След Германия… пак Германия?

| от Богдан Млъчков |

След трите емоционални и победни бомби, които шумно се взривиха в Арена „Армеец“ в мачовете от груповата фаза на европейското първенство по волейбол, дойде време за първата равносметка. Стар лаф е, че волейболът се играе с „горещи ръце и крака, с хладна глава“. Е, след потресаващата драма с елементи на холивудски екшън срещу Холандия температурата на крайниците граничи с точката на кипене. Време е да задвижим вентилатора.

Дебютният двубой на нашите срещу Германия беше епохален и това не е прекалено силно изказване. Ако си мислите обаче, че това е така заради резултата – бъркате се – и друг път сме побеждавали немците чисто (например на четвъртфинала на Олимпиадата в Лондон), когато пак им скъсахме шортите. „Айн цу цвай цу драй цу дрън“, както е казал големият футболен мислител и полиглот Христо Стоичков. Забележителното в мача беше съвсем друго – нейно Величество статистиката категорично отсече: родните волейболисти нямаха нито една директна грешка в атака (аут, мрежа, антена), нямаха нито една директна грешка на посрещане.

Прашясалите книги (по-скоро флашки) биха могли да ни кажат кога за последно се е случвало това – без да съм убеден със сигурност, трудно мога да повярвам, че е било скоро.

Сервисът ни беше по хирургически точен – тактиката на треньора Пламен Константинов беше простичка като замисъл, но не толкова лесна като изпълнение (виждали сме пробойни в осъществяването ѝ в други мачове): Денис Калиберда трябваше да бъде тероризиран от българския начален удар, трябваше да бъде разписана дисертация на тема: „Силата на „слабия“ сервис“. Получи се перфектно – от 62 сервиса Калиберда посрещна цели 33, а сме длъжни да отбележим, че не присъстваше през цялото време в полето.

Наставникът на Германия Витал Хайнен, който преди турнира заяви, че България е неговата волейболна съпруга, започна с либеро Маркус Щойервалд, след което го замени с Фердинанд Тиле. Първият посрещна едва 8 топки, вторият дори не пипна топка в този елемент – тези цифри спомогнаха за българския успех, без качествено посрещане немската атака беше далеч от стандартната си ефективност, а звездата на „гостите“ Георг Грозер така и цял мач не намери обичайната си форма, както в атака, така и на начален удар.

В събота и неделя последваха трилърите срещу Чехия и Холандия – и двата завършили с победа в тайбрек за нашите.

Въпреки победния щрих и в двата случая играта на родните национали далеч не вървеше толкова гладко, колкото в първия ден срещу Германия. Силовият ни сервис на практика не функционираше с изключение на няколко отделни избухвания от страна на Владо Николов, Виктор Йосифов и Миро Градинаров. Липсата на добър сервис с отскок е дълбок проблем – неуспявайки да стигнат навреме в края централните ни блокировачи са принудени да „летят“, за да се долепят до крайния, а това обърква и цялостната ни постановка на блок-защита. Финалният резултат представлява често разпилян и неравен блок, който води до лесни точки за съперника. Всъщност първото място в групата щеше да остане мираж, ако не беше флотът на Ники Пенчев, който късаше с финес нервите на „лалетата“ вчера.

Най-притеснително е обаче положението с поста на разпределителя въпреки тримата налични състезатели в разширения състав.

Андрей Жеков е контузен и това явно личеше при единственото му включване срещу Чехия. Георги Братоев въпреки брилянтните си умения на блокада е твърде непостоянен при дистрибуцията на играта, качеството на подаванията му често е много далеч от истината – учебникарски пример в това отношение бяха катастрофалните пасове към Владо Николов в края на тайбрека срещу Холандия. Само близо 20-годишният опит на капитана спаси положението в тези ситуации, втората дори бе материализирана в победната точка в мача. Владо разясни на практика волейболната поговорка: „Няма лоша топка, има лош нападател.“

Огледална е ситуацията с третия избор на Константинов – Любо Агонцев – нисичкият плеймейкър има блестящ поглед върху играта (особено при повикване на центъра на разстояние от него), справя се академично в защита, но губи много на блок заради ръстта си – противниковите нападатели направо го „прескачат“ в определени разигравания.

Въпреки всички технически проблеми и контузии (Цветан Соколов, Тодор Скримов не са въобще в състава за европейското, Ники Николов и Андрей Жеков са, но абсолютно лимитирани от физическото си състояние, за капак на всичко вчера разтежение получи и либерото Теодор Салпаров), България се домогна до лидерското място в групата и чака на четвъртфинал победителя от сблъсъка между Белгия, завършила на второ място във „варненската“ група, и третия отбор от нашата… Германия.

Възпитаниците на Витал Хайнен изиграха срещу Холандия „хелгиното“ (еквивалент на българското „ганкино“) и тактично решиха, че предпочитат да играят пак в България, а не със световния шампион Полша (което всъщност хич не е ненормално). Дали сметката на немците ще излезе с кръчмар или пак ще се обръщаме към мислителя от Каталуня – ще разберем в сряда.

 
 

Най-смешната жена в Instagram и пародийните снимки на звездите

| от chronicle.bg |

Ако все още не сте в Instagram, имате страхотна причина, за да се присъедините към социалната мрежа. И тя е Селесте Барбър.

35-годишната австралийска комедийна актриса пародира звездите, изваждайки най-известните им снимки и опитвайки се да ги наподобява. Резултатът е смях в най-чиста форма.

Наскоро Барбър дори бе обявена за най-забавната жена в интернет от платформата WhoHaHa, която се опитва да насочи вниманието към смешните жени във виртуалното пространство.

Профилът на Барбър наброява повече от 1,8 милиона последователи, които редовно се смеят на снимките й.

През 2016-а написа статията „Женена съм за мъж, който е по-секси от мен. По-трудно е, отколкото си мислех”, в която разкрива какво е мъжът до теб да получава повече комплименти от теб.

Дори сама признава, че постоянно му натяква, че заради красотата си, получава всичко наготово, докато определя себе си като просто „умна” и „забавна”.

Да, донякъде думите й и целият й образ в Instagram могат да бъдат приемани като поредното феминистично недоразумение, но пък Селесте наистина е дяволски смешна.

Nothing like a night swim. #celestechallengeaccepted #celestebarber #funny #nicolescherzinger @nicolescherzy

Публикация, споделена от Celeste Barber (@celestebarber) на

Подбрахме част от най-добрите й снимки, за да ви докажем. Разгледайте ги в галерията.

 
 

Ема Стоун е супер яка

| от |

Ема Стоун е новото любимо момиче на Холивуд. И на Америка. И на киното. И има защо.

Талантлива, чаровна, специфично красива, някак порцеланова и с чувство за хумор, Стоун обединява в себе си качества, които дават осанката на звезда.

Тази година списание Time постави Ема, заедно с още няколко звезди, в своята класация за най-влиятелни хора на планетата. Това е годината, в която тя става едва 27-ата актриса, която печели „Оскар“ за изпълнението си в мюзикъл и е първата от 1972 година насам, която го прави за „главна женска роля“. Преди това е Лайза Минели, а мюзикълът е „Кабаре“.

Ема Стоун започва кариерата си още като тийнейджър, но някъде след 15 годишна възраст решава, че ще преследва именно тази амбиция. Съответно започва да играе в малки и нискобюджетни телевизионни продукции и да взима незначителни роли в сериали.

Първият й успех идва през 2007-а, когато играе една от основните роли в сериала Drive. Макар да е номиниран за „Еми“ и да има прилична публика, сериалът не успява да бъде подновен за втори сезон, нито има някакъв особен комерсиален успех. Благодарение на него обаче Ема стъпва в киното. Появява се първата й роля – в „Суперяки“. Сет Роугън харесва комедийния й заряд и я кани в продукцията след дълъг кастинг. Може би именно хуморът дава начален шут на кариерата на Стоун, защото от тогава чак до 2010-а, когато получава първата си номинация за „Златен глобус“, тя прави малки роли в различни комедии. Къде по-добри, къде по-лоши.

„Лесна, А?“ е онова, което я изстрелва в стратосферата на успеха. Гимназиална комедия, която се опитва да разчупи клишетата и стереотипите на жанра има чувство за хумор, а Стоун стои в центъра й като перфектната червенокоса откачалка, която може да понесе шегите и да ги износи на гърба си.

Трябва да мине година след „Лесна, А?“, за да може Ема да заслужи първата си роля в така наречената сериозна продукция или драма. Драмата пък е адаптация по чудесния роман на Катрин Стокет „Слугинята“ и е преведен у нас като „Южнячки“. Иначе The Help е трогателен и чудесен филм и книга. Ема Стоун, Виола Дейвис, Октавия Спенсър, Джесика Частейн и Брайс Далас Хауърд съставляват основното звено жени в малък град, които се опитват по свой си начин, да запазят стереотипите на добрата домакиня, да победят расизма, да останат женствени и някак да имат хулигански изцепки. „Южнячки“ е чудесен филм, прави всичките си актриси звезди, но така и не носи на Стоун номинация за „Оскар“ за разлика от останалата част от каста.

Трябва да минат още няколко години до смазващия „Бърдмен“ на Иняриту, за да може Академията да я забележи най-после. Междувременно тя работи отново със Сет Роугън в The Interview, прави един “Спайдърмен“ заедно с гаджето си по онова време Андрю Гарфилд, снима два пъти с Райън Гослинг (филмите са „Оглупели от любов“ и „Гангстерски отдел“), работи с Уди Алън за първи път в подценения, но вълшебен „Магия в полунощ“ и изпълнява една своя мечта – да води SNL.

В момента Стоун е на върха на славата си и е супер яка. Може да пее, да танцува, да прави фокуси (за справка може да видите интервюто й за Vogue и рубриката 73 questions). Тя има „Оскар“ и независимо какво казват хората за La la land, Ема е чудесна в тази продукция и вярваме, никой друг не би се справил така добре в нея.

Междувременно в момента актрисата завърши снимките по филма Battle of the Sexes, където играе тенис шампиона Били Джийн Кинг в нейния известен мач от 1973 година с друго тенис величие Боби Ригс. Също така Ема ще бъде новата Круела де Вил, което някак й стои по-добре и от далматинско палто, и снима сериал с Джона Хил – Maniac. И към всичко това, като черешката на тортата, добавяме факта, че наскоро беше обявено, че актрисата ще участва в новия филм на гръка Йоргос Лантимос.

Може би, защото тя може всичко. Но както гласи заглавието – да, Ема Стоун е супер яка.

 
 

Рецепта за кекс с нектарини

| от Росица Гърджелийска |
Нужни продукти:
За блата:
6 жълтъка
6 белтъка
3 с.л. брашно от тапиока
4 с.л. оризово брашно
1/2 ч.ч. кокосова или кафява захар
ванилия
Останалите съставки:
12 нектарини или праскови
1/2 ч.ч. мед
4 с.л. кокосово масло
1 капачка уиски
По желание:
сладолед

DSCN9024

Начин на приготвяне:
  • В малка тенджерка загрейте меда и кокосовото масло и оставете да ври леко, на не много силен огън докато промени цвета и стане малко по-гъсто. Това онема 3-4 минутки. Добавете уискито към края и махнете от котлона.
  • През това време нарежете плодовете на половина, обелете ги и махнете костилките. Наредете ги в кръгла тава, така че да покриват цялото дъно.
  • Изсипете върху плодовете карамела и пъхнете във фурната на 200 градуса.
  • В купа разбийте жълтъците със захарта до получаване на светла на цвят и гъста смес. Добавете брашната и ванилията и разбъркайте добре.
  • Измийте и подсушете бъркалките на миксера.
  • Разбийте белтъците в чист, сух метален съд до получаване на твърди рогчета.
  • Добавете белтъците към сместа със жълтъците и разбъркайте много бавно и внимателно.
  • Извадете плодовете от фурната и изсипете сместа отгоре.
  • Върнете обратно във фурната на 150 градуса за 45 мин с вентилатор.
  • Извадете и оставете напълно да изстине.
  • Сложете достатъчно голяма чиния върху таватаи бързо обърнете. Внимателно махнете тавата.
  • Поднесете с топка хубав ванилов сладолед и се насладете на ммммм-канията на гостите ви.​

DSCN9014

 
 

Досиетата CHR: Истинските истории зад „Историята на прислужницата“

| от chronicle.bg |

Първият сезон на сериала „Историята на прислужницата“ по едноименния роман на канадската писателка Маргарет Атууд приключи, оставяйки зрителите да размишляват върху паралелите между фикционалния свят на Гилаед и света, в който живеем. Антиутопията показва по какъв начин един политически режим може да осакати обществото, като лишава жените от правата им.

То чертае мрачна картина, подсилена от погледа наоколо – диктаторските режими по света и опитите да се органичават правата на жените дори в демократични общества.

В интервю за „Гардиън“, 77-годишната писателка казва, че когато книгата е излязла за първи път, е възприемана като „пресилена“. Пишейки я обаче, Атууд се уверява, че не слага в книгата си нищо, което вече не е било правени от хората някъде по света в някакъв момент от историята.

маргарет атууд
Маргарет Атууд, Getty Images

Ако решим да проверим кои са събитията и правилата, вдъхновили книгата, то ще открием много факти от световната история, които да докажат, че онова, което се случва в книгата е повече истина, отколкото измислица.

Изданието Stylist успява да събере част от реалните събития, оказали се в основата на сериала. 

Принудително сурогатно майчинство и осиновяване

В „Историята на прислужницата“ Офред и другите „прислужници“ са принудени да износват деца за семействата, които ги „притежават“. Всички здрави деца, които се родят, биват отглеждани от съпругата на командира, а прислужниците биват многократно изнасилвани, докато не заченат.

Оказва се, че тази отвратителна практика е съществувала в редица западни нации само преди няколко десетилетия, а резултатите са видни и днес.

В Австралия през 70-те години децата на местните народи законно са отделяни от домовете си и вкарвани в религиозни институции или осиновявани от бели семейства.

След края на Втората световна война до края на 70-те години подобни програми е имало и в САЩ и Канада – системно отнемане на децата на индиаци, известно като „Ерата на осиновяването“ и пансионната система, в зависимост за мрачната епоха на коя от страните говорите.

И разбира се, приютът Магдалена в Ирландия, където млади момичета са наказвани заради ниския си морал и държани в робски условия. Бебетата, родени от тях, са отнемани от ръцете им и давани за осиновяване на други места по света. Само в САЩ са изпратени около 2000 деца.

В свое интервю пред LA Times през 2017 година Атууд казва: „Тоталитаризмърт винаги е имал своите виждания относно това на кого трябва да бъде позволено да има бебета и какво трябва да бъде правено с бебетата“. Тя изтъква, че „генералите в Аржентина са изхвърляли хора от самолети“, но ако става дума за бременна жена, то са изчаквали тя да роди, давали са бебето на друг в системата. Хитлер е крадял руси деца, надявайки се да ги превърне в руси германци, казва още Атууд.

Генитално осакатяване на жената

В „Историята на прислужницата“ има примери за жени, наказани заради своето „неморално поведение“, като крайниците им биват осакатявани. Една от ситуациите в първите епизоди на първи сезон показва и че „лелите“, които възпитават прислужниците, прилагат генитално осакатяване като наказание за жените, определени като „нежени“ (в представения в сериала случай става дума за хомосексуална героиня).

handmaid's tale историята на прислужницата

За съжаление, тази практика не е единствено част от книгата на Атууд. 140 милиона жени и млади момичета по целия свят са преживели унизителното обрязване, при което се премахват срамните им устни и клитора, често без анестезия или болкоуспокояващо. Дори в цивилизовани страни като Великобритания около 23 000 момичета са застрашени от генитално осакатяване, въпреки че е криминализирано от 1985 година.

Пуританска теокрация

В Гилеад управлява правителство в името на Бога, затова те често казват, че са „под неговия поглед“. Днес в САЩ, разбора се, властва демокрацията – властта се избира от обществото, а не се самоназначава, за да твори закони и да прави решения от името на обществото. Невинаги обаче е било така. Атууд обяснява нещата по следния начин – Америка не е била основана през XVIII век като република. През XVII век е била теокрация и тази тенденция от време на време отново се появява.

Антифеминистки настроения

Сериалът представя и героинята на Ивон Страховски – Серена Джой, която се бори за налагането на реллигиозна власт, в която всяка жена има своята роля на подчинение. Серена има и значима роля в създаването на тоталитарния свят на Гилеад. Преди настъпването на режима, тя е известна в медиите със своите лекции и есета за мястото на жената. Персонажът не е напълно художествен, или поне – черпи вдъхновение от реални събития и хора.

серена джой, история на прислужницата

Филис Шлафли е известна антифеминистка, която отстоява позицията, че мястото на жената е вкъщи. Започва политическата си кариера като антифеминистка през 1964 година, когато публикува първата си книга за традиционното семейство. Тя се бори срещу равните права на жените и мъжете, настоявайки, че жените трябва да спрат да се фокусират върху политиката, вместо да грижат за семействата си. Всичко това обаче й се връща само три години по-късно, когато се кандидатира за политически пост – за президент на Националната републиканска федерация на жените. Според опонентите й обаче като майка на шест деца тя няма как напълно да се посвети на политическа кариера. Затова губи надопреварата.

Червено за прислужници, синьо за съпруги

В „Историята на прислужницата“ съпругите са облечени в синьо, прислужниците в червено, а „мартите“ – които се грижат за дома на богатите семейства – в зеленикаво. Така чрез цветовете на дрехите си те се дефинират и като роли в обществото.

 история на прислужницата

Това е мрачно напомняне за времената на нацистка Германия, в която евреите са били принудени да носят жълта лента на ръката си, на която е изобразена звездата на Давид, за да бъдат разпознавани отдалеч и евреите да бъдат отделяни от тези, които не са евреи. Лентите служат и за напомняне, че евреите нямат права според германския закон.

Как светът се променя за една нощ

Жените в „Историята на прислужницата“ губят всичките си права за една нощ – без предупреждение е наложен закон, който забранява да притежават собственост, да имат бизнес или работни места. Войници минават през офисите в цялата страна, за да се уверят, че жените са принудени да си тръгнат. Банковите сметки на всички от женски пол са замразени, а парите се прехвърлят на мъжете им или близки родственици от мъжки пол. Така жените биват напълно подчинявани на новия режим.

handmaid's tale историята на прислужницата

Това е нещо, което вече се е случвало в историята. Само че на евреите. В нощта на 9 ноември 1938 година над 250 синагоги са изгорени до основа, 7000 еврейски бизнеси са съсипани и плячкосани, плячкосани са и гробища, болници, училища, домове. Десетки евреи са убити, без полицията или пожарната да пожелае да се намеси. На следващата сутрин евреите в Германия вече не са считани за автономни човешки същества, да не говорим – за граждани на Германия. Следва налагането на вечерен час, забрана за влизане на обществени места, изключване от училище и почти пълна сегрегация. За по-малко от 24 часа 30 000 германски евреи са арестувани за „престъплението“ да бъдат евреи, и изпратени в концентрационни лагери, където милиони загиват.

Ограничение, облечено като грижа за хората

Законите в Гилеад са въведени като антитерористични мерки. Причината за ексесивните мерки е терористична атака, при която всички в Конгреса са убити, а с цел защита на хората, Конституцията е суспендирана. В сериала Офред казва, че докато всяко от тези събития се е случвало, „ние не се събудихме“. Докато правата им са отнемани пред очите им, те не са разбирали какво става. По подобен начин се стига до Холокоста. На 7 ноември 1938 година 17-годишният германски евреин Хершел Гринспан прострелва с няколко куршума в корема дипломата Ернст фон Рат. Момчето действа от отчаяние – родителите му са заклещени в ничията земя между Германия и Полша. Нацистите ползват случилото се, за да заявят, че Гринспан не е действал сам, а е бил част от по-голяма еврейска конспиративна мрежа срещу Германия. Така, два дни по-късно, атаката над евреите започва.

Ловът на вещици

Фразата не е просто израз, а отпратка към истински събития от XVII век, когато жените системно са били демонизирани и наказвани за това, че са различни. Маргарет Атууд не крие, че за нея ловът на вещици в Салем е бил вдъхновение. Според нея това събитие има важна роля в американската история, което определя като сблъсък между митология и политика.

Ислямската република

Такива има повече от една в Близкия изток. Червените роби на прислужниците могат да се възприемат и като отпратка към традиционното облекло на жените в ислямските републики. Жените в демократичните общества имат право да изберат да се облекат така. По-важното и по-страшното обаче е, че те могат да бъдат задължени да се облекат така в по-консервативните общества.

жени в иран
Getty Images

Ако се сещате за снимките от Иран преди 1979 година и след, то ще разберете за какво става дума. Революцията през 1979 година задължава жените да се откажат от късите поли и по-модерни дрехи, за да наложат върху тялото си хиджаб.

иран жени

Когато зрителят гледа „Историята на прислужницата“, лесно може да се подведе от страх, че обществото върви към ужаси от този род. Истината е, че обществото вече веднъж ги е преживяло. На някои места по света – те все още са ежедневие. Книгата на Маргарет Атууд и сериала на Hulu (в България може да се гледа по HBO) са мрачно предупреждение за това къде можем да се върнем, ако не следим с повишено внимание действията на политическата класа, ако не осъзнаваме важността на събитията около нас. Докъде можем да стигнем, ако допускаме правата на другия да бъдат ограничавани, сякаш това не ни засяга.

Историята доказва, че човек е способен на ужасна жестокост. Способен е и да се откаже от нея и да я осъди.  „Историята на прислужницата“ просто напомня всичко това, за да не позволим XXI век да ни върне в XVII век. Или по-назад.