Съвременна българска литература?!

| от | |

books-text

Радостина Иванова

Сдобих се с тази книга от томбола на верига книжарници във Фейсбук. Когато ми се обадиха, че съм печеливша, първоначално се зарадвах, защото рядко участвам в каквито и да било игри, а още по-рядко съм печелила каквото и да било от тях. Да си призная честно, като разбрах коя книга ще получа, казах си – „от целия списък тази бих поставила на последно място в желанията си, но… такъв ми бил късметът”. Дори се замислих дали изобщо да ходя до книжарницата да си я взема. Защото: 1. Името на автора нищо повече не ми говореше от факта, че е българин, а аз не съм във възторг от последните си срещи с произведения от така наречената нова българска литература. 2. В заглавието имаше 1 дума и 1 словосъчетание, които силно ме притесниха – „тиква”, която напоследък се асоциира с политическия живот у нас и определено не е в сферата на интересите ми, и „ботаника на чувствата”, което пък ми звучи прекалено аграрно, прекалено сантиментално и още Бог знае какво.

Обаче… все пак си казах, че щом книгата е решила да дойде при мен по този необичаен начин, значи заслужава да й обърна поне минимално внимание, като я зачета, пък после да реша какво да я правя. И така – отидох, взех я, обърнах я да прочета нещо за нея или за автора на задната корица и открих там цитат /„…любовта е цвете от семейство Сложноцветни.”/, който едва не ме отказа от доброто ми намерение поне да прочета 1 разказ, за да си съставя мотивирано мнение. Защото след такъв цитат, избран като най-знаковото от цялата книга /или поне така би трябвало да бъде, за да привлече читателското внимание/, определено човек ще си помисли: „Ето това е поредната емоционална „боза”, само дето е писана от мъж, а и е в проза!”

На принципа на обратната реклама реших да прочета и предговора на автора, но той само затвърди предубеждението ми, че книгата напразно е похабила хартията, върху която е отпечатана. И все пак – вечно любопитният читател в мен каза, че, дори и това да е така, мога да изгубя време колкото за 1 късо кафе на крак /самият автор казва на читателя: „… спестих времето ти, за да получа вниманието ти”/, за да прочета двете страници, на които се побира първият разказ, озаглавен „Временно”. На тази идея ме наведе и колегиалното чувство – понеже в книгата нищо не пише за автора /Александър Урумов/, а аз обичам да знам кого чета, пoтърсих в Интернет и открих, че, освен всичко друго, е и журналист. И така – понеже първият разказ показа стегнат афористичен стил и ненатрапчива ирония, неусетно е прехвърлих на втория, който също „ме хвана за гърлото” с точното като в очерк описание на абсурдната действителност, в която живеем /„В нашата страна всички било временно, само надеждата си оставала постоянна.”/ – всеки върши това, което не умее, на човек в беда се помага само, за да се успокои гузната съвест, живеем в „лудница”, а я възприемаме като нещо нормално и т.н. Всичко това би звучало ужасно черногледо, ако я нямаше „усмивката”, която дистанцира автора от обикновения мизантроп и критикар.

Някои от разказите му са направо осъвременени варианти на приказки и притчи – например „Звяр” веднага буди алюзии за „Красавицата и звярът”, където само детската невинност и наивност подчиняват неконтролируемата сила и опитомяват злото. Същият този разказ, обаче, би могъл да се прочете и от актуалната, много по-прозаична гледна точка „за кучетата и хората”, по повод на която медиите непрекъснато оповестяват за пострадали от нападения на домашни или улични кучета хора и животни. Ето тук си личи, че авторът е журналист в смисъла на сентенцията на Роман Полански, че „журналистът е писател, чиято фантазия е ограничена от реалността”. Т.е. – най-вероятно за написването на този, както и на доста други разкази в сборника, Урумов се е „вдъхновил” от някой репортаж по телевизията, само че е пресял информацията от злободневните й факти и я е „облагородил” с философски подтекст.

Друга такава жестока и реална тема на цял цикъл разкази е бедността в най-крайната й форма – „Невидим”, „Пет лева”, „Гладни очи”. За тази разкази най-вероятно авторът е писал в предговора на книгата си, че са „къси като паметта на обществото”. Те са силни и черни почти като „Малката кибритопродавачка”, някои от тях са притеснителни, други предизвикват съжаление, а трети – направо гняв. Определено по-голямата част от творбите са посветени на тази част от живота, която обикновено остава в сянка, защото просто не обичаме да се вглеждаме в нея. Безнадеждност, самота, озлобление – това са емоциите, които лъхат от съдбите на героите на Урумов. Съвременният вариант на „Пази, Боже, сляпо да прогледа”, е превърнат в „мутренска тематика” /„Сандо”/. Също толкова „по нашенски” народопсихологично звучи разказът „И аз така мислех”, в който най-просто и откровено е казано, че „то без помощ не може”, съвсем противно на западния модел на издигането в социалната йерархия само на достойните и заслужаващи признание хора. Към тази поредица горчиво-изобличителни фрагменти бих прибавила и разказа „Нетърпимо”, където е описан друг типичен за времето „преди Промяната” феномен – „оползотворяването” на общата собственост в личното стопанство, което днес наричаме „кражба”. Дори вече почти неактуалната тема за политическите репресии в името на „светлото бъдеще” е погледната през съдбата на един събуждащ симпатиите на читателя герой в „Костенурки”. Не е подмината и откровената дисекция на отчуждението между родители и деца /„Веселяци”/, която поражда толкова неразбираеми на пръв поглед проблеми.

Всъщност, в сборника буквално има всичко, което бихме намерили на страниците на един днешен вестник – дори теми от страницата с вицовете, като тази за радостта на зетя от заминаването на тъщата /„Какъв ден”/, а също и от тази с криминалната хроника – за потресаващата агресия и безчовечност, които срещаме все по-често /„Помощ”/. От всичко казано до тук най-вероятно ви е станало ясно, че това определено не е четивото, което „ще ви зареди положително за предстоящия работен ден”, но пък има разкази /например „Братя”/, в които проблясва надеждата, че не всичко е загубено.

С две думи – можете да четете „Тиква” в градския транспорт само, ако не се страхувате да пропуснете спирката си, а също и, че околните ще ви вземат за луд, като съзрат сълзи в очите ви /след като сте прочели „Джулая морнинг”/ или ви чуят сам да си подхвърляте гневна реплика /когато приключите с „Неизвестен извършител”/!

 
 

Боб Дилън тръгва на турне през пролетта

| от chronicle.bg |

Музикантът Боб Дилън няма да присъства на церемония по връчване на Нобеловите награди, която се състои днес в Стоххолм. Той обаче ще се завърне в Европа през 2017-а година за турне.

Музикантът ще посети Великобритания заедно с групата си през пролетта на следващата година. Шестневното му турне през май ще започне в Кардиф и ще продължи в Борнемут, Нотингам, Глазгоу, Ливърпул и Лондон.

Дилън издаде 27-ия си албум „Fallen Angels“ през май тази година.  Публикувани бяха също книгата му „Утъпканата пътека“ и книга с негови текстове на песни, озаглавена „Текстове на песни: 1961 – 2012″.

 
 

Детският хор на БНР с концерт в Европарламента

| от chronicle.bg, по bnr.bg |

С концерта на Детския радиохор в Европейския парламент в Брюксел започна десетдневното коледно турне в Белгия. Събитието е силно начало на културния обмен преди българското председателство на Европейския съюз през 2018 година.

Секретарят на Федерацията на европейските хорове и член на Световния хоров съвет, Жан-Пиер ван Авермат, поздрави изпълнителите и гостите.

Световноизвестните певци от Детския радиохор на БНР откриха програмата си с Химна на обединена Европа – „Ода на радостта“ от Л. Бетовен. В концерта им прозвучаха църковнославянски песнопения, фолклорни и коледарски песни и емблематични произведения от българската хорова класика като „Хубава си, Татковино“ на Ем. Манолов, „Родино мила“ на Б. Тричков и чудесната обработка на Н. Кауфман на „Хубава си, моя горо“.

По време на турнето малките певци ще гастролират в 9 града, ще се срещнат с българската общност в Белгия и ще изнесат концерт заедно с децата от Българското училище в Брюксел.

 
 

София Вергара – съдена от ембрионите си

| от chronicle.bg |

Звездата от „Модерно семейство“ София Вергара е съдена от…два замразени ембриона, които е заплодила заедно с бившия си партньор. 

Зародишите, наречени Ема и Исабела, са вписани в документите по съдебното дело.

Вергара се раздели с Ник Лоб през 2014 година, след като той вече веднъж се опита безуспешно да я съди за попечителството над ембрионите. Според новото дело обаче самите ембриони са били лишени от наследството, което им се полага според тръста, основан на тяхно име, защото Вергара отказва да им позволи да се развият и да бъдат родени, както първоначално е предвидено. Тръстът е създаден за тях в Луизиана, въпреки че ембрионите се намират в Калифорния. Лузиана е „пролайф“ щат и според законите му оплодена яйцеклетка е виждана като „юридическо лице“. В документите по делото фигурират имената на оплодените яйцеклетки, но не и на самия Лоб. Делото иска попечителството на зародишите да бъде дадено на Ник Лоб, който да им осигури раждане и живот.

София Вергара и Лоб преминаха пред инвитро процедура през 2013 година. Договорът, подписан от двамата тогава, постановява, че никой от тях не може да прави каквото и да е с ембрионите без съгласието на другия.

Адвокатите на Вергара подчертават, че тук дори не става дума за ембриони, а за оплодени яйцеклетки и единствената причина да бъде заведено делото е, за да намери как Ник Лоб да свързва името си с това на Вергара.

 
 

Заслужават ли студентите да празнуват на 8 декември?

| от |

Осми декември е – денят, в който всеки уважаващ себе си студент празнува факта, че тройката по история/литература/химия му е осигурила 4 години празници.  

Заслужават ли обаче студентите да имат свой празник? Свети Георги уби цяла ламя, за да заслужи 6 май. Христос загина на кръста за своя. Е, студентите съчетават тези две геройства, като спят с ламята, пияни на талпа.

Все пак какво оправдава 8 декември? Всъщност няколко неща.

Били ли сте на лекция скоро? Имате ли представа какво безбожно изтезание е това! Вярно, студентите сами си избират специалностите, които са им интересни, но това далеч (много далеч) не означава, че материалът не се преподава с отегчение, монотонност, безразличие и неприязън. Допълнителна емоция влива моментът, в който самият ти знаеш, че материалът е стар и невалиден. Ти, който си дошъл да учиш.

Едновременно ти идва да питаш преподавателите как самите те са приложили тази информация и изпитваш срам да не изложиш някого. Един въпрос сега. Този въпрос за образователната система е дъвкан хиляди пъти, нали.? Бихте ли седели 2 часа да ме слушате да ви го говоря? Не?. Добре дошли на лекция…

Младите се забавляват, голяма работа. Нека празнуваме и ние, че те все още нямат практиката да усещат колко са пияни и мъдростта да видят колко нелепо се държат. Това всъщност е хубаво и кажи-речи безболезнено. Оставете ги да слушат гадна музика, да счупят нещо, да безобразничат. Сладко е. Оставете ги да не могат да пишат правилно. Като им дойде до главата, ще се научат. Един ден ще одъртеят емоционално и ще се кротнат. След това ще одъртеят и физически и ще започнат да хулят следващата „днешна младеж“.

Осми декември не е кой знае какво. Осми декември – когато четвъртък не е достатъчен повод за пиене.