Русе

| от |

Автор: Анди Андерсън за секцията посветена на 100 Years UK in BG в блога на британското посолство в София : http://blogs.fco.gov.uk/100yearsukinbg/bg

 

След  разказа на Саймън Фийк за поредицата #100UKBG  днес продължаваме с  разказа на Анди Андерсън.

 

Анди Андерсън пристига в Русе през 1998 г., за да започне работа като технически директор на проекта „Красива България”, по който се реставрират стотици паметници на културата и исторически сгради в България. Днес, 16 години по-късно, Анди все още живее в Русе и пише книга за британската общност в региона в миналото.

 

„След като проектът започна, наехме персонал, създадохме офис, опознах колегите си и почувствах очарованието на малките български градове, където всеки познава всеки. Стана ясно, че местните хора са много гостоприемни и топли. Бизнес срещите често се сливаха в дълги обеди и вечери.” – Анди Андерсън

Andy-Anderson_Carpets-500x379

Когато седнах да пиша тази история, есенното слънце навън ми напомни за първото ми идване в България през 1996 г. – на обиколка с колело от Лондон до Истанбул за набиране на средства за благотворителност. Маршрутът включваше България, въпреки че по онова не знаех нищо за страната. Пристигнахме в югоизточна Румъния в един прекрасен слънчев септемврийски ден. Преминахме река Дунав на ферибот до Силистра (първият български град, в който стъпих), където останах изненадан от надписите на кирилица. В онзи момент не можех и да сънувам, че година и половина по-късно ще открия офиса на „Красива България” в същия град и ще избираме кои исторически сгради да реновираме.

Освен изненадата от азбуката, общото ми впечатление беше за зашеметяващи гори, природа, липса на автомобили, както и селски пътища, идеални за колоездене. Българският пейзаж бе добре дошла смяна от Дунавската равнина, която се простираше от двете страни на пътя през последните няколко дни. Дърветата определено изглеждаха все по-южноевропейски, както и скалите и скалните образувания оформяха по-диви и по-драматични пейзажи, отколкото онези, с които бяхме свикнали дотогава. Беше идеално време за колоездене и българското септемврийско лято бе много по-хубаво, отколкото английското, което бяхме оставили в Лондон преди два месеца. Спомням си дни на празненства във Варна с хайвер и руско шампанско, и атмосфера с по-източен привкус.

Последните няколко дни от пътуването ни през България бяха по Черноморието, до малкия граничен град Малко Търново, след което влезнахме в Турция. Не се върнах в България докато в един мразовит февруарски ден през 1998 г. в Лондон не ми се обадиха доброволци на ООН със спешна молба да замина за България след две седмици и да се присъединя към проект за обновяване на исторически сгради. Не по-малко важно беше и проектът да създаде заетост, както и преквалификация за безработни хора от региона и да им даде възможност да участват в реставрацията на града.

Първоначално проектът щеше да обхване пет големи български града (София, Варна, Пловдив, Велико Търново и Русе) и аз трябваше да управлявам офиса в Русе. Приятните спомени от карането на колело в България се превърнаха в сериозна причина да приема предложението. Още повече, на моя съколоездач и приятел от университета Стефан Ламберт му предложиха същата работа, но във Велико Търново.

Целият процес на опаковане и подготовка беше забързан, но и много вълнуващ, не само, защото щях да бъда част от проект за възстановяване на исторически сгради, но и да съм ангажиран със социалната му страна. След въвеждаща седмица в София, в едно сиво и мъгливо съботно утро, през мрачни и заснежени полета, се отправих за Русе. Докато се спускахме от високата част на хълма, погледнах надолу към града и видях море от социалистически блокове, забулени в сива, студена мъгла. Трябва да призная, че леко се натъжих от идеята, че ще живея там през следващата година. Сега, когато съм тук вече 16 години, разбирам, че това е урок, че първите впечатления не винаги са верни.

След като проектът започна, наехме персонал, основахме офис, опознах колегите си и почувствах очарованието на малките български градове, където всеки познава всеки. Стана ясно, че местните хора са много гостоприемни и топли. Бизнес срещите често се сливаха в дълги обеди и вечери. Човешката връзка бе важна за изграждане на доверието и споделянето на една обща визия за обновяване на града. Техническите и управленските умения бяха много добри. За да може проектът да потръгне, хората работиха извънредни часове всеки ден. (Пламен, Велизара, Таня, Живка, Ангел и Явор остават приятели и до днес). След няколко месеца се появи и първото скеле на историческия музей в града и доскоро безработни хора помагаха да се обнови прекрасната му фасада от XIX век.

В ранните месеци на 1998 г. аз бях единственият британец, живеещ в Русе (за разлика от сега). Имам много истории от онези ранни дни, но една се откроява – когато за първи път попаднах на гробовете на двама британски войници в двора на църква от XVI век в центъра на града (тази сграда беше включена в плановете за възстановяване). Собственото ми невежество в областта на историята провокира учудване защо двама кралски инженери ще бъдат погребани в църква в малък град в Северна България. Една от надгробните плочи гласеше на английски:

„Тук почива лейтенант Уилиям Мейнал, кралски инженер от Мейнал-Ланглей, Дербишир, който, докато е в служебен отпуск от полка си в Индия, е бил убит, водейки отряд от храбри турски войници срещу по-голяма руската войска, в битката за Гюргево на 9 юли 1854 г., 29 годишен”.

Именно тази надгробна плоча ме накара да започна дългото пътешествие в исторически изследвания на британската общност в Русчук и ролята, и отношението ѝ към други общности в миналото (български, турски и други европейски сили). Надгробната плоча също така показа, че в миналото, британците са имали доста силно присъствие в тази част на света, макар че може би не е по познатия за бившата британска империя начин. Думите също загатваха за глобализиращия се свят – в един параграф бяха споменати Англия, Индия, Русия, Турция и Румъния. Още повече в миналото Русе не е било затънтено местенце, както понякога може би се смята.

Докато изследванията ми (които се опитвам да събера в книга, насърчен от британското посолство) напредваха, присъствието на британската общност стана все по-видимо. Всъщност през 1860-те години по тези земи е имало толкова много британски инженери и служители, които са работели по изграждането на първата железопътна линия от Русе (тогава Русчук) до Варна, че дори съставили отбор по крикет. Предполагам дори два отбора.

Двамата погребани тук офицери са били убити по време на първите изстрели на Кримската война през 1854 г. Турските (османски) крепостни градчета като Русе, Силистра и Видин дълго време са били асоциирани с британски военни съветници, особено за укрепления и инженерни умения.

По-късно разбрах, че в малка селска църква в Мейнал-Ланглей, Дербишир, се намира мемориален паметник на лейтенант Уилям Мейнъл, на който пише, че тленните му останки са в един далечен град, наречен Русчук. Това без съмнение е знак на уважение към хората от Русе, които въпреки последвалите Освободителна война, две световни войни и социалистическия период, са запазили и са се грижили за тези гробове.

Russe_Andy-Anderson-500x354

 
 

В багажа на самолетен пътник беше открит жив 9-килограмов омар

| от chronicle.bg, БТА |

Транспортните служби за сигурност съобщиха, че в багажа на пътник на международното летище в Бостън е бил открит жив 9-килограмов омар.

Животното било намерено при чекирането на куфарите на пътник на Терминал C. Това бил най-големият рак, открит някога в пътнически багаж.

По принцип транспортирането на омари не е забранено от летищните власти. Но това трябва да става в пластмасов контейнер, който да не се разлива.

Откритото животно в Бостън било поставено в хладилна чанта и „се държало прилично“ при преминаването си през устройствата за контрол на багажа. Снимката на намерения огромен омар беше пусната в социалните мрежи.

 
 

Най-добрите филми за наркотици

| от chronicle.bg |

Какво прави човек, когато иска да добави много екшън към филма си за малко пари? Добавя наркотици.

Днес е Международен ден за борба с употребата и нелегалния трафик на наркотици (ООН) и по този повод сме събрали в галерията ни 15 от най-добрите филми с, за и с участието на наркотиците.

Оказа се, че Холивуд е правил филми за всякакви наркотици – леки наркотици, тежки наркотици, както и за всички, които се занимават с наркотици – дилъри, трафиканти. Има от всичко!

Ще сметнем, че знаете разликата между канабис, марихуана и коз.

 
 

Типажите, които не искаш да срещаш в градския транспорт, но ти се налага

| от chronicle.bg |

Градският транспорт, особено в столицата, е място, на което можеш да видиш всичко. Ако имаш късмет – можеш да видиш политик, актьор или човека, по когото си падаш от няколко месеца. Ако нямаш късмет – някой може да маструбира на съседната седалка, без да подозираш, докато четеш задълбочено „Физика на тъгата“. И все пак градският транспорт в София се слави с това, че винаги може да се окажеш въвлечен в интересен разговор, искаш или не. Понякога може дори да те цитират в „Дочуто в София“. Има обаче характерни персонажи, които присъстват в много от пътуванията.

Бабата, която вярва в Идеята

„Всички знаем, че преди ’89-а си беше най-добре. Нямаше ги тия неща – смартфони, глупости. Всеки си гледаше работата, а не си показваше голотиите!“ Всичко това с патос и зъл поглед към девойката със заголено пъпче, която тъкмо й е освободила място да седне. Няма значение дали някой я слуша, гледа или й обръща внимание по друг начин, тя винаги е там и държи да се знае. И да се знае, че идеята не е забравена.

Дядото антикомунист

Разбираш кога се е качил на секундата. Сяда на прясно освободено място с псувня срещу „братята руси“ на уста, разказвайки на всички пътуващи наоколо как по-добре в комунизма е било само за празноглавците, дето не загряват колко назад сме се върнали заради тия „комунияги“. Шегува се с бурния напредък в строителството на метрото от 60-те години до днес. После, показвайки електронния си часовник, напомня колко дълго се е чакало за радио и за кола преди 89-а. Всъщност може да си остане само с първата реплика на уста, но ако установите зрителен контакт, няма как да не чуете останалата част от историята.

Вярващият тип

„Вярвате ли в Бог? Знаете ли как звучи гласът на Бог?“. В добрия случай само вие ще изслушате лекцията и ще се изместите бавно и тактично към вратата, преди да разберете повече, отколкото искате да знаете за Сътворението. В лошия – ще е придружил лекцията си от портативен високоговорител, така че целият автобус да знае (true story).

Пияният господин

Около него се носи характерен аромат, който подсказва, че там, където е ходил, се сервира и мезе. Той обича да заговаря мъже и жени. Най-често жени. Най-често толкова млади, че не би погледнал към тях трезвен, без да се засрами. Но сега държи да протече комуникация от по-личен характер, която да започва с реплика от типа на: „Шшшшш… ти с тия… ти…сигурно…ааа!“ Всичко това – при огромното нежелание от страна на събеседничката да участва в разговора.

Емигрантът, който знае всичко

Той е емигрант, който живее в Испания/Англия/Италия, затова всичко в София му се струва селско и провинциално, макар и самият той да идва от село край Враца, в което са преминали ¾ от живота му, а това си личи и по хавайската риза от 90-те на гърба му. Няма значение дали мие чинии в Испания, или работи по строежите, важно е да ти разкаже колко по-добре е там и колко по-тъпо е в България. В добрия случай – пътувате само една спирка. В лошия – качил се е от „Люлин“ и планира да слезе на Летището, а вие отивате към „Младост“ със същото влакче.

Готиният тийнейджър

„Бате, тоя тука, бате, все едно виж го как ме гледа, бате, абе братле, направо…“. Готиният тийнейджър ще застане съвсем близо до ухото ви, за да разкаже по смартфона чрез хендсфри на свой приятел/съученик как смърди в метрото/автобуса/трамвая и как, бате, тоя чичо/леля, дето е застанал/а точно до него, е… И тук разбирате за себе си тонове неочаквана информация, сякаш всъщност не сте там, а в друга вселена.

 
 

„Безбог“, „Слава“ и „Спомен за страха“ са номинирани за най-добър игрален филм

| от chronicle.bg, по БТА |

„Безбог“ на Ралица Петрова, „Слава“ на Кристина Грозева и Петър Вълчанов и „Спомен за страха“ на Иван Павлов са номинирани за най-добър пълнометражен игрален филм от Българската филмова академия – 2017. Трите продукции имат и номинации за режисура. Наградите ще бъдат връчени тази вечер от 19.00 ч. в Театър „Българска армия“, научи БТА от Съюза на българските филмови дейци.

За отличията за главни роли конкуренцията при актрисите е между Ирена Иванова – „Безбог“, Маргита Гошева – „Слава“, и Рая Пеева – „Пеещите обувки“ на Радослав Спасов, а при актьорите – между Ивайло Христов – „Спомен за страха“, Стефан Денолюбов – „Слава“, и Димитър Николов – „Христо“ на Григор Лефтеров и Тодор Мацанов.

Наградите за поддържащите роли си оспорват актрисите Йорданка Стефанова – „Спомен за страха“, Пламена Гетова – „Летовници“ на Ивайло Пенчев, и Радена Вълканова – „Маймуна“ на Димитър Коцев – Шошо, и актьорите Димитър Крумов – „Христо“, Ованес Торосян – „Спомен за страха“, Филип Аврамов – „Летовници“.

Номинираните късометражни игрални филми са „Дрехи“ на Веселин Бойдев, „Куче“ на Владимир Петев и „На червено“ на Тома Вашаров. В документалното кино надпреварата е между „Книжарят“ на Катрин Бернщайн и Асен Владимиров, „От Кремона до Кремона“ на Мария Аверина и „Пощальонът“ на Тонислав Христов, а в анимацията – между „Зоотроп“ на Сотир Гелев, „Как се скараха орисниците“ на Анна Харалампиева и „Пътуваща страна“ на Весела Данчева и Иван Богданов.
Най-добрият дебютен филм ще бъде избран между игралните „Безбог“ и „Христо“ и документалния „Пустиняци“ на Цветан Драгнев.

Ще бъдат връчен и награди за сценарий, филмова музика, операторско майсторство, сценография, костюми, монтаж, звукорежисьор, филмова теория и критика.