Шаолин

| от |

Николай Крижитски

Беше в краят на август. Краят на едно лято.

Всички момчатии, които израснахме заедно в това малко балканско селце, отдавна се бяхме запилели по разни големи градове. Всяка година обаче, се засичахме в бащините си къщи без абсолютно никаква предварителна уговорка. Може би защото винаги бе по едно и също време. Хайманосвахме около седмица. Лудувахме колкото за двадесет хлапета, а после изтощени, и никак отпочинали се прибирахме по градските си квартири.

Тази вечер бяхме решили да възкресим спомена с дискотеката. С времето, сградата бе станала още по-ожулена и дрипава. Мухлясалата синьо-зелена следа от едно страшно за местността наводнение, я украсяваше досущ като ватерлиния на кораб. На прага имаше дузина натъркаляни умрели мухи. Нещастни случаи от изтощение или насилствена смърт? Кой друг се интересуваше от толкова умъртвени насекоми, освен нас.

Стъпихме на все още не сменения изтъркан и продупчен балатум, Заслушахме се в думкането на баса, излизащ от познатата стара и олющена тонколона. Диджея в селската сграда не се бе променил през последните двадесет години – един вечно тъжен човек, местен виладжия. Видя се обаче, че го зарадвахме когато срещнахме изморения му поглед. Беше си същия, както и всичко останало тук. Както и мебелите. Струваше ни се, че и диджея се беше превърнал в мебел. А въздуха миришеше на същото както и тогава, когато нямахме и петнадесет години. Забелязахме че старата цвето-музика беше с още повече изгорели лампички от миналото лято. Явно на никой не му се занимаваше да ги сменя. Проблясвайки меланхолично и ритмично, тя все още осигуряваше необходимото количество цветни сенки. Толкова, колкото трябва да има в една селска дискотека със зелена ватерлиния. Само че от сенките, очите на тъжния диджей изглеждаха още по-изморени. Беше облякъл обичайния си половин-вековен шушлеков елек с винен цвят. Явно и той беше част от реквизита.

Диджея все пак доста живна, след като ни видя да влизаме заедно и това лято. Може би за него бяхме единствената изненада за това лято. Вероятно, защото усмивката не слизаше от лицето му през цялата вечер. Опита се дори да пусне няколко стари парчета, очевидно в наша чест. На няколко пъти обаче изобщо не му се получи да изтръгне и един звук от старите си ленти. Сигурно имаше повредени записи. Но пък и кой щеше да го критикува. Не виждах наоколо такъв човек. Накрая, с леко тържествен тон, подкрепен от традиционно ехо на пропукващия стар микрофон, той обяви:
Колеги, мероприятието за днес свършва, заведението затваря колеги, благодарряяяя иии!“.

Всъщност, изобщо не беше късно. Пред нас, бившите местни селски момчета и настоящи градски контета, изникнаха въпросите дали да продължим да пием някъде на открито или да се заемем с някоя нощна беля. А дали да не потърсим някои момички на нашата възраст – тъй, годни за щипане?

Или пък защо да не направим някоя пакост в съседното село? И после да се посмеем едно хубаво?
Докато се чудихме с какво да се заемем, едно от момчетата – Влади, предложи да надникнем в края на селото, в градината на един дядо. Сетихме се, че на стареца му викаха „Мичурин“. Никой и досега не знаеше защо му викат така, възможно е да се е преселил от там, но така и си остана загадка. А в градината на Мичурин имаше чудни праскови, кайсии големи колкото малки ябълки, имаше смокини, невероятни сини сливи. По лозичките висяха огромни чепки от сладко-пресладко бяло грозде. Всичко израснало там, в тази вълшебна дядо-мичуринска градина, беше голямо, вкусно, сочно и тъй апетитно, че дори и сега докато пиша това, ми се приисква да вкуся един от неговите плодове. И наистина ще го направя, само ако има откъде да го взема.

Единодушно решихме да отидем. И айде при дядо ви Мичурин.

А нощта беше огряна от онази жълта пълна луна, приличаща на току що извадена от фурната топла питка. Голяма, хубаво изпечена и с хрупкава коричка. Луната-питка светеше тъй силно, сякаш си беше помислила, че не е никаква луна, а холивудски студиен прожектор. Обилно обливаше с отразените си лъчи целия път, докато вървяхме към заветната градина. Нейната светлина ни помогна да се преборим с мижавата дървена ограда. Питката продължаваше да сияе и когато се накачурихме безмълвно по клоните и заръфахме кой каквото намери. Владко, който даде идеята да дойдем тук, незнайно защо слезе от дървото и отиде право в плевнята на дядо Мичурин. Ние си хрупахме плодовете на дядо ви Мичурин, а луната продължаваше да се блещи.

След минута от сарая се чуха тъпи удари. Нещо като дървена пръчка или по-скоро бастун изтропа по дървения под вътре в помещението. После се дочу мърморене и силно старческо прокашляне. Ние, уплашените врабчета, които бяхме накацали по клоните, притихнахме и спряхме да дишаме. Ченетата ни спряха да мелят. Уж бяхме големи мъже, а ни беше страх като малки, десетгодишни пикльовци. Тогава с истински ужас видяхме как от плевнята излиза дядо ви Мичурин – прегърбен, с шапка ушанка и навлечен с нещо дебело като зимна грейка. Огледахме се, а Владко го нямаше. Сигурно дядото го е заловил, увързал и сега идва и нашия ред. Колко глупаво, да отидеш отпуска, да влезеш в чужда собсвеност, да се качиш на нечие чуждо дърво и да ядеш прасковите на дядо Мичурин (или впрочем кайсиите – днес дори не помня какво ядях тогава). Къде по дяволите ни беше разума?!

Но, вече беше късно за нов акъл, а дядото наближаваше. Тъмната му сянка стигна до съседното дърво, закашля се, наведе се и вдигна от земята една едра пръчка. С помощта на нея и с точноста на снайпер свали от дървото за нула време единия от злодеите. А нещастника, след като тупна долу като зряла круша, беше наложен с пръчката и по бъбреците. Дядо Мичурин го бъхтеше, кашляйки мощно със стогодишните си дробове. После му даде един бодър шут в задника, докато онзи се опитваше да се изправи на крака. Агресорът дълго ще помни тази тояга в ребрата, както и мощния тласък в задните си части. Докато се чудех как да се изплъзна и въобразявах, че поне на мен ще ми се размине в случай, ако се спотайвам там торе, дядото се обърна рязко в мойта посока и ме цапардоса по кокалчетата на краката. Изохках и преди да се усетя увиснах на ръце от клона. Тъкмо докато чаках пръчката да огрее и гърбината ми, третият от нас качен на съседното дърво, се опита да се изплъзне. Но това не убягна от полезрението на стареца. Подпирайки се на бойната си тояжка, дядката подскочи пъргаво към него. С удобния си свободен крак му нанесе силен удар в ребрата. Смешната част на цялата тази сценка бе, че дядо Мичурин само подкашляше и раздаваше ударите си напълно мълчаливо, без да псува или говори нещо. Чуваха се само „ох“ и „оуух“ от наша страна. Получи се нещо като „Шаолин“. Кашлящия „Шаолин“. Учудвах се как може да е толкова пъргав за годините си. Би следвало да е навъртал някъде към 80 годинки. Но си беше пъргав. Останалите двама също отнесоха по няколко удара по гърба. Нека ни държи влага, нехранимайковци.

Тук искам да кажа, че в тези времена бяхме така възпитани, че на никой не му хрумна да се противопостави на възрастния човек. Родителите непрекъснато ни учеха, че старите хора трябва да се уважават, затова никой и не посегна на стареца, нито го блъсна, нито нищо. Само се държахме за задниците и се хилехме.
Всички оцеляли прескочихме набързо оградата и се затичахме към центъра на селото. Вървяхме по пътя, а питката-луна продължаваше неотменно да свети. Тя си вършеше работата, а ние се смеехме над самите нас. Коментирахме пъргавия дядка…ама как може да е толкова пъргав. Направо неотразим.

Брус Лий с ушанка. В един момент се сетихме, че Владко го няма сред нас. Всъщност, той скоро ни настигна и заяви, че след като е влязъл в хамбара, дядото го е съборил и наритал едно хубаво. Толкова хубаво, че даже и в казармата не бил ял такъв бой.

След няколко месеца, май на Коледа, пак се събрахме същата група калпазани. Някой естествено се сети за случката с дядо Мичурин. А Владко ни казва:
 „Знаете ли момчета, сега ще ви разкажа какво стана тогава. Като стигнахме до градината на дядото, нещо се преобърна в мен. Някак ме загриза съвеста. Не можеше така да лапаме на корем плодовете на чуждия труд. Качихте се вие по дърветата,накажахте по клоните, а аз изприпках до плевнята на Мичурин. Вътре гледам една ватена грейка и една зимна шапка висят на пирона. Навлякох ги, после потропах с една дъска по пода – уж за да чуете, все едно дядката се е ръзбудил и ме е хванал. Останалото го знаете. После закачих якето и шапката обратно на пирона и продължих на свой ред и аз да се „спасявам“ от стопанина. Прощавайте.“

 
 

Къде ще е последното турне на Адел

| от chronicle.bg, по БТА |

Британската аренби прима Адел потвърди, че окончателно ще загърби турнетата в своята кариера и лондонските спектакли ще бъдат последните й концерти на живо, съобщават Асошиейтед прес и Контактмюзик.

29-годишната певица гастролира из целия свят през последните 15 месеца в рамките на световното й турне, свързано с промоцията на най-новия й, трети студиен албум „25“. Последният етап от него предвижда гастроли в Лондон, като финалният и концерт ще се проведе на стадион „Уембли“ на 2 юли.

В потвърждение на това, че Адел трайно възнамерява да загърби турнетата, е последното й съобщение в Инстаграм. В него изпълнителката казва, че след изморителните концертни обиколки смята в бъдеще да си стои вкъщи, тъй като си падала домошарка и се радвала на малките неща. „Турнетата са изморително нещо и не ми пасват особено много!“

По време на световната си обиколка Адел пя пред над1,5 милиона свои почитатели из цял свят. Тя изнесе 119 спектакъла и с последните 4 лондонски концерта, бройката им ще нарасне на 123.

 
 

В багажа на самолетен пътник беше открит жив 9-килограмов омар

| от chronicle.bg, БТА |

Транспортните служби за сигурност съобщиха, че в багажа на пътник на международното летище в Бостън е бил открит жив 9-килограмов омар.

Животното било намерено при чекирането на куфарите на пътник на Терминал C. Това бил най-големият рак, открит някога в пътнически багаж.

По принцип транспортирането на омари не е забранено от летищните власти. Но това трябва да става в пластмасов контейнер, който да не се разлива.

Откритото животно в Бостън било поставено в хладилна чанта и „се държало прилично“ при преминаването си през устройствата за контрол на багажа. Снимката на намерения огромен омар беше пусната в социалните мрежи.

 
 

Филмите с актьори от различни раси са по-печеливши

| от chronicle.bg |

Холивуд често сочи към боксофис класациите, когато някой дръзне да попита защо няма по-голямо разнообразие на етноси. Това обаче може да се окаже грешно.

Изследване на Creative Artists Agency в тази област сочи, че „Средностатистическата печалба в дебютния уикенд на филм, който привлича зрители от най-различни етноси (което най-често е резултат на етнически разнообразния актьорски състав) е три пъти по-голяма от печалбата на обикновен филм“.

След това изследване, Кристи Хюбегър от Creative Artists Agency създава Индекс на етническо разнообразие във филмите. Тя обясни резултатите така: „Едно от най-интересните неща при успешните филми е, че комуникират с разнообразие от хора. В киното публиката иска да види свят, който прилича на техния.“

„Небелите“ хора са 38% от хората на света, но 45% от публиката по кината за миналата година. Те са гледали 413 различни филма между 2014 и 2016 година. Като „истински етнически разнообразни“ Creative Artists Agency определя филми, в поне 30% от актьорският състав не е от бели. В изследването на Агенцията тези филми печелят повече от всички „етнически неразнообразни“ без значение колко пари са налети като бюджет в продукцията.

Това много ясно може да се усети в малки филми като “Get Out” и “Hidden Figures”, както и в големи блокбъстъри като “Rogue One” и “The Fate of the Furious”.

 
 

Боксофис класацията у нас

| от chronicle.bg, по БТА |

„Трансформърс: Последният рицар“ е най-гледаният филм за миналия уикенд, сочат обобщените данни от киносалоните у нас. Приключенският екшън на Майкъл Бей е гледан от 14 313 зрители и има 162 764 лева приходи за първите три дни у нас.

На втора позиция е анимацията „Колите 3″, в който Маккуин Светкавицата се впуска в надпреварата за купата Пистън. За десетте дни у нас филмът е гледан от 42 643 зрители и отчита 377 148 лева приходи от билетите им.

Трети по ред сред най-гледаните филми е екшънът „Мумията“. Филмът с Том Круз, чието повествование има допирни точки с едноименния филм от 90-те, но пък представя още начини за надмощието над свръхсилата, идваща от древен Египет, е вече 17 дни на екраните у нас и за това време отчита 59 417 зрители и 635 535 лева приходи.

Четвърта позиция е за приключенския „Карибски пирати: Отмъщението на Салазар“. Прекосяването на моретата от капитан Джак Спароу в търсенето на тризъбеца на Посейдон е гледано от 154 815 зрители и има 1 625 452 лева от билетите им за месец на екраните у нас.

На пето място е „Спасители на плажа“. Познатото заглавие от 90-те години, но вече в пълнометражен филмов формат с нови актьори и забъркани в историята му наркотици и комични ситуации, е от месец на екраните у нас и за това време има 69 058 зрители и 558 315 лева приходи.

Екшънът „Жената чудо“ с израелския топ модел Гал Гаднот в главната роля е на шесто място. За месец на екраните у нас историята за битките на принцесата на Амазония Диана да спре бушуващата война, е гледана от 38 332 зрители и има 558 315 лева приходи.

Седма позиция е за комедията „Тежка нощ“. Историята, започваща със средно ентусиазирано моминско парти с четири приятелки от колежанските години и завършваща с обезвреждането на опасни бандити, е от десет дни на екраните у нас и за това време е гледана от 7 801 зрители и има 66 810 лева приходи.

Осмо място е за анимацията „Дийп“. Испанският поглед върху живота от 2100-та година на Земята, обитавана само от морски създания, е гледан от 8 502 души и има 68 206 лева приходи за 17-те дни на екраните у нас.

На девета позиция е българският екшън „Бензин“. Филмът е от месец и половина на екраните у нас и за това време е гледан от 95 062 зрители и има 768 932 лева приходи.

Десето място сред най-гледаните филми у нас е за втората премиера от миналия уикенд – „Последното лице“. Романтичната драма на Шон Пен с Хавиер Бардем и Шарлийз Терон в главните роли е гледана от 476 зрители и има 4 567 лева от билетите им за първите три дни у нас.