Шаолин

| от |

Николай Крижитски

Беше в краят на август. Краят на едно лято.

Всички момчатии, които израснахме заедно в това малко балканско селце, отдавна се бяхме запилели по разни големи градове. Всяка година обаче, се засичахме в бащините си къщи без абсолютно никаква предварителна уговорка. Може би защото винаги бе по едно и също време. Хайманосвахме около седмица. Лудувахме колкото за двадесет хлапета, а после изтощени, и никак отпочинали се прибирахме по градските си квартири.

Тази вечер бяхме решили да възкресим спомена с дискотеката. С времето, сградата бе станала още по-ожулена и дрипава. Мухлясалата синьо-зелена следа от едно страшно за местността наводнение, я украсяваше досущ като ватерлиния на кораб. На прага имаше дузина натъркаляни умрели мухи. Нещастни случаи от изтощение или насилствена смърт? Кой друг се интересуваше от толкова умъртвени насекоми, освен нас.

Стъпихме на все още не сменения изтъркан и продупчен балатум, Заслушахме се в думкането на баса, излизащ от познатата стара и олющена тонколона. Диджея в селската сграда не се бе променил през последните двадесет години – един вечно тъжен човек, местен виладжия. Видя се обаче, че го зарадвахме когато срещнахме изморения му поглед. Беше си същия, както и всичко останало тук. Както и мебелите. Струваше ни се, че и диджея се беше превърнал в мебел. А въздуха миришеше на същото както и тогава, когато нямахме и петнадесет години. Забелязахме че старата цвето-музика беше с още повече изгорели лампички от миналото лято. Явно на никой не му се занимаваше да ги сменя. Проблясвайки меланхолично и ритмично, тя все още осигуряваше необходимото количество цветни сенки. Толкова, колкото трябва да има в една селска дискотека със зелена ватерлиния. Само че от сенките, очите на тъжния диджей изглеждаха още по-изморени. Беше облякъл обичайния си половин-вековен шушлеков елек с винен цвят. Явно и той беше част от реквизита.

Диджея все пак доста живна, след като ни видя да влизаме заедно и това лято. Може би за него бяхме единствената изненада за това лято. Вероятно, защото усмивката не слизаше от лицето му през цялата вечер. Опита се дори да пусне няколко стари парчета, очевидно в наша чест. На няколко пъти обаче изобщо не му се получи да изтръгне и един звук от старите си ленти. Сигурно имаше повредени записи. Но пък и кой щеше да го критикува. Не виждах наоколо такъв човек. Накрая, с леко тържествен тон, подкрепен от традиционно ехо на пропукващия стар микрофон, той обяви:
Колеги, мероприятието за днес свършва, заведението затваря колеги, благодарряяяя иии!“.

Всъщност, изобщо не беше късно. Пред нас, бившите местни селски момчета и настоящи градски контета, изникнаха въпросите дали да продължим да пием някъде на открито или да се заемем с някоя нощна беля. А дали да не потърсим някои момички на нашата възраст – тъй, годни за щипане?

Или пък защо да не направим някоя пакост в съседното село? И после да се посмеем едно хубаво?
Докато се чудихме с какво да се заемем, едно от момчетата – Влади, предложи да надникнем в края на селото, в градината на един дядо. Сетихме се, че на стареца му викаха „Мичурин“. Никой и досега не знаеше защо му викат така, възможно е да се е преселил от там, но така и си остана загадка. А в градината на Мичурин имаше чудни праскови, кайсии големи колкото малки ябълки, имаше смокини, невероятни сини сливи. По лозичките висяха огромни чепки от сладко-пресладко бяло грозде. Всичко израснало там, в тази вълшебна дядо-мичуринска градина, беше голямо, вкусно, сочно и тъй апетитно, че дори и сега докато пиша това, ми се приисква да вкуся един от неговите плодове. И наистина ще го направя, само ако има откъде да го взема.

Единодушно решихме да отидем. И айде при дядо ви Мичурин.

А нощта беше огряна от онази жълта пълна луна, приличаща на току що извадена от фурната топла питка. Голяма, хубаво изпечена и с хрупкава коричка. Луната-питка светеше тъй силно, сякаш си беше помислила, че не е никаква луна, а холивудски студиен прожектор. Обилно обливаше с отразените си лъчи целия път, докато вървяхме към заветната градина. Нейната светлина ни помогна да се преборим с мижавата дървена ограда. Питката продължаваше да сияе и когато се накачурихме безмълвно по клоните и заръфахме кой каквото намери. Владко, който даде идеята да дойдем тук, незнайно защо слезе от дървото и отиде право в плевнята на дядо Мичурин. Ние си хрупахме плодовете на дядо ви Мичурин, а луната продължаваше да се блещи.

След минута от сарая се чуха тъпи удари. Нещо като дървена пръчка или по-скоро бастун изтропа по дървения под вътре в помещението. После се дочу мърморене и силно старческо прокашляне. Ние, уплашените врабчета, които бяхме накацали по клоните, притихнахме и спряхме да дишаме. Ченетата ни спряха да мелят. Уж бяхме големи мъже, а ни беше страх като малки, десетгодишни пикльовци. Тогава с истински ужас видяхме как от плевнята излиза дядо ви Мичурин – прегърбен, с шапка ушанка и навлечен с нещо дебело като зимна грейка. Огледахме се, а Владко го нямаше. Сигурно дядото го е заловил, увързал и сега идва и нашия ред. Колко глупаво, да отидеш отпуска, да влезеш в чужда собсвеност, да се качиш на нечие чуждо дърво и да ядеш прасковите на дядо Мичурин (или впрочем кайсиите – днес дори не помня какво ядях тогава). Къде по дяволите ни беше разума?!

Но, вече беше късно за нов акъл, а дядото наближаваше. Тъмната му сянка стигна до съседното дърво, закашля се, наведе се и вдигна от земята една едра пръчка. С помощта на нея и с точноста на снайпер свали от дървото за нула време единия от злодеите. А нещастника, след като тупна долу като зряла круша, беше наложен с пръчката и по бъбреците. Дядо Мичурин го бъхтеше, кашляйки мощно със стогодишните си дробове. После му даде един бодър шут в задника, докато онзи се опитваше да се изправи на крака. Агресорът дълго ще помни тази тояга в ребрата, както и мощния тласък в задните си части. Докато се чудех как да се изплъзна и въобразявах, че поне на мен ще ми се размине в случай, ако се спотайвам там торе, дядото се обърна рязко в мойта посока и ме цапардоса по кокалчетата на краката. Изохках и преди да се усетя увиснах на ръце от клона. Тъкмо докато чаках пръчката да огрее и гърбината ми, третият от нас качен на съседното дърво, се опита да се изплъзне. Но това не убягна от полезрението на стареца. Подпирайки се на бойната си тояжка, дядката подскочи пъргаво към него. С удобния си свободен крак му нанесе силен удар в ребрата. Смешната част на цялата тази сценка бе, че дядо Мичурин само подкашляше и раздаваше ударите си напълно мълчаливо, без да псува или говори нещо. Чуваха се само „ох“ и „оуух“ от наша страна. Получи се нещо като „Шаолин“. Кашлящия „Шаолин“. Учудвах се как може да е толкова пъргав за годините си. Би следвало да е навъртал някъде към 80 годинки. Но си беше пъргав. Останалите двама също отнесоха по няколко удара по гърба. Нека ни държи влага, нехранимайковци.

Тук искам да кажа, че в тези времена бяхме така възпитани, че на никой не му хрумна да се противопостави на възрастния човек. Родителите непрекъснато ни учеха, че старите хора трябва да се уважават, затова никой и не посегна на стареца, нито го блъсна, нито нищо. Само се държахме за задниците и се хилехме.
Всички оцеляли прескочихме набързо оградата и се затичахме към центъра на селото. Вървяхме по пътя, а питката-луна продължаваше неотменно да свети. Тя си вършеше работата, а ние се смеехме над самите нас. Коментирахме пъргавия дядка…ама как може да е толкова пъргав. Направо неотразим.

Брус Лий с ушанка. В един момент се сетихме, че Владко го няма сред нас. Всъщност, той скоро ни настигна и заяви, че след като е влязъл в хамбара, дядото го е съборил и наритал едно хубаво. Толкова хубаво, че даже и в казармата не бил ял такъв бой.

След няколко месеца, май на Коледа, пак се събрахме същата група калпазани. Някой естествено се сети за случката с дядо Мичурин. А Владко ни казва:
 „Знаете ли момчета, сега ще ви разкажа какво стана тогава. Като стигнахме до градината на дядото, нещо се преобърна в мен. Някак ме загриза съвеста. Не можеше така да лапаме на корем плодовете на чуждия труд. Качихте се вие по дърветата,накажахте по клоните, а аз изприпках до плевнята на Мичурин. Вътре гледам една ватена грейка и една зимна шапка висят на пирона. Навлякох ги, после потропах с една дъска по пода – уж за да чуете, все едно дядката се е ръзбудил и ме е хванал. Останалото го знаете. После закачих якето и шапката обратно на пирона и продължих на свой ред и аз да се „спасявам“ от стопанина. Прощавайте.“

 
 

12 роли на Джим Кери, които трябва да сте гледали

| от chronicle.bg |

Има филми и актьори, които трябва да присъстват в мозъчната ви видеотека. Да, да, „трябва“ звучи императивно, но наистина…как може да знаете какво е любов, ако не сте гледали Мерил Стрийп и Робърт Редфорд в „Извън Африка“ и какво може да знаете за актьорската игра, ако не сте гледали Де Ниро в „Шофьор на такси“?

Джим Кери е от онези актьори, които не се отличават с някаква бясна хубост, но имат по-важното: талант и специфични лица. Той е комик от доста ранна възраст, а кариерата му тръгва, когато напуска гимназия и започва да работи в комедийни клубове, за да подкрепи финансово семейството си.

Кери работи от време на време в телевизията и получава малки филмови роли, които в крайна сметка водят до сприятеляването му с Деймиън Уейънс. Оказва се, че братът на Уейънс – Кийнън Айвъри Уейънс – подготвял комедийно шоу за Fox. Шоуто се наричало In Living Color, а Кери получава работа в него. Единственият бял в шоуто, необичайният характер на Кери привлича вниманието на американците. В пресата е наричан „бялото момче от In Living Color“.

Успехът на Кери в In Living Color му спечелва главната роля в комедията „Ейс Вентура: зоодетектив“  (1994), чиято премиера е едва няколко месеца преди края на шоуто In Living Color. Филмът не се приема добре от критиците, но изненадващо става хит. През следващата година Кери играе в  „Маската“  и „От глупав по-глупав“ , като от втория филм печели $7 милиона.

След тези два филма вече е ясно: Кери е филмова звезда. През следващата година играе ролята на Гатанката в  „Батман завинаги“ , а после отново е в ролята на Ейс Вентура в „Ейс Вентура: Повикът на дивото“ .

Тези два филма му носят още два чека за няколко милиона долара. Предизвиква фурор когато се разкрива, че за следващия си филм („Кабелджията“) е получил $20 млн — рекордна сума за комедиен актьор. Вниманието, което се обръща на заплатата му, както и отрицателните отзиви и мрачния характер на героя в сравнение с предишните изпълнения на Кери, водят до провала на филма.

Въпреки постоянните успехи в комедията, Джим Кери поема предизвикателството и участва в „Шоуто на Труман“ (1998). Ролята му в този филм му донася Златен глобус за най-добра мъжка роля в драматичен филм.

Тъй като днес Кери празнува своя 55-ти рожден ден (абсурдно, но факт), ви предлагаме да разгледате галерията с 12-те ни любими негови роли.

 
 

Bookclub: Откъс от новата книга на Фредерик Бакман

| от chronicle.bg |

Нова книга от шведския писател Фредерик Бакман излиза на българския пазар. Бакман е познат в България с „Човек на име Уве“, „Баба праща поздрави и се извинява“ и „Брит-Мари беше тук“. Броени дни след Коледа на български излезе и новелата „Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг”.

Смъртта е единственото нещо, което е сигурно в нашия живот. Въпреки това обикновено за нас е трудно, често дори изглежда невъзможно, да си представим живота след като близък човек си отиде. Загубата на роднина или приятел може да бъде непосилно тежка, особено ако той си отиде внезапно. А колко по-тежка може да бъде, ако знаем, че времето на човека  изтича и обратното броене вече е започнало? Колко воля е нужна, за да запазиш самообладание, когато виждаш как близък човек чезне пред очите ти? Колко сила изисква да сдържаш сълзите си пред този, за когото знаеш, че си отива бавно, но сигурно?

В търсене на отговорите на тези въпроси добре познатият Фредрик Бакман, който се радва на нечуван читателски интерес по целия свят, написва новелата „Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг”.

vsqka_sutrin_putqt_kum_doma_cover

Предлагаме ви откъс от новелата:

В края на един живот има болница, в която някой е опънал зелена палатка насред стаята.

В нея се събужда човек. Задъхан и изплашен е, не знае къде се намира. До него седи млад мъж, който прошепва:

– Не се страхувай.

И това ако не е най-хубавата възраст, мисли си стар мъж, щом поглежда внука си. Тогава, когато едно момче е достатъчно голямо, че да разбира как работи светът, но и достатъчно младо, че да отказва да го приеме. Стъпалата на Ноа не докосват земята, когато провесва крака от ръба на пейката, но главата му достига космоса, защото още не е живял толкова дълго, че да позволи на хората да закотвят мислите му за земята. До него седи дядо му, който е нечувано, нечувано стар, разбира се. Толкова стар, че хората вече са се отказали да му натякват да се държи като възрастен. Толкова стар, че вече е твърде късно да порасне.

Тази възраст също не е толкова лоша.

Ноа примигва тежко и сънено към изгрева отвъд площада, където се намира пейката. Не иска да признае пред дядо, че не знае къде са, защото това е тяхната игра: Ноа затваря очи, а дядо го отвежда някъде, където никога не са ходили. Понякога момчето трябва здраво, здраво да стиска очи, докато с дядо сменят четири автобуса в града. Друг път пък дядо го отвежда право в гората зад къщата до езерото. Понякога излизат с лодката и често плават толкова дълго, че Ноа заспива, а когато се отдалечат достатъчно, дядо прошепва „отвори очи“ и Ноа получава карта, компас и задачата да изчисли как да се върнат обратно. Дядо винаги е сигурен, че той ще се справи, защото има две неща, в които вярва непоклатимо: математиката и Ноа.

Когато дядо бил млад, група учени измислили как да пратят трима души на Луната. Именно математиката ги отвела дотам и обратно. Цифрите винаги помагат на човек да намери обратния път.

Но това място няма координати. Не е отбелязано на картата и оттук не минават пътища.

Ноа помни, че днес дядо го помоли да затвори очи. Помни, че се измъкнаха от дядовата къща, и знае, че отидоха до езерото, защото познава всички шумове и песни на водата, независимо дали е с отворени очи, или не. Спомня си мокрите дъски под краката им, когато влязоха в лодката, но нищо повече. Не знае как двамата с дядо са се озовали тук, на пейка до кръгъл площад. Мястото е ново за него, но всичко тук му е познато. Сякаш някой е откраднал всички вещи, с които е израснал, и ги е наредил в нечий чужд дом. Малко по-нататък има бюро, точно като това в кабинета на дядо, с калкулатор и карирана хартия отгоре. Дядо свири някаква тъжна мелодия с уста. Спира за малко, за да прошепне:

– Площадът пак се е смалил през нощта.

После продължава да свири. Момчето го поглежда въпросително и дядо се изненадва, едва сега осъзнавайки, че е казал думите на глас.

– Извинявай, Ноаноа, забравих, че тук мислите се чуват.

Дядо винаги го нарича Ноаноа, защото харесва името на внука си два пъти повече от всички останали имена. Допира ръка до косата на момчето. Не я разрошва, просто отпуска пръстите си върху нея.

– Няма от какво да се страхуваш, Ноаноа.

Под пейката цъфтят зюмбюли. Милион мънички ръце се протягат над стеблата, за да прегърнат слънцето. Момчето ги разпознава – това се цветята на баба и миришат на Коледа. Други деца може би свързват празника с джинджифилови сладки и гльог, но ако някога си имал баба, която обича растения, то твоята Коледа винаги мирише на зюмбюли. Между цветята проблясват парченца стъкло и ключове, сякаш ги е носил в буркан, но се е спънал и го е изпуснал.

– Закъде са всички ключове? – пита момчето.

– Какви ключове? – пита дядо.

Погледът на стария мъж изглежда странно стъклен. Той почуква объркано слепоочията си. Момчето отваря уста, за да каже нещо, но щом го вижда, се спира. Мълчи и прави това, което дядо му го е научил да прави, когато се изгуби: оглежда околностите и търси следи и ориентири. Пейката е обградена от дървета – дядо ги обича, защото на тях не им пука какво мислят хората. Птичи силуети литват от клоните, разпръскват се по небосвода и се отпускат уверено, носени от ветровете. Дракон, зелен и сънен, прекосява площада. В един ъгъл пък спи пингвин, върху чийто корем има малки отпечатъци от длани с цвят на шоколад. До него седи пухкав бухал само с едно око. Ноа си ги спомня, едно време бяха негови. Дядо му подари дракона, когато Ноа беше още бебе, защото баба каза, че не било уместно да се дават плюшени дракони на новородени, а дядо отвърна, че не искал да има уместен внук.

По площада вървят хора, но фигурите им са размазани. Щом момчето опитва да се съсредоточи върху чертите им, те се изплъзват от погледа му като слънчеви лъчи между щори. Един от тях спира и махва на дядо. Дядо отвръща на поздрава и опитва да изглежда уверено.

– Кой е това? – пита момчето.

– Това е…  аз…  не си спомням, Ноаноа. Беше отдавна… струва ми се…

Той млъква, поколебава се, търси нещо в джобовете си.

– Днес не ми даде карта и компас, нищо, на което да разчитам. Не знам как да открия пътя към вкъщи – прошепва Ноа.

– Боя се, че тези неща няма да са ни от полза тук, Ноаноа.

– Къде сме, дядо?

Дядо заплаква, тихо и без сълзи, така че внукът му да не разбере.

– Трудно е да се обясни, Ноаноа. Много, много трудно е да се обясни.

 
 

Дженифър Лорънс си има ново гадже – интернет не одобрява

| от chronicle.bg |

Дженифър Лорънс си има ново гадже и хората не пропуснаха да го нагрубят за външният му вид и най-вече заради годините му. 26-годишната актриса излиза с режисьора Дарън Аронофски („Реквием за една мечта“, „Черният лебед“, „Пи“). Той е на 47 години.

Носеха се слухове, че двамата са заедно, което накара публиката да се разбунтува, но сега когато връзката им се потвърди, интернет направо полудя.

Съмнения за отношенията им са започнали на сета на „Майка“, където работят заедно. Подозренията се циментират след като били забелязани в Ню Йорк да споделят една и съща близалка.

 

 

 

Хейтът по адрес на двойката е непростим и отвратителен. В Туитър бяха публикувани техни снимки с коментари, които критикуват Дженифър за избора й.

Явно хората често забравят, че не е тяхна работа кой с кого излиза.

 

„Ию! Дженифър Лорънс и Дарън Аронофски. Июююююю, какво по дяволите е това, Джен“    

 

„Знам, че не трябва да съдим за книгата по корицата, но Дженифър Лорънс излизаше с това, а сега излиза с онова.“

 

„Медиите: Дженифър Лорънс и Дарън Ароновски излизат!

Аз: ХАХА, не.

Медиите: Ето снимки в ресторант

Аз: …

Дженифър и Дарън споделят близалка

Аз (Текст от снимката): Майната му. Приключих. Приключих тотално.“

 
 

Най-добрите корици на една легенда

| от chronicle.bg |

Тя не е просто модел, а същинска икона на тази професия. Тя е изпълзяла от провинциално градче до Лондон и е покорила най-грандиозните модни сцени в света. Тя е имала ниско самочувствие в училище.

Тя е известна и с дивия си начин на живот – алкохол, наркотици, партита. Тя получава 4 млн. долара за фотосесия с Calvin Klein. Тя влиза да се лекува от депресия в психиатрична клиника след раздялата си с Джони Деп. И все пак, продължава да обича лошите момчера, втурвайки се във връзка с Пийт Дохърти.

Тя е забъркана в един от най-шумните кокаинови скандали, които историята познава.

Тя е Кейт Мос и днес навършва 44 години.

Вижте в галерията най-добрите снимки от кариерата й.