Пеперудено

| от | |

books-text

Виктория Раловска

- Винаги съм се плашел от пеперуди – каза възрастният мъж и отново се отпусна в огромното си кресло, в полумрака на ъгъла в голямата северна стая.
– Дядо, осъзнаваш ли колко нелепо, та чак абсурдно, звучи това? – попита внучка му със смях и въпреки че добре знаеше, че дядо й не одобрява, с един скок се озова срещу тежките завеси и ги вдигна, за да нахлуе светлина в стаята.
– Нора! – подвикна сърдито дядо й.
– О, я стига! Държа да видиш, че е пролет.
– Знам, че е пролет.
– Знам, че знаеш. Но не я виждаш. Или не искаш да я видиш- усмихнато отговори момичето и седна на пода срещу възрастния мъж, поглеждайки го със своите зелени очи, в които лудуваха цели водопади от светлина и обич.
Тези очи сякаш бяха създадени, за да виждат само красиви неща… и да плачат често, откривайки болките на несъвършенството.
Старецът я боготвореше. И знаеше, че на света няма нищо по-лесно от това да я обичаш. Заради трапчинките, русите къдрици и душата, пълна със звезди и илюзии. Въпреки всичко това почти сърдито каза:
– Нора, кога ще спреш с тези глупости?
– Не знам. Не мисля, че говоря глупости, просто… Няма значение.
Дядо, кое им е страшното на пеперудите?
Възрастният човек усети леката ирония в гласа на внучка си, но не се обиди. И не се усмихна. Вместо това тихо обясни:
– Цялата тази крехкост и красота.. Мимолетността на усещането, измамливото чувство за свобода и вечност…
– Още ли говорим за пеперуди? – със сбръчкано от усилие да разбере дядо си личице, попита момичето.
– Нора, кога за последно беше истински, болезнено щастлива? – рязко смени темата дядо й.
– Ами… Не знам. Може би вчера, когато в училище се пръскахме с вода, както когато бяхме малки.
– И няколко капки вода успяха да те направят щастлива? – изуми се той.
– Е, не. Но едно цяло шише вода върху главата на Алекс вече можеше. – безгрижно
обясни момичето и отново скокна-този път, за да полее цветята върху стария скрин, за които никой друг не се сещаше, че съществуват.
– Нора, не можеш ли да седиш на едно място?!?
– Сигурно мога… Не съм опитвала.
Дядо, а ти кога за последно беше щастлив?
– Аз…. – този въпрос определено го изненада – Ами… може би на последния рожден ден на баба ти.
– Но, дядо! – възмути се искрено внучката и дори спря да полива цветята. – Баба почина преди повече от три години. Искаш да ми кажеш, че вече… вече повече от 1000 дни си нещастен? – бързо сметна Нора и от това дъхът й сякаш спря. Не можеше да си представи толкова дни без радост и толкова нощи без цветни сънища. – Дядо, това е толкова ужасно… Та има толкова неща, заради които да се радваш, толкова поводи, които да предизвикват усмивки!
– Миличка, не всеки умее да се радва на пръски вода. – тъжно се усмихна дядо й.
– Жалко, нали? – замислено попита Нора и продължи да полива цветята, а мислите й изведнъж се пренесоха в приказките на Андерсен… в градината на Ида.
Настъпи мълчание. Но нямаше неловкост. Това беше топло, уютно мълчание между близки, които обичат да слушат тишината на другия.
– Дядо, всъщност пеперудите не са крехки. За да опазят красотата си, изплъзваща се като дъх, те водят редица битки-от пашкула до свещта.
– Хм… крехкостта е въпрос на гледна точка.
– Или въпрос на избор.
– Нора, прекалено млада си, затова си и толкова необмислено жестока. Има неща, които не са въпрос на избор, за съжаление. Неща, които са просто неизбежни. И толкова. Просто трябва да се примиряваш с това преди невъзможността да го промениш, да е съсипала живота ти.
– А възможно ли е просто ти да си прекален уморен от промените и затова вече да не вярваш в тях, да не искаш да вярваш в тях?
– Миличка, нещата не са толкова прости. В живота не всичко е черно-бяло.
– Разбира се, че не е. Всичко е цветно. А ако имаш късмета – и светло. И никога черно-бяло.
– Наивница… – въздъхна дядото и затвори очи.
– Това трябва ли да ме обижда? – усмихнато попита Нора, вече заела се с подредбата на огромния куп вестници, който всяка седмица се образуваше в хола на дядовата й къща.
– Все още не. Все още да си наивна е очарователно.
– А после ще стана просто глупава?
– Най-вероятно.
Момичето избухна в смях и погледна с любов дядо си. Беше интересен човек. Странен, много самотен, много затворен. С тежък характер, който не всеки успяваше да изтърпи. Но тя го обожаваше и идваше в дома му-събрал в себе си цялата магия и красота на спомените от детството й, при всяка възможност и задължително поне веднъж седмично.
– Дядо, а ако тъгата ти се е превърнала просто в навик? Дотолкова си свикнал с нея, че вече си мислиш, че я обичаш…
Дядо, не е хубаво да обичаш тъгата. Това е толкова… тъжно-завърши объркано момичето.
– Пък аз си мислех, че обичта е право на избор.
– Пък аз си мисля, че ако си прав и наистина има неизбежни неща, то обичта е едно от тях. Може би най-важното… и най-неизбежното. – замислена и сякаш изненадана от собствените си мисли, заключи Нора.
– Тогава какъв е смисълът да се боря с тъгата?
– Защото ти не обичаш истински тъгата.
Както хората не обичат всъщност да стават рано. Просто това се превръща в навик, а сред навици животът става по-лесен. Не по-щастлив. Нито по-смислен. Просто по-лесен.
Възрастният мъж едва забележимо се усмихна на примера на внучка си, която беше прословута поспалана, но се замисли… може би в известна степен тя все пак беше права.
– Какво искаш от мен, Нора? Твърде стар съм, за да се променям.
– О, не се измъквай с това- глупаво е.
И тук не става въпрос за промяна, а за усъвършенстване. А ти сам си ми казвал, че никога не е късно човек да стане по-добър, надминавайки себе си, дори с мъничко.
– Хм…
Знаеш ли, може би все пак няма да станеш глупачка. Но определено ще си останеш наивница и за съжаление един ден това ще ти разбие сърцето.
– Най-вероятно си прав… Но докато дойде тоя момент ще си вярвам наивно във всичко, което ми носи щастие.
– Разбира се.
А сега пусни завесите. Стига толкова пролет за днес, уморен съм.
– Никога не съм вярвала, че някой може да се умори от пролет, все едно да се умориш да се радваш. Странно как…
Тогава обаче видя замисления и меланхоличен поглед на дядо си и млъкна. Защото Нора всъщност не беше глупаво момиче. И добре знаеше кога хората се нуждаят от моментите на тишина, в които да позволят на мъката си да намери покой.
Тихичко се отправи към прозореца и мълчаливо пусна завесите. Тръгна си почти на пръсти и без да се сбогува. Не искаше да пречи на дядо си. Защото нямаше нищо по-лично от тъгата и това беше от ясно по-ясно. Дори за вечно радващите се момичета.
И Нора си отиде.
За да се появи само след седмица със специална кутия в ръка. А когато я отвори от нея излетяха десетки пъстри пеперуди, които се разлетяха из стаята, превръщайки всяко кътче от нея в дъга.
На смаяния поглед на дядо си, само усмихнато отговори:
– Защото пеперудите не са страшни, дядо. Просто трябва да си спомниш защо е нужно да ги обичаш.

 
 

Заслужават ли студентите да празнуват на 8 декември?

| от |

Осми декември е – денят, в който всеки уважаващ себе си студент празнува факта, че тройката по история/литература/химия му е осигурила 4 години празници.  

Заслужават ли обаче студентите да имат свой празник? Свети Георги уби цяла ламя, за да заслужи 6 май. Христос загина на кръста за своя. Е, студентите съчетават тези две геройства, като спят с ламята, пияни на талпа.

Все пак какво оправдава 8 декември? Всъщност няколко неща.

Били ли сте на лекция скоро? Имате ли представа какво безбожно изтезание е това! Вярно, студентите сами си избират специалностите, които са им интересни, но това далеч (много далеч) не означава, че материалът не се преподава с отегчение, монотонност, безразличие и неприязън. Допълнителна емоция влива моментът, в който самият ти знаеш, че материалът е стар и невалиден. Ти, който си дошъл да учиш.

Едновременно ти идва да питаш преподавателите как самите те са приложили тази информация и изпитваш срам да не изложиш някого. Един въпрос сега. Този въпрос за образователната система е дъвкан хиляди пъти, нали.? Бихте ли седели 2 часа да ме слушате да ви го говоря? Не?. Добре дошли на лекция…

Младите се забавляват, голяма работа. Нека празнуваме и ние, че те все още нямат практиката да усещат колко са пияни и мъдростта да видят колко нелепо се държат. Това всъщност е хубаво и кажи-речи безболезнено. Оставете ги да слушат гадна музика, да счупят нещо, да безобразничат. Сладко е. Оставете ги да не могат да пишат правилно. Като им дойде до главата, ще се научат. Един ден ще одъртеят емоционално и ще се кротнат. След това ще одъртеят и физически и ще започнат да хулят следващата „днешна младеж“.

Осми декември не е кой знае какво. Осми декември – когато четвъртък не е достатъчен повод за пиене.

 
 

Кърк Дългас – една легенда на 100 години

| от chronicle.bg |

На 100 години американският актьор Кърк Дъглас е живата история на киното. Роден като Исур Даниелович Демски на 9 декември 1916 година, днес той празнува един век живот. 

Актьорът има три номинации за „Оскар“, първата от които е през 1950 година. Получава статуетката за цялостната си кариера. Днес Дъглас ще празнува в Калифорния на тържество, организирано от сина му Майкъл Дъглас и снаха му Катрин Зита Джоунс. Очаква се да присъстват около 200 приятели и членове на семейството му.

Кърк Дъглас се пенсионира като актьор през 1996 година след прекаран инсулт. Преди настоящия си рожден ден, той е посещавал терапевт, за да може да произнесе кратко слово на рождения си ден.

„Хора често искат от мен съвети как да доживеят до преклонна възраст и да водят здравословен живот. Нямам подобни съвети. Смятам обаче, че всички ние имаме причини да сме тук. Оцелях след инцидент с хеликоптер и инсулт, за да направя още добри неща в света, преди да го напусна.“  – казва той в есе, публикувано от списанието за знаменитости Closer по повод рождения му ден.

Кърк приписва до голяма степен продължителността на живота си на голямата си любов, втората си съпруга Ан, която е на 97 години. „Имах шанса да срещна жената на живота си преди 63 години – поясни той. – Смятам, че прекрасният ни брак и обсъжданията ни нощем ми помогнаха да оцелея след какви ли не предизвикателства.“

Кърк Дъглас, който е син на руски имигранти, се е превъплътил в образите на някои най-митичните персонажи в историята на седмото изкуство, от художника Винсент Ван Гог до точния стрелец Док Холидей. Снимал се е в около 80 филма, сред които „Одисей“, „Викингите“, „20 000 левги под водата“, „Гори ли Париж?“, „Престрелка в О.К. Корал“, „Седем дни през май“.

 
 

Книга на седмицата: „Дайни“ от Калоян Праматаров

| от chronicle.bg |

Калоян Праматаров е едно от ненатрапващите се имена в съвременната българска литература. Носител на редица литературни награди, а текстовете му са публикувани в литературни издания и сайтове.

Той е от авторите, които рядко ще видите по литературни четения и премиери на книги. Не изпълва със себе си и социалните мрежи. Въпреки това (а може би точно по тази причина) текстовете му заслужават внимание.

Първата му стихосбирка „Асфодел” излиза през 2012 година и е пропита с мрачно настроение. По първото стихотворение от нея  – „Страната на няма“ е създаден и късометражен филм със същото име.

На 15 декември поетът ще представи и новата си стихосбирка – „Дайни”.

„Тази книга е в равноправен диалог с модерната литература на европейския север и особено с метафоричните режими на Балтика”. Така Марин Бодаков описва стихосбирката, на която е редактор.

„Дайни” е вдъхновена от латвийската природа, езическа митология и народен фолклор.

„Обичам местата, породили страховитата понякога образност в поезията на Калоян Праматаров, и уверено твърдя, че той нанася нови нюанси в претворяването на магнетичния и исторически твърде противоречив латвийски пейзаж. Стихосбирката продължава необичайната доскоро северна тема в българската литература, като по дълбок и очарователен начин ни свързва с друга “малка” европейска култура. Нещо повече, тя превежда нейната медитативна сдържаност и драстична чистота на трескавия език на нашето южно всекидневие“, пише Марин Бодаков.

 Предлагаме ви да прочетете стихотворението „Рига”, част от книгата „Дайни”:

Рига 

залезът – желязна двойна люлка – скършва бедрената кост на хоризонта,

нощта – момиче с патерици – бърза, за да ме догони,

денят обръща гръб, слънцето го няма – пречупен кръст, потънал в Даугава,

редом с Красная звезда – помръкнала и вледенена,

 

заличава ме снегът от зимната картинка,

фенери – прозрачни кораби – подпалват я от края,

небето – Бяла планина – искри в жълтата дъга на кея,

вятърът попуква устните по заснежените проспекти,

 

в кристалния юмрук на зимата езикът се сковава,

тук имат дума за залуталия се в гората,

бълнуващ сред дърветата спасителни миражи,

горящи жерави в късен изгрев


Премиерата на „Дайни” ще се състои на 15.12. 2016 от 17.00 часа, на сцената на културната програма на Панаира на книгата в НДК (ет. 3, западно крило). В представянето на стихосбирката участие ще вземат  Светлана Стойчева, Ани Бурова и  поетът Марин Бодаков.

На 17 декември ще се състои и разговор за стихосбирката с участието на поета Стефан Иванов, заедно с Радослав Чичев, автор на „5.6“, и Камелия Спасова, авторка на „Кеносис“.

дайни калоян праматаров

 
 

Мадона стана жена на годината според Billboard

| от chronicle.bg |

Поп-иконата Мадона спечели наградата за „Жена на годината“ на списание Billboard. Певицата определи като едно от най-големите предизвикателства пред себе си това да бъде добра майка.

„За мен винаги е било сериозно предизвикателство да бъда майка и същевременно певица“, каза тя, приемайки наградата.

58-годишната певица, която има четири деца, през март приключи световното си турне „Rebel Heart“, което включваше 82 концерта. Междувременно водеше съдебна битка с жившия си съпруг – режисьора Гай Ричи, за попечителството над 16-годишния им син Роко. Именно по време на турнето той пожела да живее при баща си в Лондон. По време на престоя си в британската столица синът на Мадона беше заловен с трева и прекара извстно време в ареста. Битката за попечителство приключи през септември.

Всяка година Billboard раздава наградите си на жени със значителен принос към музикалната индустрия, които са вдъхновение за други жени.