Прелестите на Шенген

| от Иван Стамболов |

Някак почти незабелязано през изминалата седмица се прокрадна новината, че отново са ни отрязали от Шенген. Или по-скоро ние и румънците сме пожелали отлагане на решението поради позицията на Германия. Помня при предишни разминавания със заветната мечта как земята се тресеше под краката ни, как цели управления се обявяваха в несъстоятелност задето са пропуснали да постигнат този национален идеал. Сега на хората като че ли не им пука особено и са напълно прави.

Защо всъщност зорът да бъдем в Шенген е толкова голям? За да се придвижваме свободно из Европа? Но ние и сега се придвижваме свободно. Да губят по-малко време камионите ни на границата? Хм, едва ли това съображение може да бъде източник на чак такива вълнения. Тогава? Остават романтиката и комплексите. Членството в Шенген би ни придало някаква завършеност, някаква окончателност. От падането на аграр-болшевишкия социализъм (падане от само себе си, поради изчерпаност, некадърност и несъстоятелност) през 1989 до приемането ни за пълноправен член на ЕС през 2007 ние отчаяно се стремим от изостаналост към цивилизованост, от периферия към център, от бедност към материална обезпеченост, от духовната пустота на марксизма-ленинизма към общение със световната култура. С две думи: стремим се към Европа в нейния антично-ренесансов смисъл и модерен просперитет. Дали това е хубаво, дали може да бъде цел на човешкото съществуване и смисъл на човешкия живот, е съвсем друг въпрос. Шенген е черешката на европейския сладолед, който ние ближем с премрежени от наслада очи. Без черешката сладоледът не е същият.

Ако спрете десет души на улицата и ги питате как конкретно ще се промени животът им, ако България влезе в шенгенското пространство, те няма да успеят да ви отговорят, дори и улицата, на която сте ги спрели, да е булевардът пред Народната библиотека. Те ще ви отговорят, че ще могат да се придвижват по-свободно вътре в пространството, а държавата ще припечели повече пари за охрана на границата. И толкоз. През 2011 и особено през 2013 година бяха направени опити да се систематизират в популярен вид изгодите от Шенген. Изтъкна се, че при отпадането на контрола върху транспорта, ще се извършват повече пътувания – както за превоз на стоки, така и туристически. Аз пък мисля, че ако някой има какво да изнесе или пък е решил нещо да внесе, то едва ли ще го разколебае проверката на камиона на КПП-то. Същото се отнася и за екскурзионните пътувания. Броят на чужденците, които посещават страната ни с туристическа цел, се определя в много по-решаваща степен от общите условия за туризъм (включително институции и инфраструктура), отколкото от времето, за което се минава границата.

Друго изтъквано предимство беше увеличаването на броя на преминаващите през България хора. Не знам какво предимство би могло да бъде това, но съм сигурен, че нашите хипотетични анкетирани не биха го отчели като чак такъв фактор за промяна в личния си живот, че страстно да се стремят към Шенген заради него.

Щяло да има голяма полза за бизнеса. След влизането в Шенген щели да се появят допълнителни условия за развитие на общо икономическо пространство чрез взаимна обвързаност на предприятията в региона. Положителният ефект върху местния бизнес в България щял да се изрази в притока на повече клиенти от съседни държави. Бизнес средата щяла да се подобри чрез унифициране на изискванията към стоките. Щели да се появят икономически растеж и нови работни места. Тези хора чуват ли се какво говорят? Как от влизането ни в Шенген икономиката ще порасне и ще се разкрият нови работни места? Или „нови работни места“ вече е просто едно изтъркано заклинание за пред отрудените маси, неизбежен и задължителен резултат от всяко политическо действие. Щом политиката води до разкриването на нови работни места, то тя е добра и заслужава благословията на електората. Така разсъждават популистите. Но бизнес средата зависи от много други и много по-важни неща в сравнение с уеднаквяването на регулациите. Много по-важно е да има законност и общи правила за всички. Предвидимост на правилата, едни и същи справедливи условия за достатъчно дълго време, без непрекъснати законодателни изблици и прекрояване на нормативната уредба, каквито се правят и в момента с данъчното законодателство у нас. Това, което днес искат да направят със закона за ДДС, не разведрява бизнес средата, а я трови. И я трови така, че няма никакво значение колко време ще те поверяват на границата, ако си достатъчно луд да пожелаеш да дойдеш и да въртиш бизнес тук. Няма никакво значение колко време ще чакаш на границата, ако административният натиск непрекъснато расте, ако си заложник на всякакви служби, инспекции и лицензиращи организации, които те смучат като кърлежи. Никакви клиенти от съседни държави няма да ти дойдат, ако не произвеждаш нещо, което те искат да купят. А ти няма да го произвеждаш, докато си смазан от данъци, такси, глоби и корупция. Изобщо, дали сме вътре в Шенген или извън него, няма абсолютно никакво значение за развитието на бизнеса. Е, поне за нормалния бизнес. Лъже се онзи, който вярва, че когато влезем в Шенген, икономиката ще дръпне. Няма такова нещо.

Истината е, че Шенген очевидно е замислен като клуб на по-богати общества, които искат да ограничат социалния туризъм откъм други, по-бедни общества. Заради това са и двоуменията дали да бъдат приети България и Румъния и кога. Ако има някакъв проблем, то той продължава да се корени в стандартите на живот. Хората винаги ще мигрират от по-мизерен към по-охолен живот. Ще го правят както в границите на собствените си държави, така и извън тях. Дали поради ирония на съдбата или пък поради недалновидност на Запада вследствие на затлъстяване и посредственост, днес към шенгенското пространство текат потоци, много по-страшни от българските и румънските. Те текат все по същия принцип на движение от мизерия към охолство. Откакто тълпи от хора без лични документи маршируват през шенгенските граници, Шенген вече е компрометиран. В момента сякаш за нас е по-добре да не сме в него – извън Шенген не сме така привлекателни, не сме така апетитни. Пък и защо да сме член на нещо, което вече не се знае какво е и докога ще съществува?

Оставете го Шенген. Ако ни искат – искат. Ако не ни искат – живи и здрави. Няма да легнем и да умрем. Пък е време и Европа да спре да гледа само в пъпа си. Да се опита да погледне света не само вътре в себе си, но и извън себе си. Да го погледне там, където е, да отиде при него, а не да го чака да дойде той, когато му е удобно и както му е удобно. Крайно време е Европейският съюз да изработи механизми за провеждане на единна външна политика. Да намери общата формула в интересите на всички свои членове и да я превърне в активна дипломация. След това да разработи своя военна доктрина и да създаде свои въоръжени сили. Да, това може да звучи като краен еврофедерализъм, но в съвременния многополюсен свят Европа трябва да се съобразява с другите силни и много по-монолитни от нея фактори. Като че ли епохата на националните държави си отива, след като за два века успя да преобрази света. В този свят е нелепо икономика №1, тази на Европейския съюз (ако го погледнем общо) да няма единна и структурирана визия за отношението си с другите икономики, не само на икономическо, но и на дипломатическо и военно ниво. Само когато изработи такава визия, Европа ще успее да погледне с ясен поглед отвъд себе си.

Ето в такава Европа ще бъде много по-смислено да членуваме, отколкото в Шенген. Ако той е стъпка към нея – добре, ще направим и тази стъпка. Досега говорехме за нации, сега е време да говорим за цивилизации. Светът е устроен така, че винаги да има противостояния – в крайна сметка те го движат. Важно е обаче как ще ги определиш, къде ще прокараш демаркационната линия и от коя страна ще застанеш. За огромно съжаление, България има прекалено богат избор по този въпрос. Тъй че – да си опичаме акъла! Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен. И то преди да е дошъл да почука на вратата ни.

Илюстрация: “Портрет на стария колониален войник” от Ранди Стийл

Текстът е публикуван в блога на Иван Стамболов www.sulla.bg

 
 

AlphaGo победи най-добрия играч на Го в света

| от chronicle.bg |

Изкуственият интелект AlphaGo надви Ке Жи, известен като най-добрия играч на древната игра Го. Победата за машината на DeepMind и Google е първата в сблъсък от общо три части.

Победата на машината е с половин точка – минималната възможна разлика.

Победата на AlphaGo с 4 на 1 над южнокорейската легенда Лий Се-дол миналата година бе отчетена като истински триумф за разработчиците на изкуствен интелект. Тогава не се очакваше неврална мрежа да може да играе толкова комплексна игра, но изкуственият интелект оспори това птредположение.

Експертите, които са следили първата среща, казват, че не само машината е добра в изучаването на тънкостите на човешките играчи, но и 19-годишният талант Ке се учи от нетрадиционния ѝ подход. Един от ранните му ходове бе определен като наистина гениален и със сигурност срещата ще става само по-интересна.

Вторият двубой в рамките на Future of Go Summit е насрочен за четвъртък, а финалът е в неделя.

Източник: The Verge

 
 

Празнуваме Св. Константин и Елена

| от chronicle.bg, по БТА |

Църквата почита днес Светите равноапостоли Константин и Елена. Църковният празник е в памет на император Константин и на неговата майка Елена.

През 313 г. Константин издава Миланския едикт, с който въвежда християнството като официална религия във Византия. Самият той приема християнската вяра в края на живота си. Царица Елена отива на поклонение по местата, където е живял Христос, построява няколко манастира и открива кръста, на който е бил разпнат Исус. Това събитие се смята за най-важното в историята на християнската църква и затова император Константин и майка му Елена са канонизирани за светци.

Император Константин е погребан в златен ковчег в църквата „Свети Апостоли“ в Цариград, а градът 16 века носи името му – Константинопол. Оттогава на 14 септември църквата чества Въздвижението на честния и животворящ кръст.

Според народните вярвания на днешния ден строго е забранена всякаква полска работа. Селските стопани свързват празника с предпазването на реколтата от градушка. Вярва се, че „Еленка и Костадин носят градушката в чувал“.

Това е денят на игрите върху огън – нестинарството, запазени и досега в някои райони на Странджа, но почти само като атракция.

Празникът започва няколко дни преди деня на Свети Константин и Елена – със събиране на средства за общ курбан, а също с почистване и поправяне на изворите и кладенците на селата.

На мегданите предварително е приготвена голяма клада от няколко товара дърва. Вечерта те се запалват, а всички се събират около кладата и слушат ритъма на ритуалния тъпан, по-късно – и хороводните мелодии, предназначени за обреда.

Когато огънят стихне, останалата жарава – живите още въглени, се разстилат в кръг. Около тях се извиват хората, а начело се носят иконите на Св.Св. Константин и Елена.

В жаравата влизат боси нестинарите, които най-често са жени. Те са като че ли в несвяст, в унес. Вярва се, че иконата на светеца, която държат, ги запазва от огъня. В това състояние нестинарите понякога изричат пророчески думи, гадаят бъдещето или общуват с умрели предци. Трансът и ритуалният им танц траят няколко минути.

След нестинарските игри всички се събират на общата трапеза с приготвения курбан.

Имен ден празнуват Константин, Костадин, Костадинка, Елена, Еленко, Елка.

 
 

Страшни мъже, модерна телевизия

| от Амелия Понд |

Човек обича да се страхува, макар и понякога да не си признава. Но една неделя е нищо без доза приятни страшни мъже, които искат да те хванат и разкъсат на парчета. Без причина, ей така, просто защото не ги кефиш.

Страшната телевизия и нейните най-ярки персонажи могат да се похвалят, че са докарали повече безсънни нощи в човешката история от всяко друго ентъртеймънт събитие.

Този понеделник един от сериалите, който изкарваше акъла на много от нас през 90-те се завръща. „Туин Пийкс“ е телевизионното събитие на годината. В центъра му, макар вече да го няма, винаги ще остане Боб. Страшният сивокос мъж, който обича да се забавлява с хората е от онези плашещи преживявания, които се помнят дълго.

Той и още четирима приятни младежи са част от нашата скери селекция днес. В галерията горе.

 
 

Hannibal the cannibal: 26 години „Мълчанието на агнетата“

| от Амелия Понд |

Знаеш ли на какво ми приличаш с хубавата чанта и евтините обувки, Кларис? Приличаш ми на селянче. Чистичко и пробивно селянче с малко вкус.

Първият разговор между д-р Ханибал Лектър – изтънчен психопат, канибал и сериен убиец, и младата прохождаща агентка на ФБР Кларис Старлинг, изиграни с майсторство от сър Антъни Хопкинс и Джоди Фостър, е обиден, провокативен и възбуждащ едновременно.

Среща на двама титани в пасивно-агресивна обстановка и диалог, които напомнят на вербална канадска борба между, само привидно, силния и слабия. В „Мълчанието на агнетата“ и специално в тази сцена, слаби няма. Фостър и Хопкинс са като сплав от благороден метал. Те танцуват умерен танц на агресия, прикрита зад добро възпитание, обиди, маскирани като констатации, подмолни цели, скрити под обвивката на приятен следобеден разговор. Над нечий черен дроб, полят с количество качествен британски чай.

Модерната класика „Мълчанието на агнетата“ променя трилъра в киното още с появата си през февруари 1991-ва и това му печели 5 Оскара. Днес това би се случило трудно. Трилър киното е подминавано с лека ръка, а на насилието в него се гледа като на зъл порочен кръг, който подбужда населението да прави злини.

Персонажи като д-р Ханибал Лектър, сравними само със злия Норман Бейтс от друга титанична класика „Психо“, се появяват рядко. Да не кажем въобще.

Доброто старо чисто зло беше изтикано и наказано в ъгъла за сметка на социалните проблеми, умиращите от неизлечими болести хора и нещастните сами по себе си хора с обикновени тревоги. От другата страна стои комерсиалното кино, което се присмива доволно на всички останали, защото се къпе в пари.

Животът е низ от несполуки и грешни избори, за които седмото изкуство е освободило доволно място на рафта си. Кръвта, насилието и добрият стар психопат нямат място там. Добре, че е „Мълчанието на агнетата“.

Трилърът на Томас Харис се появява три години преди провокативния филм на Джонатан Деми. Седем по-рано Харис стартира началото на историята на д-р Лектър с „Червения дракон“. По ирония на съдбата това е последната филмова адаптация на романите на Харис и може би най-незабележимата, въпреки участието на Едуард Нортън и Ралф Файнс.

Може би никой тогава, през онази 1991-ва, не очаква „Мълчанието на агнетата“ да се превърне в еталон за трилър кино, нито очаква успехът му да е толкова грандиозен. Близо 9 години след утова Харис пише продължение, което също е филмирано. „Ханибал“ се гордее с една от най-гнусните и притеснителни сцени в киното – изяждането на мозъка на Рей Лиота, в ролята на Пол Крендлер – нахален и надут прокурор. Сцената, дълга близо пет минути, превръща Пол в полужив зеленчук с отворен череп, от чийто мозък, докато Пол е в пълно съзнание, д-р Лектър си взима части от сивото вещество, запържва ги и ги хапва. Джулиан Мур гледа. Автор на това визуално пиршество е Ридли Скот.

Само година по-късно се появява и „Червения дракон“, който бележи финала на Ханибал, такъв, какъвто го познаваме.

„Мълчанието на агнетата“, макар и втора книга от поредицата, си остава монумент за творчеството на Харис и майсторство за изграждането на добър съспенс и трилър на Джонатан Деми.

От най-дребната провокация, съдържаща се в диалозите между Лектър и Старлинг, през изграждането на образа на Бъфало Бил, изигран почти възбуждащо от Тед Ливайн, до кървавите сцени, носещи почти библейска символика, всяка една сцена изгражда култ и превръща филма в шедьовър.

Преди няколко седмици Джонатан Деми издъхна в дома си на 73 години. Майсторът, който стои зад крупните отсечени кадри, затъмнените коридори и брилянтните изпълнения на актьорския състав, ще остане в историята на киното като човекът дал дъх и живот на най-страшния мъж в седмото изкуство – д-р Ханибал Лектър. Сър Антъни Хопкинс влиза в нова фаза на кариерата си с този филм, макар по онова време да е навършил 53 години, а Джоди Фостър, млада и невинна, затвърждава мнението, че облечена в подходящ костюм и обувки, може да изиграе всичко.

Изграждането на добър трилър е майсторство, което онези, които умеят трябва да запазят живо и да го прилагат винаги, когато им се отдаде възможност. 26 години по-късно страшното, придобило човешка форма, е все така търсено и искано. Някой само трябва да го облече в подходящо кино.