Пеперудено

| от | |

books-text

Виктория Раловска

- Винаги съм се плашел от пеперуди – каза възрастният мъж и отново се отпусна в огромното си кресло, в полумрака на ъгъла в голямата северна стая.
– Дядо, осъзнаваш ли колко нелепо, та чак абсурдно, звучи това? – попита внучка му със смях и въпреки че добре знаеше, че дядо й не одобрява, с един скок се озова срещу тежките завеси и ги вдигна, за да нахлуе светлина в стаята.
– Нора! – подвикна сърдито дядо й.
– О, я стига! Държа да видиш, че е пролет.
– Знам, че е пролет.
– Знам, че знаеш. Но не я виждаш. Или не искаш да я видиш- усмихнато отговори момичето и седна на пода срещу възрастния мъж, поглеждайки го със своите зелени очи, в които лудуваха цели водопади от светлина и обич.
Тези очи сякаш бяха създадени, за да виждат само красиви неща… и да плачат често, откривайки болките на несъвършенството.
Старецът я боготвореше. И знаеше, че на света няма нищо по-лесно от това да я обичаш. Заради трапчинките, русите къдрици и душата, пълна със звезди и илюзии. Въпреки всичко това почти сърдито каза:
– Нора, кога ще спреш с тези глупости?
– Не знам. Не мисля, че говоря глупости, просто… Няма значение.
Дядо, кое им е страшното на пеперудите?
Възрастният човек усети леката ирония в гласа на внучка си, но не се обиди. И не се усмихна. Вместо това тихо обясни:
– Цялата тази крехкост и красота.. Мимолетността на усещането, измамливото чувство за свобода и вечност…
– Още ли говорим за пеперуди? – със сбръчкано от усилие да разбере дядо си личице, попита момичето.
– Нора, кога за последно беше истински, болезнено щастлива? – рязко смени темата дядо й.
– Ами… Не знам. Може би вчера, когато в училище се пръскахме с вода, както когато бяхме малки.
– И няколко капки вода успяха да те направят щастлива? – изуми се той.
– Е, не. Но едно цяло шише вода върху главата на Алекс вече можеше. – безгрижно
обясни момичето и отново скокна-този път, за да полее цветята върху стария скрин, за които никой друг не се сещаше, че съществуват.
– Нора, не можеш ли да седиш на едно място?!?
– Сигурно мога… Не съм опитвала.
Дядо, а ти кога за последно беше щастлив?
– Аз…. – този въпрос определено го изненада – Ами… може би на последния рожден ден на баба ти.
– Но, дядо! – възмути се искрено внучката и дори спря да полива цветята. – Баба почина преди повече от три години. Искаш да ми кажеш, че вече… вече повече от 1000 дни си нещастен? – бързо сметна Нора и от това дъхът й сякаш спря. Не можеше да си представи толкова дни без радост и толкова нощи без цветни сънища. – Дядо, това е толкова ужасно… Та има толкова неща, заради които да се радваш, толкова поводи, които да предизвикват усмивки!
– Миличка, не всеки умее да се радва на пръски вода. – тъжно се усмихна дядо й.
– Жалко, нали? – замислено попита Нора и продължи да полива цветята, а мислите й изведнъж се пренесоха в приказките на Андерсен… в градината на Ида.
Настъпи мълчание. Но нямаше неловкост. Това беше топло, уютно мълчание между близки, които обичат да слушат тишината на другия.
– Дядо, всъщност пеперудите не са крехки. За да опазят красотата си, изплъзваща се като дъх, те водят редица битки-от пашкула до свещта.
– Хм… крехкостта е въпрос на гледна точка.
– Или въпрос на избор.
– Нора, прекалено млада си, затова си и толкова необмислено жестока. Има неща, които не са въпрос на избор, за съжаление. Неща, които са просто неизбежни. И толкова. Просто трябва да се примиряваш с това преди невъзможността да го промениш, да е съсипала живота ти.
– А възможно ли е просто ти да си прекален уморен от промените и затова вече да не вярваш в тях, да не искаш да вярваш в тях?
– Миличка, нещата не са толкова прости. В живота не всичко е черно-бяло.
– Разбира се, че не е. Всичко е цветно. А ако имаш късмета – и светло. И никога черно-бяло.
– Наивница… – въздъхна дядото и затвори очи.
– Това трябва ли да ме обижда? – усмихнато попита Нора, вече заела се с подредбата на огромния куп вестници, който всяка седмица се образуваше в хола на дядовата й къща.
– Все още не. Все още да си наивна е очарователно.
– А после ще стана просто глупава?
– Най-вероятно.
Момичето избухна в смях и погледна с любов дядо си. Беше интересен човек. Странен, много самотен, много затворен. С тежък характер, който не всеки успяваше да изтърпи. Но тя го обожаваше и идваше в дома му-събрал в себе си цялата магия и красота на спомените от детството й, при всяка възможност и задължително поне веднъж седмично.
– Дядо, а ако тъгата ти се е превърнала просто в навик? Дотолкова си свикнал с нея, че вече си мислиш, че я обичаш…
Дядо, не е хубаво да обичаш тъгата. Това е толкова… тъжно-завърши объркано момичето.
– Пък аз си мислех, че обичта е право на избор.
– Пък аз си мисля, че ако си прав и наистина има неизбежни неща, то обичта е едно от тях. Може би най-важното… и най-неизбежното. – замислена и сякаш изненадана от собствените си мисли, заключи Нора.
– Тогава какъв е смисълът да се боря с тъгата?
– Защото ти не обичаш истински тъгата.
Както хората не обичат всъщност да стават рано. Просто това се превръща в навик, а сред навици животът става по-лесен. Не по-щастлив. Нито по-смислен. Просто по-лесен.
Възрастният мъж едва забележимо се усмихна на примера на внучка си, която беше прословута поспалана, но се замисли… може би в известна степен тя все пак беше права.
– Какво искаш от мен, Нора? Твърде стар съм, за да се променям.
– О, не се измъквай с това- глупаво е.
И тук не става въпрос за промяна, а за усъвършенстване. А ти сам си ми казвал, че никога не е късно човек да стане по-добър, надминавайки себе си, дори с мъничко.
– Хм…
Знаеш ли, може би все пак няма да станеш глупачка. Но определено ще си останеш наивница и за съжаление един ден това ще ти разбие сърцето.
– Най-вероятно си прав… Но докато дойде тоя момент ще си вярвам наивно във всичко, което ми носи щастие.
– Разбира се.
А сега пусни завесите. Стига толкова пролет за днес, уморен съм.
– Никога не съм вярвала, че някой може да се умори от пролет, все едно да се умориш да се радваш. Странно как…
Тогава обаче видя замисления и меланхоличен поглед на дядо си и млъкна. Защото Нора всъщност не беше глупаво момиче. И добре знаеше кога хората се нуждаят от моментите на тишина, в които да позволят на мъката си да намери покой.
Тихичко се отправи към прозореца и мълчаливо пусна завесите. Тръгна си почти на пръсти и без да се сбогува. Не искаше да пречи на дядо си. Защото нямаше нищо по-лично от тъгата и това беше от ясно по-ясно. Дори за вечно радващите се момичета.
И Нора си отиде.
За да се появи само след седмица със специална кутия в ръка. А когато я отвори от нея излетяха десетки пъстри пеперуди, които се разлетяха из стаята, превръщайки всяко кътче от нея в дъга.
На смаяния поглед на дядо си, само усмихнато отговори:
– Защото пеперудите не са страшни, дядо. Просто трябва да си спомниш защо е нужно да ги обичаш.

 
 

Григоре, не знаеш ли български?

| от Александър Николов |

През септември миналата година Григор Димитров достигна до осминафиналите на US open. За да се поздравят с този успех, родните „патриоти“ си намериха повод да са сърдити. След мача със Соуса, Григор говорил на английски на корта и не поздравил българите по трибуните на български. 

Няколко дни след първата му титла от 2014 насам (в Бризбейн) и също толкова преди началото на Australian Open, родната ракета номер 1 даде кратко интервю за сайта на турнира, в което за пореден път казва колко е доволен да вижда български знамена и да чува родна реч от трибуните. На английски. И „гордите Българи“ отново подскочиха като ужилени.

„Запазили сме си езика под турско робство и византийско иго и за един световноизвестен спортист трябва да е гордост да говори на родния си език, защото преди всичко е Българин“, така изглежда най-безобидната критика в социалните мрежи навсякъде, където видеото е споделено.

В определени ситуации е нужно и редно да се говори на английски и това няма нищо общо с патриотизма.

Какъв език се говори в дадена ситуация не е въпрос нито на каприз, нито на лична преценка, а на традиция, писани или неписани правила и въпрос на протокол или добро възпитание.

Международният език, харесва ли ни или не, е английският. По-рядко с такъв статут се ползва френският и донякъде – испанският. Без значение колко са велики, немският, руският, китайският или българският – не са.

В ЕС официални са всички езици на общността и при официални изказвания (в ЕП например) няма проблем да се използва български, чешки или гръцки. Въпреки това тези държавни ръководители, които могат, използват английски или друг по-разпространен език. В дипломацията говоренето на езика на домакините отключва по-лесно вратите. Затова Росен Плевнелиев се разбираше толкова добре с немския президент Йоаким Гаук, а Ирина Бокова е добре приета във Франция. По същата причина Борис Джонсън говори на френски при посещението си в Париж, а Владимир Путин се обърна на немски към Бундестага. Британските дипломати във всяка една страна пък прекарват между 3 и 6 месеца преди мандата си в изучаването на местните език и традиции. До степен, че Джонатан Алън говореше по-добър български от някои родни депутати.

Всички международни организации имат ясни правила за езиците. В УЕФА и ФИФА освен на английски се говори и на френски и това няма нищо общо с бившите генерални секретари Сеп Блатер и Мишел Платини.

Ако песните на Евровизия могат да бъдат на всеки един език на страните участнички, то официалната церемония и гласуването е на английски и френски. Френският е използван от Франция, Андора, Монако, Люксембург, Белгия, Швейцария и доста често от Великобритания. Използването на френски от британската телевизия определят като приятелско намигване към съседите и спазването на традициите, тъй като дълго време това е езика, използван от Кралския двор.

В авиацията всички международни полети използват английски за комуникация. Дори когато кулата и екипажа говорят един и същ език, английският е предпочитан, а изключение се прави само за вътрешни полети.

Във футбола владеенето на местния език също е почти задължително за най-добрите футболисти и треньори. На пресконференция и португалецът Моуриньо, и французинът Венгер, и италианците Конте и Раниери, и германецът Клоп, и испанецът Гуардиола говорят на английски. Защото такива са неписаните правила на Висшата лига на Англия.

Ако се върнем на тениса, и в ATP, и във WTA се използва предимно английски – и на пресконференции, и в интервютата на корта. Изключения са само играчите, които участват на турнир в страна, използваща родния им език. Или при желание да зарадват публиката. Надал говори на испански на турнирите в Испания, но в знак на уважение към любимия му турнир – Ролан Гарос, използва френски на кортовете му, както и в Монте Карло. Но на US open, Wimbledon или Australian Open всички говорят на английски – и Джокович, и Надал, и Федерер, и Григор. Дори Нишикори не говори на японски, без това да е повод за драми в родината му.

На турнира в София Григор ще поздрави публиката на български, но всички останали ще говорят на английски. Освен ако някой не реши да зарадва родните фенове на тениса с едно „Здравейте, как сте“.

За човек, който прекарва по 10 дни годишно в България, Григор говори чудесен български. Наскоро използва Facebook профила си, за да поздрави българските си фенове на родния си език. 

А тези, които не говорят английски, могат да се сърдят само на себе си, защото онази гордост „знам само един език – български“, ми е непонятна.

Истинският патриотизъм се крие точно в това, което прави Григор. Защото и в САЩ, и в Австралия разпознават българския флаг, а китайци изписват „Khaide Grigor“ в негова подкрепа. И предпочитам да каже, че е българин на английски, така че да го разберат хилядите по трибуните. Дано още такива като него станат посланици на България. От другите – горди, че не знаят нито думичка на чужд език, ме е леко срам.

 
 

Зимен гайд за четене

| от |

Докато се подготвяме за по-топлите дни и чакаме част от вълнуващия филмов и телевизионен сезон, се отдаваме на нещо също толкова полезно и приятно, като споменатите преди малко неща, а именно четенето.

Зимното четене, подобно на зимното киснене на дивана и на топло, се консумира по-добре в компанията на трилъри, приказки и Лора Палмър. Поне в нашия случай. Всичко това и още нещо, като щипка Белгия и малко Ървин Уелш, се съдържа в нашия зимен гайд за четене, съставен от пет многовкусови и качествени заглавия.

Ето ги и тях:

„Тайната история на Туин Пийкс“, Марк Фрост

Който не чака новия сезон на Туин Пийкс да вдигне ръка? Такъв човек не съществува. И докато се готвите да си направите тв маратон с двата безобразни сезона на този шедьовър на Дейвид Линч, което ще ви отнеме близо седмица, казваме го от опит, а след това решите да погълнете бързо и мощно филмовата предистория „Огън, следвай ме“, ви препоръчваме да видите и книгата Марк Фрост. Сценаристът на сериала пише книга, която да бъде свързващото звено между онзи полюционен хит от 90-те и онова, което предстои да се случи този май. Така че, книгата излиза много скоро, нека се озове на рафта ви.

„Големите малки лъжи“, Лиан Мориарти

Нещо и за отбраната женска публика, което също очакваме много скоро на малък екран. Най-известният роман на американката Лиан Мориарти – и шести в нейната кариера – беше закупен от НВО, които приключиха със снимките на мини-сериала по него. Той разказва за група от три жени в малък град, които биват замесени в убийство. Никол Кидман, Лора Дърн, Шайлийн Ууди и Рийз Уидърспуун се наместват удобно в костюмите на дамите и ни водят през мистерията. Трейлърът на сериала вече е наличен и изглежда като едно от заглавията, които ще искате да видите. Ние препоръчваме и да го прочетете преди това.

„Детски и домашни приказки“, Братя Грим

Нали помните времето, когато майка ви ви е казвала, че трябва да четете приказки и самата тя го е правила за вас? Е, както казва и писателят К.С. Луис: „Един ден ще сте достатъчно големи, за да искате да четете приказки отново“. Това време, можем да кажем, е настъпило. Особено с това издание на нецензурираната и доста по-мрачна версия на приказките на Якоб и Вилхелм Грим. От Баба Хола през Рапунцел до Синята брада, ще искате да видите този страшен свят през очите и мрачното въображение на двамата братя.

„Ваещият с ножове“, Ървин Уелш

Докато чакаме „Трейнспотинг 2“, който излиза през февруари, се подготвяме за истеричния хипер свят на Ървин Уелш с първата част на филма и малко книжни източници. Ако не сте чели „Порно“ – направете го. Веднага след това се заемете с „Ваещият ножове“ – последният роман на Уелш, който проследява живота на един от персонажите му в „Трейнспотинг“ Франк Бегби.  Като цяло препоръчваме гнусния, но пъстър свят на този ирландец, както и хашлашкия му език. Освен „Трейнспотинг 2“, може да си причините и бруталния „Гавра“ или Filth, отново по роман на Уелш, с Джеймс Макавой.

„Петрония“, Амели Нотомб

Лошото момиче на белгийската литература предизвиква много чувства в онези, които са опитали вкуса й. Някои се влюбват в нея, други я намразват. Ние сме от първите и затова препоръчваме поредния й роман на роден език. Този път историята проследява още един от големите грехове и наслади в света на Нотомб – пиенето. „Пиенето е сериозна работа, изкуство, което изисква талант и старание. Небрежното пиене не води доникъде. Години наред пиех като всички останали, по купони, силни или по-слаби напитки, с надеждата да постигна опиянението, което би направило живота приемлив, но единственият резултат бе махмурлукът.“, както пише самата тя.

А в галерията горе може да видите кориците и цените на книгите. Наздраве и приятно четене!

 
 

„Manifesto“, където Бланшет играе 13 роли

| от chronicle.bg |

Германският художник Джулиан Розефелд показва трейлъра на „Manifesto“ – филм, в които Кейт Бланшет играе 13 различни роли.

Първоначално пуснат като видео инсталация в Australian Centre for the Moving Image в Мелбърн, „Manifesto“ е преправен в пълнометражен игрален филм. Трейлърът ни показва Бланшет в няколко от всичките й персонажи.

Премиерата на филма е по-късно този месец на Sundance Film Festival. В оригиналния синопсис пише, че Росефелд поставя „Бланшет в ежедневния свят – на домакиня, на работник във фабрика или на новинар – докато цитира думи, които са вдъхновили цели движения в изкуството“. И добавя: „Manifesto“ е забавен, а в същото време изисква от нас да се питаме дали тези страстни твърдения все още са верни и вдъхновяващи“.

 

 

 
 

„Туин Пийкс”: Агент Купър, това ти ли си?

| от chronicle.bg |

След като наскоро разбрахме коя е датата, на която „Туин Пийкс” се завръща, вече можем да погледнем и към още едно много очаквано завръщане. Как изглежда агент Дейл Купър днес?

И Дейвид Линч, и Марк Фрост мълчат за това, което ни очаква в новите епизоди.

Голяма част от звездите в оригиналните епизоди се завръщат, с изключение на Джоан Чен, Лара Флин Бойл, Пайпър Лори, Майкъл Онткийн и Ерик Да Ре.

Новият сезон започва на 21 май с двучасов епизод. Предлагаме ви тийзър, с който да надникнем към това, което ни очаква.