Смъртта на баба Анастасия

| от |

Разказ от Георги Витанов БОГАТ, запазен е оригиналният изказ на автора.

Vitanov

Баба Анастасия почувствува, че започна да умира точно тогава, когато една нощ съвсем без да иска, ритна чергата от леглото си, скочи като бясна, та побегна да спи в другата одая, защото тоя дедо Лазко и бе дошъл вече до гуша. Тя често казваше, че тоя човек как старее  –  така магарее, това проклето бело магаре,  и тогава за първи път отдаде пълно разбиране на въпроса, че мъж-човек и магаре – стока са си това за това. Дедо Лазко остана сепнат в леглото си, баба Анастасия отиде в другата стая и завита в студените постели свита на топка се чудеше, как стана всичко, като дедо Лазко и беше доскоро съвсем мил и любезен на сърцето. Доскоро.доскоро, до преди двайсет години  –  си даде сметка тя и това я накара да потрепери, защото преди двадесет години тя бе на четиридесет, което значи, че сега е на шейсет. Една топка страх – студена и тежка задави дъха и, защото тя си спомни, че нейната майка бе умряла точно на толкова години, даже с една година по-рано и в такъв случай сега беше нейн ред. Когато умря майка и – баба Ресентия  –  тя бе много млада и макар, че изгаряше от мъка по майка си, все пак си мислеше, че това е в реда на нещата, защото баба Ресентия тогава беше за нея много стар човек. Значи сега и аз съм стара и да умра, това си е редно вече  – мислеше си баба Анастасия и в момента в който си помисли за реда и подредбата на тоя свят, на който ние сме безсилни да се съпротивяваме, нещо я успокои и топката страх в гърдите и се стопи. Изведнъж тя се помири със смъртта, която може би вече идваше. Щом, значи, е редно, ето на колко години съм, да умирам тогава, да си запушвам дупката. Защото всеки жив човек, щом се е родил, има си една дупка в земята, която зее и го чака. Ето и на дедо Лазко вече не съм мила и любезна, а утре може  да взема да клекна и една къщна работа да не мога да свърша, па не дай си боже, човек и до една понужда да не може да иде, което е най-страшното. То такъв живот за какво ми е, да умирам и край!…

Но разчувствувала се така, баба Анастасия постепенно сгря леглото си, успокои се, като разбра, че смъртта, каквато и да е, си има и своите полезни страни – що да оставя човек в тежко положение, ами не си го прибере навреме!  Смъртта си знае работата, защото това си е чисто нейна работа и никой не може да и се меша. Баба Анастасия имаше много опит в живота си и сама знаеше как я е яд, когато някой се мешаше в некоя чисто нeйна си работа. Затова сега остави смъртта да гледа своята си работа, успокои се и заспа.

Баба Анастасия не умря тази нощ. На сутринта, когато тя стана, дедо Лазко се мотаеше вече из къщата и и се видя нещо чоглав. Тя захвана както винаги живо и пъргаво къщната работа, все едно, че нищо не е било, но за първи път в живота си имаше чувството, че са се видели за малко със смъртта и тя и е казала  –  готви се, бабо Анастасио, време ти е!

Тя усети това нещо, но на нея изобщо не и личеше. Беше пъргава жена, слаба и жилеста, ходеше права, като тояга и като стъпваше – вятър свиреше край нея. Никога в живота и не е имало работа, която да и се опъне – ни полска, ни къщна. Хората си казваха, брей, тоя бабугер, демек, баба в мъжки род, тоест, мъжка баба, търчи като кон, денонощно работи тоя караконджер, вятър седне да почива – тя не, ни мисли да спира, ни болна да ляга, нищо не я боли  –  ни крак, ни глава, пък за умиране – къде ти!!!

Така казваха хората и за другите работи  беха прави, но за умирането тя си беше наясно още веднага след оная нощ, кагото осъзнато и изведнъж си даде сметка за първи път в живота, че е остаряла. Хората казваха още, че такива умират от раз, както си ходят и както вятъра си фучи край тях и тя си мислеше същото, защото както изведнъж усети, че е остаряла, така може би изведнъж щеше да умре.

Само че това си бяха просто мисли. Баба  Анастасия скоро забрави в подробности тоя случай и си фучеше, работеше и тичаше като кон, само дето кавгите им с дедо Лазко по много въпроси придобиваха по-дълбоки измерения. Тя разбра, че някогашните им караници са били бели кахъри, защото тогава някак изведнъж и от самосебеси всичко се оправяше, а сега като се скараха за нещо  –  сърдеха се седмици  наред. Редко ще се погодят некой път и веднага след това баба Анастасия рипваше, та се затваряше в студената одая, в студените постели, защото тоя старец беше един такъв мискин дедо, който да не ти се  пада, щото е опасен човек.

В тия случай баба Анастасия започваше да си мисли за едно време, когато беше момица, когато се беха срещнали с дедо Лазко, та се беха заискали. Тогава тя я имаше, я немаше седемнайсет години, а дедо Лазко беше на двадесет и шест и беше един хубав, щото бе арабаджия и караше колата на пощата от Неврокоп до Филибе, та се носеше по филибелииски.

Тя тогава изобщо не знаеше че има такъв  ерген в селото, защото той все е бил нагоре – надолу и веднъж на една тлака, като везяха чеиза на Борика Кадифината, сирачето, що беше главена за първия и човек, дато умря без време в гората от „рядката болест”  като  трупчия, дойдоха ергените, а с тях и Лазко, а той беше е-хей такъв ерген, по-хубав от него немаше нито в селото, нито в България. Като я видя, той я попита чия мома е, тя му каза чия е, а той седна до нея и й казваше, като как везат във Филибе, и как в Неврокоп, ама филибелийките били по-ачик, щото взимали табает от Цариграда и Едрене. То и неврокоплийките не били по-долу, щото били бели, като гъркини, с църни очи, като маслини и миришели на трендафил – думал дедо Лазко, развързал шейретните си, а баба Анастасия се кискала със своите седемнадесет години и не могла очи да увади от шеговития, млад и красив човек, какъвто за първи път срещала. Тогава той бе и казал, че като се върне другия месец с пощенската кола, ще й донесе жълти папуци със сърма везани. Тя много се бе зарадвала на папуците, а после той и донесъл не само папуци, ами и зелена шамия на трендафили. Всички моми се пукнали от завист, та и невестите се в това им била думата, как Лазко донесъл на Анастасия папуци и зелена шамия чак от Филибе.

Тогава работата била вече дип ясна, а още повече се изяснила, когато дедо Лазко бе срешнал баба Анастасия с пощенската кола на „Конски гроб”, та я качил да и не тегне мотиката, извил камшик той, плувнали напред  четирите врани коня, чиито гърбове лъщели като риби и вместо да спре в селото, спрял чак на „Косолдо”, на дервента за Неврокоп, дето под Големата бука до Слизкото кладенче, сред ширналите се ливади наплискани със слънце и цъвтози шарени,станали такива едни работи, че тя една неделя не смеела да погледне в очите баба Ресентия – майка й…

Господи, Боже, сън райски ли беше младостта ни или светло сияние от звуци, багри и миризми, та и светлина неземна, която струи в нас през целият ни живот и стопля дните ни, та просветлява и сетнините ни!!! Къде отиде младостта ни Господи?! – питаше се баба Анастасия потънала в светлите спомени на младостта си, свита в студените си постели, зъзнеща и трепереща.

После на главежа дедо Лазко пукал със служебните си пищови на хавая и не пил драм ракия за да е трезвен и да може да гледа каква стока взима, само че той отдавна знаел каква е стоката, ама такъв бил адета. След сватбата всички пили блага ракия за честито, щото се познало на кошулята и, че ракията била „блага”, ама как станала блага, това баба Анастасия никак не искаше да си спомни с подробности защото и сега, като си спомняше, досрамяваше я.

И ето вече толкова години те живееха в мир и любов и сега започнаха да се ритат, защото пуста бела глава е една такава стока, дето не ти е работа…

Доста време бе минало от оная нощ, когато баба Анастасия беше тръгнала да умира, тя бе свикнала вече с ритането и дедо Лазко бе  свикнал вече с това, когато една сутрин, като шеташе по къщата,изведнъж усети  силни болки в кръста, забъркани дълбоко в тялото, та не  можеш нито да ги пипнеш, нито да ги извадиш. Опита се да шета няколко дни с дълбоките болки, дето те боли, ама не си сигурен къде точно, на кръста ли, под кръста ли или на гръбнака и една вечер в другата одая където окончателно вече се бе отлъчила баба Анастасия, свиха я едни такива ужасни болки точно в гръбнака, че тая нощ тя вече наистина щеше да умре. Свиваше се и викаше кански; Никога в живота си не бе изпитвала такава болка по тялото си. Дедо Лазко искаше да й помогне, но не можеше, защото тя бе сложила резето на вратата от вътре,предпазна мярка от дедовите Лазкови нападения, а сега беше свита на леглото и не можеше да помръдне, камо ли да стане да отвори. Точно по времето когато дедо Лазко бе взел брадвата и удари два пъти по вратата за да я разбие на пара-парчета, баба Анастасия се провикна от вътре:

–         Немой Лазко-о-о,  не троши вратата, отидох си вече, защо да разбиваш къщата, утре

като дойдат синовете за погребението, ще я откачат, а сега като умра, по-добре е така да ме не  прескочи нещо да вампирясам. И не буди сега децата, нека се наспят, та утре им кажи, да имат сили да плачат. Със здраве, Лазко, със здраве мой другарю, там ще се видим вече, там…

След тия думи, последни и страшни, баба Анастасия извика силно в предсмъртната си агония и онемя завинаги, Дедо Лазко, който беше извил брадвата да удари пак по вратата, бе застинал в това положение и като разбра всичко, кротко постави сечивото в краката си, държалото издрънча глухо на дъските и той се дотътри до прага на тяхната стая, та зарева със сълзи, като дете.

– Ех, Настасио, Настасио!  –  провикна се той, като пое сулук, надмогвайки тежестта в гърдите си.  – Остави ме ти, другарко моя, сестрице!…

Тая нощ от силната ,тежка мъка, която  го бе налегнала и която не можа да превъзмогне, седнал на прага на стаята в която двамата бяха изкарали целия си живот в любов и разбирателство, той се дамлоса. Лявата му, съсухрена, жилеста и яка някога ръка започна да трепери, което си остана до края на неговия живот. Той остана цяла нощ седнал на тоя праг и когато не останаха сълзи в очите му, зачуди се провиснал и пипкав.

На сутринта, точно когато започна да се развиделява, бе решил с колкото сила му бе останала да иде да вика синовете му по къщите им, но малко преди да събере сили за да стане, вратата на стаята на баба Анастасия се отвори тихо и една бабичка, чието тяло от кръста нагоре сключваше прав ъгъл с краката, се показа като плашилка и тръгна бързо-бързо навън, защото може би отиваше понавънка, та бързаше да се не опусти на чардака. Дедо Лазко я просдледи с побелели от плач и изтощение очи, дамливата му ръка се разтрепери бързо, седеше изблещен, нямо преглъщаш и неразбиращ, като гръмнат със пушка. След малко, когато баба Анастасия се върна и чак сега го видя седнал на прага, попита го какво се е зачудил такъв, гол на прага, стар човек та се вдетенил. Да го хване охтиката ли иска или некоя  мангафа да го хване. Помогна му да стане, та го прати в леглото и го зави хубаво да се стопли, докато тя направи закуската. Тая свита на кука, сгърчена бабушкера чевръсто се разшета из къщата, като работеше и думаше на глас че брей, как не била умряла тая нощ, един Господ  знаел само!

След тая нощ, през която баба Анастасия не умря, само дето се сви и сгърчи като върбов корен, тя се вживя в ролята си на прегърбена бабичка, но не престана да работи и хората се чудеха, ей, казваха , опъка жена, не умира, не спира тоя катър и туй- то!

Така изкараха доста години – баба Анастасия свита, дедо Лазко дамлосан, но на дедо Лазко му  изби една синевица на пръста на левия крак, която започна да бере. Синя топка с бел връх, която береше, но се не спукваше да изтече болката, а само береше и болеше страшно. И той като баба Анастасия беше опък и издръжлив човек, когото душевните страдания по чумясваха от физическите, постара се да не обръща внимание на синевицата на пръста, като чакаше да избие, но това продължи доста. С  какво ли не го налага баба Анастасия! И печен жилавец му слага и суров картоф му връзва, и с тесто от овесено брашно го маза, но нищо не помагаше. Превържи пръста и тръгни по селото – сто билки и мазилки ще ти кажат хората, та белким нещо помогне  –  викаше баба Анастасия, но нищо не помогна да разкара синилото. Така го мъчи ту с добро, ту с псувни той тоя пръст с тая синевица, ту му се канеше един ден да вземе да го клъцне с брадвата, че не се издържа вече на болки повече от година и половина, но горе-долу се траеше до момента до който все още можеше да стъпва. Един ден, след една ужасна болка дадо Лазко вече не можеше да допре крак до земята, а синевицата взе да пълзи нагоре, като бавно, но неотменно косъм по косъм разпространяваше опасната си сисилка, която в началото беше синьо, а после ставаше кафяво, та и черно. Понякога, като го  отпуснеше болката колкото да си поеме дъх, дедо Лазко се разприказваше и филосовстваше, че ако болката беше на десния крак, той  с царя война щел да се бие, щото десния карк си е десен крак, по-силен е и  по щял да надвие на болката и на синилката, но левия крак едно, че  е по-слаб, защото е ляв  –  друго, че е по-близо до сърцето и я изкара още некой и друг ден, я – кой знае!

Така дедо Лазко изкара още неколко месеца като охкаше и филусовствуваше, а баба Анастасия шеташе по къщи, та и по двора и по полето и вече се движеше, като свикна да държи само очите си нагоре защото врата и се схващаше, вдървяваше се и държеше главата й по посока на превитото тяло.  Вървеше бабичката чевръсто по пътя, свита все едно, че търсеше нещо, а когато децата по улицата я питаха:

–         Какво търсиш, бабо Настасио? Да не си си загубила нещо?  – тя казваше:

–         Търся си младостта, баби. По тая земя я загубих некъде, ама знае ли човек къде!

Децата гледаха,едни неразбиращо,а други кикотейки се присмехулно, тя ги милваше незлобливо по главиците и викаше:

–    Дано даде Господ и вие така да остареете, да побелеете, та да видите и вие как се търси онова, което никогаж  се не  намира!

Но тя още бе пъргава, а от оная нощ, когато за първи път почувствува смъртта бяха минали цели двайсет години. Тя бе вече на осемдесет, а дедо Лазко с девет отгоре, но и той държеше още положението в борбата с опасното синило и болката, която години вече го мъчеше, та не спираше, а се усилваше все повече и повече…

Докато преди няколко години баба Анастасия усещаше смъртта само от време на време, а после увлечена в грижи и работа  – забравяше за нея, дойде време, кагато те заживяха с тая смърт като две сестри,две близначки, които бяха зашити като че от рождение една за друга и едната без другата не мръдваха никъде. Баба Анастасия нито мразеше, нито ненавиждаше, нито пък се плашеше вече от смъртта  –  те си беха просто приятелки, като първо тя бе по-силната приятелка, а смъртта по-слабата, която само отвреме на време взимаше връх в отношенията им. Сега вече беше обратното  –  смъртта бе по-силната приятелка, която проявяваше някакво снисхождение към баба Анастасия, но тя не се тормозеше много от това. Бе й пуснала края и само се чудеше, защо ли нейната дружка не я вземе при нея в неприятното си жилище, ами се тутка!

Абе, то, че ще се мре  –  ще се мре! Ама, здраве да е – казваше  си примирено бабичката, а понякога, капнала до смърт от умора я викаше с пълно гърло:

–   Умро,умро-о-о-у! Дека си, умро-кучко, та не дойдеш да ме  прибереш, да мирясам, да се не мъча!!!  Ела умро! Ела, църна кучко! Покоси ме! Прибери ме!…

Виеше старата жена изнурено и жално, но това бе по-скоро израз на умората си, отколкото да влага съдържание в думите си. Това бе един вид подигравка със смъртта, която преглъщаше тая обида и изчакваше, кой знае защо, някакъв друг момент, когато баба Анастасия да я разгневи лошо.

Но смъртта си траеше. Тя се потайваше вече толкова години,баба Анастасия си шеташе, охкаше от случайни болки тук-там и само чуваше стоновете и виковете на задъхващия се в страданията си дедо Лазко. Синьото на крака му бе стигнало вече до коляното, а болките бяха жестоки и нечовешки.

Една сутрин, когато баба Анастасия се събуди още по тъмно и влезе в стаята на дедо Лазко  –  не чу охкане. Тя си помисли, че старото го е отпуснала малко болката, та е заспал и се разшета по къщи, но кагато влезе в тяхната стая, тоя човек се превиваше и викаше кански, но тя не долавяше никакъв звук. Изведнъж се досети, че я е обхванала една тишина, която и е непривична.  Дедо Лазко отваряше устата си, като говореше нещо, но тя нищо не чуваше. Сега, в тая мирова тишина, необезпокоявана от никакви звуци, нито дори от охканията и стенанията на дедо Лазко, тя се загледа втренчено в него, защото искаше да резбере какво говори той и го видя,като че ли за първи път от толкова време, та видя, че тоя човек е един хилав, побелял и немощен, болен, умиращ старец, който все още не е умрял, но му предстои скоро да умре.

Бог взимайки слуха й бе отворил широко и ясно очите й и тя виждаше както никога до сега, че тоя здрав, прав, енергичен и силен някога човек, сега носеше тамян под носа си и тоя тамян вече ще задими. С изкривено от болка, погрозняло, измъчено лице и изваден над завивката на леглото посинял, разкапващ се, започнал да мирише крак, той и говореше нещо, което тя не можеше да разбере и го гледаше втренчено и безчувствено, със сухо лице и неподвижни очи. После тя се досети, че е оглушала и в този пръв момент на глухотата си, имайки чувство, че е и онемяла, взе да показва с ръце , че нищо не чува. Врътна се, донесе му храна за закуска, а в това време той я псуваше освирепял и немощен. Дълго и с търпение той трябваше да обяснява какво иска от нея,         но от къде сили за толкова търпение, Господи, та той избухваше във вулкан от ругатни, които тя не чуваше, а и сигурно не би искала да чеу, макар че се досещаше какво бълват устата му.

Дълго време трябваше да мине, докато баба Анастасия свикне с глухотата си, но това време мина и тя свикна. Защото човек е като дърво расло на зъл баир. Кършили го ветрища и го драли гръмотевици , та то и на дърво вече не прилича, сгърчено, свито и закелавяло, но якия му корен го държи здраво в каменливата, постна земя,то стои, и се мъчи да зеленее.

Як корен имаше баба Анастасия, държеше се и прислугваше на дедо Лазко, който ставаше от леглото само да  иде по някоя належаща нужда и тя беше доволна, че той можеше да прави поне това. Защото той и това ако не можеше да прави, нейната работа щеше мнногократно да се увеличи, а краката и не бяха вече нито като преди пет или десет години, нито ръцете й. Добре, че от време на време идваше некоя от снахите, та поне те помагаха в прането на дрехите им. Но тя виждаше как младите с погнуса прибираха вонящите от разкапания дедо Лазковв крак дрехи и тогава  сухо преглъщаше и се измъчваше безмълвно.

Баба Анастасия знаеше, че скоро ще умре и сега като премисляше това, мъчно и бе, че като умре,нема кой да се грижи за дедо Лазко или поне за това, че никой не би се грижил за него така, както тя самата. Но в края на краищата, ако се случеше тя да умре преди него, за това никой нямаше да е виновен и той дедо Лазко, нейният вековен другар сигурно не би и се сърдил.

Една сутрин баба Анастасия стана и тя не знаеше вече кога, рано или късно и сигурно бе както обикновенно, но изведнъж  усети че нищо не вижда пред себе си. И друг път е ставала по тъмно, но това тъмно бе много различно от всички тъмни утрини в които тя не знаеше накъде точно да върви за да стигне до вратата. Сънена,още, тя не можеше да се ориентира и в мисълта си, защото разбра, че единственото нещо, което и е останало още е само разумът. Тя беше сляпа. Искаше да излезе бързо навън, веднага, та се засили на някъде, но се удари в стената. Тръгна в друга посока и напипа прозореца, спъна се в нещо и докато падне, подпря се на нещо друго – не знаеше на какво. Заопипва го  – това бе моминския и сандък, но къде бе вратата, Господи! Насам  или натам!!! Заопипва стената и бутна  нещо от нея – това бе май иконата, кандилото плисна в краката й и се строши.Пипнешком тръгна обратно и напипа пушката – старата едноцевна пушка на дедо Лазко от едно време,окачена на стената върху килимчето с  ножовете и пищовите.Тя се хвана за пушката объркана,обезумяла,разтреперана,а трябваше да излезе навън бързо и непременно.

–         Господи-и-и-и-и,Господи!Защо ми взе очите,а не душата,Боже! На кого ни оставяш ни живи,ни мъртви!?Проклета старост!Триж проклета да си!!!

Това не беше стенание от отчаянието,а вик,страшен и покъртителен,като заклинание.Баба Анастасия стискаше пушката с нечовешка сила,отдавна не бе плакала,нито имаше сили,ни време за това,та очите и бяха сухи,изветрели и като че ли пропукани,но от къде толкова сълзи и сили сега,Боже?! Една топлина идваща дълбоко от дъното на яката душа на тая съсухрена,свита на две,глуха,сляпа и с немощно тяло старица бликна в гърдите и,та река врели сълзи заляха изстиналата угар на лицето и.

–         Лазко,бре-е-е-е-й! – викаше с все сила баба Анастасия,като не смееше да направи и крачка повече. – Лазко,бре-е-е-е-е-й!…

Когато дедо Лазко отвори вратата,той видя баба Анастасия заорала лице в дървения приклад на пушката,хванала се с две ръце за нея,бялата й, дълга кошуля и едно голямо петно от жълтеникава,топла течност под нея,в средата на което тя бе стъпила с босите си нозе.Тя вече нямаше смисъл да бърза за никъде.Обърна лице към него,но не можеше да види как бе дошъл той и никога вече нямаше да вижда нищо на тоя свят.

–         Лазко,бре,тука ли си?

–         Тука съм, Анастасио.

–         Ласко,бре,утрепи ме!

–         Остаряла си и изкуфяла вече,жено!

–         И окьоравела,Лазко,ослепяла!Нощ ми е пред очите,нищо не видя.Гледаш ли,какво направих?!Виде ли! Айде,утрепи ме,бре,Лазко,ти барем видиш!

Баба Анастасия понечи да вземе пушката от стената и да я дяде на дедо Лазко,ремъка не се откачи навреме от пирона и тежкото за силите и оръжие плясна в урината под нея.

–         А,така,жено!Там му е местото на това старо желязо!Айде сега,ела да отидем оттатък,а дедо ти Лазко ще се опита да накладе огъня да ти стопли вода,та да се умиеш.

Дедо Лазко едва подпирайки се по стените поведе баба Анастасия към стаята с огнището,с нечовешки усилия сипа вода в котела,окачи го на веригата,а когато огъня лумна и водата се стопли,баба Анастасия се уми хубаво.

Сега вече,когато идваше края на дните им и тия двама старци не бяха в състояние да се гледат взаимно,започнаха да идват синовете и снахите им да им прислугват.Сега,когато баба Анастасия ослепя,отпадна и духом,та краката и взеха да не я държат,тя залегна.Лежа известно време,но после се съвзе и започна да не я свърта в леглото.Взе да става,зашета по къщата,та свикна и със слепотата си,а синевицата на дедо Лазко постепенно се разрастваше и бе стигнала вече до срамотите му.Неговите болки бяха непоносими и един път,когато баба Анастасия бе излязла да се препича на слънце в двора и като се върна,дядо Лазко го нямаше в стаята.Обходи всички стаи,но него го нямаше.Викаше го,ходеше и опипваше навсякъде,претърси отново всичко,накрая отвори дори и пезула до огнището,като че ли той можеше да играе на криеница,та да се скрие и там,но нямяше го.

– Ай,поразеникът,къде ли е отишъл! – чудеше се баба Анастасия и когато излезе отново на чардака да го чака там,както едно време,тя се удари в нещо увиснало от дървените греди на потона,но не разбра какво е това.Спъна се в един стол,съборен насред чардака,тя вдигна стола и седна на припек на пруста. Когато най-малката им снаха дойде след време,изписка веднага,щом бе изкачила стълбите.Тя видя баба Анастасия,която седеше на пруста прилична на струпани,извадени от земята черни корени,а зад нея увиснал обесен на едно въже,преметнато на гредите дедо Лазко,с изкривено,страшно лице,гол от кръста надолу и с разкривен синкаво-кафяво-черен крак,от чиято пета се стичаше едра капка воняща течност.

Дядо Лазко не бе издържал на жестоките болки и с последните сили,които е имал,бе потеглил за оня свят.А десетина години по-късно,една пролет ,баба Анастасия я намериха седнала на пруста и умряла тихо с поглед,отправен към небето и очи,изгорели от препичащото пролетно слънце.

КРАЙ

 

 
 

Cheers! В очакване на „Гепи“

| от |

 През 2000 година британският режисьор Гай Ричи прави най-добрия филм в кариерата си до момента – ганстреската черна комедия „Гепи“. „Две димящи дула“ са излезли две години по-рано и са показали Ричи като хрисим мъж, който има интересна визия и различен начин на киноразказ.

Гай Ричи е черно и саркастично откровение за модерното кино, именно заради „Гепи“.

Брад Пит сам отива при него за роля, а Джейсън Стейтъм става звездата, която е, именно благодарение на рижия британец.

В „Гепи“ се псува („Fuck“ присъства точно 163 пъти) и се убива (26 трупа, ако трябва да сме точни), Бенисио Дел Торо умира в самото начало, въпреки че е една от звездите на филма, а имената на Джейсън Стейтъм, Денис Фарина, Вини Джоунс и Алън Форд блесват ярко.

„Гепи“ е великански филм, изтупал гангстерския жанр по приятен начин и прекроил го в нещо различно. Може да си го причините няколко пъти и всеки един ще е все така нелепо як.

Оттогава са изминали 17 години. „Гепи“ не печели нито една важна награда, но е поп-културен култ и ще остане във времето като пример за добро кино. Малко филми могат да се похвалят с това в действителност. Евала, Гай Ричи!

Само след няколко дни на малкия екран ще се появи британски сериал, пронстранствено адаптиращ този вкусен кървав и нелеп филм. В цели 10 серии „Гепи“ ще разказва за група дребни ганстрери, които се забъркват в голяма схема без да го осъзнават.

Дали тънкият ироничен хумор на Ричи, динамичният му диалог и великолепните му сцени ще бъдат претворени адекватно на телевизионния екран, още не е ясно. Ще го разберем на 25 април, когато „Гепи“ прави премиера на родния екран по AXN. Дотогава можем само да се надяваме.

Няколко млади британски звезди са облекли нелепи костюми и халати, взели са пушки и са извадили най-добрия кокни акцент, който вербалният им диапазон притежава, за да направят този сериал визуалното и ментално удоволствие, което филмът беше през 2000-та и все още е, 17 години по-късно.

Най-голямата звезда на шоуто е Рупърт Гринт. И той е такъв, заради дългогодишното си участие в поредицата за Хари Потър. За разлика от Даниел Радклиф и Ема Уотсън, Рубърт все още има жесток проблем с излизането от образа на Рон Уизли, толкова години по-късно. Може би ролята в „Гепи“ е онази, която ще го извади от недрата на британските клишета най-после.

Истината е, че Рубърт Гринт е чудесен актьор и порасна добре, за разлика от много деца-звезди. Големият му проблем е, че е толкова специфичен и образи като Рон Уизли му се лепват като неприятна дъвка за обувката. Той така и не намери своето място в киното и може би затова, това е и първото му телевизионно шоу. Да се надяваме, че малкият екран е неговото лоби и той ще се развие подобаващо за таланта си там.

Към него добавяме не по-малко чудесните Люк Паскуалино и Ед Уестуик, и много, много други британски имена, разбира се, които тепърва ще показват какво могат. Люк се появява за първи път пред широката публика в британската истерия „Skins“ и съответно нейните 3 и 4 сезон. „Skins“ не е лъжица за всяка уста, защото е хистерично и депресиращо шоу за младите хора в Бристъл, но е един от поп-феномените на модерната британска телевизия. Част от актьорите на Game of Thrones са дошли оттам, а най-големите звезди, с които може да се похвали са Дев Пател, Никълъс Холт и Джак О`Конъл – всички минали през школовката на шарения „Skins“.

Ед Уестуик от друга страна има дългогодишна практика в телевизията. Младите почитатели на сериалите го познават добре от „Клюкарката“, където играе надутия женкар Чък Бас. Именно благодарение на Ед Чък е един от най-обичаните копелдаци в модерната тийн-сапупена телевизия.

Всички тези младежи, в комбинация с няколко прелестни дами, правят телевизионния коктейл „Гепи“. Отделни групи от малки ганстери, участват в престъпни схеми, които се връщат, за да ги захапят отзад. Звучи като нещо, което няма как да се обърка. Особено при наличието на оригинал като този на Гай Ричи. Не, сериалът няма да задмине филма и никой не очаква това от него, но пък се надяваме да се постарае да е поне на същото ниво.

Дотогава (датата на премиерата е 25.04.) ето ви един трейлър пълен с мехурчета и зле прикрити мъжки задници и няколко снимки от шоуто в галерията горе. Cheers, mates!     

 
 

#Bookclub: Непокорният Недим Гюрсел и „Мехмед Завоевателя“

| от Спонсорирано съдържание |

В интервю за „Пари Мач” от 2015 г. турският писател Недим Гюрсел заяви: „Ердоган не харесва карикатуристи”.

Известен застъпник на светската държава, заклеймяващ намесата на армията в политиката, сега той пристига в България по повод премиерата на „Мехмед Завоевателя” и е повече от любопитно как ще се произнесе за актуалната обстановка в родната си страна.

Но да започнем от книгата. „Мехмед Завоевателя” е виртуозно построен роман в романа, избуял от плодородното въображение на своя автор. Някои от сцените в него са така майсторски обрисувани, че блестят като самородни късове художествена проза от най-висока проба. Сюжетните линии са две.

Разказвачът Фатих Хазнедар се уединява в стара вила на брега на Босфора (точно срещу крепостта Боазкесен, построена от Мехмед II), за да напише исторически роман за превземането на Константинопол от Завоевателя, когато в живота му нахлува млада жена, жертва на преследванията след военния преврат през 1980 година. В паралелната сюжетна линия оживяват войнственият Султан, неговият антураж, придворните сановници, дервиши, евнуси, еничари, защитниците и разрушителите на великия град.

Романът възкресява епопеята по превземането на Константинопол от султан Мехмед II през май 1453 година, променило завинаги хода на европейската история. Битките са ожесточени, начинът, по който разказвачът ги пресъздава – смайващ. На страниците оживяват важни фигури от епохата – султан Мехмед ІІ, великият му везир Чандърлъ Халил паша, редица учени от епохата, духовни наставници, дервиши, философи; унгарецът Урбан, изработил най-мощния топ на своето време; защитниците на Константинопол като император Константин ХІ Палеолог, историка Георгий Сфрандзис, генуезеца Джовани Джустиниани, учения Теодор Каристин, германеца Йоханес Грант…

„Защо наистина, защо героите на този роман са били убити, преди да им дойде времето? Всеки човек в себе си носи смъртта, собствената си смърт. По-точно собствената си гибел. Носи я още преди да се е ​​родил, свит в корема на майка си, с огромна глава, със сбръчкано личице, с блеснали от любопитство, невиждащи нищо наоколо очета. Не след дълго той започва да се върти в своето топло убежище, в което живее, храни се и расте, после пожелава да се измъкне навън с малките си длани, с тъничките си като клонки ръчички, с кривите си крачета, да стигне до светлина, да се появи на света. Щастливото рождение е първата крачка към смъртта.”

Cover-Mehmed-Zavoevatelya

Гюрсел освежава подхода към темата за военните подвизи, като съчетава наситеното със събития повествование с отношението на днешния човек.

След дълга и кръвопролитна схватка между османци и византийци, Мехмед II завладява този митичен град, където от векове се кръстосват пътищата и където Азия и Европа, Изтокът и Западът, мюсюлмани и християни влизат в стълкновение. Авторът неслучайно избира за мото на книгата цитат от „По следите на изгубеното време“ на Пруст, защото разказвачът е разпънат на кръст между родилните мъки на творчеството и ласките на любимата жена, а изборът се оказва невъзможен…

Недим Гюрсел е добре известен в средите на френските литератори и интелектуалци и сред ценителите на съвременна европейска проза. Тук ще възкликнете: турски писател с такова влияние във Франция? Да, това е безспорен факт, и не само защото преподава турска литература в Сорбоната. Когато фактите говорят, даже и религиозните фанатици мълчат. (Или поне така ни се иска.) След преврата през 1980 г. Гюрсел емигрира във Франция, където живее и твори и досега. Автор е на 30 книги, в това число романи, новели, пътеписи и есета. Носител е на множество турски и международни литературни отличия. Една от любимите му теми е Истанбул, столица на две велики империи: Византийската и Османската.

На български език е излизала скандалната „Едно тъй дълго лято”, която е била забранена в Турция, заради съпротивата на писателя срещу тиранията на армията. Делото срещу него се води от военен съд и продължава няколко години. Подобна е съдбата на „Дъщерите на Аллах” – обвиняват Гюрсел в обида към религията, процесът трае една година. Обвиненията произтичат от опита на автора да очовечи образа на пророка Мохамед. По-важното е, че в резултат на скандала книгата е преведена на десетки езици.

През 2012 г. авторът гостува в България и му е присъдена наградата на Фондация „Балканика“.

В едно свое интервю тогава той казва: „Войните от миналия век са белязали и литературите на балканските държави. Затова писателите от тези територии днес трябва да се изразяват свободно и открито и преди всичко да избягват национализма, който продължава да прави поразии. Важно е как се интерпретира темата за завоевателя. Дълг на писателя е да покаже какво се случва в главата на победения.”

Недим Гюрсел обича да назовава нещата с истинските им имена. Счита за пагубна тенденцията идеологиите да се заместват с псевдодуховни течения.

За съжаление, религиите вървят ръка за ръка с религиозния фанатизъм, а там където се шири религиозен произвол, изкуството се задушава.

Срещата с Недим Гюрсел е на 26 април от 19:00 ч. в литературен клуб „Перото”. Вход свободен.

 
 

Какво да очакваме от новия сезон на сериала „Короната“?

| от chronicle.bg |

 Амбициозният проект на Netflix с рекорден бюджет (над 100 млн. долара), историческата драма „Короната“, се нарежда сред най-добрите заглавия в телевизията за последния телевизионен сезон. Сериалът спечели 2 статуетки „Златен Глобус“, беше номиниран в 12 категории за награда БАФТА, и се спряга за един от фаворитите на таздгодишните награди Еми през есента.

Феновете вече с нетърпение очакват втория сезон през ноември.

Сюжетът на първия сезон обхващаше периода от 1951-ва до 1955-а и на фокус бяха първите години от управлението на кралица Елизабет II. Вторият сезон ще се концентрира върху образите на принц Филип и принц Чарлз. Разбира се, кралицата отново ще бъде в центъра, но ще виждаме повече от мъжете в живота й.

„Ще се фокусираме върху принц Чарлз, неговото детство и образование, както и върху принц Филип и личната му биография. Сложността на образа му е душата на втория сезон. Намирам го за много интересна личност.“ – това заявява Питър Морган, създател на хитовата поредица. През годините е имало много спекулации и слухове относно интимните връзки на херцога на Единбург. Дали те ще бъдат застъпени в сюжета, Морган поне засега отказва да разкрие. Актьорът Пат Смит, който влиза в ролята на принц Филип казва за The Hollywood Reporter: „Ще научите много за миналото на прин Филип във втория сезон. Истината е, че той е имал много „лудо“ минало и ние го описваме в детайли.“

the-crown-julian-broad-ss06
По-голямата част от актьорският състав ще остане същата. Клеър Фой ще играе кралица Елизабет II, Мат Смит – принц Филип, Ванеса Кирби –  принцеса Марагрет и Виктория Хамилтън ще бъде кралицата-майка. По всяка вероятност няма да видим Джон Литгоу като Уинстън Чърчил във втория сезон. В ролята на министър-председател ще влезе Джеръми Нортън (Антъни Идън, който поема властта след оставката на Чърчил).

И в този сезон в ролята на кралица Елизабет II влиза Клеър Фой. Но за последен път. Проектът на Netflix ще бъде дългосрочен и по неофициална информация ще обхваща шест сезона, което значи, че ще видим кралица Елизабет във всички етапи на нейното управление.

Действието този път ще се развива в продължение на почти десет години и върховата точка е 1964-та.  „Мисля, че в момента, в който достигнем до 1963-та и 64-та, няма да можем да използваме Клеър Фой, без да прибягваме до абсурден грим, за да не изглежда млада. Просто не можем да променим факта, че е млада.“ Морган планира скок във времето между втори и трети сезон и един между четвърти и пети, което по всяка вероятност ще наложи промяна в състава повече от веднъж.

the-crown-netflix-release
Британският елит ще срещне американския в лицето на Джон Кенеди и неговата съпруга Джаки. В ролите влизат Майкъл Хол и Джоди Балфур. Двете години, в които Кенеди е президент, влизат в периода, в който се развива действието, което означава, че встъпването му в длъжност, първата му вечеря в Бъкингамският дворец през 1961 и убийството му могат да бъдат застъпени в сюжета. Все още не е ясно до каква степен.

Ново попълнение в актьорския състав ще бъде Матю Гуд, познат на публиката от шедьовъра на PBS „Имението Даунтън“. Там той играе втория съпруг на аристократичната лейди Мери Кроули, а в „Короната“ ще се превъплъти в ухажора на принцеса Маргарет, лорд Суонтън, който впоследствие става неин съпруг.

Все още не е обявена официална дата, на която сезонът ще стартира, макар че по непотвърдена информация става дума за началото на ноември. По това време на годината се появи първият сезон.

Когато и да се случи това, можем да бъдем сигурни, че вторият  сезон на поредицата ще оправдае очакванията – поне всички предпоставки за това са налице.

 
 

5 сериала за телевизията, които да гледате по телевизията

| от |

Телевизията е велика магия. Можеш да покажеш всичко, да излъжеш, да пускаш глупости с часове, да се правиш на маймуна и винаги ще има поне един човек, който ще те гледа и дори ще те хареса. Телевизията е медията с най-силно влияние в модерния свят и нито интернет, нито онлайн стриймовете могат да я победят.

Телевизията е истинска магия. Там може да си на места, без реално да бъдеш на тях, може да си тъп, но да изглеждаш умен, можеш да си забавен без да имаш и един грам чувство за хумор. Телевизията придава онзи дребен блясък върху хората, след който всеки се чувства с 10 см по висок.

Негово величество малкият екран! Той ти дава толкова много и те мами по онзи приятно сладък начин. Той може да е мелодраматичен в тежките моменти и силно захаросан в сладките. И ти нямаш нищо против. От „Малката булка“ да майстори-готвачи, телевизията предлага всичко. Там има всичко. От експерти, които говорят мъдро по всякакви въпроси до маймуни, които правят фокуси.

Телевизията е сладкото изкушение и понякога се прави трудно. Особено, когато се стремиш към добра телевизия. Дали такава е останала, някои хора се съмняват, но ние не. Затова и имаме една селекция от пет адски добри сериала, правени за телевизия, в които се разкава за правенето на телевизия. Приятно четене.