Съвременна българска литература?!

| от | |

books-text

Радостина Иванова

Сдобих се с тази книга от томбола на верига книжарници във Фейсбук. Когато ми се обадиха, че съм печеливша, първоначално се зарадвах, защото рядко участвам в каквито и да било игри, а още по-рядко съм печелила каквото и да било от тях. Да си призная честно, като разбрах коя книга ще получа, казах си – „от целия списък тази бих поставила на последно място в желанията си, но… такъв ми бил късметът”. Дори се замислих дали изобщо да ходя до книжарницата да си я взема. Защото: 1. Името на автора нищо повече не ми говореше от факта, че е българин, а аз не съм във възторг от последните си срещи с произведения от така наречената нова българска литература. 2. В заглавието имаше 1 дума и 1 словосъчетание, които силно ме притесниха – „тиква”, която напоследък се асоциира с политическия живот у нас и определено не е в сферата на интересите ми, и „ботаника на чувствата”, което пък ми звучи прекалено аграрно, прекалено сантиментално и още Бог знае какво.

Обаче… все пак си казах, че щом книгата е решила да дойде при мен по този необичаен начин, значи заслужава да й обърна поне минимално внимание, като я зачета, пък после да реша какво да я правя. И така – отидох, взех я, обърнах я да прочета нещо за нея или за автора на задната корица и открих там цитат /„…любовта е цвете от семейство Сложноцветни.”/, който едва не ме отказа от доброто ми намерение поне да прочета 1 разказ, за да си съставя мотивирано мнение. Защото след такъв цитат, избран като най-знаковото от цялата книга /или поне така би трябвало да бъде, за да привлече читателското внимание/, определено човек ще си помисли: „Ето това е поредната емоционална „боза”, само дето е писана от мъж, а и е в проза!”

На принципа на обратната реклама реших да прочета и предговора на автора, но той само затвърди предубеждението ми, че книгата напразно е похабила хартията, върху която е отпечатана. И все пак – вечно любопитният читател в мен каза, че, дори и това да е така, мога да изгубя време колкото за 1 късо кафе на крак /самият автор казва на читателя: „… спестих времето ти, за да получа вниманието ти”/, за да прочета двете страници, на които се побира първият разказ, озаглавен „Временно”. На тази идея ме наведе и колегиалното чувство – понеже в книгата нищо не пише за автора /Александър Урумов/, а аз обичам да знам кого чета, пoтърсих в Интернет и открих, че, освен всичко друго, е и журналист. И така – понеже първият разказ показа стегнат афористичен стил и ненатрапчива ирония, неусетно е прехвърлих на втория, който също „ме хвана за гърлото” с точното като в очерк описание на абсурдната действителност, в която живеем /„В нашата страна всички било временно, само надеждата си оставала постоянна.”/ – всеки върши това, което не умее, на човек в беда се помага само, за да се успокои гузната съвест, живеем в „лудница”, а я възприемаме като нещо нормално и т.н. Всичко това би звучало ужасно черногледо, ако я нямаше „усмивката”, която дистанцира автора от обикновения мизантроп и критикар.

Някои от разказите му са направо осъвременени варианти на приказки и притчи – например „Звяр” веднага буди алюзии за „Красавицата и звярът”, където само детската невинност и наивност подчиняват неконтролируемата сила и опитомяват злото. Същият този разказ, обаче, би могъл да се прочете и от актуалната, много по-прозаична гледна точка „за кучетата и хората”, по повод на която медиите непрекъснато оповестяват за пострадали от нападения на домашни или улични кучета хора и животни. Ето тук си личи, че авторът е журналист в смисъла на сентенцията на Роман Полански, че „журналистът е писател, чиято фантазия е ограничена от реалността”. Т.е. – най-вероятно за написването на този, както и на доста други разкази в сборника, Урумов се е „вдъхновил” от някой репортаж по телевизията, само че е пресял информацията от злободневните й факти и я е „облагородил” с философски подтекст.

Друга такава жестока и реална тема на цял цикъл разкази е бедността в най-крайната й форма – „Невидим”, „Пет лева”, „Гладни очи”. За тази разкази най-вероятно авторът е писал в предговора на книгата си, че са „къси като паметта на обществото”. Те са силни и черни почти като „Малката кибритопродавачка”, някои от тях са притеснителни, други предизвикват съжаление, а трети – направо гняв. Определено по-голямата част от творбите са посветени на тази част от живота, която обикновено остава в сянка, защото просто не обичаме да се вглеждаме в нея. Безнадеждност, самота, озлобление – това са емоциите, които лъхат от съдбите на героите на Урумов. Съвременният вариант на „Пази, Боже, сляпо да прогледа”, е превърнат в „мутренска тематика” /„Сандо”/. Също толкова „по нашенски” народопсихологично звучи разказът „И аз така мислех”, в който най-просто и откровено е казано, че „то без помощ не може”, съвсем противно на западния модел на издигането в социалната йерархия само на достойните и заслужаващи признание хора. Към тази поредица горчиво-изобличителни фрагменти бих прибавила и разказа „Нетърпимо”, където е описан друг типичен за времето „преди Промяната” феномен – „оползотворяването” на общата собственост в личното стопанство, което днес наричаме „кражба”. Дори вече почти неактуалната тема за политическите репресии в името на „светлото бъдеще” е погледната през съдбата на един събуждащ симпатиите на читателя герой в „Костенурки”. Не е подмината и откровената дисекция на отчуждението между родители и деца /„Веселяци”/, която поражда толкова неразбираеми на пръв поглед проблеми.

Всъщност, в сборника буквално има всичко, което бихме намерили на страниците на един днешен вестник – дори теми от страницата с вицовете, като тази за радостта на зетя от заминаването на тъщата /„Какъв ден”/, а също и от тази с криминалната хроника – за потресаващата агресия и безчовечност, които срещаме все по-често /„Помощ”/. От всичко казано до тук най-вероятно ви е станало ясно, че това определено не е четивото, което „ще ви зареди положително за предстоящия работен ден”, но пък има разкази /например „Братя”/, в които проблясва надеждата, че не всичко е загубено.

С две думи – можете да четете „Тиква” в градския транспорт само, ако не се страхувате да пропуснете спирката си, а също и, че околните ще ви вземат за луд, като съзрат сълзи в очите ви /след като сте прочели „Джулая морнинг”/ или ви чуят сам да си подхвърляте гневна реплика /когато приключите с „Неизвестен извършител”/!

 
 

За писателите в киното

| от Дилян Ценов |

  Коя е основата на всеки филм? Историята.

Сценарият се появява първо, след което бива взет от режисьора, който създава крайния продукт, за да събере зрителите пред екрана. И дори най-красивата продукция би се провалила, ако в нея не е заложена оригинална история и герои – тези две неща придават плътността. Без тях киното би било безсмислено занимание, хвърляне на пари(много при това) на вятъра.

За това се грижат пишещите хора –поети, писатели, сценаристи. Те възпламеняват началната искра, от която, ако условията са благоприятни, тръгва големият пожар. Но често става така, че именно хората, които създават историята,  стават отправна точка за създаването на нови сценарии. Образът на пишещия човек често е благоприятна почва за създаването на добра история.

Киното познава немалко филми, в чиято основа стоят писатели и резултатът в повечето случаи е добър. Защото винаги може да се роди добър продукт, когато героят е интересен и с богата биография. А писателите, нека не се лъжем, са хора, които имат и двете.

В нашата галерия ви предлагаме подбор на едни от най-добрите филми за писатели, поети, сценаристи и изобщо хора, които се занимават с писане.

 
 

Ангелът от Манчестър – жената, оказала помощ на 50 деца от Манчестър

| от chronicle.bg |

След ужасяващата експлозия в Манчестър Арена в края на концерт на Ариана Гранде по улиците се изливат десетки паникьосани деца. Една жена, която чува взрива от близката гара Виктория, веднага се втурва да помогне. Тя събира колкото деца може на едно място, за да е по-лесно за родителите им да ги приберат.

48-годишната Пола Робинсън успява да събере около себе си 50-ина от децата, които са били на концерта, и да ги заведе в близкия хотел Холидей Ин. Там дава на децата топли напитки и се старае да ги успокои.  Тя публикува серия от постове във Facebook, с които да насочи близките на децата към мястото, включително – публикувайки телефонния си номер, за да могат да й се обадят за повече информация.

След експлозията, при която 22 деца загинаха, а над 50 бяха ранени, много родители са се опитвали да се свържат с децата си на концерта. Именно на част от тях Пола Робинсън успява да помогне. Заради нейната самоотверженост, медиите започват да я наричат „Ангелът от Манчестър“. Самата тя казва, че не е направила нищо героично.

Казва, че е публикувала информацията и телефона си във Facebook, защото всички проверяват социалната мрежа и това е бил за нея начинът да бъде от помощ. Тя самата е майка и баба и страда за живота за убитите деца.

Заради случилото се Ариана Гранде отложи останалата част от европейското си турне, казвайки в Twitter, че е съсипана.

Отговорност за терористичната атака пое „Ислямска държава“.

 
 

Детайли за погребението на Крис Корнел

| от chronicle.bg |

Крис Корнел почина на 17 май. Той беше само на 52 години.

В петък, 26 май, той ще бъде положен в Hollywood Forever Cemetery.

Полицията определи смъртта на Корнел като самоубийство, а сдемейството му твърди, че лекарствата, които е взимал, може да са допринесли за него.

Те казаха, че „ако Крис е отнел живота си, не е знаел какво прави. Лекарства или други субстанции може да са повлияли на решението му“. Добавят също, че „без резултатите от токсикологичния тест, не можем да знаем какво се е случило с Крис – и дали субстанции са играли някакви роля“. След това те подчертаха, че лекарството Ативан, което вокалът на Soundgarden и Audioslave е взимал за безпокойство, може да предизвика „параноични или суицидни мисли, фъфлене и нарушени когнитивни способности“.

Появиха се множество трибюти от музикалния свят след трагичната новина. В това число и поема от Том Морело – китарист на Rage Against The Machine и колега на Корнел в Audioslave, която ще ви покажем в оригинален вид

You’re a prince, you’re a snare, you’re a shadow
You’re twilight and star burn and shade
You’re a sage, you’re a wound shared, you’re masked
You’re a pillar of smoke, you’re a platinum heart
You’re a brush fire, you’re caged, you’re free
Your vision pierces, you do not see
You are pieces strewn on the hillside
You’re open armed, you’re armed, you’re true
You’re a revealer of visions, you’re the passenger, you’re a never fading scar
You’re twilight and star burn and shade
You’re the secret veiled, you’re the secret revealed, you’re surrounded no more
You’re not there, now you’re always here
You’re a handsome groom, a loving father, a haunted stairwell
You’re the clear bell ringing, the mountains echo your song
Maybe no one has ever known you
You are twilight and star burn and shade

 
 

5 актриси, за които сте забравили, че са участвали в „Prison Break“

| от chronicle.bg |

Покрай новите епизоди на „Prison Break“ си припомнихме и старите, няма как. Въпреки че сериалът става за гледане и в сегашния си вид, не можем да забравим носталгията от първите три сезона.

Ако и вие сте фенове на Майкъл Скофийлд и компания, разгледайте галерията, в която сме включили някои актриси, които участваха в „Prison Break“ още преди да придобият сегашната си известност.