Приятели в облаците

| от | | |

Златимир Йочев

Беше ранна мартенска утрин. Някъде около десет сутринта бях приключил с работните си задължения и нямах търпение да се кача на въздушния превоз до Великобритания. Главата ми беше препълнена със сутрешните новини, които както винаги бяха преобладаващо негативни. Спасението няколко пъти в годината бе „бягството“ при майка ми, която живееше на острова от 4 години. Вече си бях направил план – да взема място до прозореца, да си пусна музика на телефона, да гледам как самолета се изнизва от красивата ни действителност и квартала с миловидното име: Враждебна, и да евентуално да поспя след ранното ми ставане за сутрешен блок в телевизията. Да, това работех тогава. Длъжност с много динамика, интересни срещи, но и голям компрoмис с личния ми живот след 9-10 вечерта.

И пак се връщам към главната идея – бягство за няколко дни, за мога да се наспя, да не гледам родни новини, да се пошляя из многомилионен Лондон и да се наприказвам с майка ми. Маршрутът беше добре познат – София – Гетуик. Дотук добре, както казват падащите от 5 етаж, когато минават през 3 етаж. Стигам с такси до летището, чекирам багажа си, намирам си желаното място до прозореца и се приготвям за спокоен полет в облаците. Няколко минути тишина, няма плачещи бебета около мен, нещо обаче ми подсказва, че се задава буря. И тя идва не с турболенции, а с познат глас от екрана и сцената. До мен се настаняват младо и симпатично момиче и жена на средна възраст с огнено червена коса и дрезгав, въздействащ глас. Познавам я отнякъде, но съм уморен да гадая откъде.

Още на първата минута – ми предлагат кафе, но аз отказвам под предлог, че вече съм пил няколко. Гледат ме странно, защото все още няма 11 часа, а в погледите им чета, че на са доволни от моят отказ. Усещам, че плановете ми да поспя и релаксирам в самолета отиват по дяволите. След няколко минути идва второто предложение – този път за доста по-близка и любима напитка – уиски. Съгласявам се, а в момента, в който очаквам, че алкохола ще бъде поръчан на стюардесите се оказва, че червенокосата дама вади директно от дамската си чанта пълна бутилка с кехлибарената течност. Моментално ставаме център на внимание. Служителките в тесни поли обясняват, че не е редно да ни носят чаши, ако не сме поръчали от тях, но нашата лидерка и подстрекателка бързо ги омагьосва и убеждава. Имаме чаши, имаме и цели 3 часа и нещо, за да превърнем летенето в забавление. Както се казваше – краставите магарета се надушват отдалеч. Веднага намираме общи теми – червенокосата дама се оказва една от най-големите ни театрални и филмови звезди – пътува към Англия, за да представи моноспектакъл за живеещите там сънародници. Младото момиче пък се връща в Лондон, за да продължи следването си. Учи право в престижен университет, има непринудено и свежо излъчване и сякаш е взела по много от българската хубост и западните обноски. Шумни сме, говорим много, което едва ли се харесва на останалите пътуващи, но така става като са съберат на едно място – юрист, журнаслист и актриса.

Не усещаме кога сме кацнали и бутилката е свършила, време е всеки да поеме по своя път. Черен шофьор чака актрисата на летището, за да я заведе до мястото, където други ще се докоснат до нейната харизма. Нищо, поне вече я познавам. Разменяме си телефони, а с момичето продължаваме към центъра на Лондон. Там се разделям и с нея – с обещанието да се видим отново. След време се виждам и с двете – актрисата ми гостува в сутрешния блок със задължителното условие да говорим за нашето пътуване и веселите ни разговори, а с момичето се видях в горещото лято, когато си беше дошла за лятната ваканция. Може би ви трябват детайли за това кои са двете жени или кой съм, но това няма никакво значение. Истината е, че това беше най-веселото ми пътуване със самолет. Полет, по време на който открих приятели, срещнах хора, които ме разсъниха, разсмяха и разчувстваха. Три часа в небето и незабравими спомени. Сякаш в небето може да се случи всичко. Сякаш – както в планината, и в небето хората са по-истински, доверчиви и весели. И аз продължих да пътувам, продължих да летя и ще го правя отново и отново.

 
 

Яките гаджета на Колин Фарел

| от chronicle.bg |

В последния филм на София Копола „The Beguiled“, който излиза по кината днес, Колин Дарел играе Джон Макбърни – ранен войник, спасен от девойките от малко женско училище. Присъствието на мъж в училището бързо разчува и няколко момичета започват да се борят за вниманието му. И Джон отговаря с удоволствие.

Това е роля, за която Колин изглежда се е подготвял цял живот. Или поне от 1999 година, когато прави актьорския си дебют в „The War Zone“. Тогава той бързо си изгражда имидж на един от най-желаните и известни ергени в света. В пика на известността си Фарел има връзка със звезди като Бритни Спиърс и Линдзи Лоън, както и много други.

Самият Колин Фарел твърди, че е имал романтични отношения с Елизабет Тейлър малко преди края на живота й. Той също така е бил забелязан и с Риана като така доказва, че няма „свой тип“. В галерията ни днес сме събрали най-публичните му връзки.

 
 

Tака щяха да изглеждат, ако бяха дебели

| от chronicle.b(i)g |

Стопли се и започнаха голотиите! Супер! Гледаме момичета по телевизията, по корици, в трамвая – всичките едни кльощави, едни еднакви. Има толкова малко по тях, че тъкмо ги разгледаш и ти станат скучни.

Друго си е да има плът и пичовете от сайта fatworld.wikia.com го осъзнават много добре. Какво да ви кажем за този сайт. Велик е! Така не сме се смели от похищението на Волен в НАТФИЗ, а тогава отворихме две хернии от смях.

Сайтът представя снимки на известни личности, жени основно, които са манипулирани така, че те да изглеждат дебели. Резултатът е велик, както можете да се убедите от галерията ни.

Имаме една забележка към сайта и тя е, че никнеймът на админа не е Рубенс. Всичко останало е съвършено, както можете да видите в галерията!

 
 

Watchmen ли ще бъде новият хит на HBO?

| от chronicle.bg |

Още преди няколко години, HBO заяви намеренията си да направи сериал по комис, но сега става ясно, че проектът Watchmen е доста амбициозен и има шанс да се превърне в един от култовите сериали на HBO.

Начело на новия тв проект застава Деймън Линделоф, чиято работа познаваме от The Leftovers, Lost, Prometeus, Tomorrowland и др.

Според източниците сериалът ще има оригинална история и няма да е свързан с филма на Зак Снайдер от 2009 г.

Именно името на Снайдер бе спрягано преди време като главен кандидат да режисира и сериала, но засега не е ясно дали той е постигнал споразумение за участие. Какъв ще бъде прочитът на Линделоф на комикс историята, също не е ясно. При всички положения ще мине още известно време, преди да видим Watchmen по телевизията, но перспективата е вълнуваща за феновете на рисуваната история.

 
 

All work and no play makes Jack a dull boy: Защо „Сиянието“ е велик филм

| от |

През 1980 година на екран излиза един от най-добрите, тотално безобразни шедьоври на маестро Стенли Кубрик и това е „Сиянието“. Тъй като Кубрик е огромен режисьор много хора обичат да слагат филмите му под общ знаменател или да омаловажават някои за сметка на друго великолепие на седмото изкуство „Портокал с часовников механизъм“.

„Сиянието“ на Кубрик, Кинг, Никълсън и Дювал обаче си остава черешката на тортата във филмографията на лудия американец. Обагрен в червено, оранжево и златно, окъпан в сюрреалистично-насилствени нотки, монотонен и безобразно клаустрофобичен, „Сиянието“ е най-добрата адаптация по роман на Стивън Кинг до момента и е най-голямото изпитание в кариерата на Джак Никълсън и Шели Дювал. Както и в тази на малкия Дани Лойд, на който макар да принадлежи една от най-известните реплики от филма: „Redrum“, той – по онова време на възраст от 6 години – така и не разбира, че снима хорър. Наистина ли?

Стенли Кубрик лично се грижи за малкото момче, като за сметка на това почти съсипва останалите актьори в продукцията. А в „Сиянието“ те наистина са малко.

Джак Никълсън и Шели Дювал многократно обясняват, че онова, което им се е налагало да правят на снимачната площадка на хоръра си остава най-трудно в кариерата им. 30 години по-късно това не се е променило. Дювал отдавна не играе, а Никълсън е еййй толкова голям, а когато го гледате в „Сиянието“ разбирате защо, по дяволите, е гигантът на седмото изкуство дори и на 80 години.

Когато започва да работи с Кубрик по „Сиянието“ Джак Никълсън е в началото на 40-те и само преди няколко години е снимал с Милош Форман „Полет над кукувиче гнездо“ и впоследствие е провъзгласил режисьора за откачалка, с която не може да се разбере. Но Стенли Кубрик е големият залък, който малко хора успяват да преглътнат, макар това да не си личи в монтирания материал.

Шели Дювал, която играе главната женска роля, дълго нарича Кубрик „най-ужасния човек, с когото съм работила“, а години по-късно обяснява, че въпреки търканията, които двамата имат по време на снимките, е научила много от него. Та това е шибаният Кубрик, всеки би научил по нещо.

Сиянието“ е шедьовър, който хваща материалът на Стивън Кинг, само три години по-рано публикуван в роман, и му носи безсмъртие. Стивън Кинг също не успява да се оправи със Стенли Кубрик и до днес мрази тази адаптация по своя роман. „Сиянието“ обаче е толкова по-голям от всеки един от създателите си, че сам по себе си вече е вселена и материал, който вдъхновява множество хора и течения в различен тип комерсиално или не, изкуство. Кадри от филма са използвани в множество клипове. А дълбоките, геометрични и тягосни сцени окъпани в оранжево, странно напомнят на Червената стая от „Туин Пийкс“.

От Massive Attack до Slipknot, има цели музикални епопеи посветени на „Сиянието“.

„Сиянието“ носи безобразната подтиснатост на ужаса, който още не се е случил, но ти го чакаш във всеки един миг. Като подплашена котка, която усеща, че идва смъртоносна буря. Съспенсът опънат като ластик, който се къса рязко, се засилва от безкрайните празни коридори на огромния хотел, в който се развива действието, от малкото колело на Дани, което се върти ли върти по оранжевите краски на килима, от дразнещия писклив глас на Уенди, която иска да е перфектна домакиня, но по-скоро наподобява чувството на скомина у човека, и като Джак… Като лудия Джак, който във всеки един миг, сцена след сцена, изглежда като някой, който би те изял, но преди това би те пребил с бухалка. Просто за кеф.

Хичкок е казал, че ужасът не се създава от това просто да покажеш кръв и чудовища на екран, а да дадеш на зрителя съвсем малък поглед, като сянка, пръски, писъци и неговото въображение ще свърши останалото. Защото по-голям ужас от онзи, който някой може да създаде в главата си няма. Освен може би този в главата на Стенли Кубрик.

Използвайки похватите да създаде клаустрофобия в широко пространство, да усетиш чувство на ужас в място, окъпано в топли цветове, Стели Кубрик строи малка чуплива, страшна и истерична кула от карти, в която вкарва митологията на Кинг – за сиянието, което определени хора притежават и те имат специални способности – примесва я с на пръв поглед човешка драма и доукрасява с Джак Никълсън с брадва.

Репликата „Here’s Johnny“ произнесена от Никълсън на фона на полуизкорубената врата на една стая, в която Уенди крещи истерично, докато той се опитва да я убие, отнема 3 дни заснемане и най-малкото 30 броя нещастни врати в бяло. Днес това ни се струва незначително на фона на сцената, която имаме като финален вариант. Една от най-разпознаваемите сцени в модерното кино изобщо.

„Сиянието“ е от филмите, които може и да не сте гледали, но почти всеки човек може да познае поне по няколко детайла от него. От близначките в коридора, през оранжевия килим, до сцената с брадвата или моя личен фаворит – тази с бухалката, снимана точно 127 пъти, всеки си има своя фаворит. А финалният вариант е истеричен ужас и една луда потна жена, която не иска да бъде докосвана от Джак Никълсън, който изглежда по-страшен и от най-гнусната версия на Торбалан.

От „Уенди, прибрах се“, през „Ето го Джони“, „Червена стая, червена стая“ до известната стара поговорка „All work and no play makes Jack a dull boy“, всичко в „Сиянието“ е код, който, разбира се, ще бъде разкрит с финалния кадър. Защото филмът е шедьовър, дори 37 години по-късно. Мисля, че го казахме в началото, но да го повторим пак…