Противоконституционно

| от |

Тодор Коруев

varna-485x350

Конституционното реми на 13 април 1992 г. остави ДПС в политическата система на страната. Тогава шестима съдии подкрепиха искане да се признае ДПС за противоконституционна партия, петима бяха против, един отсъстваше. А беше необходима подкрепа от 7 гласа. Петима с тоги не излязоха от партийните си обувки и си затвориха очите пред текста в устава, с който ДПС си поставя за главна задача да се бори „за правата и свободите на малцинствата в България“, а не за правата на всички български граждани. Първият вариант на основния документ дори бе озаглавен: „Програмна декларация на Движението за права и свободи на турците и мюсюлманите в България“. Това е потулено и днес лидерите на ДПС се тупат по гърдите, че са национално отговорна политическа сила, професионална партия от европейски тип, и се крият зад паравана на либерализма. ДПС е организация, построена на етнически, и доколкото в нея членуват и българи мохамедани и цигани мохамедани, и на религиозен принцип. Присъствието на българи, повечето влезли в движението заради себеуреждането си, не променя неговия характер. Колегата журналист Сюлейман Гавазов твърдеше, че на турците в България не е потребна партия, а културно-просветна организация, каквито имат евреите и арменците. С ДПС се създаде нова етнополитическа, етносоциална, етнопсихологическа и етнорелигиозна ситуация в страната – засили се междуетническото напрежение, родиха се антибългарски настроения сред българските турци, има процеси на обезбългаряване и турцизация сред българите мохамедани, дори дискриминация на българи християни.

Д-р Гюлестан веднъж в Момчилград публично ме простреля от упор с въпроса: „Защо мразиш турците?“ Стана ми горчиво, защото ми приписа омраза към хората, сред които съм израснал, с които като деца заедно ритахме топка и заедно крадяхме дини, или че в гимназията с Вели Мюмюнов Алиев от с. Крилатица бяхме неразделни, че на зрелостния изпит дадох на Мурад, Ферад и Станчо да препишат задачите по математика, заради което и четиримата бяхме изключени и завършихме гимназията като частни ученици. Пример за етническата толерантност бяха отношенията между моя дядо и неговия дядо (на д-р Гюлестан примерно), между моя баща и неговия баща, между мен и него – също, но сега между нас двамата се изправя ДПС. Турците са люде трудолюбиви и почтени, населени с простодушие и мъдрост, привързани към родната земя, и най-малко се нуждаят от капсулирането, на което ги обрече ДПС. Те биха се чувствали с повече права и свободи, неоковани в политическо движение, което си обсеби демагогски тези понятия. Ако можеха необезпокоявани да избират примерно измежду различни партии, щеше да е друго. А не да гласуват под команда и под заплахата, че българите щели да им сменят пак имената или ще им затворят пътя към джумаята. Един мой земляк ми рече: „Лесно ви е на вас, българите, може да гласувате за когото си щете. А ние, турците, сме в еднопартиен режим, както при Тодор Живков – нямаме избор. ДПС държи и ножа, и хляба.“ Плашилото със смяната на имената е хоругва, която ДПС все ще разнася. Наскоро Тунчер Кърджалиев и Мустафа Карадайъ внесоха проектозакон, с който искат обезщетения за пострадалите по време на мирни протести при тоталитарното управление от 1947 г. насам. Учудвам се на дързостта им – ръководството на ДПС бъка от агенти на ДС, а не един и двама са били възродители – активисти в смяната на имената. Дейци на движението подлагаха на натиск и тормоз свои съграждани и съселяни, които по различни причини са останали с български имена.

Лютви Местан, човек велеречив, има и любими изрази като „езика на омразата“, пуска го час по час. ДПС иска задължително обучение на майчин език, не се приема, вината е в „езика на омразата“, друг път настоява политическата агитация да се води на турски език (де факто това се прави), не се одобрява, грехът е на „езика на омразата“, мюфтийствата водят дела за вакъфски имоти, съдът не им ги дава – отново в действие е „езикът на омразата“. Могат ли с „езика на омразата“ обаче да обяснят депутатите на ДПС защо отказват да се приеме декларация, която осъжда арменския генодиц, защо са против да се приеме решение на Народното събрание за етническото прочистване на българите от Източна и Западна Тракия през 1913 г. Уж са национално отговорна партия, а възкресяването на сенките на Османската империя не ги смущава, напротив – опитват се да пренапишат историята в угода на някогашното „османско величие“.

„Ремито“ бетонира движението, макар че според проф. Велко Вълканов решение на Конституционния съд по обсъждания тогава въпрос изобщо няма и въпросът за легитимността на тази партия продължава да виси.

 
 

Какво става, когато свалиш 50 килограма

| от chronicle.bg |

Да свалиш килограми не е никак лесно. Да успееш да смъкнеш 50 кг е истинско постижение. Преди да тръгнете на дългото пътешествие към красивото тяло обаче, трябва да знаете какво правите – увиснала кожа и различни здравословни проблеми са само част от рисковете, за които е добре да бъдете подготвени. Независимо дали искате да свалите 10 килограма или 100, трябва да сте наясно, че това ще промени целия ви живот.

Предлагаме ви историите на няколко жени пред „Today“. Те са свалили много килограми и разказват за нещата, които биха предпочели да знаеха, преди да започнат.

 
 

Рецепта за кокосови гофрети

| от Росица Гърджелийска |

Роси успява да осъществи мечтата на мнозина, които страдат от различни алергии – тя успява да създаде гофрети без глутен, без лактоза и без ядки. Тайната – банани.

Росица Гърджелийска работи във филмовата индустрия, но обича да готви и да пътува. Живее няколко години във Великобритания, преди да се завърне в България. Обича да посещава интересни места по света. В блога на Роси www.primalyum.co.uk може да намерите рецепти за интересна и здравословна храна, както и истории за пътешествия.

Ето и нейната рецепта за кокосови гофрети.

 

Нужни продукти:

3 банана;
4 яйца;
1/3 ч.ч. кокосово брашно;
2 щипки бакпулвер;
олио за гофретника.

Начин на приготвяне:

Загрейте гофретника.
Блиндирайте бананите, яйцата и кокосовото брашно.
Оставете на престои 10 мин. и блиндирайте пак.
Добавете бакпулвера и разбъркайте добре.
Намазнете добре гофретника, изсипете черпак от сместа в него и го затворете.
Гответе няколко минутки и след това бавно започнете да отваряте гофретника. Ако гофретата е готова, би трябвало да се отвори лесно и да не залепне.

Прекрасни са сервирани с вишни и кокосови стърготини.

гофрети роси

 
 

Най-злите мъже в модерното кино

| от |

Едно клише гласи, че добрите момичета харесват лоши момчета. А лошите момичета… те също харесвали лоши момчета. Ако разгледаме това клише малко по-обширно, можем спокойно да кажем, че антагонизмът като цяло е най-малкото любопитен за хората. И доста харесван.

Тъмните страни от характера привличат хората така, както светлината привлича насекомите. Те се приближават все повече и повече, за да виждат по-добре, докато не се опарят. Или не изгорят.

Седмото изкуство не остава по-назад в тази тенденция. От по-стандартните филми, борещи се с доброто и злото, през задължителните супергерои, до обширните и силно многопластови модерни шедьоври, киното на новия век може да се похвали с антагонисти, за които злото е станало понятие с много по-дълбок смисъл.

В последните години, в голяма част от хубавото кино лошият властва. Антагонизмът е издигнат почти в култ, който привлича многолюдни почитатели от всякакъв пол и възраст. Сложността и харизмата на лошото, облечено и поднесено чрез великолепна актьорска игра от едни от най-големите имена в киното, е едно от нещата, които правят добрите филми, това, което са.

В навечерието на Оскарите ние сме събрали за вас каймака на най-лошите. Онези мъже в модерното кино, от които ни е страх и печелят адмирации, заради това, че ни карат дори да се подмокрим понякога.

В галерията горе.

 
 

Матю Макконъхи: Златното момче от Тексас

| от |

Повечето хора откриват магията на Матю Макконъхи едва когато го открива и Академията и му връчва заслужен „Оскар“ за безспорно най-доброто му изпълнение до момента в „Клубът на купувачите от Далас“.

Възходът на Макконъхи обаче започва малко по-рано. Дори още преди „Истински детектив“, където той печели адмирации и фенове.

Още преди да се впусне в аферата на „Клубът на купувачите от Далас“, която му отнема години, заради намирането на финанси и свалянето на безброй килограми, Макконъхи вече се е заявил като мъж, който може да играе почти всичко, в продукциите „Адвокатът с Линкълна“, „Кал“ и „Весникарчето“.

Този тексаски рейнджър сменя рязко кино имижда си някъде през 2009-а, когато прави и последната романтична комедия във филмографията си до момента. И това са „Призраци на бивши гаджета“. Но ако сте почитатели на захаросания жанр, ще успеете да оцените чудесния Макконъхи и химията му с Дженифър Гарднър и Ема Стоун в този guilty pleasure филм, който може да ви донесе удоволствие, ако се освободите от предразсъдъците си.

През 2010-а Макконъхи поема към света на сериозното кино, като първо влиза в ролята на Мик Халър, персонаж написан и измислен от писателя Майкъл Конъли, който го поставя в центъра на своята книжна спин-офф поредица, която да подкрепи най-известните му книги – тези за детектив Хари Бош. Почитателите на Конъли харесват Макконъхи в ролята на адвоката аутсайдер и така възходът на чудото, което днес познаваме като Матю Макконъхи „един от любимите ми актьори“, започва.

Следват независимите „Кал“, „Вестникарчето“ и сериалът Eastbound & Down. Във всички тях тексасецът е различен и адски добър, което по някакъв необясним начин учудва публиката. Може би не са го очаквали от мъж, наречен „мистър тяло“ преди няколко години.

И да, Матю Макконъхи е и „мистър тяло“ и безобразен актьор с потенциал на лъв на голям екран. Той смело поема роли и се гмурка в тях с ожесточеност на олимпийски шампион. И това му носи само положителни неща.

Краткото му появяване във „Вълкът от Уолстрийт“ остава един от многото адски добри моменти във филма. Разбира се, че шоуто там принадлежи на Ди Каприо, но Макконъхи е мини бог в своята мини пет минутна вселена, дадена му от Скорсезе.

Оттам насетне следват „Интерстелар“ и „Истински детектив“, а от другата седмица ще може да го гледате и в чудесния Gold, който някак минава незабелязано от повечето хора. А не трябва. Матю Макконъхи е титаничен в него.

След рязката промяна в актьорския си имидж и кариерното си развитие, Макконъхи става малко по-избирателен в ролите си. Той подбира внимателно сценариите, които да чете и режисьорите, с които да снима. Затова някак нямаме търпение да го гледаме в „Тъмната кула“ по Стивън Кинг, където това златно момче играе Мъжът в черно. Иначе ви го препоръчваме в Gold, от другата седмица обаче.

Междувременно ви черпим с най-добрите му роли. Някои сте гледали, а някои сигурно сте пропуснали, но ние сме тук за да ви ги покажем. В галерията горе.