Революцията, от която се нуждаем

| от |

Поли Тачева, Цюрих

Независимо къде съм ходила или ще ходя, никоя страна не може да измести България от сърцето ми! Колкото и да ни превъзхождат други нации, те нямат шанса да ги обикна така, както обичам своя изстрадал народ. Но споделям всички тези неща, за да вземем доброто, защото е за наша полза.

Aerial photo of Davos

 Като изключим факта, че България е Република, а Швейцария – Конфедерация (кантоните имат доста по-голяма автономност в сравнение с областите), в законите съществени различия нямаме. Що се отнася до мисленето, отношението и поведението у хората обаче, разликата е тотална – като от две различни вселени сме! Нямам претенциите да познавам швейцарските закони, колкото българските. Само споделям някои размисли от личния ми опит, основани на ситуации, на които съм свидетел и в които съм участник. Сравненията, които правя са с една единствена цел: използвам контраста като литературен метод за по-ярко представяне на действителността такава, каквато е. Нищо повече.

 Швейцарците работят усърдно, стриктно спазват законите, правилника за движение по пътищата и обществения ред, грижат се за чуждата и държавната собственост като за своя, почитат властта, уважават хората, включително и различните от тях, помагат на по-слабите, пазят природата като очите си, никой не очаква богатство да му бъде дадено даром (на един от Референдумите в страната попитали швейцарците, дали да намалят часовете на работната седмица и почти всички гласували с „не“), плащат си всички данъци и такси, на никой дори през ум не му минава да краде държавата си (тоест себе си), да работи без договор или да гради „сива икономика“, а за подкупи и дума не може да става; обслужването е на високо ниво, защото всеки дава най-доброто от себе си, каквото и да работи. Управляващите им са копие на обикновените швейцарци, което все пак… и при нас е така!

 Преди години, когато още нямах шофьорска книжка, се наложи да отидем до Банкя с приятели. Взехме кола от наш познат. На излизане от София ни спряха за проверка от Пътна полиция. Бяхме спокойни, защото си мислехме, че всичко е ОК, но се оказа, че преди два дни е изтекъл срокът на застраховката „Гражданска отговорност“. Това е сериозно нарушение. В нашия случай глобата трябваше да е 400 лева. Служителят даде да се разбере, че ако получи 20 лева, ще си „затвори очите“. Приятелката ми ме попита, как да постъпи. Никой от нас не е богат. Тази сума беше почти колкото заплатите ни. Казах й, че много добре знае, кое е правилно и че няма нужда да ме пита. Бавиха ни повече от час, но не дадохме подкуп. Изкушенията обаче, продължиха и след съставянето на акта. Появиха се „доброжелатели“ от средите на приятелите и познатите ни, които най-искрено желаеха да ни „помогнат“. Предложиха ни да ни направят застраховка със задна дата и други „вратички“, чрез които да избегнем плащането на акта, да го обжалваме и т. н. Отказахме всички предложения и платихме глобата на държавата. Как биха постъпили повечето българи? А ти?

 За случките и преживяванията ми по българските митници мога книга да напиша. Колко часове са ме „въртели на шиш“ митничари, само и само да им дам подкуп! Колко пъти съм била убеждавана от колеги, че нямали били избор, че „всички“ били давали „под масата“! Не! За повече от осем години на три вътрешни митници в страната, никога, дори един-единствен път не дадох подкуп и не почерпих митничар. За жалост, бях единственото изключение от всеобщото правило. Веднъж и жалба подадох и митничарите бяха наказани. Вдъхновени от постъпката ми, още две фирми подадоха жалби след това. Но само се опитайте да схванете за каква корупция става дума по митниците ни, данъчните служби, КАТ, общините, съдилищата и т. н. Да, искам виновните да бъдат наказани, но това не сме ли… всички ние? Приветствам контрола на политиците от страна на гражданите и ви съветвам да го започнете веднага от по-надолу и по-наблизо, а най-добре от себе си. Понеже онзи „малък“ българин, който дава 20 лева на катаджията (или повече на данъчния, митничаря или общинския съветник) е също толкова корумпиран, колкото и „политиците, окрали държавата“. И ако корупцията е станала неразделна част от народопсихологията и ежедневието ни, нашият проблем е много по-дълбок, отколкото повечето ни сънародници могат да видят. Споделям справедливите искания на българите за по-добър живот, но разберете го: Не е възможно да доживеем „честно и почтено управление“ от страна на политиците, докато народът е затънал в корупция.

 В България знаем какво се случва, когато видим катаджии на пътя – всички шофьори започват да премигат с фаровете, за да предупредят колегите си, които карат с превишена скорост. Това е напълно естествено за нашия манталитет. Всички сме го правили… Ако знаете как съм се засрамила, когато чух следния коментар от швейцарец: „Защо да го предупреждавам? Та, той е опасен за мен и за останалите участници в движението, ако кара с превишена скорост. Разбира се, че трябва да бъде глобен!“ В Швейцария и най-скъпите коли, включително спортни и „S“-класа карат с 50 или 60 км, където има такива ограничения – никой не нервничи и не изпреварва. Кога ще видим подобна гледка по родните пътища? Правилникът за движение е един и същ и в двете страни. Разликата е единствено в поведението на обикновения човек! Шофьорът на кола, струваща десетки хиляди евро не може да бъде уплашен от високите глоби. Той спазва правилника не, защото се бои да не бъде санкциониран, а защото изпитва респект към законите и не желае да рискува ничий живот.

 Ще имаме ли доблестта да си признаем, че в стремежа си да се правят на „мъже“, хиляди българи ежедневно нарушават правилника за движение? Младежите подражават на заблудените си бащи и резултатът е висока смъртност по пътищата. Кой плаща за тази глупост? Децата на България, които си отиват преждевременно от тази земя. Заслужава ли си? Не се ли изразява истинското мъжество в това, да се възпротивиш на всеобщото безумие и да избереш страната на Закона и безопасността? Нека всеки сам си отговори и реши какъв пример и наследство ще остави на децата си. В развитите страни има писти (и у нас има), където любителите на високи скорости могат да упражняват хобито си. По пътищата обаче, правилникът се спазва, защото мъдрите хора ценят живота – и своя, и чуждия.

 Мнозина българи се оплакват, че институциите не работят, но моят опит е различен. Преди години бяха изгорели уличните лампи и споменах на няколко от съседите ми: „Хайде да напишем писмо до кмета, за да ги оправят.“ Познайте какви бяха реакциите: „Ти луда ли си?!… Кой ще ти обърне внимание?!… Какво му пука на кмета за нашите лампи?!… Няма смисъл… “ Погрешен начин на мислене е, да се откажеш още, преди да си опитал, но за жалост, типичен за сънародниците ни. Опитах се да обясня, че кметът не е длъжен да обикаля всички улици в града, за да следи, какво не е наред. Някой трябва да му каже, но… никой не ме подкрепи. Е, и сам воинът е воин. Написах молба от свое име до кмета. По закон всяка молба трябва да бъде отговорена в срок до един месец. Взела си бях входящ номер и реших, че ако наистина не ми обърнат внимание, ще пиша до „по-нагоре“, а ако трябва, и до Омбудсмана ще стигна. Обаче, не се наложи. Преди да изтече месец от внасянето на молбата ми, уличните лампи и на трите улици, които бях посочила, бяха оправени.

 Когато моя позната научи за молбата ми и за бързия отклик на общинската администрация, ме попита: „Ако им пиша, че имаме нужда от метален варел за отпадъци, и мен ли ще ме чуят?“ Ами, да видим! Писа им. И тя получи каквото искаше. Друг мой познат научи за писмото ми до кмета и написа молба, да бъде оправена дупката на неговата улица. Оправиха я. Писала съм и до други институции, не само до Общината: до Агенция за закрила на детето, до Полицията, до редактори на вестници и къде ли още не. Някои открито изразяваха учудването си, как така ме е грижа за просещите по площада деца, за педофилията в Махалите, проституцията или порнографията, други не ми обръщаха внимание (все пак аз ще продължа да „хлопам“ и да настоявам), но в повечето случаи са откликвали.

 За добро или за лошо, институциите, системата и държавата са изградени от десетки, хиляди и милиони отделни личности. Когато отделната личност работи съвестно, почтено и безкомпромисно, за всеобщо добро, тогава и институциите, системата и държавата също работят добре, и обратното.

 Напоследък няколко човека споделиха с мен за личните си казуси, заради които са имали проблеми с една или друга институция. Аз не отричам проблемите в системата – факт са. Онова, към което се стремя да провокирам българите, е да започнем да обичаме сънародниците си по същия начин, по който обичаме себе си. Грижейки се за себе си и за семейството си, да се погрижим и за някой друг! Борейки се за личните си каузи, да се борим и за тези на съседите си! Подавайки молби и жалби за своите проблеми, да подаваме и за общите! Не достатъчно българи го практикуваме, а ни е нужно.

 През последните дни чухме и видяхме хиляди протестиращи по най-различни поводи. Може и да съм го пропуснала, но не забелязах някой да повдига въпроса за един от най-коварните, жестоки и срамни проблеми в нашата скъпа Родина: гетата. Нямам предвид Махалите, а местата извън регулациите на населените места или край бунищата. Където и да живееш в България, приятелю, просто се разходи до близкото гето. Гледай и размишлявай. След като случайно се озовах в гетото, после седмици наред не можех да спра да виждам картините на потресаващата мизерия. Няма думи, които да опишат условията, при които живеят тези човешки същества. Те също са част от общия организъм, наречен България! Дали пък не би могъл и ти да направиш нещо? Дори и само капчица загриженост ще е от полза. Ние опитахме. Основахме „Майчин център“ с подкрепата на Общината, асоциация „Интегро“, Корпус на мира и шепа доброволци с големи сърца. И те продължават да работят. Ето малко снимки: http://www.facebook.com/media/set/?set=a.1129454275421.2020889.1199134638&type=3

 От оплакване полза няма, скъпи българи. Действайте градивно, вместо да псувате системата и политиците! Ние сме държавата! Ние сме системата (и тя затова е „гнила“)! Не чакайте един или сто човека да свършат всичко! Направете онова, което зависи от вас, за да живеем в една по-добре уредена държава! Бъдете вие промяната, която искате да видите в България!

Ако случайни граждани станат свидетели на престъпление или нарушение в страната ни, повечето ще вдигнат рамене: „Какво ме засяга?“, „Нямам време (или нерви) да се разправям“, „Защо да си създавам излишни грижи?“ Но ние по закон сме длъжни да сигнализираме. Веднъж станах свидетел на бясно каране по градските улици посред бял ден. Имаше и други хора наоколо. Младата жена, която беше най-близо ми каза, че преди минути е видяла същата кола да минава с превишена скорост покрай пазара. Наблизо имаше училище. Колата пресече две пешеходни пътеки и ако дете беше изскочило, щеше да бъде прегазено. Казах й: „Хайде да се обадим в полицията, за да ги предупредим! Ще потвърдите ли видяното?“ Тя се отдръпна от мен като от прокажена: „Аа, не! Не искам проблеми!“ Този шофьор беше потенциален убиец. Ако ние премълчим и после той прегази някого, се превръщаме в негови съучастници. Обадих се и описах видяното. Дежурният полицай ми благодари и каза, че веднага ще предупреди колегите си. Е, не е толкова трудно да звъннеш!

Подобна реакция на хората около мен имаше и в друга ситуация. Пътувайки с един автобус веднъж, за малко да катастрофираме. На излизане от София една кола ни засече толкова лошо и шофьорът така рязко наби спирачки, че сакът ми падна от седалката до мен – на пода. Ранени и поражения нямаше, слава Богу! Моята първа реакция беше, да се обадя на 112 и да предупредя за опасно шофиращия човек в еди-каква си кола. Всички се учудиха, че го правя и дори някои промърмориха, че „нямало полза“, но когато изминахме още няколко километра, всички видяхме как Пътна полиция е спряла същата тази кола за проверка. Така че, до колкото зависи от мен, нарушенията, корупцията и беззаконията намаляват и дано стават все повече българите, които могат да твърдят това! Защото спазването на законите не е въпрос на бедност или богатство, нито на културно наследство, а само на будна съвест и желание да постъпиш правилно, съпротивлявайки се на злото.

За разлика от родната ни действителност, всичко, което се случва в страната му, засяга швейцареца лично! За мой срам, веднъж паркирах на тротоара в едно швейцарско село. Нямаше движение, пък и аз… само за няколко минути (колко типично за българския манталитет!). Още не се бях отдалечила от колата, когато един възрастен мъж дойде и ми каза: „Извинете, но тук е Швейцария. Тротоарите са само за пешеходци.“ Той и за миг не се усъмни, че съм чужденка, въпреки че колата имаше местна регистрация. Извиних се и моментално преместих колата. Е, и в България тротоарите се изграждат за пешеходци, а не като част от паркингите, но друг е въпросът, за какво ги използваме на практика.

Някои смятат, че не можем да променим кой знае колко, но Историята друго казва. Един човек може да стане вдъхновение за хиляди и дори за милиони, и да обърне хода на събитията. Когато заявили на Майка Тереза, че онова, което правят е нищо в сравнение с общото бездушие, тя отговорила: „Може да е като капка в океана, но без тази капка океанът щеше да е по-малък.“ Други биха казали, че примерите, които давам, са твърде незначителни. На тях ще отговоря така: „Който е верен в малкото, ще бъде верен и в голямото“ (обратното също е валидно). Вярвам, че основна причина за превъзходството на някои нации с висок стандарт на живот, е следният факт: Не само законите им са основани на Библейските принципи, но до много голяма степен – и делата им.

Съветвам онези, които са на улицата и прокламират лозунгите на Васил Левски, да се замислят и за неговата вяра, защото тя е била двигателят на действията и саможертвата му. Христовата любов не иска кръвта на когото и да било, а вика задруг вид революция: Тази на сърцето и ума! Апостолът на Свободата се е борел срещу турското робство. Истинският „поробител“ днес е друг: Нашият престъпен манталитет, с който толкова сме свикнали, че сме го приели за „нормален“, а борбата срещу този вид зло се води с друг вид оръжия. Нужно ни е покаяние: пълна промяна в начина на мислене, говорене и действие на всеки българин. Истинската промяна е вътрешната. Това е революцията, от която всички отчаяно се нуждаем, а не проливането на българска кръв.

Нека си спомним няколко важни факта от нашата история. Кога България преживява своя Златен Век? Солунските братя създават Кирилицата, за да преведат Новия Завет на нашия език. Точно така, азбуката ни е подарена с цел спасението на душите ни! Идва ред на масовото покаяние и покръстване на народа ни в Христовата вяра, последвано от благоденствие и разцвет във всички области, за които и днес копнеем. С кое събитие най-много се гордеем като нация? Спасяването на българските евреи. С риск за живота си, шепа православни свещеници са се опълчили на всеобщото безумие, прилагайки на дело Евангелието на Любовта (да не забравяме и доблестта на политика ни Димитър Пешев). Кой е националният ни герой, поради който най-много се гордеем? Всеки знае неговото име. Наричаме го още Дяконът, защото е бил служител в църквата. Вярата му в Отец, Син и Светия Дух е вдъхновила живота и саможертвата му. Кои са народните Будители? Християни, посветили живота си на спасението и просветлението на народа ни. Виждате ли общата „нишка“?

Нека се опитам да отговоря на онези, които се чудят, защо се влоши толкова много животът в страната ни през последните години: Ние днес жънем плодовете от сеитбата по време на 45 години атеизъм. Жънем плодовете на собствената си корупция, насадена в манталитета и ежедневието на българина и приемана като нещо „нормално“. Жънем плодовете и на ширещия се окултизъм, залял медиите чрез астролози, врачки, баячки, екстрасенси и всякакви подобни омразни на Бога неща, а Той не е за подиграване! Моля се бедствията в страната ми да бъдат обърнати за доброто на народа ми и все повече българи да извикат към Единствения, Който може да ни избави: Богът на Библията! Той е помагал на дедите ни през вековете, с готовност би го направил и за нас днес. Само повярвай!

Има надежда, българино! Не се отчайвай! Не се страхувай! Не посягай на живота си! Сметките ти могат да бъдат платени. Децата ти могат да бъдат нахранени. Нищо не ти пречи да се помолиш така, както никога до сега не си го правил. Може би ще се изненадаш колко Чудесен е Господ, колко е практичен и колко бързо откликва на нашите викове за помощ. Нямаш какво да губиш! Помоли Го да постави хляб на трапезата ти и в душата ти. Поискай и ще ти се даде! Все още има и добри хора, които с готовност биха ти помогнали, давайки от залъка си и споделяйки малкото, което имат.

България е прекрасна страна с изключителна природа. Не случайно са ни наричали „Швейцария на Балканите“ или „малката Швейцария“. Българите сме трудолюбиви, гостоприемни, умни, талантливи, издръжливи, щедри и интелигентни хора с чувство за хумор. Манталитетът може да бъде променен. Нека първо сме достатъчно честни, за да признаем грешките си! Поискаме ли промяната, тя ще се случи. Да, няма да стане нито бързо, нито лесно, но преки пътища към Благополучието няма. Важното е да направим първата стъпка и да не спираме, докато не видим Възродени себе си и Родината си.

И така, нека днес отново да погледнем към надписа на Народното събрание и се съединим в тази обща кауза: „Заедно срещу злото и в единство за Благоденствието на народа и страната ни!

Ако със споделеното съм успяла да накарам поне един българин да се замисли за делата си и да вземе решение за ежедневен протест от сега нататък: срещу нередностите, корупцията и злото във всичките му лица, значи си е заслужавало времето и усилията ми. Може би един съвременен Левски би звучал така: „Ако се променя аз, променя се цял народ“. Може би.

 

 
 

Wizz air започва полети от Варна до Тел Авив

| от CHR Aero |

Нискотарифната авиокомпания Wizz air обяви нова линия между Варна и Тел Авив, Израел.

Полетите ще стартират на 21 юли и ще се изпълняват 3 пъти седмично.

Airbus A320 на компанията ще излита от Варна в 12:50 ч. и ще каца в Тел Авив в 15:10 ч. Обратният полет е в 16:00 ч и каца във Варна в 18:30 ч. Цените на билетите започват от 49,99 лв. в едната посока.

С този полет дестинациите на Wizz от Варна стават общо 8.

Преди месец компанията обяви 5 нови дестинации, до които ще започне да лети от 21 юли – Дортмунд, Мюнхен, Ларнака, Милано и Айднховен. Те допълват съществуващите полети от Варна до София и Лондон.

 
 

Bookclub: Ин и Ян по пернишки

| от Мила Ламбовска |

Каква е вероятността да срещнеш любовта в град като Перник? В нетрадиционния роман „Моно“ на Антония Атанасова ще откриете отговор на този въпрос. Според творбата с експериментаторски дух и поетични нюанси, това може да се случи на по-малко от 1 човек сред всички жители на миньорския град.

„Моно“ е приказна творба със социален привкус, в който героинята среща хора, които я водят към собственото й „лекуване“.  Антония Атанасова се е отклонила от праведния път на литературата в дебютния си роман, за да разкаже как човек продължава живота си след края на едно обичане и колко важни за това са спомените и детството.

Отзив за книгата за Chronicle.bg написа поетесата Мила Ламбовска.

Двете ми души – черната и бялата – прочетоха тази книга.

Това е роман, който четох като поетичен том, по-близък до Рембо, отколкото до… Сен-Джон Перс. Или обратното. Може би е най-близък до Блез Сандрар („Проза за Транссибирския експрес и за малката французойка Жана“).

Защо си мислех за френските поети, докато четях „Моно“? Заради клишето, че французите разбират от любов, но и заради сюрреалистичната атмосфера на съзнанието, което движи „експреса“ на историята.

Четох този роман без прекъсване, но не на един дъх. Не търсех разбиране. Имах съпротива да схвана тази история, да видя фабулата зад думите. Стори ми се, че ще я нараня с проницателност и анализ.

Чувствах я. Унасях се. Доставях си удоволствие да наблюдавам подреждането на думите.  Поезията.

Представях си авторката и изглаждането/изграждането, както и реализацията на концепцията.

Изпитах нежност към това интелектуално усилие, но и уважение към композирането на романтична, ала и безмилостна история за любовта, за остатъка, който сме след нея.

Грижата, проявена към мен като читател – да търся, да изследвам, да ровя, да препускам, да се надбягвам с бързотечащата емоционална еманация на сюблимираната настървена жажда за любов. Трогваше ме тази грижа. Тя хранеше двете ми души – черната и бялата –  и даваше мигач на отбивката за Перник по Е79.

„Статистически е изследвано и доказано, че шансовете да срещнеш своята половинка (soulmate) е 0.53 на 100. Доста обнадеждаващо.

По-малко от един човек. Както казват в Перник „Е, нема що“.

И когато си срещнал някого, когото „евентуално“ можеш да обичаш, се оказваш захвърлен в зимата. Превръщаш се в ревностен съставител на списъци какво се прави след раздялата, луташ се сред лабиринт от възможни стратегии за оцеляване, защото се чувстваш като „малко насекомо“, на което са причинили зло. Тези колекции са саркофази на невъзможната любов, където самопогребването е спасение.

В сърцето на поезията съм от първия до последния ред.

И съм въвлечена.

Ако книгата на Антония Атанасова беше сезон, бих избрала лятото – като жар, готова за нестинарите. Нужна е готова душа. Всяка душа е подходяща, но трябва да е готова, да е в транс, да познава мистерията.

Ако беше музика, бих избрала Хендел. По-точно „Музиката на водата“, Сюита №1, дирижирана от Херберт фон Караян. Това е музика, която Хендел създава по поръчка на Джордж I, за концерта по река Темза. Кралска прищявка за голям оркестър.

Асоциацията е произволна. Водата символизира несъзнаваното. Оркестрация на несъзнаваното, поръчана от болката.

Ангелите в тази книга слушат друга музика, например Second Love – Pain Of Salvation.

„Музиката те държи за ръка, скомлъчеш* и мъката бавно отпуска захвата си.“

Болката от всяка раздяла е болест, която не се лекува, макар че всички оздравяваме.

Това е моят утешителен парадокс, който подарявам на читателите, които ще се потопят в дълбините на романа (като роман, а не поетичен том) и може би ще недоволстват от финалните варианти – 3 на брой.

Умният читател ще прочете всеки край като край.

В заключение ще кажа, че обичам този миг на ирационално изригване с положителен или отрицателен знак в мига на срещата – с човек, животно, предмет, място, книга… Това безрасъдно мигновение, когато с кралска категоричност казваш да или не, и избираш или не любовта.

С „Моно“ на Антония Атанасова ми се случи за пореден път. Прочетох първото изречение и знаех – харесвам я тази книга и искам още.

И като читател, и като редактор на литературни текстове съм разбрала, че първото изречение е ключово. С него авторът взема – или не – верния тон. Както музикантите си настройват инструмента, а певците гласа. С времето се научаваме да разбираме кога авторът е взел верния тон. Когато това се случи, ние го следваме и придружаваме до края. Ако това не се случи, няма романс, любовта не идва, не и този път.

„Когато видях теб за първи път, погледнах себе си за последен.“

Тук избрах да чета този роман като поезия. И се съгласих, че тази любов е необикновена.

И едно напомняне ще си позволя – „моно“  е първа част от сложни думи, които означават един, сам, но и единен. Дали е случайно това, че двете ми души – черната и бялата – четоха този роман? Дали раздялата наистина ни разделя един от друг в привидно различие, но нещо по-голямо не ни свързва? Знакът ин и ян представя единство, в което всяка съставка съдържа и частица от другата. Всеки от нас след раздялата съдържа потенциално другия, и макар че приемаме това за край, имаме начало на процес, който се стреми да постигне хармония между полярностите – безпределната празнота, – където безкрайността и нищото са тъждествени.

Дали се опитвам да докажа, че „Моно“ означава любов след любовта?

Антония Атанасова, „Моно“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2016. Цена: 10 лева. 

*Скомлъча (диал.) – плача тихо, при болка, безсилие, като дете, като кученце (е пояснил редакторът на книгата).

 

 
 

12 роли на Джим Кери, които трябва да сте гледали

| от chronicle.bg |

Има филми и актьори, които трябва да присъстват в мозъчната ви видеотека. Да, да, „трябва“ звучи императивно, но наистина…как може да знаете какво е любов, ако не сте гледали Мерил Стрийп и Робърт Редфорд в „Извън Африка“ и какво може да знаете за актьорската игра, ако не сте гледали Де Ниро в „Шофьор на такси“?

Джим Кери е от онези актьори, които не се отличават с някаква бясна хубост, но имат по-важното: талант и специфични лица. Той е комик от доста ранна възраст, а кариерата му тръгва, когато напуска гимназия и започва да работи в комедийни клубове, за да подкрепи финансово семейството си.

Кери работи от време на време в телевизията и получава малки филмови роли, които в крайна сметка водят до сприятеляването му с Деймиън Уейънс. Оказва се, че братът на Уейънс – Кийнън Айвъри Уейънс – подготвял комедийно шоу за Fox. Шоуто се наричало In Living Color, а Кери получава работа в него. Единственият бял в шоуто, необичайният характер на Кери привлича вниманието на американците. В пресата е наричан „бялото момче от In Living Color“.

Успехът на Кери в In Living Color му спечелва главната роля в комедията „Ейс Вентура: зоодетектив“  (1994), чиято премиера е едва няколко месеца преди края на шоуто In Living Color. Филмът не се приема добре от критиците, но изненадващо става хит. През следващата година Кери играе в  „Маската“  и „От глупав по-глупав“ , като от втория филм печели $7 милиона.

След тези два филма вече е ясно: Кери е филмова звезда. През следващата година играе ролята на Гатанката в  „Батман завинаги“ , а после отново е в ролята на Ейс Вентура в „Ейс Вентура: Повикът на дивото“ .

Тези два филма му носят още два чека за няколко милиона долара. Предизвиква фурор когато се разкрива, че за следващия си филм („Кабелджията“) е получил $20 млн — рекордна сума за комедиен актьор. Вниманието, което се обръща на заплатата му, както и отрицателните отзиви и мрачния характер на героя в сравнение с предишните изпълнения на Кери, водят до провала на филма.

Въпреки постоянните успехи в комедията, Джим Кери поема предизвикателството и участва в „Шоуто на Труман“ (1998). Ролята му в този филм му донася Златен глобус за най-добра мъжка роля в драматичен филм.

Тъй като днес Кери празнува своя 55-ти рожден ден (абсурдно, но факт), ви предлагаме да разгледате галерията с 12-те ни любими негови роли.

 
 

Варненска компания за изкуствени рифове се бори за 1 млн. долара

| от chronicle.bg |

Варненската компания Sea Harmony, която е разработила свой патент за изкуствени рифове, е българският финалист в надпреварата за част от наградния фонд от 1 млн. долара в конкурса Chivas The Venture.

Компанията започва работа по развиването на вертикални ферми за миди Pisa Reef. За разлика от съществуващите, тяхната разработка дава възможност за инсталиране и извън заливите. Pisa Reef е цяла подводна къща, която бързо се заселва с екологична система – миди, скариди и риби. Хранейки се със свръхпопулациите от зелени водорасли, развили се вследствие на битово замърсяване на водата, ерозия и използване на химикали, новите обитатели на вертикалните ферми пречистват водата. Освен това, създават и добър добив.

Sea Harmony е избрана да продължи към световния финал след няколко етапа, като в последния се състезаваше с още три отличени стартиращи бизнеси с кауза. Компаниите-полуфиналисти в Chivas The Venture са три.

Stackport се класираха със системата за незрящи VAST, която използва очила с камера и приложение за смартфон, за да ориентира хората с нарушено зрение във всекидневни ситуации. Създателите на идеята очакват продуктът им да върне на работните места 15% от незрящите. VAST ще им дава възможност да се ориентират по-добре в непознати пространства, да подобрят възможностите си за четене, пазаруване, придвижване.

Cupffee е компания, създател на вафлена чашка за кафе – тя е вкусна, ядлива, биоразградима и не променя вкуса на кафето. Замърсяването с опаковки за еднократна употреба е огромен световен проблем. Cupffee е много добро решение както за любителите на бисквитката към кафето, така и за околната среда – дори и да изхвърлите чашката, тя се разгражда за няколко дни.

Изкуствената фотосинтеза е в основата на проекта на Wasabi Innovations – третият полуфиналист. Чрез специални сапунени молекули и сапунен мехур, се преработва въглероден двуокис във възобновима енергия с помощта на слънчевата светлина. В резултат на това бизнес начинание може да бъде революционизирана световната енергийна практика и предоставена възможност за обръщане на климатичните промени в света.

Sea Harmony, заедно с финалистите от другите 31 страни, ще участват и в едноседмично обучение за управление на бизнес в Оксфорд. През юли финалистът ни ще представи България на глобалния финал на Chivas The Venture в Лос Анжелис и ще се състезава за дял от милионния награден фонд. Sea Harmony ще презентира идеята си пред световни бизнес лидери и международното жури на Chivas The Venture.

Наградният фонд от 1 000 000 долара ще бъде разпределен на два етапа – 250 000 долара чрез 5-седмично онлайн гласуване, 750 000 долара – от глобално жури между един или повече екипи.

Състезанието за стартиращи компании с кауза Chivas The Venture вече трета година дава възможност на български участници да представят своя бизнес пред общност от инвеститори и да се състезават за част от наградния фонд от 1 млн долара. Тази година в The Venture се включват бизнеси с кауза от 32 държави на шест континента.