Приключения в Близкия Изток

| от |

To travel is to live. Две момчета, една кола и едно дълго, мечтано пътуване.

1391647_536917669717790_402523965_n

Когато чух за пътуването на двете момчета писах на Таня, която отдавна ми беше обещала да напише нещо за нас. „Познаваш ли ги?“  Отговорът беше малко неочакван дори за мен „Едното е приятелят ми“… Така историята за Ицо и Иво ще ви я покажем съвсем отблизо през очите на Таня Жотева.

To travel is to live. Две момчета, една кола и едно дълго, мечтано пътуване.

Без да искам да звучи толкова поетично, това, макар и клиширано, обобщава приключението на Ицо и Иво в Близкия Изток.

marshrut

Приключението, както го определят те (така се нарекли и своята Фейсбук страница), започва с прочитането на пътепис за обиколка на тази част от света. А именно Турция, Иран – основната дестинация, Армения, Черноморското крайбрежие на Грузия, обратно през Турция до България. Мисля, че не е отнело много време на Христо и Ивайло да се запалят по идеята и лека-полека търпеливо да си планират нещата. В момента, когато аз се запознах с тях двамата, подготовката беше сериозна, отпуската заявена, маршрутът почти начертан.

882_539124082830482_1428475636_n

Поради стечение на обстоятелствата бях през цялото време до тях, до сутринта на 21 октомври, когато натоварени и ухилени, потеглиха към своето пътешествие. И знам колко го чакаха и искаха. Оборудваха се с карти и пътеводители (доколкото скромният откъм информация за тази част на света български пазар позволи). Изучиха спецификата на държавите, привичките, странностите, с които ще се сблъскат. Ицо е говорителят, тъй като прилежно и старателно дълго време учи арабски, който ще му е от полза, поради близостта с фарси.

1379330_534556626620561_2097212652_n

Маршрутът и цифрите са впечатляващи – над 12 000 км, 4 държави, 28 дни. Въпреки особеното положение на Интернет използването основно в Турция и Иран, момчетата грижливо описват преживяванията си в страницата всеки ден, като качват снимки и клипчета, от които добиваме съвсем реална представа какво преживяват.

1385527_540328369376720_794546165_n

Вече са в Иран – така желаната дестинация, която всъщност е основната цел. Противно на масовото мнение, те ни разказват колко сърдечни и гостоприемни са хората. Първата им спирка в Иран беше град Урмия, близо до турската граница. Момчето, при което нощуваха през първата си иранска вечер, отишло до самия граничен пункт, за да им помогне с проверката и преминаването. Подобни преживявания, в този край на света, могат да  отворят очите на скептиците, за които Изтокът е лишен от цивилизационно развитие. Ицо и Иво разказват в своите статуси, че там просто е друга култура, друг бит, но местните са любознателни и мили, търсят контакти, интересуват се, вълнуват се за случващото се отвън. В момента са в столицата Техеран, и ще останат няколко дни там. Подслонило ги е момче, чиято къща е пълна с пътешественици от Европа. Всичко е на добра воля. Пътят им после тръгва на юг, към старите градове, люлки на цивилизацията, към Арбаско море и Индийския океан, свързани посредством Оманския залив, към Персийския залив, към непознати и красиви градове, към нови хора с усмивки и покани за чай, към Армения и Грузия, и най-накрая обратно към  България. Нито за момент не се си мислели да се отказват, въпреки многожеството приказки (дори от моя страна) за това, колко нестабилен е районът, и как във всеки един момент би могло да настъпи военно положение. Не се притесняват къде ще спят следващата вечер, защото вярват, че добрите хора, готови да предложат гостоприемството си, са много и те ще ги срещнат.

1374267_533409126735311_464641824_n

Има нещо много зареждащо в това, да видиш две момчета, страшно позитивни и надъхани, които спокойно и последователно осъществяват мечтата си. Това винаги е  достойно за уважение. Много хора ще си кажат, че Иран не е кой знае какво, че подобно пътуване е правено, че двамата не откриват топлата вода, и че подобна авантюра едва ли заслужава такова отразяване. Да, ама не! Защото много от нас го мечтаят, а малко се опитват да го сбъднат. И защото момчетата са готини и интересни. И защото отстрани изглежда лесно, а всъщност не е и толкова трудно. И защото трябва да се научим да се кефим от сърце, а не винаги да търсим негативното, само, за да сме наобратно. Защото мечтите ни поддържат живи.

А ето и какво разказват Ицо и Иво.

4 септември :

Лежерно оформихме документацията, която ни е необходима – визи и карнет дьо пасаж. Нашето пътешествие стартира на 21 октомври сутринта. Една червена сливенска красавица (Ауди А3 на Ицо) ще бъде нашият верен съюзник по пътя.

1236885_517927934950097_1917194780_n

Пълномощно за колата на английски и на фарси. Едва ли ще е излишно! 

946402_531536593589231_941564354_n

И така ден първи – 21 октомври – 1000 километра и момчетата са в Анкара.

Приятно сме изненадани от наличието на wi-fi почти навсякъде, където бяхме в града, чийто център е доста приветлив. Не се продава алкохол/бира след 22.00 вечерта – това е единствената неприятна изненада.

По пътя нямахме абсолютно никакви проблеми. На границата чакахме 15-на минути „мистър Хидаит“ да дойде, за да ни провери багажа и да сложи необходимия за преминаването ни стикер. Но той дойде с много настроение и след кратък „разпит“ защо отиваме в Иран и не ни ли е страх, ни пусна да тръгваме. Другият ни контакт с местни включваше усмихнато момче, работник на бензиностанция, който ни помисли за сирийци или иракчани… Явно бежанците са навсякъде!

22 октомври. Първи приключения след обилната закуска в хотела.

Снощи Ицо видя, че е забравил да си вземе разтвора за очните лещи. Купуването на разтвор за лещи в Анкара се оказа трудно. Може би купуването на обогатен уран от иранец в Ню Йорк е по-лесно. Пробвахме да си закупим от две оптики, но в турските (или поне анкараските) оптики лещи не се продават. Един добре ухаещ млад турчин с 3 английски думи в речника успя да ни упъти към болница, където явно могат да се закупят лещи. Цялата процедура отне около час. Първо ни казаха да се качим на осмия етаж на болницата, където чакахме известно време млада госпожица с още по-беден английски речник да дойде, за да се опита да ни продаде свещения разтвор. Обясних и какво искам, тя не разбра много и се обади на своя приятелка с английски. След 15-минутно разменяне на телефона най-накрая се разбрахме и ни продадоха разтвор за „hard lenses“. За целта взеха двете имена (или както младата госпожица, след превод на приятелката и, ги нарече „first name and your name please“) на Ицо, телефонния му номер, имейл адреса му.

vanezero

23 октомври : Welcome to Iran

Бяхме в Татван далеч преди да е станало обяд. Снимахме красивото езеро и продължихме към Ван. Малко преди града, който лежи на отстрещния бряг на езерото, трябваше да свием на юг и да продължим в най-неприятните части на Кюрдистан, за да стигнем до контролния граничен пункт Есендере.

Обядвахме със запасите консерви от България на брега на езерото и продължихме към пункта. Оставаха 340 километра до Иран.

Качеството на пътищата се разваляше все повече, като на места асфалт нямаше, а само много валирани малки камъчета залети с малко смола. Настилката е неприятна за каране, защото камъчетата хвърчат навсякъде. 100-на километра преди град Юксекова, който щеше да е последното по-голямо населено място преди Иран, стрелката на резервоара ни почти навлезе в червената част на датчика. Трябваше да заредим. Отбихме на няколко места, на които продаваха само газ и/или моторин (за каквото и да се използва тази течност), но бензин А95 нямаше. Спряхме на една бензиностанция, за да попитаме дали имат нужното ни гориво, а цивилен и любезен мъж на средна възраст обясни на Ицо, че бензин има след 10 километра (нещо което се оказа и лъжа). След като ни упъти, мъжът ни пожела лек път и се обърна с гръб… и чак тогава забелязахме, че той е с автомат Калашников през рамо.

За да стигнем до най-скъпата бензиностанция, обаче, минахме и през военен пункт, на който видяхме още хора с автомати. Този път поне униформени. Казармите ставаха все по-честа гледка, а вишките отрупани с торби с пясък бяха буквално през 5 километра. Все пак заредихме бензин за около 3.70 лв/литър и продължихме без повече премеждия към Есендере…

Още от турската страна получихме първата си покана за спане в нечий дом. Млад мъж ни предложи подслон, но ние имахме уговорка с нашия гид за Урмия и домакин на първата ни нощувка. Той се справи изключително бързо с цялата бюрокрация покрай влизането в Иран. За по-малко от час беше оправил всичко, а много хора на границата го познаваха. „Акулите“, които продаваха ирански риали, обаче, не го харесваха много. Той ни предупреди да не купуваме от тях местната валута, а те го гледаха с неодобрение.

Пристигнахме в Урмия привечер и направихме още няколко неща от първа необходимост. С помощта на Хюсеин, нашия гид, си закупихме местна предплатена сим карта, пътна карта на Иран, както и някаква програма, с която да влизаме в забранения фейсбук. Местните много се изненадаха от способността на Ицо да чете фарси, което само направи интереса им още по-голям. Всеки тук ти казва „Уелкъм ту Иран. Инджой“. Всички са много любезни и любопитни. След като вечеряхме, заредихме празния резервоар до горе (излезе около 20 лв) и се прибрахме да отдъхнем в дома на Хюсеин.

Седнахме със семейството (бащата и по-малкия брат на Хюсеин, жените в лицето на майката и сестра му не седнаха с нас) да изпием по чай, а след спазването на тази традиция, отидохме до местната джамия. Там имаше нещо като литургия, преди утрешния мюсюлмански празник. Докато траеше литургията малкият син, Араз, който е доста добро и забавно хлапе, ми шепнеше „This is police“ за почти всеки от гостите в храма. Така и не разбрах дали е истина или не. След като приключиха с молитвите, голяма част посетителите в джамията ни наобиколиха и започнаха да ни питат всевъзможни неща. Това продължи около 30 минути, а след това се прибрахме отново в дома.

24 октомври :  Булгаристан – ю дон’т пей, ю гоу

Странностите в Иран не спират само до сладкото от моркови и необразоваността на хората за пошлите привички на цивилизования свят. За да си вземеш сим карта, например, трябва да оставиш пръстов отпечатък. Това направи Хюсеин вчера. Самият той пък не знае и какво е „подкуп“ – знае само че е забранено от религията му. По магистралата, малко по-късно днес, станахме свидели на огън запален до пътя и семейство горящи някакви съчки. Нормално е да видиш цяло семейство на мотор без никакви предпазни каски, жилетки или каквото и да било. Маркировката по пътищата е дефицитна, а на части от магистралите има 50-100 метра между насрещните движения…

Преди Табриз трябваше да минем през селцето Кандован. Това е скално селище, в което бедността и скуката царуват от дълги години. Ще царуват още дълги със сигурност. Днес беше пълно с хора, защото в Иран е религиозен празник и нищо и никой не работи. Разбиранията на иранците за пикник включват сядане на ръба на пропаст или на ръба до реката, палене на огън някъде и стоене около него. Направихме няколко снимки из един от кварталите на селцето, хапнахме неприятна, препоръчана от местен, чорба и тръгнахме към Табриз.

Малко преди града решихме да променим плана си и да оставим Табриз за нашия път на връщане. За града знаем, че е важен индустриален център, а това не е нашата търсена среда. Продължихме по магистралата към Техран (която не е нищо особено – три платна в посока с асфалт тип „Тракия при Пазарджик“), планирайки да отбием в Занджан по пътя, за да пренощуваме. Тази магистрала е платена и на няколко места спирахме, за да платим. Така и не разбрахме по колко точно трябва да дадем. Сценарият се повтори два пъти:

Иво: Hi, how much is it?
Toll-guy: Hi! Where are u from?
Иво: Булгаристан!
Toll-guy: Oh, Bulgaristan! Welcome to Iran! How r u? What was the name of that player in Bulgaristan?
Иво: Стоичков?!
Toll-guy: Yeah, yeah, Stoichkov! Good! U go now, dont pay! U go!

Първото нещо, което искахме да направим, след пристигането си в Занджан беше да се нахраним добре. Гадната супичка от обяда в Кандован не ни засити въобще и стомасите ни вече виеха след 300-те изминати километра. Влязохме в първия кебап шоп, привлечени от картинка на голям пингвин на входа му. Вътре имаше 6-7-8 момчета, които знаеха половин дума английски, за разлика от голяма част от иранците, които знаят „Hi, where are u from, welcome to Iran!“. Някак успяхме да си поръчаме 2 бургера и по 1 айрян. Един от многото работници в кебапшопа се влюби в горнището на Иво и през следващите около час и половина, в които стояхме на мястото, искаше да му го купи или Иво да му го подари. Питаше го през 5 минути, докосваше бялата одежда и след това се усмихваше и казваше нещо на фарси.

Докато чакахме, дойде младеж, който знаеше малко повече английски – ще го наричаме Али Даеи, защото май беше влюбен в този местен футболист. Изпрати ни в друга, далечна, част от заведението да седнем, след което дойде. Обсъдихме обичайните за иранците теми. Хората са много заинтересовани какво мислим за тяхната държава, дали ни харесва, дали всички са били добри с нас и след това отново какво мислим за Иран. Докато си хапвахме сладко, две момчета дойдоха и, с помощта на англоговорящия Али Даеи, ни предложиха да спим в домовете им днес. Отклонихме любезно поканите им и ги помолихме да ни покажат сносен хотел в района. Не успяха да го направят, но ние се справихме и сами…

„Ден пети. Видяхме столицата на Иран и се потопихме в „нощния живот“ на Техран!“ За това обаче много скоро :)

А ето и малка фотогалерия от „Турция на Юруш“ и „Welcome to Iran“

 

 
 
Слави Трифонов, цензура

Цен*ура

Opel OnStar с над 21 000 спешни обаждания

| от chronicle.bg |

Автомобилите на Opel със система OnStar на борда се движат по пътищата вече от около 18 месеца.

В момента всеки втори нов Opel в Европа е оборудван с тази новост. Системата за персонална комуникация и мобилни услуги предлага функции като автоматично повикване при катастрофа, автомобилна диагностика, помощ при откраднат автомобил и Wi-Fi точка за достъп, осигуряваща великолепна свързаност. През последните 18 месеца Opel OnStar вече регистрира над девет милиона осъществени контакти и взаимодействия, около половината от които чрез смартфони или с приложението myOpel.
Сега абонатите на системата Opel OnStar могат да очакват и допълнителни услуги като хотелски резервации1 или търсене на свободни места за паркиране2 с помощта на служител на OnStar.

Към края на годината, Opel планира да предлага услугите на системата OnStar в 33 държави в Европа и на 23 езика. Двама потребители на системата, които са изпитали предимствата на ангела-хранител OnStar и могат да споделят своите впечатления от първа ръка са Пола и Джон от Англия.

opel
Нещо, което започва като най-нормално пътуване за Пола и Джон изведнъж се превръща в кошмар. На връщане от екскурзия до Корнуол, Пола разбира, че всички главни пътища са затворени и тя не успява да открие алтернативен маршрут. В същото време Пола и Джон трябва да се върнат вкъщи бързо, тъй като Джон трябва да вземе лекарството си. Когато Джон получава епилептична криза, Пола натиска бутона за спешно повикване и служителят на OnStar Кевин Борбидж веднага уведомява службите за спешна помощ. “Никога не съм получавала толкова добро обслужване от някого на другия край на телефонната линия. Личното им отношение беше блестящо, просто фантастично,” споделя Пола.
От лятото на 2015 година, централата на Opel OnStar е получила над 21 000 спешни обаждания като направеното от Пола.
Но реакцията при спешни случаи е само една от многобройните новаторски функции, които правят шофирането по-безопасно и комфортно. Сега служителите на OnStar вече могат да помогнат и с намирането и резервацията на хотел или с откриването на най-подходящото място за паркиране на автомобила. И двете услуги, които бяха стартирани с премиерата на новия Opel Insignia, ще се предлагат и за всички останали модели на марката – от ADAM дo Zafira и ще разширят богатата гама от услуги на системата за персонална комуникация и мобилни услуги с високоскоростна точка за Wi-Fi достъп до интернет с 4G/LTE връзка3.

В допълнение към това OnStar ще предложи и още една нова услуга за ограничаване на стреса, свързан често с търсенето на подходящо място за паркиране.

Потребителите на OnStar имат възможност да се свържат със служител на системата, който да ги насочи към най-подходящото за тях място за паркиране, като точното му разположение ще бъде изпратено директно в навигационната система. Tази услуга се извършва чрез Parkopedia – един от основните доставчици на услуги за паркиране.

 
 

Най-добрите корици на албуми на Марая Кери

| от chronicle.bg |

Днес една от емблематичните певици на нашето време, Марая Кери, навършва 47 години – достойна възраст, зад която стоят много неща.

След дебюта си през 1990г Марая Кери става първата певица, която оглавява американската класация Billboard Hot 100 със своите сингли пет поредни пъти.

След брака си с президента на Колумбия Рекърдс Томи Мотола през 1993.  тя утвърждава позициите си на най-успешната певица на компанията. Според списание Billboard  тя е най-успешният изпълнител на десетилетието в САЩ.

След развода си с Томи Мотола тя решава сама да поеме контрол върху имиджа и музиката си, включвайки елементи на хип хоп в песните си. Популярността ѝ спада, а по-късно напуска Колумбия Рекърдс.

Марая изживява тежко тези събития емоционално и физически. Друг удар за певицата е неуспехът на филма и новия ѝ албум, носещи името Glitter. През 2002г. тя подписва договор с Айлънд Рекърдс и през 2005г. отново си възвръща челните места в поп музиката.

През 2000г. на церемонията по връчването на Световните музикални награди Марая Кери е обявена за певицата с най-много музикални продажби за хилядолетието. Тя има най-много сингли, оглавили първите места на класациите – 18. Тя е носител на 5 награди Грами, освен това е единственият изпълнител с шестнадесет статуетки от Световните музикални награди.

Марая Кери притежава петоктавен диапазон.

И независимо от приказките, които се говорят по адрес на визията и личния й живот, тя е събитие в историята на музиката.

И ви черпим с 10 нейни корици, в които си заслужава да изплакнете понеделнишките си очи.

 
 

Никол Кидман е „Кралицата на пустинята“

| от chronicle.bg |

В последните седмици гледаме Никол Кидман предимно на малкия екран.

Тя играе Селест в сериала на HBO “Големите малки лъжи” – сексапилна юристка, зарязала кариерата заради семейството си, жертва на домашно насилие.

Предстои обаче скоро да я видим и на големия екран в друга роля, която несъмнено също и подхожда – на британската журналистка и пътешественичка Гертруд Бел в биографичния филм на Вернер Херцог „Кралицата на пустинята“. Официално премиерата на филма се състоя през 2015 на Международния филмов фестивал в Берлин, където продукцията беше посрещната с негативни отзиви и слаб рейтинг. Той дори беше определен като голямото разочарование на фестивала.

Въпреки че вече може да бъде гледан в България, той най-накрая ще бъде разпространен по кината в САЩ и на видео на 14 април.

Наскоро беше пуснат и нов трейлър, който да популяризира филма.

В главната роля влиза Никол Кидман, а поддържащи роли имат Джеймс Франко, Робърт Патинсън и Деймиън Люис.

Във филма виждаме носителката на Оскар Кидман в ролята на новаторката Гертруд Бел, която се отправя от Англия към Техеран, в търсене на своята свобода. Това е история за една велика жена, която не се вписва в обществените рамки на Викторианска Англия, и която разбива стереотипите на епохата си, ставайки първата жена, пътуваща сама из Близкия Изток.

Пътешествието й донася романтична среща с Британски офицер (Джеймс Франко), заплахи от строги култури, белязани от брутално потисничество над жените, и запознанство с известния Т. Е. Лорънс, известен като Лорънс Арабски (Робърт Патинсън).

Забележителна фигура за епохата си (1868-1926), агент на Британското разузнаване по време на Първата световна война и една от най-важните политически фигури, тя участва в начертаването на границите на Ирак, в началото на 20-те години на ХХ в. „Колкото по-дълбоко се потапяме в пустинята, толкова повече всичко заприличва на сън. На всяка стъпка в пустинята, животът и огънят ме притежават. Сърцето ми не принадлежи на никого, само на пустинята.“, заявява героинята на Кидман в трейлъра.

„Мисля, че съм добър в подбора на актьори и това е важна част от професията ми“, разказва Херцог пред „IndieWire” за избора си на актьори.

„А Никол Кидман е идеална за ролята. Превъплъщението й няма аналог. Не съм виждал подобно нещо почти от десетилетие от нито една актриса в нито един филм. Феноменално е. Лесно е да вземеш звезда с голяма пазарна стойност… Не, случаят не е такъв. Трябва да има химия. Ако липсва спойката между актьорите, накрая ще имаш едно мъртвородено бебе. Знаех, че спойката между нея и Джеймс Франко и химията й с Деймиън Люис ще проработят. Така и стана. Това е ключът към кастинга“, азва още той.

Херцог е режисьор и сценарист на продукцията, заснета в Мароко и Йордания.

 
 

Моделки, които смениха имената си

| от chronicle.bg |

Точно, когато си мислиш, че познаваш някого напълно. Точно, когато си мислиш, че си изследвал всеки сантиметър от нейната личност и хоп! Името й не било точно така!

Животът на тези моделки до голяма степен е ходене и в още по-голяма степен дисциплина. Това не означава, че не можеш да имаш творчески псевдоним. Или поне да си преправиш името на „по-удобно за известен“.

Моделките в галерията ни днес са направи именно това. Вие може би не познавате някои от тях, сега е моментът да се запознаете напълно.