Съвременна българска литература?!

| от | |

books-text

Радостина Иванова

Сдобих се с тази книга от томбола на верига книжарници във Фейсбук. Когато ми се обадиха, че съм печеливша, първоначално се зарадвах, защото рядко участвам в каквито и да било игри, а още по-рядко съм печелила каквото и да било от тях. Да си призная честно, като разбрах коя книга ще получа, казах си – „от целия списък тази бих поставила на последно място в желанията си, но… такъв ми бил късметът”. Дори се замислих дали изобщо да ходя до книжарницата да си я взема. Защото: 1. Името на автора нищо повече не ми говореше от факта, че е българин, а аз не съм във възторг от последните си срещи с произведения от така наречената нова българска литература. 2. В заглавието имаше 1 дума и 1 словосъчетание, които силно ме притесниха – „тиква”, която напоследък се асоциира с политическия живот у нас и определено не е в сферата на интересите ми, и „ботаника на чувствата”, което пък ми звучи прекалено аграрно, прекалено сантиментално и още Бог знае какво.

Обаче… все пак си казах, че щом книгата е решила да дойде при мен по този необичаен начин, значи заслужава да й обърна поне минимално внимание, като я зачета, пък после да реша какво да я правя. И така – отидох, взех я, обърнах я да прочета нещо за нея или за автора на задната корица и открих там цитат /„…любовта е цвете от семейство Сложноцветни.”/, който едва не ме отказа от доброто ми намерение поне да прочета 1 разказ, за да си съставя мотивирано мнение. Защото след такъв цитат, избран като най-знаковото от цялата книга /или поне така би трябвало да бъде, за да привлече читателското внимание/, определено човек ще си помисли: „Ето това е поредната емоционална „боза”, само дето е писана от мъж, а и е в проза!”

На принципа на обратната реклама реших да прочета и предговора на автора, но той само затвърди предубеждението ми, че книгата напразно е похабила хартията, върху която е отпечатана. И все пак – вечно любопитният читател в мен каза, че, дори и това да е така, мога да изгубя време колкото за 1 късо кафе на крак /самият автор казва на читателя: „… спестих времето ти, за да получа вниманието ти”/, за да прочета двете страници, на които се побира първият разказ, озаглавен „Временно”. На тази идея ме наведе и колегиалното чувство – понеже в книгата нищо не пише за автора /Александър Урумов/, а аз обичам да знам кого чета, пoтърсих в Интернет и открих, че, освен всичко друго, е и журналист. И така – понеже първият разказ показа стегнат афористичен стил и ненатрапчива ирония, неусетно е прехвърлих на втория, който също „ме хвана за гърлото” с точното като в очерк описание на абсурдната действителност, в която живеем /„В нашата страна всички било временно, само надеждата си оставала постоянна.”/ – всеки върши това, което не умее, на човек в беда се помага само, за да се успокои гузната съвест, живеем в „лудница”, а я възприемаме като нещо нормално и т.н. Всичко това би звучало ужасно черногледо, ако я нямаше „усмивката”, която дистанцира автора от обикновения мизантроп и критикар.

Някои от разказите му са направо осъвременени варианти на приказки и притчи – например „Звяр” веднага буди алюзии за „Красавицата и звярът”, където само детската невинност и наивност подчиняват неконтролируемата сила и опитомяват злото. Същият този разказ, обаче, би могъл да се прочете и от актуалната, много по-прозаична гледна точка „за кучетата и хората”, по повод на която медиите непрекъснато оповестяват за пострадали от нападения на домашни или улични кучета хора и животни. Ето тук си личи, че авторът е журналист в смисъла на сентенцията на Роман Полански, че „журналистът е писател, чиято фантазия е ограничена от реалността”. Т.е. – най-вероятно за написването на този, както и на доста други разкази в сборника, Урумов се е „вдъхновил” от някой репортаж по телевизията, само че е пресял информацията от злободневните й факти и я е „облагородил” с философски подтекст.

Друга такава жестока и реална тема на цял цикъл разкази е бедността в най-крайната й форма – „Невидим”, „Пет лева”, „Гладни очи”. За тази разкази най-вероятно авторът е писал в предговора на книгата си, че са „къси като паметта на обществото”. Те са силни и черни почти като „Малката кибритопродавачка”, някои от тях са притеснителни, други предизвикват съжаление, а трети – направо гняв. Определено по-голямата част от творбите са посветени на тази част от живота, която обикновено остава в сянка, защото просто не обичаме да се вглеждаме в нея. Безнадеждност, самота, озлобление – това са емоциите, които лъхат от съдбите на героите на Урумов. Съвременният вариант на „Пази, Боже, сляпо да прогледа”, е превърнат в „мутренска тематика” /„Сандо”/. Също толкова „по нашенски” народопсихологично звучи разказът „И аз така мислех”, в който най-просто и откровено е казано, че „то без помощ не може”, съвсем противно на западния модел на издигането в социалната йерархия само на достойните и заслужаващи признание хора. Към тази поредица горчиво-изобличителни фрагменти бих прибавила и разказа „Нетърпимо”, където е описан друг типичен за времето „преди Промяната” феномен – „оползотворяването” на общата собственост в личното стопанство, което днес наричаме „кражба”. Дори вече почти неактуалната тема за политическите репресии в името на „светлото бъдеще” е погледната през съдбата на един събуждащ симпатиите на читателя герой в „Костенурки”. Не е подмината и откровената дисекция на отчуждението между родители и деца /„Веселяци”/, която поражда толкова неразбираеми на пръв поглед проблеми.

Всъщност, в сборника буквално има всичко, което бихме намерили на страниците на един днешен вестник – дори теми от страницата с вицовете, като тази за радостта на зетя от заминаването на тъщата /„Какъв ден”/, а също и от тази с криминалната хроника – за потресаващата агресия и безчовечност, които срещаме все по-често /„Помощ”/. От всичко казано до тук най-вероятно ви е станало ясно, че това определено не е четивото, което „ще ви зареди положително за предстоящия работен ден”, но пък има разкази /например „Братя”/, в които проблясва надеждата, че не всичко е загубено.

С две думи – можете да четете „Тиква” в градския транспорт само, ако не се страхувате да пропуснете спирката си, а също и, че околните ще ви вземат за луд, като съзрат сълзи в очите ви /след като сте прочели „Джулая морнинг”/ или ви чуят сам да си подхвърляте гневна реплика /когато приключите с „Неизвестен извършител”/!

 
 

Bookclub: Откъс от новата книга на Фредерик Бакман

| от chronicle.bg |

Нова книга от шведския писател Фредерик Бакман излиза на българския пазар. Бакман е познат в България с „Човек на име Уве“, „Баба праща поздрави и се извинява“ и „Брит-Мари беше тук“. Броени дни след Коледа на български излезе и новелата „Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг”.

Смъртта е единственото нещо, което е сигурно в нашия живот. Въпреки това обикновено за нас е трудно, често дори изглежда невъзможно, да си представим живота след като близък човек си отиде. Загубата на роднина или приятел може да бъде непосилно тежка, особено ако той си отиде внезапно. А колко по-тежка може да бъде, ако знаем, че времето на човека  изтича и обратното броене вече е започнало? Колко воля е нужна, за да запазиш самообладание, когато виждаш как близък човек чезне пред очите ти? Колко сила изисква да сдържаш сълзите си пред този, за когото знаеш, че си отива бавно, но сигурно?

В търсене на отговорите на тези въпроси добре познатият Фредрик Бакман, който се радва на нечуван читателски интерес по целия свят, написва новелата „Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг”.

vsqka_sutrin_putqt_kum_doma_cover

Предлагаме ви откъс от новелата:

В края на един живот има болница, в която някой е опънал зелена палатка насред стаята.

В нея се събужда човек. Задъхан и изплашен е, не знае къде се намира. До него седи млад мъж, който прошепва:

– Не се страхувай.

И това ако не е най-хубавата възраст, мисли си стар мъж, щом поглежда внука си. Тогава, когато едно момче е достатъчно голямо, че да разбира как работи светът, но и достатъчно младо, че да отказва да го приеме. Стъпалата на Ноа не докосват земята, когато провесва крака от ръба на пейката, но главата му достига космоса, защото още не е живял толкова дълго, че да позволи на хората да закотвят мислите му за земята. До него седи дядо му, който е нечувано, нечувано стар, разбира се. Толкова стар, че хората вече са се отказали да му натякват да се държи като възрастен. Толкова стар, че вече е твърде късно да порасне.

Тази възраст също не е толкова лоша.

Ноа примигва тежко и сънено към изгрева отвъд площада, където се намира пейката. Не иска да признае пред дядо, че не знае къде са, защото това е тяхната игра: Ноа затваря очи, а дядо го отвежда някъде, където никога не са ходили. Понякога момчето трябва здраво, здраво да стиска очи, докато с дядо сменят четири автобуса в града. Друг път пък дядо го отвежда право в гората зад къщата до езерото. Понякога излизат с лодката и често плават толкова дълго, че Ноа заспива, а когато се отдалечат достатъчно, дядо прошепва „отвори очи“ и Ноа получава карта, компас и задачата да изчисли как да се върнат обратно. Дядо винаги е сигурен, че той ще се справи, защото има две неща, в които вярва непоклатимо: математиката и Ноа.

Когато дядо бил млад, група учени измислили как да пратят трима души на Луната. Именно математиката ги отвела дотам и обратно. Цифрите винаги помагат на човек да намери обратния път.

Но това място няма координати. Не е отбелязано на картата и оттук не минават пътища.

Ноа помни, че днес дядо го помоли да затвори очи. Помни, че се измъкнаха от дядовата къща, и знае, че отидоха до езерото, защото познава всички шумове и песни на водата, независимо дали е с отворени очи, или не. Спомня си мокрите дъски под краката им, когато влязоха в лодката, но нищо повече. Не знае как двамата с дядо са се озовали тук, на пейка до кръгъл площад. Мястото е ново за него, но всичко тук му е познато. Сякаш някой е откраднал всички вещи, с които е израснал, и ги е наредил в нечий чужд дом. Малко по-нататък има бюро, точно като това в кабинета на дядо, с калкулатор и карирана хартия отгоре. Дядо свири някаква тъжна мелодия с уста. Спира за малко, за да прошепне:

– Площадът пак се е смалил през нощта.

После продължава да свири. Момчето го поглежда въпросително и дядо се изненадва, едва сега осъзнавайки, че е казал думите на глас.

– Извинявай, Ноаноа, забравих, че тук мислите се чуват.

Дядо винаги го нарича Ноаноа, защото харесва името на внука си два пъти повече от всички останали имена. Допира ръка до косата на момчето. Не я разрошва, просто отпуска пръстите си върху нея.

– Няма от какво да се страхуваш, Ноаноа.

Под пейката цъфтят зюмбюли. Милион мънички ръце се протягат над стеблата, за да прегърнат слънцето. Момчето ги разпознава – това се цветята на баба и миришат на Коледа. Други деца може би свързват празника с джинджифилови сладки и гльог, но ако някога си имал баба, която обича растения, то твоята Коледа винаги мирише на зюмбюли. Между цветята проблясват парченца стъкло и ключове, сякаш ги е носил в буркан, но се е спънал и го е изпуснал.

– Закъде са всички ключове? – пита момчето.

– Какви ключове? – пита дядо.

Погледът на стария мъж изглежда странно стъклен. Той почуква объркано слепоочията си. Момчето отваря уста, за да каже нещо, но щом го вижда, се спира. Мълчи и прави това, което дядо му го е научил да прави, когато се изгуби: оглежда околностите и търси следи и ориентири. Пейката е обградена от дървета – дядо ги обича, защото на тях не им пука какво мислят хората. Птичи силуети литват от клоните, разпръскват се по небосвода и се отпускат уверено, носени от ветровете. Дракон, зелен и сънен, прекосява площада. В един ъгъл пък спи пингвин, върху чийто корем има малки отпечатъци от длани с цвят на шоколад. До него седи пухкав бухал само с едно око. Ноа си ги спомня, едно време бяха негови. Дядо му подари дракона, когато Ноа беше още бебе, защото баба каза, че не било уместно да се дават плюшени дракони на новородени, а дядо отвърна, че не искал да има уместен внук.

По площада вървят хора, но фигурите им са размазани. Щом момчето опитва да се съсредоточи върху чертите им, те се изплъзват от погледа му като слънчеви лъчи между щори. Един от тях спира и махва на дядо. Дядо отвръща на поздрава и опитва да изглежда уверено.

– Кой е това? – пита момчето.

– Това е…  аз…  не си спомням, Ноаноа. Беше отдавна… струва ми се…

Той млъква, поколебава се, търси нещо в джобовете си.

– Днес не ми даде карта и компас, нищо, на което да разчитам. Не знам как да открия пътя към вкъщи – прошепва Ноа.

– Боя се, че тези неща няма да са ни от полза тук, Ноаноа.

– Къде сме, дядо?

Дядо заплаква, тихо и без сълзи, така че внукът му да не разбере.

– Трудно е да се обясни, Ноаноа. Много, много трудно е да се обясни.

 
 

Българското представление „Паякът“ заминава на американско турне

| от chronicle.bg |

Ако не сте гледали представлението „Паякът“ на режисьорския тандем Йордан Славейков и Димитър Касабов, сте пропуснали едно от значимите събития в българския театър през последното десетилетие.

Историята на сиамските близнаци Марта и Мартин, така прецизно, пълнокръвно и въздействащо пресъздадена от Пенко Господинов и Анастасия Лютова, е от онези театрални представления, които стискат зрителя за гърлото и не отслабват безпощадната си хватка много след излизането от салона.

Ако сте от театралните фенове, които харесват „Комиците“ и обичат да ходят на театър „да се посмеят малко“, може да спрете да четете този текст веднага. „Паякът“ е метафорична илюстрация на най-черните човешки характеристики и разказ за начините, по които те изпълзяват навън и изменят реалността. Иначе казано – постановката едва ли ще ви разсмее и разсее.

„Паякът“ е едно от най-награждаваните български театрални представления и сега заминава на 20-дневно турне в Америка.

Презокеанската обиколка на „Паякът“ е по покана на няколко родни институции и организации в Америка – Българския културен център в Сиатъл със съдействието на Генералното Консулство на РБ в Лос Анджелис, BG Voice Chicago и BG Еvents NYC.

Както вече споменахме, пиесата е написана и режисирана от Йордан Славейков и Димитър Касабов, а актьорите Пенко Господинов и Анастасия Лютова, които са тандем и в живота, влизат в кожата на брат и сестра, сиамски близнаци, непосредствено преди операция по разделянето им.

Преди американските дати постановката ще бъде показана на 20 януари, петък, на сцената на ТР „Сфумато“.

The-Spider-American-Poster-270872-500x0

Пътуването на „Паякът“ до Америка е своеобразно завръщане след като през лятото на 2013 г. проектът беше показана на престижната сцена на Бродуей в рамките на 17-тото издание на международния театрален фестивал New York International Fringe Festival.

Тогава актьорите Пенко Господинов и Анастасия Лютова изиграха общо 5 представления със субтитри изиграха пред американска публика.

Пиесата беше отличена от американските театроведи и журналисти, като получи блестящи рецензии в изданията на New York Times и The Village Voice. Популярният нюйорски безплатен седмичник за култура и изкуство The Village Voice излъчи българската пиеса „Паякът” като най-добра сред 10 топ спектакъла, показани на най-големия мултиартистичен фестивал в Сверна Америка – New York International Fringe Festival. Играта на българските актьори  Пенко Господинов и Анастасия Лютова беше аплодирана и от журналистът Scott Heller в неделно издание на New York Times, където в пространствена рецензия обсипа със суперлативи българската постановка.

Заглавието се играе вече 6 години на българската сцена с над 65 представления. Има в портфолиото си номинация А’Аскеер 2011 за съвременна българска драматургия, номинация за “Полет в изкуството” 2012 от Фондация Стоян Камбарев. Награди за ней-добър театрален експеримент и за най-добра актриса на Анастасия Лютова от фестивал „Артокраина“ Санкт Петербург 2013, приз за най-добър театрален дует от театрален фестивал „Славянский венец“ – Москва 2013.

Какво каза един от режисьорите, Йордан Славейков, за предстоящото турне:

Това пътуване стана възможно благодарение на енергията на една българка, която живее отдавна в Америка – г-жа Елка Русков. Още преди  три години и половина тя прочела в New York Times рецензия за нас и си казала, че иска да се срещнем. През 2015-та тя дойде в София и гледа „Паякът“. Около една година организира това турне – свърза българските общности и българските културни институции зад граница. Тя направи мрежа от контакти, за да се случи това пътуване. В Чикаго, където живее значителна част от българската общност зад океана, вероятно ще имаме две представления – едно след друго.

Едновременно ще вървят субтитри на английски на всички места, за да може и местна публика да има възможност да ни гледа. В Ню Йорк билетите вече  чудесно се продават сред англоговорящи. Може би това се дължи на факта, че по някакъв начин сме познати в този град и че имаме имаме професионални и бизнес отношения с хората, които представляват театралната общност. Те с голяма радост канят свои приятели англоговорящи. В Ню Йорк публиката ще бъде минимум 50 на 50 – наши сънародници и американци с отношение към театъра.

Преди всичко искам да подчертая, че не отиваме в Америка, за да  умиляваме родната българска публика.

Отиваме да покажем една различна гледна точка на темата за отношенията в двойка. Опитахме се много критично и честно да сложим на масата проблемите в едно партньорство – в случая са брат и сестра, могат да бъдат и син-баща, майка-дъщеря и т.н..  Подходихме към тях честно и безкомпромисно, говорим за неизричани, непомислени, премълчавани неща.  За неща, за които обикновено не се говори, тъй като хората обичат да замитат боклука под килима и да се правят, че боклук няма.

 
 

Samsung Galaxy S8 за селфи маниаци

| от chronicle.bg |

Вероятно знаете, особено ако сте селфи маниаци, че Samsung A серия има подобрена предна камера, а сега слуховете твърдят, че Samsung планира да продължи да подобрява селфи камерата в някои свои модели.

Следващата голяма премиера, която предстои на компанията, е на флагмана Galaxy S8 и се говори, че предната камера ще има по-добър автофокус и модул за разпознаване на зениците.

Samsung ще аутсорсне дейността по подобряване на предната камера, възлагайки изработката й на външна компания, чието име все още не е известно.

 
 

Топ ролите на Кевин Костнър

| от chronicle.bg |

Знаете много добре кой е Кевин Костнър. Носител на „Сезар“, „Еми“, „Оскар“ и „Златен глобус“, номиниран е за по две награди „Сатурн“ и „Сателит“ и три награди на „БАФТА“.

Едно от най-големите имена в Холивуд, Костнър е познат по целия свят с участията си в легедарни филми като „Танцуващият с вълци“, „Недосегаемите“, „Воден свят“ и още.

Днес Костнър навършва 62 години (една чудесна актьорска възраст) и по случай този светъл холивудски празник, ви черпим в галерия с най-добрите му роли. Според нас. Чувствайте се свободни да ни нахулите, ако сме забравили някоя или да допълните в коментари вашите любими роли на този кино гигант.