде сили за толкова търпение, Господи, та той избухваше във вулкан от ругатни, които тя не чуваше, а и сигурно не би искала да чеу, макар че се досещаше какво бълват устата му.

Дълго време трябваше да мине, докато баба Анастасия свикне с глухотата си, но това време мина и тя свикна. Защото човек е като дърво расло на зъл баир. Кършили го ветрища и го драли гръмотевици , та то и на дърво вече не прилича, сгърчено, свито и закелавяло, но якия му корен го държи здраво в каменливата, постна земя,то стои, и се мъчи да зеленее.

Як корен имаше баба Анастасия, държеше се и прислугваше на дедо Лазко, който ставаше от леглото само да  иде по някоя належаща нужда и тя беше доволна, че той можеше да прави поне това. Защото той и това ако не можеше да прави, нейната работа щеше мнногократно да се увеличи, а краката и не бяха вече нито като преди пет или десет години, нито ръцете й. Добре, че от време на време идваше некоя от снахите, та поне те помагаха в прането на дрехите им. Но тя виждаше как младите с погнуса прибираха вонящите от разкапания дедо Лазковв крак дрехи и тогава  сухо преглъщаше и се измъчваше безмълвно.

Баба Анастасия знаеше, че скоро ще умре и сега като премисляше това, мъчно и бе, че като умре,нема кой да се грижи за дедо Лазко или поне за това, че никой не би се грижил за него така, както тя самата. Но в края на краищата, ако се случеше тя да умре преди него, за това никой нямаше да е виновен и той дедо Лазко, нейният вековен другар сигурно не би и се сърдил.

Една сутрин баба Анастасия стана и тя не знаеше вече кога, рано или късно и сигурно бе както обикновенно, но изведнъж  усети че нищо не вижда пред себе си. И друг път е ставала по тъмно, но това тъмно бе много различно от всички тъмни утрини в които тя не знаеше накъде точно да върви за да стигне до вратата. Сънена,още, тя не можеше да се ориентира и в мисълта си, защото разбра, че единственото нещо, което и е останало още е само разумът. Тя беше сляпа. Искаше да излезе бързо навън, веднага, та се засили на някъде, но се удари в стената. Тръгна в друга посока и напипа прозореца, спъна се в нещо и докато падне, подпря се на нещо друго – не знаеше на какво. Заопипва го  – това бе моминския и сандък, но къде бе вратата, Господи! Насам  или натам!!! Заопипва стената и бутна  нещо от нея – това бе май иконата, кандилото плисна в краката й и се строши.Пипнешком тръгна обратно и напипа пушката – старата едноцевна пушка на дедо Лазко от едно време,окачена на стената върху килимчето с  ножовете и пищовите.Тя се хвана за пушката объркана,обезумяла,разтреперана,а трябваше да излезе навън бързо и непременно.

–         Господи-и-и-и-и,Господи!Защо ми взе очите,а не душата,Боже! На кого ни оставяш ни живи,ни мъртви!?Проклета старост!Триж проклета да си!!!

Това не беше стенание от отчаянието,а вик,страшен и покъртителен,като заклинание.Баба Анастасия стискаше пушката с нечовешка сила,отдавна не бе плакала,нито имаше сили,ни време за това,та очите и бяха сухи,изветрели и като че ли пропукани,но от къде толкова сълзи и сили сега,Боже?! Една топлина идваща дълбоко от дъното на яката душа на тая съсухрена,свита на две,глуха,сляпа и с немощно тяло старица бликна в гърдите и,та река врели сълзи заляха изстиналата угар на лицето и.

–         Лазко,бре-е-е-е-й! – викаше с все сила баба Анастасия,като не смееше да направи и крачка повече. – Лазко,бре-е-е-е-е-й!…

Когато дедо Лазко отвори вратата,той видя баба Анастасия заорала лице в дървения приклад на пушката,хванала се с две ръце за нея,бялата й, дълга кошуля и едно голямо петно от жълтеникава,топла течност под нея,в средата на което тя бе стъпила с босите си нозе.Тя вече нямаше смисъл да бърза за никъде.Обърна лице към него,но не можеше да види как бе дошъл той и никога вече нямаше да вижда нищо на тоя свят.

–         Лазко,бре,тука ли си?

–         Тука съм, Анастасио.

–         Ласко,бре,утрепи ме!

–         Остаряла си и изкуфяла вече,жено!

–         И окьоравела,Лазко,ослепяла!Нощ ми е пред очите,нищо не видя.Гледаш ли,какво направих?!Виде ли! Айде,утрепи ме,бре,Лазко,ти барем видиш!

Баба Анастасия понечи да вземе пушката от стената и да я дяде на дедо Лазко,ремъка не се откачи навреме от пирона и тежкото за силите и оръжие плясна в урината под нея.

–         А,така,жено!Там му е местото на това старо желязо!Айде сега,ела да отидем оттатък,а дедо ти Лазко ще се опита да накладе огъня да ти стопли вода,та да се умиеш.

Дедо Лазко едва подпирайки се по стените поведе баба Анастасия към стаята с огнището,с нечовешки усилия сипа вода в котела,окачи го на веригата,а когато огъня лумна и водата се стопли,баба Анастасия се уми хубаво.

Сега вече,когато идваше края на дните им и тия двама старци не бяха в състояние да се гледат взаимно,започнаха да идват синовете и снахите им да им прислугват.Сега,когато баба Анастасия ослепя,отпадна и духом,та краката и взеха да не я държат,тя залегна.Лежа известно време,но после се съвзе и започна да не я свърта в леглото.Взе да става,зашета по къщата,та свикна и със слепотата си,а синевицата на дедо Лазко постепенно се разрастваше и бе стигнала вече до срамотите му.Неговите болки бяха непоносими и един път,когато баба Анастасия бе излязла да се препича на слънце в двора и като се върна,дядо Лазко го нямаше в стаята.Обходи всички стаи,но него го нямаше.Викаше го,ходеше и опипваше навсякъде,претърси отново всичко,накрая отвори дори и пезула до огнището,като че ли той можеше да играе на криеница,та да се скрие и там,но нямяше го.

– Ай,поразеникът,къде ли е отишъл! – чудеше се баба Анастасия и когато излезе отново на чардака да го чака там,както едно време,тя се удари в нещо увиснало от дървените греди на потона,но не разбра какво е това.Спъна се в един стол,съборен насред чардака,тя вдигна стола и седна на припек на пруста. Когато най-малката им снаха дойде след време,изписка веднага,щом бе изкачила стълбите.Тя видя баба Анастасия,която седеше на пруста прилична на струпани,извадени от земята черни корени,а зад нея увиснал обесен на едно въже,преметнато на гредите дедо Лазко,с изкривено,страшно лице,гол от кръста надолу и с разкривен синкаво-кафяво-черен крак,от чиято пета се стичаше едра капка воняща течност.

Дядо Лазко не бе издържал на жестоките болки и с последните сили,които е имал,бе потеглил за оня свят.А десетина години по-късно,една пролет ,баба Анастасия я намериха седнала на пруста и умряла тихо с поглед,отправен към небето и очи,изгорели от препичащото пролетно слънце.

КРАЙ

 

 
 

Мексиканската Доби покани целия свят на рождения си ден

| от chronicle.bg |

Спомняте ли си рождения ден на Доби от „Дружба” през 2011 година, на който всички бяхме поканени (погрешка) с призив да носим салфетки? Е, и Мексико се сдоби със своята Доби. По тази причина в мексикански град беше осигурено засилено полицейско присъствие, след като 1.2 милиона души потвърдиха присъствието си на партито.

Поканата включва видео, на което бащата на момичето казва, че „всички са добре дошли” на партито, в което е се изявяват местни банди. Въпреки че мъжът е искал да покани приятели и съседи, събитието е било публично, съответно – всеки човек по света може да се чувства поканен. Мъжът обаче заяви, че все пак не би върнал никого.

Видеото показва Крестенцио Ибара, застанал до дъщеря си Руби и съпругата си Анаелда Гарсия.

„Здравейте, как сте? Каним ви на този 26 декември на 15-ия рожден ден на дъщеря ни Руби Ибара Гарсия”, казва той. След това изброява трите групи, които ще свирят на събитието, което ще бъде придружено и от конна надпревара. Победителят е спечели 10 000 песос (490 долара). Клипът завършва с уточнението, че всички са поканени.

15-ият рожден ден на момичето е голямо събитие в Мексико, защото отбелязва превръщането на детето в жена.  Не е необичайно то да бъде съпроводено с голямо шумно парти. Не е ясно обаче защо точно това парти става вайръл и е споделено над 800 000 пъти.

След като разбрал колко е голям интересът към рождения ден на дъщеря му, Ибара се почувствал натъжен за два дни, но днес със семейството му са се примирили с идеята.

Вижте част от шегите, които се появиха по темата:

доби руби гарсия
Руби и семейството й в компанията на Кардашияните.

доби руби гарсия
А вие готови ли сте за рождения ден на Руби?

доби руби гарсия
Качете се на влакчето с гости за рождения ден.

 
 

„Западен свят“ задмина Game of Thrones

| от chronicle.bg |

Последният епизод от първи сезон на сериала „Западен свят“ привлече 2.2 милиона зрители. Спрямо първия епизод, излъчен през октомври, зрителите на шоуто са се увеличили повече от два пъти.

Със средно по 12 милиона зрители на всички платформи, „Западен свят“ се превръща в най-гледания първи сезон на сериал по HBO.

Шоуто е определяно като търговски успех, като освен това се радва и на доброто отнишение на критиката. То се приема за първия наистина голям хит на HBO от януари 2014 година насам, когато започна „Истински детектив“.

Какво не знаете за актьорите от „Западен свят“.

 
 

Тейлър Суифт и Зейн Малик с общо парче за „50 нюанса по-тъмно“

| от chronicle.bg |

Изпълнителите Тейлър Суифт и Зейн Малик изненадаха феновете си с ново парче към саундтрака на „50 нюанса по-тъмно“. Песента появи към полунощ в САЩ (т.е. тази сутрин българско време).

Песента е първата от саундтрака на предстоящия филм по втората книга на Е.Л. Джеймс.

Суифт съобщи за песента в Twitter с мистериозният туит „Z | T | 50“. Той беше споделен близо 15 000 пъти само за час.

Само час след пускането си в iTunes, „I don’t wanna live forever“ стигна номер 1 в класацията на iTunes за САЩ. За момента парчето е достъпно само в iTunes срещу 1.29 долара. Не е ясно кога ще може да бъде слушано на други места по света. Може да чуете откъс от него, публикувано в профила на Тейлър Суифт.

„Петдесет нюанса по-тъмно“ ще се появи на екран в началото на следвата година.

 
 

10 страхотни роли на Ейми Адамс

| от chronicle.bg |

Покрай не безпричинната шумотевица около филмите „Първи контакт“ и „Хищници в мрака“, името на Ейми Адамс започна често да се върти в устата на критици и фенове.

Адамс определено е една от отличните актриси на Холивуд и прецизните й изпълнения със замах я вадят от клишето, че красивите жени не са добри актриси и обратното. Тя е носителка на награда „Сатурн“ , награда на „Гилдията на актьорите“ и две награди „Златен глобус“, номинирана е по пет пъти за награда на „БАФТА“  и награда „Оскар“  и шест пъти за „Сателит“.

Ако не сте гледали „Първи контакт“ и „Хищници в мрака“, ви препоръчваме максимално скоро да наваксате. През това време, вижте в галерията 10 роли на Ейми, които доказват, че освен красавица, е силна актриса.