Рим, Джузепе и Кармела

| от | |

Иван Петрински

Обожавам този град, а толкова рядко ми се случва да го посетя. Тази смесица от древности и ултрамодерност, аромата на жасмин, та дори и прострените гащи по балкончетата и фасадите току до самите порти на Ватикана.

Както всеки път и сега, пристигнах точно, когато беше започнала транспортна стачка, а трябваше за два дни да направя няколко срещи из целия град. Още на летището, бакшишите бяха вдигнали тарифата на 60 евро до центъра, въпреки табелите с фиксирана цена от 40 евро. Оказах на няколко мърляча и чух 100 пъти зад гърба си „Ваф ан кульо”! Накрая един се съгласи да ме вози на апарат до Термини, където имах среща. Откара ме и таксиметърът показваше 45 евро. Слязох на площадчето пред гарата и се обадих на колежката, която трябваше да ме посрещне. Каза ми 15 минути, които преляха в два часа висене заедно с куфара ми, а Термини не е най-приятното място за човек, с вид на турист да се мотае по здрачаване. Накрая Моника пристигна, уговорихме се за следващия ден и ме откара до хотела, който си бях запазил предварително. Вечерта имах уговорка с двама колеги, да излезем да хапнем и да поговорим по работа. Лежах пред телевизора, а по него течеше на живо някакъв концерт в подкрепа на Роберто Савиано.

Масимо и Алесандро дойдоха точно навреме. Качихме се в колата и потеглихме с обичайното бързане за „една уникална тратория, близо до централата на телевизия РАИ, където ядат всички известни римляни”. Двамата отпред спореха ожесточено, от къде е по-пряко да се мине, а Масимо потресен, карайки с около 100 по паветата се обърна назад към мен и ми каза:
– Иван, как може един „миланезо” да ме учи как да карам в Рим!?!?!
Траторията наистина беше уникална, а храната невероятно, по стари римски рецепти. От тогава избягвам да си поръчвам „букатини аматришиана”, защото си развалям оня божествен вкус.

Рано сутринта си бях поръчал „шатъл”. Седях във фоайето на хотелчето и си говорех е рецепциониста, човек поразително приличащ на Том Хейгън от „Кръстникът”, който се оказа смесица между белгиец, хърватин и италианец. Тогава от вратата влетя едно дребно човече със сиво сако и бяло поло, който беше копие на Джо Пеши. Джузепе се оказа моят шофьор. Качи ме в огромен Рейндж Ровър и потеглихме към Чампино, където имах среща по работа. Попитах го от къде е и се оказа че е неаполитанец, а като разбра че знам кой е Савиано се оживи и ме попита от къде знам за него 4и дали и в България сме чували името му. Казах му че съм гледал и филма и съм чел и книгата преди това. Човекът беше изненадан и от дума на дума, започна да ми разказва историята си. Джузепе искал много да има бензиностанция. Наследил хубаво парче земя близо до Салерно от родителите си, което било на главен път и на оживено място, а наоколо, в радус от 15-тина километра нямало нито една бензиностанция. Джузепе инвестирал каквото имал за разрешителни, проекти и т. н., като сметнал че общата му инвестиция ще отиде към 100 000 евро. Бил обмислил и вариьнта да вземе кредит. Отишъл с готовата документация в общината в Салерно и сложил папката пред отговорния служител. Онзи прегледал бумагите и му казал: „Кеньор, много добре, всичко е в изправност.” Джузепе попитал, това означава ли че вече може да започва строежа, на което му било отговорено, че принципно да, но трябва да получи одобрението на „Човека”. Ставало въпрос за еидн от босовете на местен клан на Камората. Дори и общината била безсилна, без блатословията на силния човек. От немай къде, нашият човек отишъл при камориста и му изложил плановете си. Онзи също с опитно око прегледал документацията и казал нещо от рода на „Браво момче, всичко е перфектно, справил си се страхотно.” Само че, Джузепе трябвало да плати 50 000 евро „мано” за благословията и след това можел да започне строежа. Е, разбира се, щяло да се налага, от време на време да върши и дребни услуги на клана, но това били „дреболии”.

Прибрал се Джузепе в къщи, седял цяла нощ държал главата си, а на масата му седяла чаша вино. Много добре разбирал, какво бъдеще го очаква с тези „съдружници”. Сутринта събрал семейството си и им заявил:
– Местим се в Рим!
Дошъл в столицата и с останалите си пари си купил този лъскав джип, за да вози такива важни господа като мене: „Нали правилно постъпих, сеньор Дотторе?” Казах му че е прав, разбира се и че идвам от страна, в която едва ли не всеки град е един малък Неапол. След почти един ден разкарване из Рим, Джузепе ме стовари на Фиомичино и ми остави визитката си, заявявайки че в негово лице съм спечелил брат.

Наредих се на половинкилометровата опашка на чека и зачаках нервно. Почти закъснявах за самолета си. Точно да дойде редът ми и някаква индонезийка си изпусна куфара поне 5 пъти последователно и накрая вътрешностите му се рапиляха наоколо. Вече псувах. На полицая наблизо, това не му хареса и ме привика за обстоен преглед. Десет минути се събувах, обувах, свалях и слагах върху себе си дрехите си. Накрая бесен тръгнах по коридора и се заоглеждах за тоалетна. Влязох в едно магазинче и попитах едната продавачка, къде има тоалетна. Тя ми каза че тутакси ще ме заведе и ме хвана за ръка. Тръгнахме по някакъв страничен коридор, а тя бърбореше непрекъснато. Казваше се Кармела, беше красива, чернокоса девойка и нямаше мустаци. И не пускаше ръката ми, докато не ме заведе до сами вратата на WC-то. Започнах да се притеснявам. Вече си мислех че ще влезе с мен.Е не го направи. Разделихме се, а аз и казах че съжалявам че не сме се запознали на пристигане.

Мислех си, колко харесвам този град с лудите му хора, докато самолетът набираше височина, а Везувио се стопяваше някъде в далечината на юг.

 
 

Референдумите – новата мода

| от |

В Трън с референдум се реши да няма добив на злато от мината „Злата“. След бай Тошо природата в Трън е с най-висок рейтинг – цели 93% гласували за нея. В Стара Загора пък 85% от гласувалите искат местността „Бедечка“ да се съхрани като парк. За жалост гласувалите са само 15% от всички с право на глас, така че референдумът е невалиден. Но е имало референдум!

Референдумите станаха като протестите – започват да се правят за щяло и нещяло. Така и трябва – щом държим на демокрацията, нека хората решават сами и си носят отговорността. Нека има референдуми за всичко! Или поне за жизнено важните неща.

Кога да има режим на нещо си

Когато няма да има вода една седмица, заради смяна на тръбите, защо просто не се направи един референдум кога да е тази седмица? И не става въпрос всички да гласуват с „Никога“ и да имаме топла вода вечно. Става въпрос, че половината хора на света в България са на море след месец и ще е много по-комфортно, ако изчакате малко. Тръбите са седели в земята 10 години. Дали ще седят още един месец или не – все тая.

Дали да има интервю с националния отбор след мач

И като цяло какво да се дава по телевизията. Нека хората си изберат от палитра с неща какво да гледат. След като никой не иска да слуша футболистите „пак да казват“ за енти и найсти път, нека се забрани със закон. Живеем в демокрация! Свободата на словото трябва да е право само за тези, които не говорят глупости. Дори можем да разширим тази логика – нека всяко предаване направи свой референдум за това кой да коментира. Но отново – нека избира от палитра с предложения. Защото народът на две магарета сено не може да раздели, а ако ги няма магаретата, това сено няма да знае какво да го прави.

Референдум за това кой да гласува

Някои хора не искат да гласуват. Други пък искат само определени хора да гласуват. Нека народът реши колко да решава народът! Всичко останало е дискриминация.

Референдум за нефинансови професионални бонуси

Вижте, ако заплатата ви е ниска и вършите безперспективна и изморително монотонна работа, може да сте кисели и вулгарни едновременно. Ако продавате ужасни, но и прекалено скъпи дрехи в магазин, където по цял ден никой не влиза и сте в добро настроение, или сте луд, или лицемерен. Нека с един референдум се решат нещата, на които тези хора да имат право. Например, да могат да си допушат цигарата преди да влязат след теб. Или да могат да си взимат пълния 1 час обедна почивка.

 
 

Кари Фишър е приела кокаин преди смъртта си

| от chronicle.bg, по БТА |

Докладът за аутопсията на Кари Фишър показва, че е имало кокаин в кръвоносната система на актрисата, когато й прилошало по време на самолетен полет миналата година, предаде Асошиейтед прес. Следователите обаче не могат да определят какво влияние са имали кокаинът и откритите в кръвоносната й система други наркотици за смъртта й.

В доклада се уточнява, че Фишър вероятно е приела кокаин три дни преди самолетния полет на 23 декември м.г., когато се почувствала зле. Тя умря 4 дни по-късно.

Открити са също следи от хероин и екстази, но не може да се определи кога Фишър е приела тези наркотици.
Заключенията са въз основа на токсикологични изследвания върху проби, взети, когато звездата от „Междузвездни войни“ била настанена в лосанджелиска болница.

Следователи наскоро оповестиха, че Кари Фишър е умряла от сънна апнея и комбинация от други фактори.

 
 

#BOOKCLUB: Наследството на Жан-Пол Сартр

| от chronice.bg |

На този ден през 1905 г. в Париж се ражда Жан-Пол Сартр. Френският писател, философ, есеист и драматург е сред знаковите фигури в литературата и политиката на ХХ век. Представител на екзистенциализма, с леви политически убеждения, защитник на най-онеправданата и бедна част от населението, той прекарва живота си в защитаване на нейните интереси. Затова и на погребението му през 1980 г. десетки хиляди души съпровождат ковчега по пътя към гробището в Монпарнас. Процесия, която се е повтаряла само веднъж преди – за Виктор Юго. Основна част от тези хора са младите, студентите, бедните – всичко онези, за които подкрепата му е била животоспасяваща.

Голяма част от творчеството му е посветено на свободата. Негова е теорията, че човек е „обречен да бъде свободен“. Но трябва да внимава, какво прави със свободата си – да знае, че нищо не е абсолютно и безкрайно. Когато е на 24 години, се запознава със Симон дьо Бовоар (друга знакова за Франция фигура) и двамата остават партньори до смъртта на Сартр. Връзката им е известна с това, че двамата не са се придържали към моногамията, а са си позволявали интимни отношения с много други партньори. Сартр и дьо Бовоар подкрепят марксистката идеология, опитват да водят социалистическа съпротива през Втората световна война и се занимават с издаването на вестници.

В края на живота си авторът казва, че едно от нещата, с които иска да бъде запомнен е книгата му „Погнусата“. През 1964 г. е награден с Нобелова награда, която отказва да приеме – според него писателят не трябва да се превръща в институция. Факт е обаче, че Сартр е повече от институция – той променя цяла една епоха и дава началото на следващата.

Предлагаме ви да погледнем към „Погнусата“ – неговата най-популярна книга. Творба-дневник за въртележката, в която всички попадаме рано или късно. За невъзможното бягство и границите, в които сме вкопчени. Но и за свободата в рамките на тези граници, която никак не е малка. Със значителна доза цинизъм.

Ето няколко знакови цитата от книгата: 

„Развълнуван съм, чувствам тялото си като измервателен уред в покой. Аз съм изживявал истински приключения. Никаква подробност не мога да си спомня, но съзирам непоклатимата верига от обстоятелства. Прекосявал съм морета, оставял съм зад себе си градове, плавал съм по реки или съм навлизал в гори, но всякога съм поемал към други градове. Обладавал съм жени, влизал съм в схватки с мъже и никога не съм могъл да се върна назад, както плочата не може да се върти в обратна посока. И докъде ме е довело всичко? До тази минута, до това канапе, до този светлинен мехур, в който жужи музика.“

„Исках миговете от живота ми да се следват и подреждат като мигове от живот, който си спомняш. Все едно да се мъчиш да уловиш времето за опашката.“

„Нищо не се е променило и все пак всичко съществува другояче. Не може да се опише; то напомня Погнусата и все пак е нейна противоположност — най-сетне ме е сполетяло приключение. Замислям се в какво се състои то и разбирам — в това, че аз съм аз и съм тук, че именно аз поря нощта. Щастлив съм като герой от роман.“

„Часовникът отмерва пет и половина. Ставам, студената риза се слепва о тялото ми. Излизам. Защо ли? Ами защото нямам причини да не го сторя. И да остана, и да се свра безмълвен в някой ъгъл, няма да забравя себе си. Ще бъда там, ще тегна върху пода. Съществувам.“

„Вече не ги слушам: дразнят ме. Ще спят заедно. Знаят си го. И всеки от двамата знае, че другият знае. Ала понеже са млади, неопорочени и благопристойни, понеже всеки от тях иска да запази себеуважението си и това на другия, понеже любовта е нещо велико и поетично и не бива да се осквернява, те по няколко пъти седмично ходят по вечеринки и гостилници да излагат на показ жалките си обредни и механични действия.“

„Притъмнява, лампи грейват в града. Божичко, колко естествен изглежда градът въпреки геометричните си форми и как вечерта сякаш го смазва! Оттук това е тъй… тъй очевидно; възможно ли е аз единствен да го съзирам? Нима другаде, навръх някой хълм, нова Касандра не гледа в нозете си град, потънал в глъбините на природата? Впрочем какво ме засяга? Какво бих могъл да й река?“

„Когато сега казвам аз, думата ми се струва някак куха. Тъй забравен съм, че вече ми е непосилно да имам ясна представа за себе си. Единственото останало реално у мен е съществуване, което съзнава, че съществува. Бавно и дълго се прозявам. Никой. За никого не съществува Антоан Рокантен. Забавно ми е. Та какво е Антоан Рокантен? Абстракция. Мержелее ми се смътен спомен от мен. Антоан Рокантен… И внезапно моят Аз избледнява и накрая угасва.“

„Тръгвам, чувствам се като в мъгла. Не смея да взема решение. Ако бях сигурен, че имам талант… Ала никога, съвсем никога не съм писал каквото и да било от този род, само исторически статии, и то криво-ляво. Книга. Роман. Ще има хора, които ще четат този роман и ще кажат: „Авторът е Антоан Рокантен, един такъв риж, дето се мъкнеше по кафенетата“, и за тях животът ми ще бъде като живота на негърката в моите представи — нещо скъпоценно и едва ли не приказно.“