Слонска приказка
Живяли едно време мъж и жена. Добре живяли, ако ще любопитствате как точно.
В единия от почивните дни, жената ей тъй си лежала на диванчето – почивала си и гледала готварските блокове.
А те се търкаляли един след друг и всеки следващ блок бил по-вкусен от предишния. А жената гледала тия кулинарни вкусотии на новото си 42 инчово SONY, окачено тъй лекичко на стената. И едновременно с това – похапвала бонбонки. Какви бонбонки? – ще питате вие. Еми шоколадови, от луксозна кутия по 48 броя вътре, едни такива с разноцветни целофанчета.
Ама бонбоните взели лекичко така да привършват, виждал им се тъжния край.
И тука е момента да спомена как в главата на жената се пръкнала една чудесна идея. Даже не чудесна идея, а направо си била една твърде отлична идея. Та последно – взела жената и повикала мъжа си.
Ей тъй го повикала – на един висок и доста недипломатичен тон:
– Я ако обичаш, щом ще ми излизаш ти навънка – вземи, та купи едно кантарче. И като се връщаш – влез в хранителните стоки и вземи още две кутии бонбони, че тия ги изплюсках и ми свършват нещо.
А мъжа учудено попитал. Попитал някак така с едно неразбиране и леко недоумение в гласа:
– Я па тая! Па за какво ти е кантарче?!
А тя цъкнала с дистанционното на друг канал, че кулинарното блокче на този свършило и му рекла.
Рекла му, ама с още по-висок от одеве и много по-недипломатичен тон:
– Ма не е твоя работа бе!
Мъжът помърморил малко, ама седнал на кривата табуретка и си обул старите гуменки и панталончето. Панталончето дето обул му седяло късо, ама то и без това било само за из махалата.
И заслизал така едно тихичко надолу по стълбите. Тихичко – защото е с гуменки, а по стълбите, защото асансьора във входа от шест години не работил и даже нямал никакво намерение да работи. А в душата му имало да речем едно такова пълно безразличие. Но дето се вика – колко му е излезеш и да купиш едно кантарче. И бонбони де.
Доставил той каквото трябва след половин час.
А тя изключила SONY-то и се облизала лекичко така с език по устните. И първо докопала целофана на кутията с бонбони.
Докато дъвче бонбоните от новата партида, светкавично решила нещо. И даже каквото е решила – го викнала на един висок тон, та всички да я чуят:
– Ставам!
Вдигнала телцето си от диванчето и стъпила с единия крак на кантара. А кантара електронен. Модерна работа. Модерна, ама не чак толкова, защото се счупил на парчета: дисплея изфръкнал нагоре, а стъклото право в стената.
И отдолу пода се пропукал, а тя – право при съседите. При съседите със все мазилката и евентуално с остатъците от модерното кантарче.
А те я гледали учудени. И тръскали мазилката от дрехите си. И съответно мигали на парцали и питали – ама с един по-така дипломатичен тон:
– А леле мале, как успя да паднеш чак тука?!
А жената им отговаря:
– Ми не знам. Ама аз така и не разбрах колко тежа!!!!
