Победата да бъдем заедно

| от |

Достена Лаверн

10012461_10202351559645106_2003963048_n

Почти месец след европейските избори. Не пропускам новина. Събуждам се и заспивам с мисълта за България, за кампанията, която сякаш не е свършила и преминава през фаза на хаос и трансформация. Опитвам се да си обясня логично процесите, но много скоро анализът се разпада. Рано е, не може да се робува на илюзията, че можеш да провидиш и да реагираш моментално на случващото се, още повече когато реалността е многопластова, резките движения на повърхността понякога означават статукво и обратно. Какво се случи на 25 май? Прибързаните отговори рискуват да са плод на умора, болка, разочарование, параноя… Тогава се връщаме назад с фенерчето на спомена и търсим следата. Тя ни води до самите нас, днес, а може би и утре…

Четири години след „Експертите на прехода“

Ето откъде започна историята… Предложението да се включа в политиката точно на европейските избори започна да се оформя от лятото на 2013-та по време на летните протести срещу правителството на Орешарски. Взех участие в медиите във връзка с технологиите, които българските тинк-танкове употребиха, за да предизвикат поредния аборт на гражданското общество. Не можех да предположа, че в преситената от информация медийна среда на уплашеното ни самоцензуриращо се общество една книга може да предизвика толкова масов отзвук. Всеки ден някъде по медиите някой цитираше станалите нарицателно „експерти на прехода“. Започнах да събирам прес-досие с идеята един ден да напиша анализ на реакциите по книгата, от крайни националисти и десни до леви анархисти. По същото време редактирах и дописвах нов вариант на „Ескпертите“ с разширено съдържание за Европа и водех интензивна кореспонденция с професор Петър-Емил Митев, който се нае да напише предговора към новото издание. С него се запознах през декември 2012 г., след като не се сдържах да го поздравя с писмо за предговора му към избраните съчинения на Маркс. Не можех да не споделя колко вдъхновена и горда се чувствам от текст, в който един български социолог е достигнал такова дълбоко, рационално и едновременно с това чувствено и исторически конкретно разбиране на Маркс. Оттогава между нас бликна непосредствено и вдъхновено приятелство – размяна на текстове, писма, идеи, които доведоха именно до това – група интелектуалци да издигне моята кандидатура за евродепутат в листата на БСП. „Лявото има нужда от хора като теб!“ ме окуражаваха дори онези, които не подкрепяха пряко политиката на БСП. Проф. Васил Проданов се включи в инициативния комитет, въпреки че единият от синовете му се кандидатира в листата за евродепутати на АБВ и се оказа сред непримиримите ми опоненти в предаването на Ива Николова по ТВ7 по време на кампанията.

Моментът беше решаващ за социалистите, които трябваше да мобилизират партията след предателството на Георги Първанов и Ивайло Калфин. Може би ситуацията изискваше нестандартен отговор и кандидатури с широкоспектърно влияние. Ентусиазмът достигна връх, когато бях поканена на конгреса на БСП и Стефан Данаилов най-неочаквано цитира и подкрепи името ми с цялото си сърце! Александър Симов ми създаде прозвището „АЕЦ-ът на левицата“, докато кръгът около „Солидарна България” ме определи като опортюнист и предател на автентичните леви идеи в името на конюнктурата. Аз бях на чисто със себе си. Пробивът на нетрадиционни личности в кадровата сфера на управляващите партии е нещо ценно и рядко. Не можем да чакаме да ни се предостави по-широк терен за действие, защото рискуваме лявото да бъде напълно обезкръвено и смазано от фашизоиден популизъм и балканска безпардонност. От лична гледна точка не можех да пропусна шанса да се включа в битката в реално време и да изпитам отвътре механизмите на една предизборна кампания, но също така да подложа на изпитание личната си морална и дори физическа издръжливост. Продадох интелектуалната си популярност за портфейла на евродепутат? Не, стъпих по един неочакван мост, който се надявах да ме отведе в друго време-пространство. И не се излъгах.

***

„Щастлива съм, обнадеждена, че „една книга се превръща в мост към политиката“, именно когато думата „интелектуалец”, особено ляв, има шанс да бъде реабилитирана в публичното пространство на България”.

Това е изречението, с което почти винаги започвам предизборните беседи. В началото звуча малко сковано, шлифовано, после усещам как гласът ми постепенно се уплътнява, вибрира и се оцветява в неочакван нюанс. Вече не ме е страх, стъпвам по „неочаквания мост“  и той винаги ме води до отсрещния бряг. Там са хората. Когато се опитвам да си спомня за лицата им, не правя разлика между срещите в центъра на София, на „Леге”, в квартал „Сердика” или „Надежда” и тези в Червен бряг например. Имам чувството, че всички са ми роднини, баби и дядовци, лели и чичовци, съученици… Някои мърморят, спорят, други държат речи срещу антируската линия на БСП в лицето на министър Вигенин, трети те прегръщат или се насълзяват, но всички са готови накрая да те последват. Няма по-силно чувство на завръщане в родината от ситуация, в която разчиташ, че най-сетне си способен да дадеш нещо реално от себе си, да обещаеш, да мечтаеш на глас с хора, които плахо и постепенно започват да вярват отново, да се озаряват от надежда, от чувство на споделеност.

„Прекалено си хубавичка, интелигентна и сладкодумна, но след изборите ще заминеш далече, там откъдето идваш, и едва ли ще си спомниш за нас! Как да ти повярваме, когато оттук се изредиха да ни лъжат толкова политици?“ Въпроса ми задава човек на средна възраст, седнал на първия ред дървени столове в тясното клубче на БСП в Долна Митрополия. Нещо ми стяга гърлото и едновременно се разширява в гърдите ми. „Вие имате само думата ми и нищо повече, но аз също доскоро бях от другата страна, в публиката, и чувствам с цялото си тяло беса и разочарованието от политиката, които изригват всеки път, когато надеждата се опитва да покълне…“ Гледах го право в очите, насълзени като моите. После идва ред на учителката, която е принудена да дава извинителни бележки на децата, защото, за да си купят хляб, нощем работят  в птицефермата. В началото говори почти неразбрано, нервно, но после всичко се разбира и боли. Какъв е отговорът?

„Не се бой да повтаряш едно и също, знай, че пред хората, пред които излизаш, ти още никога не си произнасяла тези слова“, ме окуражават организаторите от БСП. Така е, но дори при студентите не мога да не оставя срещите ни да се развият извън зададения план, да позволя да се роди нова мисъл или чувство, единствено между нас, в общуването. За мен политиката е именно това – да предизвикаш сработването на енергии в конкретно историческо време и място, да помогнеш от това да се роди смисъл, невъзможен без емоцията, и да се пребориш за претворяването му в колективно действие. Заучените фрази, конспектът, налагането на схеми убиват желанието, създават у хората чувство за нещо, което вече се е случило, без да остави следа, без да ги е включило в себе си.

10171709_10202593463092541_3073966032984202043_n

Преди време имах странно преживяване в колата, пътувайки към редакцията на вестника, където работя в Страсбург. Пуснах си радиото – музика, после новини… Изведнъж започнах да се чувствам странно. Съществото ми се отдели като ваденка от заобикалящата реалност, новините звучаха като запис от преди много години, музиката, джингълите и рекламите, всичко звучеше като превъртяна лента на отминали или никога небивали събития. За секунди през ума ми мина мисълта, че някой ни пуска записи и по телевизията, а всъщност нищо от онова, което виждаме там, не се случва в реалността. Eлитът е напуснал кораба, оставил част от екипажа да поддържа прожекцията, инерцията… докато един ден не разберем, че сме съвсем самички, оставени на самите нас, без събития, без новини, а после без храна, въздух и вода… Кошмарно усещане. Опомних се като паркирах колата, но това не изтри натрапчивото  усещане.

Радикален политически диалог

Често заимствах темата на въведението в политическото ми представяне от Сашо Симов, младия популярен блогър и журналист от „Дума“, включен осми в листата на БСП. В предварителната кампания пътувахме заедно. Бях толкова щастлива като разбрах, че и той е сред кандидатите. Не само защото Сашо написа блестящата статия „Кой се страхува от Достена Лаверн?“ и ме нарече „АЕЦ-ът на левицата“, а защото е жив и веселяк. В Ловеч на среща с граждани, повечето от партийния актив, той започна да се представя, като отговори на въпроса защо е влязъл в листата на БСП: „Горд съм, че съм бесепар, особено сега, когато се прави поредният опит БСП да бъде сатанизирана от красивите и умните и всички социалисти отново са наричани „червени боклуци”… БСП е една от политическите ценности на прехода и в годините успя да се запази”.

Казах си: най добре е и аз да отговоря първо на този въпрос. Простичко и ясно. „Включвам се в политиката, защото като социален изследовател усещам нужда за широка гражданска подкрепа на лявата идея именно сега, когато неолибералният модел в Европа е на път да доразруши обществения принцип в политиката, да направи от гражданите роби с телепрограмирана консуматорска способност, да обрече идващите поколения на безсмисленост в качеството им на ненужна, безработна и неграмотна маса, да подчини човека на най-ниските му страсти и инстинкти… Битката, в която се включвам, е битка за връщането на човека и достойнството като мярка на общественото битие, за връщането на националните и наднационалните институции като гаранти на справедливостта и законността. Европейският съюз не ви харесва, защото в момента той гарантира правата на банките, но не и на хората. Ние заедно трябва ясно да заявим желанието на европейските граждани за промяна в полза на обикновените хора…“

10156064_10202538990690765_4487775055349101926_n

Въведението е добро, но още отначало разбирам, че трябва да търся и споделя с хората конкретни политически стъпки, с които да се върви по пътя. Всички те, независимо дали в столицата или в провинцията, противно на онова, което упорито се насажда, са достатъчно образовани и информирани и не се задоволяват с общи приказки за принципи и ценности. Аз също! И така: „На първо място социалистите не бива да допуснат да се подпише Атлантическото търговско споразумение – такова каквото се предлага от десните и от лобито на големите корпорации в САЩ и ЕС, защото това би довело до наказателен контрол от страна на корпорациите върху социалните политики на правителствата. Страни като България с ниски минимални работни заплати ще бъдат обречени да поддържат ниския си стандарт, за да привличат инвестиции. Необходима е ревизия на Пакта за финансова стабилност и на трипроцентовата бюджетна граница, която държи в усмирителна риза мерките за съживяване на европейските икономики на Юга. Задължително е да се преборим и за  увеличаване на кохезионните фондове и включването им в интегрирани стратегии за икономическо и социално развитие в страните от Южна Европа, които най-тежко понесоха икономическата криза, а от там и за увеличаване на общия бюджет на ЕС, в частност инвестициите в областта на образованието и културата.“

Образование и култура? Та това звучи на хората като да се борим за черешката на тортата, но без торта, като да обещаваме да се осигури гарнитура към несъществуващи кебапчета… И въпреки това много от тях ме разбраха, било убедени от постройката на рационалните аргументи, било че темата предизвикваше у мен дълбока емоционална съпричастност с публиката. Опитвах се да обясня, че именно образованието и културата са теренът, откъдето може да започне един радикален политически диалог, който да включи гражданите в сътворчеството на един нов обществен модел.

„Това е жизнено необходимо именно сега, когато новите технологии водят до все по-ниски нужди от човешка работна ръка, а, от друга страна, капиталът изисква все по-голяма процентна печалба. По логиката на досегашния модел единствено рентабилно ще се окаже да направим от младите първична суровина, например сапун! Ето защо именно Европа – най-богатата територия на света – дължи на човечеството да инвестира в разработването на политически и социални алтернативи, които да еманципират труда и заетостта от пряката печалба. Трябва да се развие концепцията за доброволен труд в социалната и културната сфера в условията на всеобща минимална материална обезпеченост. Но за да стане това, най-напред самата култура и образование, принизени до културни продукти и образователни услуги, трябва да се преборят и да си върнат статута на обществен приоритет, защитен от прякото им превръщане в стока…” и т.н. и т.н.

Конференциите, които организирах в Пловдив и София с участие на интелектуалци и хора на изкуството от Франция, Испания и България, дадоха конкретен цвят, звук и човешко време-пространство на тези въпроси. От заплахата на неолибералната антиутопия и колонизацията на въображението – до спешната нужда от възраждане на таланта на човека да мечтае и създава утопични светове в литературата, поезията, философията, политиката. И от всичко това – до нуждата за здравно, образователно, жилищно и битово осигуряване на всички европейски граждани.

Независимо от разликата в броя на участниците, и двете събития провокираха съпричастност, оживление и радост от едно необичайно искрено и вдъхновено общуване. „И най-бурният ураган не може да накара чайката да се откаже от страстта си да лети над морето!“ – така завършва изложението си Фарук Гюналтай, директор на едно от най-старите филмотечни кина в Европа. И най-тежката социална криза не е в състояние да унищожи порива да доплуваме към света от острова на нашата самота. За първи път имах чувството, че пред очите ми се сбъдва една страстна мечта – срещата между Европейския Изток и Европейския Запад. Среща, която променя и храни и двете страни едновременно. Обещавана и многократно обявявана от 1989-а насам, досега тя приличаше повече на инструктаж в прилично поведение, провеждан от добре платени западни авторитети и експерти. Последна от гостите на пловдивската конференция, малко плахо в началото, взе думата поетесата Катя Стоилова, директор на неправителствена организация за образование на деца-инвалиди: „За мен досега Европейският съюз бе символ на липсата. Липсата на млякото, доматите, на света от моето детство. Но днес за първи път от много време насам чувам думи, които участват в моите мисли, които усещам като свои, които ме хранят и ме зареждат… Много хора мислят това, което казвате, но те са заглушени. Днес ме накарахте да се почувствам по-малко самотна.”

Разочарованието последвало заветното ни приемане в Европейския Съюз зарази българското общество с интелектуален паралич. За онези, които проповядват политиката на силната ръка, лидерите на ГЕРБ, АТАКА и др., ЕС е досадна пречка да се реализират като диктатори. Умерените патриоти или хора, които се  вълнуват от по-справедливо разпределение на материалните блага, често едностранчиво припознават Съюза като защитник на неолибералния модел и на световния империализъм. За повечето от нас, сбъдването на това, което бе тиражирано като утопия за масова консумация от падането на стената до 2007-ма, се оказа заточение в безплодните земи на носталгията. Носталгия по едно несъстояло се бъдеще и по едно безвъзвратно загубено минало. Заглавието на картината на настоящето? „Без коментар“ или още по-точно „Без изход“. Рамката на картината – отчайваща материална и духовна мизерия.

Но тази болест съвсем не е само българска. Тя се произвежда от години в лабораториите на постмодернизма, и се разпространява по интелектуален, медиен и политически път и на Западв условията на институционален разпад на държавността и социалните връзки.

Във Франция например, миналата година общественият дебат се структурира като сблъсък между онези, които проповядват връщане към ценностите на доброто патриархално минало (десни католици срещу сватбата на хомосексуални двойки) и „свободомислещи“ леви в подкрепа на проекто закона и на практиката на осиновяване на деца от хомосексуални семейства…Като журналист и интелектуалец, и то ляв, е недопустимо да заявиш, че не играеш на този терен или както още през драматичния март-април 1999-та не подкрепяш нито Милошевич, нито бомбандировките на НАТО. Не може да критикуваш феномена Кончита Вурст ако не си записан в редиците на някое лицензирано католическо или друго консервативно общество, което си е издействало разрешение от позициите на поредна малцинствена група. Универсалната позиция на интелектуалец без етикет е в миналото.

Когато тя, той, то стана лауреат на Евровизия по време на кампанията, на страницата ми във фейсбук заваляха провокационни въпроси и хомофобски псувни. Дълго разсъждавах какво всъщност се случва? Мисълта ми блокира…до момента, в който най-сетне си обясних защо в мен се надига яростна съпротива срещу феномена на „очарователната“ жена с брада. Кончита Вурст е вирус, политически и интелектуален, който атакува една от последните смислови очевидности – човешкото тяло. От тук насетне трябва да свикваме с без-смислието, със символната смърт на обществото ни. Ние като биологичен вид надживяваме човешкото и устремено се насочваме към това, което немският философ Петър Слотердайк, в самото начало на 21-ви век, нарече последната възможна политическа утопия, а именно смисловата, а от там и генетичната и техническа модификация на човека. Идеалната република на киборгите обаче предполага диктатура основана на драстично биологично неравенство…

Историята е пълна с парадоски! Хомосексуалните, които Хитлер изпраща в концлагери днес са инструментализирани като проводници именно на неговата идеология на евгенизма.

Затова именно борбата е в полето на културата и образованието, борба за  спешно съживяване на езика и срутване на оборите на малцинствените гета,  разширяване на общото, на общественото пространство! Макар и да не съм безусловен фен на Хабермас, в разгорялата се между него и Слотердайк интелектуална битка на старниците на немската преса преди години, аз подкрепям Хабермас. Дали е възможен нов европейски ренесанс, към който той призова тази пролет, няколко месеца преди европейските избори?

Нужен е радикален политико-поетически отговор от младите

Умъртвяването на езика от политически коректните експертни описания на една реалност, която навлича униформа, за да не личи зверската й същност, води до прекъсване на връзката между човека и света, който го заобикаля. До изолирането му. Защото всеки в различна степен знае и чувства, че медиите участват в един безкраен стерилен псевдо-дебат, който не ражда колективна съпричастност и действие, не ражда промяна, нито дори надежда за промяна. Макар и понякога с риск да прекрача границата на логичното и приетото, аз се опитах за рискувам. Защото без риск нито думите, нито събитията имат шанс да се случат наистина.

Един следобед в края на кампанията в софийския парк „Гео Милев”, близо до партийната шатра на БСП, организирах с помощта на Росана Обрешкова, много близка приятелка, среща с представители на граждански асоциации за алтернативно образование, биоземеделие и туризъм. Идеята беше да се предложи проект за устойчиво развитие на общност от млади хора, желаещи да се заселят в едно обезлюдено планинско село. Проектът трябваше да включва занаяти, биопроизводство на плодове и зеленчуци, селски туризъм, изкуство и алтернативни образователни форми. Кабели от двайсетина метра свързаха две големи тон-колони с шатрата и с един микрофон, който се разменяше между насядалите участници. Когато подреждахме възглавниците в кръг и опъвахме найлона под тях, бяхме „нападнати“ от дузина играещи наоколо деца. Като пчели, привлечени от цветен декор, те заприиждаха с желанието да си поиграят с нас на нашата игра, но каква беше тя. Игра за големи? Защо не можеше да включим и децата? Замислям се над това особено след изказването на един радетел за радикална смяна на образователния модел, инспирирана от трудовете на някакъв израелски преподавател и писател… На повечето от нас в кръга той звучеше почти налудничаво, но когато внимателно се вслушах в аргументите, усетих как нещо започна ефикасно да напуква бетонните огради на рационалната матрица, в която бяхме добре настанени… Подухваше хладен следобеден ветрец. След още някое и друго изказване микрофонът взе човек на около шейсетина години. След кратко въведение за това, че от години строи с приятели една енергийно независима общност в село някъде в Западните покрайнини, той започна да излага своята радикална философия за завръщане към нещо като родово-селски строй. Ситуацията беше сюрреалистична, на броени крачки от палатката на БСП – с рекламните плакати „БСП 15”, с облечените в червени фланелки и нахлупили червени каскети млади активисти от софийската организация „Сердика“, – бяха се събрали хора в контекста на изборната кампания, от чиито усти микрофонът на партийната организация изтръгваше призиви към бягство от клопката на рационално-тоталитарния неокапиталистически технологичен строй.

Нещо се случваше, нещо, което не се побираше в обичайната логика на нещата, поетично-сюрреалистичен и политически акт. Нещо, което нанася удар на консенсусната и затъпяваща мощ на политическата и социалната посредственост, връща фантазията на полето на политическото. Не е ли права френската писателка Ани Лоибран, която твърди, че изчезването на фантазията, на мечтателната способност, е може би по-страшно и от изчезването на озоновия слой? Или философът Бернар Щиглер, който настоява, че привършването на петрола не е толкова страшно, колкото източването на последните капки енергия на колективното творене на едно общество, енергията на доверието и на алтруизма? Всъщност отровата на политическата посредственост е засегнала именно връзката между чувствителността и живеенето, между това, което правим, и страстта от правенето, между реалността и фантазията, която я прави поносима, промокаема, жива. Като че ли искат да ни принудят да живеем в безчувствена, рационална, хоризонтално устроена реалност, без сенки и без вертикални тунели за отлитане в пространството, без изход в мечтанието. Няма затвори за дисиденти, но няма и отвори в небето, от които от време не време да наблюдаваме реалността от дистанция, осъдени сме на доживотен затвор в средния слой на умъртвено-статичната реалност на повтарящото се, на еднотипното, безизходно мултиплициране на форми на преживяване и преживяне. Дисидентството е просто стил на градски дендита от поредно реалити или изложба на съвременно изкуство – жертвите са едновременно истински и виртуални, не съществуват, а са просто маркирани в пространството на игрището. Всички като че ли се съгласяват да възкръснат като псевдогерои на постмодернизма, за да илюстрират перфектно адекватността на анализа на реалността като симулакрум, съгласни са за по-сигурно да дублират самата реалност с друга, още по-реална според критериите им, тоест още по-безсмислена.

Получаваме съболезнования по фейсбук, докато следващата новина за рожден ден или градинско парти не изпрати случката извън обозримостта на екрана. Дори краят на света вече е просто бъз-з-з, преди някаква друга мода да запуши „спасителния“ изход от реалността, която е по-устойчива от бетона, защото е волатилна, непрекъснато омрежваща се около себе си, наситена със себеотвращение, със собствената си необработена, брутална негативност.

Лъжата и клеветата са сред всекидневните, банални престъпления без последствия върху социалното тяло, освен неговата пълна анестезия и потапяне в смъртоносна летаргия, която маскира болката от варварското му убийство. Кой вече се шокира от това, че Цветанов е подслушвал министри и депутати? Ефективната му присъда веднага след изборите не беше дори новина. Кой негодува срещу факта, че САЩ подслушват от години мобилните телефони на европейските лидери или че някаква си заместник-външна министърка на Империята  възкликва: „FucktheEU”?  Кой го боли за циганите, загинали при наводненията във Варна?… Надпреварата между лъжата и истината е предварително решена не само защото истината е лишена от механизмите на нейното установяване, но най-вече защото липсва смисълът на нейния триумф. Като че ли нищо няма значение. Дори най-шокиращите новини са заместени от други, още по-шокиращи. Народната поговорка, че на лъжата краката са къси, е подложена на касапска естетическа хирургия. Псевдополитическото общество е способно да удължи и да дуплицира каквото си поиска… в името на триумфа не на някаква идея или утопия, а на бруталната реалност, в която никой няма право да се намесва радикално освен по нейните брутални правила. Затова най-печеливш се оказва именно онзи, който забравя да робува на превърналите се в декорация етика, морал или хуманизъм. Колкото по-безпардонен, толкова по-ефикасен.

Ето защо толкова много невидими в пространството човешки същества подкрепят и гласуват за Бойко Борисов. Той е най-адекватният, най-сочният плод на безплодното дърво на политическата посредственост, защото изразява перфектно набъбналото безсмислие, реалността, бременна със своето отрицание, със своето унищожение, а не с бъдещето си или със своята трансформация. Бойко е анти-икона, анти-символ, сурогатен кумир, но кумир! Той, разбира се, е и американска марка префабрикат, пуснат на българския пазар с възобновен срок на годност. „Вашето правителство беше най-доброто българско правителство, а вие сте най-знаковият български политик за последните 25 години.“ Това заяви световноизвестният политолог Збигнев Бжежински при срещата си с председателя на ГЕРБ във Вашингтон, съобщиха от пресцентъра на ГЕРБ на 12 юни тази година. Гуруто на американските политолози казал също, че в САЩ Борисов е признат като политика в България, който най-успешно се бори с корупцията и организираната престъпност.

Описанието на реалността с точната й противоположност е едно от най-ефикасните оръжия на безпардонната диктатура.

Но докато БСП продължава да държи добрия тон на интелигентното нищоговорене, да спазва тона на джентълменската простащина, да робува на приличната безпардонност, на просветеното скудоумие, тя ще губи все повече привърженици. Дори да се опита да вмъкне малко смисъл, някое и друго политическо изречение, то не важи, защото е нечуваемо, опровергано преди да се е родило в пространството. Нужен е радикален политико-поетически отговор от младите, но те вече носят намордника на кариеризма в партийните среди. Всичко, дори понякога бунтарското поведение, трябва да им носи печалба, трябва да е добре пресметната дозата предателство спрямо дозата популизъм и винаги с известна умереност, която отваря врати за промяна на дискурса още на същия ден! Но от такива сметки на дребно печелят само дребните. И те наистина печелят, макар и временно, защото все пак краката на лъжата тъпчат на място и никога не преминават на другия бряг!

В Нови пазар, на среща с читатели на библиотеката, един възрастен човек взима думата след серия от изказвания, които подкрепят кандидатурата ми и ме поздравяват за непосредственото общуване, за смелите идеи. „Искам да ви отправя една критика все пак…”, казва човекът и ме гледа строго и изпитателно, като забавя речта си: „Вие не ставате за политик само поради една причина – не сте способна да лъжете. Седя и ви слушам и не мога да открия нито едно лъжливо обещание. Вчера Бареков ни обеща, че ще ни вдигне пенсиите на 800 лева, а вие ни говорите за идеи, за политики, за поезия, за работа…“ Гласът му пресипва, но той продължава: „Дано, мойто момиче, аз ще гласувам за тебе, дано!“ Накрая на срещата се запознахме, възрастният мъж се оказа един от известните поети на Нови пазар.

Поезията в политиката?

Ах, поезията! Нея я признават вече само в музея. Въпреки че и оттам се опитваме да разместим по някоя статуя. Но ето, че тази пролет министърът на културата Стоянович, почти развълнуван, обяви завръщането на паметника на Вапцаров в градинката зад Националната художествена галерия. Сред официалните лица букет поднесох и аз. Една ученичка от СОУ „Пенчо Славейков” излезе отпред и измънка под носа си нещо за вярата, не си бе направила труда да запомни дори три куплета – четеше от напечатан, прегънат на две лист. Слава богу, след нея актрисата Джуни Александрова ни отведе наистина под „едрите звезди над Фамагуста!“ и ни накара да почувстваме онзи див копнеж по Филипините, но после…

„Ти помниш ли как

някак много бързо

ни хванаха в капана на живота?

Опомнихме се.

Късно.

Бяхме вързани жестоко.

Като някакви животни в клетка

светкаха

очите жадно

и търсеха,

и молеха пощада.“

У Вапцаров сме готови да признаем силата на сливането на поетическия и политическия бунт срещу реалността, защото той е вече част от Музея, но дали сме готови да признаем и днес правото на поезията да зададе мярката, амбицията на политиката?

„Госпожо Лаверн,  какво общо намирате между политиката и поезията, не е ли някак странно да представяте новата си стихосбирка по време на кампанията?“ Усещах във въпроса, който ми зададоха журналисти във Велико Търново преди представянето на стихосбирката ми „Нова граница“, намек, че смесвам нещо сериозно като кампанията с нещо несериозно като поезията.

Отговарям : разбирам поезията като работа на бунтари, които рискуват не само на думи, а наистина. И в политиката, и в поезията задавам един и същи въпрос на света. „Ние живеем от въпросите, които отправяме към въображаемия свят“, казва Виктор Юго. Диктатурата на възможното, на „реалното“, е диктатура на посредствеността над творчеството, на робството над свободата, на консуматорското общество над политиката. Прожекторите на рационалните мислопроводи, разчертаването на смислови магистрали и осичането на горите на въображението и на страстта са безмилостна атака срещу „последните светулки“ на Пиер Паоло Пазолини, срещу таланта и работата ни да обуздаваме себе си, извоювайки страстно и безмилостно свободата си.  В поезията залагаме и тялото, и духа. Без този залог мисълта е просто една рационална косачка в ливадите на безсмислието. А без себеотдаване и мечтателство политиката е просто пазар и бюрокрация. Дали сме способни още да  живеем сякаш горим, независимо от това дали пишем, говорим, майсторим, гласуваме, управляваме, рисуваме или нищо не правим, да го правим страстно, да участваме в случването със своята уникалност в уникалното време, в което живеем? Това е залогът, за който заслужава да се преборим, ако искаме да се запазим човеци.

В Русе, една от последните спирки на кампанията, след четеното на стихосбирката ми в книжарница „Хеликон” при мен идва една спретната, макар и твърде скромно облечена жена, побрала в погледа си безкрайна синева. „Искам да ви подаря нещо, но го забравих. Къде мога да ви го донеса?” „Утре на закуска в хотел „Рига”, елате към десет.“ В уречения час на закуска в хотела една жена в гълъбовосив костюм, с дълга прошарена коса се приближава към мен точно когато отивам да си сипя кафе. Подава ми голям ръчно измайсторен от използван картон плик. Отварям го и откривам там три рози, нарисувани на зелен фон, потопени в стъклена ваза, която изглежда разсечена на много места. Бялата е розата на надеждата, казва ми тя с глас на детска учителка, червената е розата на страстната любов, а третата, виолетовата, е на най-безграничната и силната любов, розата на саможертвата. Долавям инстинктивно нещо съдбовно в начина, по който произнася думите, бавно, благо, но с огромно вътрешно напрежение. Поканих я да закусим заедно. Искам да разбера що за човек е. Тя не се поколебава и започва да ми разказва как в момента ремонтира сама комина на къщата, където живее с болния си баща, как от време на време отива в Германия да заработи някое евро като черноработник, някогашната златна медалистка от математическата гимназия, с четири езика и висше образование. Нямаше да й повярвам и бих я сметнала за митоман, който се опитва да привлече вниманието, ако думите й не говореха за бистра и устремена мисъл, ако в очите й не прозираше нещо почти свръхестествено чисто, което търси да сподели себе си. Излизам на терасата, за да пуша. Тя сяда с гръб към Дунав, кафеникав и мощен,  заплашващ всеки миг да прелее. Слънцето шари несигурно сред облаците. Какво да й дам? Какво точно иска от мен? Обръщам се към Росен и го моля да донесе от колата една стихосбирка. Надписвайки я, питам дали се интересува от поезия. „Да” – кратко и категорично. „Пиша”, отвръща тя. „Мога да ви изрецитирам някое, ако искате”, едно което се казва „Полуживот”?

Следва кратък цитат, който чакам да получа.

Благодаря ти, Здравке! Благодаря ви, мъдри и бойни жени от Капанското с. Осенец, които ме посрещнахте извън всякакъв сценарий с песни от вашия край, събрани около отрупаната с вестници и агитационни материали маса. Благодаря и на онзи непринуден полски букет в стаята на председателя на Областния съвет на БСП в Разград, който ми говореше, че радостта от грижата не е напуснала неговия екип. Благодаря на юнака от с. Желязно, че ми връчи знамето, за да поведа хорото, и ме накара да се преборя със съмнението в стъпките. Благодаря на кмета на с. Труд,  който организира бойното ми кръщение в БСП с канички домашна ракия и предизвика една метафизична изповед за политиката. На онази жена, която същата вечер, на същата маса ми написа картичка с няколко пророчески стиха за куража да падаш и да се изправяш. Благодаря на директора на художествената галерия в Кюстендил, който ми подари едно ярко като слънце докосване до картините на Майстора и ме зареди с ентусиазма лъчите на това слънце да осветят един ден образа на България в Европа! Благодаря и на директора на театъра, който ме накара да повярвам, че артистите могат да вдъхновяват политиката… Благодаря ви, лирични женски души, които ме облъчихте с цялата си любов, благодаря ви, достойни, преживели и мъдри българи, които страстно се палехте в недоволство срещу прекалените компромиси на БСП, в нетърпение да доживеете онова, което си представяте като справедливо и достойно. Благодаря ви, слънчеви млади лица, които ме заредихте с доверието си и с надеждата, че в България се отваря работа не само за поробени, а за свободни и мислещи хора! Хора, които обичат да знаят и знаят да обичат. С вас отпразнувахме победата да бъдем заедно. А с вас, скъпи читатели, победата, че все още мога да разкажа за това.

 
 

Киното на Уди Алън: крачка в друга реалност

| от chronicle.bg |

На днешния ден е роден един от гениите на съвременното кино – Уди Алън. И днес той навършва 81г. Трудно за вярване, но факт.

Уди Алън е от онези имена, които след проверка в Wikipedia, установявате, че се свързват с 10 професии накуп. Някои от нас едва успяват да се закрепят на острието на една професия, а Алън е режисьор, актьор, сценарист, драматург и музикант. Това е положението. Някои могат повече от други и Уди Алън е от можещите.

След 50 години в киното, творческата енергия на Алън не дава симптоми на затихване, както става ясно от последния му филм Cafe society. Нито грандиозният жълт скандал около раздялата му с Миа Фароу (1992 г.), нито недоказаните обвинения в педофилия, нито критиките спряха Алън да прави изкуството си, така както го разбира.

Филмите му са доказателството, че чувството за хумор е основната черта, която разделя интелигентния от неинтелигентния човек, широко скроения от тесногръдия.

Подбрали сме в галерия 15 любими наши филми на Уди Алън. Искате ли да добавите нещо?

 
 

Диагноза „кучкар“

| от |

На пръв поглед кучкарите изглеждат като другите хора: имат очи, уши, носове, носят дрехи, ядат сандвичи и празнуват Коледа. При по-внимателно вглеждане, може да установите някои белези, които не са характерни за нормалните хора: топки косми в различни цветове, залепнали по палтата, топки, изскачащи от джобовете, свински уши за дъвчене в чантите, и най-очевидното: четириноги животни, влачещи се на каишка или тичащи свободно зад тях.

Дори когато тези знаци са налице, все още не е сигурно, че имате пред себе си истински кучкар. Винаги съществува възможността да се натъкнете на нормален собственик на куче, който не е обсебен от животното си, но трябва да сте наясно, че шансовете за това са много малки. Кучкарите са хора, които може да изглеждат като скучни членове на обществото, до момента, в който по улицата не мине бебе ши тцу, облечено в коледно елече. В този момент тези иначе примерни служители, свестни работодатели, добри родители и верни приятели, изпадат в амок и започват да подпискват и да издават нечленоразделни звуци на умиление и възхита. Кучкарите са хората, които пазаруват в HIT с отегчени физиономии до мига, в който не минат покрай зоомагазина, зад чиято витрина тримесечна болонка бори петмесечна немска овчарка, при която гледка тези странни хора се разтичат като локви върху количката с покупките. Кучкарите приличат на онези плюшени играчки, които изглеждат безопасно безмълвни и симпатични, докато не натиснете скритото в шкембето им копче, при което играчката започва да пее фалшива мелодия, мигновено пресъздаваща атмосферата на филм по роман на Стивън Кинг. Тези хора имат интегрирани бутони, които се активират при определени думи като „куче“, „кученце“, „любимец“, „разходка“, „зоомагазин“ , „играчка“ др. Изпуснете ли се да изречете на глас някоя от тези думи или лексеми, рискът кучкарят да ви припознае за „свой човек“ е огромен. И от този момент нататък започвате да се плъзгате стремглаво по наклонената плоскост на безкраен и безумен разговор, в който единствен герой е някой на име „Джако“ или „Сара“. Герой, който очевидно е обладал съзнанието на стопанина си и той несъмнено ще се опита да ви вкара в неговата матрица.

Вижте кои са петте абсолютно непогрешими признака, които трябва задействат пожарната аларма в главата ви, защото ако някой от тях е налице, си имате работа с кучкар:

1. Винаги, навсякъде, по всяко време, има космарлак

Повечето хора се борят с присъствието на косми в дома и по дрехите си, но не и кучкарите. Те не могат да заспят, ако във възглавницата им поне един час не се е валяло куче и не пият кафето си, ако в него не плуват поне три кучешки косъма. Лепките за изчистване на козина могат да срещнат в дома им, в колата им, в чантите им и в офиса им, но въпреки тях, космите са тяхна втора кожа. И те нямат против. Ако питате някой заклет кучкар, той ще ви каже, че ако се озове някъде далеч от кучето си за седмица, започва да страда от остра абстиненция от кучешка козина и започва да гали всякакви космати неща, само и само да се почувства по-близо до любимеца си. Ако видите мъж, който с психопатско изражение тайно гали косматото палто на някаква дама в трамвая или жена, която с налудничав поглед се хвърля да гали всеки пекинез, с който се размине по улицата – това са кучкари.

2. „Виж как гледа тук, докато й говоря за влиянието на червеевите дупки върху ръста на икономиката в Боливия, всичко разбира!“

Кучкарите придават на кучетата интелигентност, която би сложила Стивън Хокинг в малкия си джоб. Една позната, например, твърди, че нейното куче обича да гледа исторически филми и се разстройва от тъпи американски екшъни. Друг приятел пък е убеден, че кучето му разбира кога звъни синът му, защото вибрациите в тона на лаенето са различни, когато се обажда той, и когато звъни някой друг.

3. „Тук не е излязъл много добре, по принцип е по-фотогеничен“

Единствените хора, които могат да съперничат на кучкарите по досада, са майките на малки деца. Нищо не може да се сравни с упоритостта на млада майка или запален кучкар (от двата пола), когато трябва да ви покажат снимките на своите най-големи любови. Подобно на майката, кучкарят ще ви преследва като хрътка, за да ви покаже видео, в което дакелът му за първи път се среща с този необичаен по нашите ширини през зимата феномен – снегът. Той ще ви показва обширни галерии на смартфона си, в които померанът Тоби е заснет на маса, на стол, под маса, под стол, на диван, под диван, в парка, в планината, на тревичка върху покривка, на тревичка върху шал, че и директно върху тревичката, без нищо друго под себе си. Ще ви обяснява надълго и нашироко как Тоби има снимки пред катедралата във Варна, пред НДК, на Мадарския конник, Рилските езера, Царевец, Перперикон и къде ли още не. И няма да ви остави на мира, докато не се възторгнете на ръба на патологичния екстаз от нещата, които прави кучето му.

4. „I love dogs, because people suck“, „There are no ugly dogs, only ugly people“ и други афоризми

Въпреки че в обществото твърде рядко може да се намери ситуация, която да изисква реално избиране на куче пред човек или на човек пред куче, кучкарите често демонстрират, че кучетата са по-добри от хората. По-сърдечни, по-добри, безкористни в обичта си и винаги красиви. Тяхната кучелюбяща житейска философия често се бърка от другите хора с човеконенавистна, което поражда серии от спорове и злокобни вражди. Когато куче ухапе човек, те са убедени, че е било предизвикано. Когато куче се сбие с куче, те са сигурни, че стопанинът поне на едното, не го е възпитал достатъчно добре и това е причината животните да се сбият. Освен това, тяхното верую, заключаващо се във вездесъща обич към кучето, обикновено се изтипосва във формата на различни слогани, които красят чашите им за чай и тениските им.

5. „Не е достатъчно моето куче да е щастливо, трябва всички кучета да са щастливи“

Наскоро бях на бизнес среща с колежка, която водеше тежки финансови преговори с бъдещи клиенти. Във върховия момент на своя устрем да договори перфектната цена, тя чу кучешки лай, долитащ през прозореца. Преговорите бяха мигновено прекъснати, тъй като колежката изтича през прозореца и видя на улицата куче, което изглежда нещастно. Веднага се започна операция по спасяване: прибиране, пускане на обяви, организиране на група за намиране на собствениците във Facebook. Горките клиенти останаха да висят на масата с глупавите си бизнес предложения, а малкият кучо, набързо наречен „Топчо“, беше прибран на топло, закаран до ветеринарна клиника за преглед и обгрижен. Мечтата на кучкарите е 80% от държавния бюджет да бъдат отделени за построяване на приюти за бездомни кучета, с условия, които биха накарали мениджърите на Hilton да се срамуват в ъгъла. И не се съмнявайте, ако имат възможност да строят приюти с всеки излишен лев, те ще го направят.

Текста писа Цветелина Вътева. Кака на две красиви, фотогенични, ужасяващо интелигентни кучета. И един котарак. Собственик на много окосмени дрехи. Почитател на чая с козина. Досаден събеседник, тормозещ околните със снимки на кучетата си. Горд притежател на чаша с надпис „DOGS. Because people suck“. Мечтаеща за кучешки приюти с пет звезди и за продължителност на кучешкия живот поне колкото човешкия. И привърженик на идеята, че всички кучета заслужават да бъдат щастливи.

 
 

Любимите ни поводи за статуси

| от |

Искам в един ден да стане земетресение, да умре известен, да падне сняг за пореден първи път и Гришо да се класира за Шампионска лига. Това ще е най-оргазмичният ден в историята.

Когато някой известен почине, фейсбук става като селска спирка с некролози. Пускат се песни, любими роли, гифчета, цитати. Публичният (защото в интернет сме на публично място) израз на тъга е съвсем справедлив и всеки е в правото си да го използва. Разбира се, това не го прави окей. Аз съм в правото си всеки ден да седя пред входната ви врата преди да излезете за работа. Или да ям металургични количества чесън преди аз да изляза за работа. Или да спирам по средата на тротоара, за да гледам витрините. Имам тези права, но това съвсем не го прави окей за правене. Още повече – когато Фидел Кастро почина, един куп хора си казаха: „Ама… той жив ли е бил“. Трябва тук да направим такава контракампания – всяка седмица да публикуваме новина от типа „Знаехте ли, че все още мърда“.

Аз съм наясно, че Земята не се върти само около мен. Често обаче се чудя дали пък не се мести само за мен. Затова, когато стане земетресение, трябва да се уверя, че и други са го усетили и затова питам „Усетихте ли земетресението?“ Това е както когато някой ми каже: „Внимавай, че това е люто“ – обезателно трябва да се провери. Нищо чудно някой да не е усетил как земята под него се разклаща. Да, знам, че има хора, които са пропускали тектонски вълнения. За тях искам да кажа, че земетресението е като шот – ако не го усетиш, не се брои.

Научно доказано е, че при всеки статус за снега една баба влиза в травматологията. Без значение накъде е насочен статуса – че вали, че всички казват как вали или че си счупих гащите на простора, щото вали. Първият сняг стана зимното „Христос воскресе“. Трябва някой път да направим флашмоб, в който никой не казва нищо за снега и после гледаме клетниците как се чудят какво е това, като излязат навън.

Григор Димитров и футбола няма да ги коментирам. Слагам ги в един кюп, защото са един дол.

Идва Коледа. По принцип искам братче, но не бих желал добър старец да доближава майка ми. Затова нека ни донесе ден със земетресение, известна смърт, сняг и спортни успехи, но в конкретни спортове, защото другите нямат значение. Дядо Коледа, подари ни колективен електронен оргазъм.

 
 

Drake е най-популярният изпълнител в Spotify за 2016 г.

| от chronicle.bg, БТА |

Drake е най-стриймваният изпълнител в Spotify за 2016 г., съобщи АP.

Канадският рапър е стриймван 4,7 милиарда пъти. Той може да се похвали с най-популярния албум – „Views“, стриймван 2,45 милиарда пъти, и най-популярната песен – „One Dance“, стриймвана 980 милиона пъти.

В челната петица са Justin Bieber, Rihanna, 21 Pilots и Kanye West.

Най-стриймваните албуми след „Views“ са „Purpose“ на Bieber, ‘Anti“ на Rihanna, „Blurryface“ на 21 Pilots, „Beauty Behind the Madness“ на Weekend.

При песните на второ място след „One Dance“ е „I Took a Pill in Ibiza – Seeb Remix“ на Майк Поснър, следван от „Don’t Let Me Down“ на Chainsmokers, „Work“ на Rihanna и Drake, и „Cheap Thrills“ на Сия.

Зейн от One Direction, който тази година издаде самостоятелен албум, е изпълнителят с най-впечатляващ пробив.

Drake е и най-стриймваният изпълнител в историята на Spotify с общо 8,7 милиарда слушания.