По време на полет няма кога да мислиш за страха

| от |

Василен Димитров

Майсторът на адреналиновите скокове Тодор Спасов е познат по цял свят със скоковете си от 30-метрови скали, мостове, кули и от хеликоптер.

От години българските треньори по скокове във вода майтапят възпитаниците си, че ако тренират яко, дори ще им напълнят… басейна. Около 60 състезатели се опитват предимно с подготовка на „сухо“ да съхранят спорта. През зимния период, тъй като не разполагат със закрит басейн с кула от 1997 г., те тренират в гимнастически зали. Звездите в момента са тийнейджъри – възпитаниците на Георги Чобанов Боян Савов и Богомил Койнашки.
При подобни условия като елитен състезател се изгради и Тодор Спасов. За любителите на този красив спорт той е познат по цял свят със скоковете си от 30-метрови скали, мостове, кули, от хеликоптер… 36-годишният софиянец проби до веригата „Red Bull Cliff Diving“, а през август стана първият българин, участвал в историческото дебютно издание на Световна купа по височинни скокове под егидата на ФИНА (Международната федерация по плувни спортове) в руския град Казан. Надпреварата се състоя от 27-метрова платформа, издигната в историческата част на левия бряг на река Казанка.

– Г-н Спасов, що за хора са скачачите от високи платформи и скали?
– Ентусиасти, както всички запалени по спорта. Височинните скачачи са свободни и весели хора, които постоянно търсят красиви места с добри условия за скокове. Те са предпазливи. Винаги пресмятат вариантите за опасност, преценяват дали си заслужава изпълнението или рискът е твърде голям.
– Каква е разликата между адреналиновите скокове и олимпийските?
– Всеки височинен скачач е започнал с традиционните скокове, които са му дали базата и техниката. При 10 м кула полетът е не повече от 1,5 секунди, но при 28 метра кула вече става 3 секунди и позволява да бъдат извършени повече салта и винтове във въздуха и да бъде показана смяната на различни позиции. Поради височината скоростта на приземяване във водата е много по-голяма, а при лошо приводняване контузиите са тежки.
– От какъв терен скачането е най-страшно?
– Всеки терен крие опасности. Страхът идва най-вече от височината. Дълбочината на водата също е от голямо значение. Фактори са силата, времето, вятърът, скалите… Това е причината винаги да бъдем в позицията на малки компютри, пресмятащи вариантите преди опита. Да преценим, ако се стигне до скок, колко мощна трябва да бъде засилката, какъв да е контролът над тялото във въздуха.
– Как се абстрахирате от страха по време на полет?
– По време на полета нямам много време да се абстрахирам, защото всичко става автоматично в главата. Но по-голяма част от огромния стрес идва преди отскока, в който всички части на тялото казват да не го правиш. И все пак отскачаш. При всеки височинен скок има страх, но и всякаква липса на подценяване. Дори и при най-елементарния скок можеш да се нараниш лошо и да загинеш.
– Какви мисли ви минават през главата, докато летите към водата?
– Ха-ха, няма мисли, които да те тормозят. Тренирам тялото си да научи спонтанно движенията и позициите във въздуха, за да направя добрия скок. Най-важното е да пребориш страха.
– Разубеждават ли ви да скачате?
– Състезателите сме конкуренти, но и колеги. Винаги се следим един друг кой как скача. Дали ще направи нов скок, как се е подготвил за него. Ако видим, че някой не е готов психически, че прекалено много го е страх или започва да се паникьосва, се опитваме да го спрем. Да му говорим, да го убеждаваме, че днес не е денят.
– Прави впечатление, че всички конкуренти искрено се радват на успеха на съперника.
– Всички в състезателната група сме като членове на едно малко семейство. По време на надпревара не се състезавам с другите участници, а със себе си. Просто всеки изпитва крайния предел на възможностите си. Стремим се да докажем себе си – колко далеч можем да стигнем. Естествено, старая се да направя красиви скокове за перфектното класиране.
– Кой от световния елит е най-големият чешит?
– Всички сме чешити, но мога да кажа, че сме сплотени и после винаги сме заедно за купона. А скачачите определено знаем как да се забавляваме.
– Специалните ви умения отвориха ли път за киното? Все пак е налице примерът със звездата от „Транспортер“, „Гепи“ и „Непобедимите“ Джейсъм Стейтъм, който е бивш ас от представителния отбор на Великобритания?
– Още не съм участвал във филми с каскади. Снимал съм реклами като височинен скачач, но мои приятели са се състезавали със Стейтъм, докато е бил национал на Англия.
– Бяхте първият българин, участвал в Световна купа под шапката на ФИНА. Доволен ли сте от представянето си?
– Доволен съм, че минах първата пресявка в битка, в която участва целият световен елит. Световната купа в Казан беше ново начало за височинните скокове. Изпълнението на скоковете ми във въздуха беше добро, но ми липсваше доброто приводняване, на което трябва да наблегна сериозно.
– Как протече програмата ви после?
– Върнах се обратно в парка, в който работя във френския град Лион. Там участвам в шоу със скокове.
– Къде ще са следващите ви стартове?
– Очаквам с нетърпение световния шампионат в Казан през 2015 г. Амбициите ми, като на всеки спортист, са за едно добро класиране и преди всичко за година без контузии.
– Следите ли скоковете във вода в България?
– По-голямата част от времето си прекарвам в чужбина. През последните години, въпреки лошата спортна база, имаме шампиони и на международни състезания, а това дава надежда за бъдещето на нашия спорт.
– Не ви попитах как се запалихте по скоковете?
– Пробвах се още на 6 г. Моята треньорка Мария Александрова ме откри, бях плувец за 6 месеца. Попита ме дали искам да съм скачач – приех. В продължение на 13 години бях в националния отбор на България. Сума ти пъти републикански шампион. Във всички дисциплини. Имам медали и от международни състезания, също второ място на мъжка Балканиада. С височинните скокове се занимавам от 2000 г. Най-добрите ми класирания са пето място на Световната купа в Италия и шестото в квалификациите „Ред Бул“.
– Какъв сте извън спорта!
– Жизнерадостен и позитивен. Обичам да се запознавам с нови хора, да се виждам с приятели. Обичам много екстремни спортове, които мога да пробвам. Уча се да правя всичко, което ми е интересно – водни ски, зимни ски, ски и на джет. Мога, общо взето, всичко, което ме кара да бъда емоционален и ми доставя адреналин.

Снимка за спомен с най-добрия състезател по височинни скокове - колумбиеца Орландо Дуке (на преден план)

Снимка за спомен с най-добрия състезател по височинни скокове – колумбиеца Орландо Дуке (на преден план)

Хавайки приветстват най-смелите скачачи в открити води

Хавайки приветстват най-смелите скачачи в открити води

 
 

Bookclub: Ин и Ян по пернишки

| от Мила Ламбовска |

Каква е вероятността да срещнеш любовта в град като Перник? В нетрадиционния роман „Моно“ на Антония Атанасова ще откриете отговор на този въпрос. Според творбата с експериментаторски дух и поетични нюанси, това може да се случи на по-малко от 1 човек сред всички жители на миньорския град.

„Моно“ е приказна творба със социален привкус, в който героинята среща хора, които я водят към собственото й „лекуване“.  Антония Атанасова се е отклонила от праведния път на литературата в дебютния си роман, за да разкаже как човек продължава живота си след края на едно обичане и колко важни за това са спомените и детството.

Отзив за книгата за Chronicle.bg написа поетесата Мила Ламбовска.

Двете ми души – черната и бялата – прочетоха тази книга.

Това е роман, който четох като поетичен том, по-близък до Рембо, отколкото до… Сен-Джон Перс. Или обратното. Може би е най-близък до Блез Сандрар („Проза за Транссибирския експрес и за малката французойка Жана“).

Защо си мислех за френските поети, докато четях „Моно“? Заради клишето, че французите разбират от любов, но и заради сюрреалистичната атмосфера на съзнанието, което движи „експреса“ на историята.

Четох този роман без прекъсване, но не на един дъх. Не търсех разбиране. Имах съпротива да схвана тази история, да видя фабулата зад думите. Стори ми се, че ще я нараня с проницателност и анализ.

Чувствах я. Унасях се. Доставях си удоволствие да наблюдавам подреждането на думите.  Поезията.

Представях си авторката и изглаждането/изграждането, както и реализацията на концепцията.

Изпитах нежност към това интелектуално усилие, но и уважение към композирането на романтична, ала и безмилостна история за любовта, за остатъка, който сме след нея.

Грижата, проявена към мен като читател – да търся, да изследвам, да ровя, да препускам, да се надбягвам с бързотечащата емоционална еманация на сюблимираната настървена жажда за любов. Трогваше ме тази грижа. Тя хранеше двете ми души – черната и бялата –  и даваше мигач на отбивката за Перник по Е79.

„Статистически е изследвано и доказано, че шансовете да срещнеш своята половинка (soulmate) е 0.53 на 100. Доста обнадеждаващо.

По-малко от един човек. Както казват в Перник „Е, нема що“.

И когато си срещнал някого, когото „евентуално“ можеш да обичаш, се оказваш захвърлен в зимата. Превръщаш се в ревностен съставител на списъци какво се прави след раздялата, луташ се сред лабиринт от възможни стратегии за оцеляване, защото се чувстваш като „малко насекомо“, на което са причинили зло. Тези колекции са саркофази на невъзможната любов, където самопогребването е спасение.

В сърцето на поезията съм от първия до последния ред.

И съм въвлечена.

Ако книгата на Антония Атанасова беше сезон, бих избрала лятото – като жар, готова за нестинарите. Нужна е готова душа. Всяка душа е подходяща, но трябва да е готова, да е в транс, да познава мистерията.

Ако беше музика, бих избрала Хендел. По-точно „Музиката на водата“, Сюита №1, дирижирана от Херберт фон Караян. Това е музика, която Хендел създава по поръчка на Джордж I, за концерта по река Темза. Кралска прищявка за голям оркестър.

Асоциацията е произволна. Водата символизира несъзнаваното. Оркестрация на несъзнаваното, поръчана от болката.

Ангелите в тази книга слушат друга музика, например Second Love – Pain Of Salvation.

„Музиката те държи за ръка, скомлъчеш* и мъката бавно отпуска захвата си.“

Болката от всяка раздяла е болест, която не се лекува, макар че всички оздравяваме.

Това е моят утешителен парадокс, който подарявам на читателите, които ще се потопят в дълбините на романа (като роман, а не поетичен том) и може би ще недоволстват от финалните варианти – 3 на брой.

Умният читател ще прочете всеки край като край.

В заключение ще кажа, че обичам този миг на ирационално изригване с положителен или отрицателен знак в мига на срещата – с човек, животно, предмет, място, книга… Това безрасъдно мигновение, когато с кралска категоричност казваш да или не, и избираш или не любовта.

С „Моно“ на Антония Атанасова ми се случи за пореден път. Прочетох първото изречение и знаех – харесвам я тази книга и искам още.

И като читател, и като редактор на литературни текстове съм разбрала, че първото изречение е ключово. С него авторът взема – или не – верния тон. Както музикантите си настройват инструмента, а певците гласа. С времето се научаваме да разбираме кога авторът е взел верния тон. Когато това се случи, ние го следваме и придружаваме до края. Ако това не се случи, няма романс, любовта не идва, не и този път.

„Когато видях теб за първи път, погледнах себе си за последен.“

Тук избрах да чета този роман като поезия. И се съгласих, че тази любов е необикновена.

И едно напомняне ще си позволя – „моно“  е първа част от сложни думи, които означават един, сам, но и единен. Дали е случайно това, че двете ми души – черната и бялата – четоха този роман? Дали раздялата наистина ни разделя един от друг в привидно различие, но нещо по-голямо не ни свързва? Знакът ин и ян представя единство, в което всяка съставка съдържа и частица от другата. Всеки от нас след раздялата съдържа потенциално другия, и макар че приемаме това за край, имаме начало на процес, който се стреми да постигне хармония между полярностите – безпределната празнота, – където безкрайността и нищото са тъждествени.

Дали се опитвам да докажа, че „Моно“ означава любов след любовта?

Антония Атанасова, „Моно“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2016. Цена: 10 лева. 

*Скомлъча (диал.) – плача тихо, при болка, безсилие, като дете, като кученце (е пояснил редакторът на книгата).

 

 
 

„Manifesto“, където Бланшет играе 13 роли

| от chronicle.bg |

Германският художник Джулиан Розефелд показва трейлъра на „Manifesto“ – филм, в които Кейт Бланшет играе 13 различни роли.

Първоначално пуснат като видео инсталация в Australian Centre for the Moving Image в Мелбърн, „Manifesto“ е преправен в пълнометражен игрален филм. Трейлърът ни показва Бланшет в няколко от всичките й персонажи.

Премиерата на филма е по-късно този месец на Sundance Film Festival. В оригиналния синопсис пише, че Росефелд поставя „Бланшет в ежедневния свят – на домакиня, на работник във фабрика или на новинар – докато цитира думи, които са вдъхновили цели движения в изкуството“. И добавя: „Manifesto“ е забавен, а в същото време изисква от нас да се питаме дали тези страстни твърдения все още са верни и вдъхновяващи“.

 

 

 
 

Samsung Galaxy S8 за селфи маниаци

| от chronicle.bg |

Вероятно знаете, особено ако сте селфи маниаци, че Samsung A серия има подобрена предна камера, а сега слуховете твърдят, че Samsung планира да продължи да подобрява селфи камерата в някои свои модели.

Следващата голяма премиера, която предстои на компанията, е на флагмана Galaxy S8 и се говори, че предната камера ще има по-добър автофокус и модул за разпознаване на зениците.

Samsung ще аутсорсне дейността по подобряване на предната камера, възлагайки изработката й на външна компания, чието име все още не е известно.

 
 

Омара Портуондо празнува 70 години на сцената в София

| от chronicle.bg |

Омара Портуондо Buena Vista Social Club, която прослави кубинската култура по целия свят, ще отпразнува живота и музиката по най-подходящия възможен начин – със специално турне.

Кубинката ще отбележи своя 85-и рожден ден и 70 динамични години на сцената заедно с изключителни гост-звезди и ще ни припомни, че изкуството няма възраст, а само качество. По изрично желание на легендарната певица, София е една от спирките в тази фиеста, която ще отрази различни аспекти на дългата ѝ кариера, минавайки през най-обичаните класики, любовта ѝ към елегантното кабаре, паметните години с Buena Vista Social Club и настоящите ѝ творчески търсения.

На 28-и април, в зала 1 на НДК, Омара Портуондо ще ни отведе на едно задушевно прощално пътешествие с кубинската музика.

Omara_Portuondo_Sofia

Омара израства в Хавана. На 15 години започва да работи като танцьорка в бляскавия клуб Тропикана, където сестра ѝ е певица. Силата ѝ обаче също се оказва пеенето – от работата ѝ с пианиста Франко Емилио се ражда нов стил  –  “fillin” (feeling), а Омара се превръща в Кралицата на филинга – тази симбиоза между джаз и бразилска боса нова.

Кариерата ѝ се развива в женската формация Cuarteto D’Aida. По това време квартетът подгрява едни от най-големите звезди като Бени Море, Едит Пиаф, Бола де Ниеве и Нат Кинг Кол, а клуб Тропикана е в своя пик на популярност и успех.

В кризисната точка от американско-кубинските отношения сестра ѝ и много други музиканти остават в Маями. Омара решава да се върне в Куба, а там се е отворила празнина, благодарение на която  кариерата ѝ процъфтява – първо с реформирания Cuarteto D’Aida, а след 1967 г. и като солов артист.

През 1997 г., когато се очаква да намали темпото, проектът Buena Vista Social Club се отразява на творческия ѝ живот и известност по целия свят. Едноименният филм на Вим Вендерс предизвиква фурор, а Салман Рушди нарича годината „лятото на Buena Vista”.

Соловият албум на Омара от 2000 г. взима Грами, следват редица записи и турнета, както и звездни колаборации, като тази с кубинския джаз пианист Чучо Валдес. Тя е първата жена на поста Международен посланик на Червения кръст. В последните години има концерти по целия свят, от Royal Opera House в Лондон до Latin Passion festival в Хонконг.

На 28-и април в зала 1 на НДК ще имаме възможността да се докоснем до една ера, чийто завеси бавно и елегантно се спускат, оставяйки публиката винаги да иска още.

Билетите за концерта на Омара Портуондо са на цени от 50 до 110 лв. и са достъпни в бензиностанции OMV, The Mall, Билетен център НДК, Български пощи и мрежата на Eventim.bg.