Шаолин

| от |

Николай Крижитски

Беше в краят на август. Краят на едно лято.

Всички момчатии, които израснахме заедно в това малко балканско селце, отдавна се бяхме запилели по разни големи градове. Всяка година обаче, се засичахме в бащините си къщи без абсолютно никаква предварителна уговорка. Може би защото винаги бе по едно и също време. Хайманосвахме около седмица. Лудувахме колкото за двадесет хлапета, а после изтощени, и никак отпочинали се прибирахме по градските си квартири.

Тази вечер бяхме решили да възкресим спомена с дискотеката. С времето, сградата бе станала още по-ожулена и дрипава. Мухлясалата синьо-зелена следа от едно страшно за местността наводнение, я украсяваше досущ като ватерлиния на кораб. На прага имаше дузина натъркаляни умрели мухи. Нещастни случаи от изтощение или насилствена смърт? Кой друг се интересуваше от толкова умъртвени насекоми, освен нас.

Стъпихме на все още не сменения изтъркан и продупчен балатум, Заслушахме се в думкането на баса, излизащ от познатата стара и олющена тонколона. Диджея в селската сграда не се бе променил през последните двадесет години – един вечно тъжен човек, местен виладжия. Видя се обаче, че го зарадвахме когато срещнахме изморения му поглед. Беше си същия, както и всичко останало тук. Както и мебелите. Струваше ни се, че и диджея се беше превърнал в мебел. А въздуха миришеше на същото както и тогава, когато нямахме и петнадесет години. Забелязахме че старата цвето-музика беше с още повече изгорели лампички от миналото лято. Явно на никой не му се занимаваше да ги сменя. Проблясвайки меланхолично и ритмично, тя все още осигуряваше необходимото количество цветни сенки. Толкова, колкото трябва да има в една селска дискотека със зелена ватерлиния. Само че от сенките, очите на тъжния диджей изглеждаха още по-изморени. Беше облякъл обичайния си половин-вековен шушлеков елек с винен цвят. Явно и той беше част от реквизита.

Диджея все пак доста живна, след като ни видя да влизаме заедно и това лято. Може би за него бяхме единствената изненада за това лято. Вероятно, защото усмивката не слизаше от лицето му през цялата вечер. Опита се дори да пусне няколко стари парчета, очевидно в наша чест. На няколко пъти обаче изобщо не му се получи да изтръгне и един звук от старите си ленти. Сигурно имаше повредени записи. Но пък и кой щеше да го критикува. Не виждах наоколо такъв човек. Накрая, с леко тържествен тон, подкрепен от традиционно ехо на пропукващия стар микрофон, той обяви:
Колеги, мероприятието за днес свършва, заведението затваря колеги, благодарряяяя иии!“.

Всъщност, изобщо не беше късно. Пред нас, бившите местни селски момчета и настоящи градски контета, изникнаха въпросите дали да продължим да пием някъде на открито или да се заемем с някоя нощна беля. А дали да не потърсим някои момички на нашата възраст – тъй, годни за щипане?

Или пък защо да не направим някоя пакост в съседното село? И после да се посмеем едно хубаво?
Докато се чудихме с какво да се заемем, едно от момчетата – Влади, предложи да надникнем в края на селото, в градината на един дядо. Сетихме се, че на стареца му викаха „Мичурин“. Никой и досега не знаеше защо му викат така, възможно е да се е преселил от там, но така и си остана загадка. А в градината на Мичурин имаше чудни праскови, кайсии големи колкото малки ябълки, имаше смокини, невероятни сини сливи. По лозичките висяха огромни чепки от сладко-пресладко бяло грозде. Всичко израснало там, в тази вълшебна дядо-мичуринска градина, беше голямо, вкусно, сочно и тъй апетитно, че дори и сега докато пиша това, ми се приисква да вкуся един от неговите плодове. И наистина ще го направя, само ако има откъде да го взема.

Единодушно решихме да отидем. И айде при дядо ви Мичурин.

А нощта беше огряна от онази жълта пълна луна, приличаща на току що извадена от фурната топла питка. Голяма, хубаво изпечена и с хрупкава коричка. Луната-питка светеше тъй силно, сякаш си беше помислила, че не е никаква луна, а холивудски студиен прожектор. Обилно обливаше с отразените си лъчи целия път, докато вървяхме към заветната градина. Нейната светлина ни помогна да се преборим с мижавата дървена ограда. Питката продължаваше да сияе и когато се накачурихме безмълвно по клоните и заръфахме кой каквото намери. Владко, който даде идеята да дойдем тук, незнайно защо слезе от дървото и отиде право в плевнята на дядо Мичурин. Ние си хрупахме плодовете на дядо ви Мичурин, а луната продължаваше да се блещи.

След минута от сарая се чуха тъпи удари. Нещо като дървена пръчка или по-скоро бастун изтропа по дървения под вътре в помещението. После се дочу мърморене и силно старческо прокашляне. Ние, уплашените врабчета, които бяхме накацали по клоните, притихнахме и спряхме да дишаме. Ченетата ни спряха да мелят. Уж бяхме големи мъже, а ни беше страх като малки, десетгодишни пикльовци. Тогава с истински ужас видяхме как от плевнята излиза дядо ви Мичурин – прегърбен, с шапка ушанка и навлечен с нещо дебело като зимна грейка. Огледахме се, а Владко го нямаше. Сигурно дядото го е заловил, увързал и сега идва и нашия ред. Колко глупаво, да отидеш отпуска, да влезеш в чужда собсвеност, да се качиш на нечие чуждо дърво и да ядеш прасковите на дядо Мичурин (или впрочем кайсиите – днес дори не помня какво ядях тогава). Къде по дяволите ни беше разума?!

Но, вече беше късно за нов акъл, а дядото наближаваше. Тъмната му сянка стигна до съседното дърво, закашля се, наведе се и вдигна от земята една едра пръчка. С помощта на нея и с точноста на снайпер свали от дървото за нула време единия от злодеите. А нещастника, след като тупна долу като зряла круша, беше наложен с пръчката и по бъбреците. Дядо Мичурин го бъхтеше, кашляйки мощно със стогодишните си дробове. После му даде един бодър шут в задника, докато онзи се опитваше да се изправи на крака. Агресорът дълго ще помни тази тояга в ребрата, както и мощния тласък в задните си части. Докато се чудех как да се изплъзна и въобразявах, че поне на мен ще ми се размине в случай, ако се спотайвам там торе, дядото се обърна рязко в мойта посока и ме цапардоса по кокалчетата на краката. Изохках и преди да се усетя увиснах на ръце от клона. Тъкмо докато чаках пръчката да огрее и гърбината ми, третият от нас качен на съседното дърво, се опита да се изплъзне. Но това не убягна от полезрението на стареца. Подпирайки се на бойната си тояжка, дядката подскочи пъргаво към него. С удобния си свободен крак му нанесе силен удар в ребрата. Смешната част на цялата тази сценка бе, че дядо Мичурин само подкашляше и раздаваше ударите си напълно мълчаливо, без да псува или говори нещо. Чуваха се само „ох“ и „оуух“ от наша страна. Получи се нещо като „Шаолин“. Кашлящия „Шаолин“. Учудвах се как може да е толкова пъргав за годините си. Би следвало да е навъртал някъде към 80 годинки. Но си беше пъргав. Останалите двама също отнесоха по няколко удара по гърба. Нека ни държи влага, нехранимайковци.

Тук искам да кажа, че в тези времена бяхме така възпитани, че на никой не му хрумна да се противопостави на възрастния човек. Родителите непрекъснато ни учеха, че старите хора трябва да се уважават, затова никой и не посегна на стареца, нито го блъсна, нито нищо. Само се държахме за задниците и се хилехме.
Всички оцеляли прескочихме набързо оградата и се затичахме към центъра на селото. Вървяхме по пътя, а питката-луна продължаваше неотменно да свети. Тя си вършеше работата, а ние се смеехме над самите нас. Коментирахме пъргавия дядка…ама как може да е толкова пъргав. Направо неотразим.

Брус Лий с ушанка. В един момент се сетихме, че Владко го няма сред нас. Всъщност, той скоро ни настигна и заяви, че след като е влязъл в хамбара, дядото го е съборил и наритал едно хубаво. Толкова хубаво, че даже и в казармата не бил ял такъв бой.

След няколко месеца, май на Коледа, пак се събрахме същата група калпазани. Някой естествено се сети за случката с дядо Мичурин. А Владко ни казва:
 „Знаете ли момчета, сега ще ви разкажа какво стана тогава. Като стигнахме до градината на дядото, нещо се преобърна в мен. Някак ме загриза съвеста. Не можеше така да лапаме на корем плодовете на чуждия труд. Качихте се вие по дърветата,накажахте по клоните, а аз изприпках до плевнята на Мичурин. Вътре гледам една ватена грейка и една зимна шапка висят на пирона. Навлякох ги, после потропах с една дъска по пода – уж за да чуете, все едно дядката се е ръзбудил и ме е хванал. Останалото го знаете. После закачих якето и шапката обратно на пирона и продължих на свой ред и аз да се „спасявам“ от стопанина. Прощавайте.“

 
 
Слави Трифонов, цензура

Цен*ура

#Fusionable: Посрещаме лятото с цялостен аутфит от магазин Fusion

| от Рада Копрева |

Сега имате възможността да посрещнете лятото с цялостен аутфит по ваше желание, осигурен от магазин Fusion! В периода 22 март – 05 април 2017 година можете да се запознаете с най-новите тенденции от световноизвестни марки като Pepe Jeans, GAS, Lacoste, Diesel, Converse и Superdry в магазин Fusion в Serdika Center, да развихрите въображението си и да спечелите нови дрехи за страхотни летни моменти.

За кампанията говори Рада Копрева – млада Instagram звезда, която разбира от дрехи и не се страхува да пробва.
Ето и нейните впечатления от #Fusionable:
Да, признавам се за виновна. Обичам да пазарувам дрехи. Аз съм от онези, които наричат шопинга „терапия“ и които изпитват неподправено удоволствие от купуването на нови дрехи.
И все пак, до момента не ми се беше случвало истински да се развълнувам от шопинг кампания.

#Fusionable на магазин Fusion обаче се оказа истинско предизвикателство за спокойния сърдечен ритъм. Не се случва често магазин, който е представител на световно известни марки като Pepe Jeans, GAS, Lacoste, Converse и Superdry, да стартира кампания, която дава шанс на всеки да изглежда страхотно, носейки цялостен аутфит по собствен избор.

Fusion ще раздаде три ваучера на свои клиенти. Всеки един от тях носи стойност, която е достатъчна за да може човек да се облече от глава до пети в магазина така, както му харесва.

#Fusionable обича да облича и се фокусира върху хора, за които облеклото има значение. Като мен…
фешън, кифла

Когато дадете на една жена възможността да се облече както пожелае, може да сте сигурни, че тя ще лети по ескалаторите на мола с 200 конски сили. Когато влязох във Fusion, положих всички налични усилия да се представя „професионално“ и да се държа на ниво, като истински фешън маниак, който е виждал всичко и не се впечатлява от нищо, но уви… Нямаше как да скрия, че всъщност треперя от вълнение като пред първа среща с някого, когото ужасно харесваш – много превъзбуда, малко срам…Помните как е.

Само дето пред мен не стоеше също толкова притеснен младеж, а парче приказка, някак претворена в реалността: магазин с всичко, за което съм си мечтала. Дрехите и обувките съчетаваха не само страхотни, свежи цветове, а и бяха в крак с всички модни тенденции за идния сезон. Fusion предлага не само ежедневни дрехи и обувки, но и по-спортни, а по стелажите вече стоят плажни артикули, които ни надъхват за летния сезон.

 

фешън, кифла

Влюбих се в дрехите с лека и проветрива материя, с които обичам да глезя тялото си, както и във вечните дънки. По навик плахо попитах за по-малки размери, защото структурата на тялото ми не е особено епична и понякога се случва да хлътна по някоя дреха, след което продавачът да ме отпрати към детския щанд.

Не и тук. От моя размер имаше както рокли, така и блузи и къси панталони! Хукнах към пробните, все едно ме гонеше големия лош вълк, а там вече ме очакваше всичко, което щях да пробвам- две рокли (Superdy), два чифта къси панталони (Pepe Jeans и Superdy), две блузи (Pepe jeans и Superdry) и един абсолютно наложителен за всеки пролетен и летен сезон чифт бели маратонки на завинаги любимата Pepe Jeans.

 

фешън, кифла

Имах леки съмнения, че нещо друго, освен роклите и обувките, ще ми лепне така, че да се харесам веднага, но voila! Отново останах приятно изненадана. С всеки от четирите комплекта, които си бях избрала, се чувствах стилна, обгърната в комфорт и носеща собствената си индивидуалност. Можех да нося дрехите от тази пробна в най-различни варианти чак до октомври. Мотах се в магазина сигурно часове. Не исках да свалям дрехите от себе си. Нали познавате онези моменти, в които сякаш някакъв невидим пъзел се нарежда и всичко е точно такова, каквото трябва да бъде, а вие не смеете да мръднете, за да не го развалите?

Такъв беше престоят ми в магазина. Правенето по сто снимки с всичко, което си бях избрала пък се оказа квинтесенцията на истинското ми петъчно удоволствие.

Благодарение на кампанията #Fusionable, един от тези…всъщност дори всички комплекти дрехи (разбира се, и обувките!) могат да си останат мои. Затова ако имате нужда от развлечение и от обогатяване на гардероба…

Правилата на играта са прости: избери най-готините дрехи от магазин Fusion, Serdika Center, снимай се с тях и качи снимката в Instagram или Facebook с хаштаг #Fusionable и хаштагове на марките, с които си облечен, и се тагни от магазина. На 07 април ще бъдат избрани 3-ма късметлии, които ще спечелят награда, с която да обновят изцяло гардероба си!

 

 
 

Помните ли тези сериали? А бихте ли ги гледали пак?

| от chronicle.bg |

В последните години телевизията направи бум в създаването на сериали.

Епизодите не отстъпват по качество на многомилиардни холивудски продукции, а зрителите им се умножават.

Имаше обаче и друго време в телевизионната история – времето на ситкомите.

Не че сега няма комедийни сериали като The Big Bang Theory („Теория за Големия взрив“). Преди 10-20 години обаче всички теми можеха да бъдат поставени на малкия екран през епизоди.

Повечето от тях днес изглеждат архаични и малко странни. Макар че наскоро стана ясно, че ще има нови епизоди от „Уил и Грейс“, колко от вас биха седнали да гледат сериала днес и то – след „Как се запознах с майка ви“ и „Модерно семейство“, които по съвсем различен начин гледат и на странните семейства, и на приятелствата.

Предлагаме ви в галерията списък със ситкоми, които може би не бихте гледали днес. Все пак обаче се надяваме, че помните поне най-знаковите от тях.

 
 

Suzuki Ignis: от града, през неолита, до Възраждането

| от |

На пръв поглед Suzuki Ignis попада в спорно добрата категория „симпатичен автомобил“.

Това може да не звучи обидно, но представете си цял живот да ви наричат „симпатичен“. Нито един път „красив“, нито един път „уникален“, нито един път „превъзходен“. Самочувствието ви едва ли ще хвърчи в облаците.

Затова подхождам към Suzuki Ignis с амбицията да видя този автомобил отвъд симпатичното. Персоналната ми симпатия се ражда от визуалната му прилика с първия ми автомобил, ексцентрична Mazda Demio, и от особено приплеснатата задница. Само японци могат да създадат такава задница, в това няма съмнение.

Докато се отправям към центъра на София, веднага става ясно, че шофирам един много сгоден градски автомобил.

Градското шофиране е удоволствие – нещо, което редовните шофьори знаем, че в последно време е сериозно предизвикателство. Задръстванията и малоумните шофьори са си факт, но когато човек се сблъсква с тях зад стъклото на един приятен, елегантен интериор, всичко се понася по-лесно.

интериор, кола

 Другото градско достойнство на Ignis е паркирането.

Едно време се чудех как така 10-годишни деца шофират гаргантюански пикапи в американските филми, докато не установих, че в Щатите почти всички коли са автоматик. По същия начин смятам, че и второкласник може ловко да маневрира с Ignis, заради добрата задна камера за ясна видимост и габаритите, които позволяват вмъкване на изключително тесни места. Дължината му е 3,7 метра, а радиусът на завиване е само 4,7 м, което го прави изключително маневрен.

Ловко вкарвам Игнасио между два спрели гиганта на улица „Париж“. След час в офиса се връщам в него, за да потегля към избраната дестинация.

Необходимо е да спомена, че въпросната дестинация е малко особена. Тръгваме към неолитно селище „Тополница“, което се намира до известното с европейския си вид село Чавдар. По пътя става ясно, че управлението на Игнасио се случва с лекота – както на пътя, така и извън него. За това ще стане дума по-късно.

Поведението му на асфалта е достатъчно стабилно и сигурно, за да го класира като удачен избор за дълго извънградско пътуване.

Много полезно допълнение са системата за предупреждение за напускане на лентата и класическия автопилот. Завоите на Гълъбец, които обичайно предизвикват стомаха ми да се свие като ощипан таралеж, се понасят доста прилично. Пъргаво, с изобилие от пасивни и активни елементи за сигурност, шофирането на Ignis става все по-увличащо.

кола, сузуки

Когато стигаме до мястото, където ще спим, изживявам лек шок. Подготвена съм за неолитните условия, но съм пропуснала, че колибата ни има един метър свободно преминаващ вятър между покрива и наровете, одрани котки по столчетата и тоалетна – клекало на километър и половина. Оставяме Игнасио да червенее красиво на хълма на неолитното селище, малко под параклиса, и се опитваме да се приспособим към къщата ни за вечерта. Пропуснах да спомена, че денят е рожденият ден на съпруга ми и съм решила, че ще му спретна хипервълнуваща изненада, за която той по пътя закачливо пита да не би да съм решила да спим в някоя плевня. Е, да. Понякога шегата е вярна.

IMG_5994

Към 11 ч. вечерта установяваме, че единственото живо същество в радиус от 10 км, е автомобилът, а когато лягаме на наровете, романтиката бързо бива поставена под въпрос заради ураганния вятър, който блъска главите ни в сламата.

След бърза преценка на ситуацията с огромно облекчение и с обещание, че ще се върнем в „Тополница“ през лятото с компания, потегляме към Копривщица. Тук трябва да споменем, че на вратите на Ignis гордо стои надписа Made in Japan – гарант за високо качество, а моделът има 5 звезди за безопасност от Euro NCAP. Таблото е изключително опростено, което ми харесва, тъй като се изпотявам от вида на твърде много копчета, а големият сензорен дисплей по средата е доста приятен.

Докато се движим към Копривщица по тъмно, слушаме саундтрака на „Twin Peaks“.

Леко се вкарваме във филма, очаквайки вместо надписа „Копривщица“ някак да видим табелата от шапката на сериала.

Докато луната се показва иззад облак на Audrey`s Dance, стигаме до меката на българското гостоприемство в най-чистия му вид, паркираме (разбира се, безпроблемно) Игнасио на една от тесните улички и отиваме да празнуваме рожден ден в „Дедо Либен“, където местни хора пеят народни песни и танцуват хора, демонстрирайки толкова естествен патриотизъм, че биха засрамили всеки наричащ себе си „патриот“ в политиката и извън нея.

сузуки

Нощта преваля и слънцето се хързулва над Копривщенските поляни, в двора на хазяите ни тича пекинез, спали сме на вятър под 120м/сек и светът е чудесен. Предимно защото днес ще тестваме офроуд възможностите на Ignis. Казват, че са подходящи за лека разходка „по нивата“ и за живущи в ниско-планински квартали през зимата, но някак имам чувството, че малкият може повече.

Изкарвам го на въпросните поляни.

Оказва се, че благодарение на високия просвет, Игнасио може почти безпроблемно да се придвижва по леко пресечен терен, включително пасбищна нива.

сузуки

Асистентът при спускане и потегляне при наклон помага за офроуд частта и с ръка на сърцето мога да кажа, че Ignis може да накара повече от половината кросоувъри, които са два сегмента над него да се червят от срам.

сузуки

Кросоувър дизайн, дръзки дизайнерски решения (ама наистина, погледнете тази задница) и ниско тегло, Ignis е завидно добър градски автомобил с „още нещо“. Той не претендира за някакви изключително-невероятно-мега-гига-хипер качества, но е чаровен и комфортен градски пичага с опция да отведе неговия шофьор – вероятно също градски пичага, извън града и извън пътя.

IMG_6012

Когато го връщам в шоурума на Сузуки, се случва немислимото – изгубвам се в София.

Все пак съм жена. Навигацията, която до този момент винаги съм възприемала като най-ненужната джаджа, която може да съществува под слънцето, се оказва спасителен инструмент, който ме отвежда до желаната дестинация, и то през място, до което не бих отишла по друг повод – столичният квартал „Христо Ботев“, където по стените на постройките има надписи като „Мангал рапер“, а аз шофирам по улица „Мими Балканска“.

сузуки

Връщам Ignis с кал по стените и гумите и леко погалвам трите дизайнерски резки до страничното огледало, които ми напомнят за началото на „Джурасик парк“ . Ще се видим отново.

 
 

Най-добрите корици на албуми на Марая Кери

| от chronicle.bg |

Днес една от емблематичните певици на нашето време, Марая Кери, навършва 47 години – достойна възраст, зад която стоят много неща.

След дебюта си през 1990г Марая Кери става първата певица, която оглавява американската класация Billboard Hot 100 със своите сингли пет поредни пъти.

След брака си с президента на Колумбия Рекърдс Томи Мотола през 1993.  тя утвърждава позициите си на най-успешната певица на компанията. Според списание Billboard  тя е най-успешният изпълнител на десетилетието в САЩ.

След развода си с Томи Мотола тя решава сама да поеме контрол върху имиджа и музиката си, включвайки елементи на хип хоп в песните си. Популярността ѝ спада, а по-късно напуска Колумбия Рекърдс.

Марая изживява тежко тези събития емоционално и физически. Друг удар за певицата е неуспехът на филма и новия ѝ албум, носещи името Glitter. През 2002г. тя подписва договор с Айлънд Рекърдс и през 2005г. отново си възвръща челните места в поп музиката.

През 2000г. на церемонията по връчването на Световните музикални награди Марая Кери е обявена за певицата с най-много музикални продажби за хилядолетието. Тя има най-много сингли, оглавили първите места на класациите – 18. Тя е носител на 5 награди Грами, освен това е единственият изпълнител с шестнадесет статуетки от Световните музикални награди.

Марая Кери притежава петоктавен диапазон.

И независимо от приказките, които се говорят по адрес на визията и личния й живот, тя е събитие в историята на музиката.

И ви черпим с 10 нейни корици, в които си заслужава да изплакнете понеделнишките си очи.