Пепеляшка става Жената Котка

| от | |

Автор: Лола Монтескьо (повече от Лола на chuime.bg)

Ок, посипвам си главата с пепел. След като прочетох коментарите под двете ми излияния за нерадостния живот на съвременната пепеляшка, който няма нищо общо с този на момичето от приказката, а пък още по-малко с този на Кари Брадшоу, реших: ще се поправя.

Подсмръкнах с нос, обърсах го в ръкав и свалих коронката. И без това ми пречи да бърша прах. Тия рокли с кринолини и пантофки 32-и номер – също.

За новата ми роля, в която ще отговоря на високите изисквания на критиците, ми трябва нещо по-удобно. Хем да мога да се придвижвам бързо, хем да изглеждам секси като Преслава на промоция. Нещо латексче, това-онова… Разбира се! Жената котка ми върши идеална работа. Сбогом, пепеляшке, сбогом, тикво, от днес ще съм истинска героиня. На висотата на модерната софийска жена.

5,30 сутринта, в къщи, зима е

Престолонаследникът още спи, принцът също. Аз обаче нямам нужда от много сън. Легнала съм си към 2, защото чаках да извърти и последната пералня, пък и довърших проекта за фирмата. Скачам грациозно от кревата и отварям широко прозорците. Още е тъмно и студено, бръска сняг. Колко е хубаво да ставаш в 5,30 през зимата! Щастлива съм, измърквам си тихо и поглеждам към огледалото. Оттам съучастнически ми намига перфектно фризирана и гримирана мадама. Една истинска жена! Жената котка! Време е за сутрешния джогинг.

Излизам навън и в лек грациозен тръс се спускам от Красно село към Люлин. Два километра, пет километра, 7 километра… Надбягвам няколко одремани таксита и един полупразен рейс. Пътуващите в него стреснато ме поглеждат. Всичките са сънени, а жените даже не са се гримирали като хората. Ей, аман от мрънкала значи. И после плачат, като ги зарежат. Ми ‘кво толко да удариш едно гримче сутрин преди да излезеш, нищо че е 5… Подтичквам жизнерадостно и внимавам през цялото време да изглеждам секси. Не забравям да се усмихвам. Оглеждам се в тъмните прозорци на един офис и правя муцка – жалко, че не си взех телефончето, щях да се снимам.  Врътвам по околовръстното и вадя гиричките от джобовете на анцуга (Гучи, колекция пролет-лято 2013, изкарах си паричките за него сама, просто не ядох 4 месеца). Работя за бицепс и трицепс през следващите 8 километра.

Когато приключвам сериите, вадя червен лак за нокти и се лакирам в движение. Много е важно ноктенцата да са винаги с пресен лак. Иначе каква жена съм! Часът е 6, браво, подобрявам резултатите. 30 километра за половин час, Цура и Маца от офиса ще полудеят от завист. Дано да съм свалила тия две кила от Коледа, че да съм си пак 45. Виждам блока си в Красно село, но врътвам към денонощния. Трябва ми брашно за баницата.

Вкъщи всички още спят. Тегля си един 8-секунден душ, по време на който успявам да се епилирам, ондулирам и масажирам. Пазя си лака. Скачам в латексовия костюм и хуквам към кухнята. Врътвам една баница. Ей така, както баба ме е учила. Ми тъй де, те едно време по 10 деца са гледали и всяка сутрин баници са въртели над главите си, без да мрънкат. Докато баницата се пече, простирам дрехите, поправям крана в банята и отговарям на 18 имейла. 7 часът е, време е да вдигам любимите си мъже. Влизам първо в спалнята и лекичко запявам – арията на Кармен на два гласа. Собствен аранжимент с малко етномотиви, мъжът ми много го харесва. Пея му го всяка сутрин за събуждане освен в неделя. Тогава му танцувам танца на малките лебедчета от “Лебедово езеро”. Много е фин моят мъж, щастлива съм.

Принцът изръмжава нещо под завивките, а аз, ромолейки с медено гласче, му поднасям топла баничка, горещо кафе и сутрешния вестник. Миличкият, не може да си отвори още очичките, затова му преразказвам на бързо основните новини и най-интересните анализи. Прегледала съм ги по време на кроса някъде около “Банишора”.

Прехвърлям се в детската стая. Престолонаследникът е вече буден и е в прекрасно настроение, както винаги. Предлага ми да поиграем и се покатерва с два скока върху гардероба. Оттам ме замеря с нафталинови топчета. Аз обаче, нали съм жената котка, избягвам ловко всеки удар и литвам към него. В едната ръка държа чистите му дрешки, в другата четка за зъби. Убеждавам го да не мърда много, докато го обличам и му мия зъбите, защото едновременно с това телефонирам с борсата в Китай и пускам и една прахосмукачка в стаята му. Обикновена понеделнишка сутрин. Както винаги в понеделник, той ме засипва с въпроси защо звездите не падат от небето и защо земята е твърда (вчера тупна от пързалката). Обяснявам му теорията за Големия взрив. На английски. Никога не е рано да започнеш с доброто обучение на Престолонаследника.

В 8 всички са облечени, измити, избръснати, нахранени и мога да ги откарам до офиса и детската градина.

15,30 часа, в офиса, пред приключване на проекта

Денят преполови, а аз продължавам да съм във великолепно настроение. Използвах обедната почивка да напазарувам – намерих великолепни чушки, май са испански. Мисля да спретна една лютеничка довечера, докато полирам джантите на голфа и довършвам следващия проект. Не знам защо колегите си губят времето в почивката с ядене – от ядене само се дебелее. Аз хапнах две покълнали зърна. Хем са полезни, хем няма калории.

Връщам се на бюрото, скривам чушките под масата и се задълбочавам в работата. Намирам бързо няколко грешчици и се опитвам да ги поправя, но се оказва, че фалът е още в самия софтуер. Препрограмирам всичко, нищо работа. Даже за Вельо от горния етаж го правя на Linux, той мрази Бил Гейтс. Започвам новия проект, трети за седмицата, а е още само понеделник. Боже, колко съм добра! Проверявам си пощата – имам 9 предложения за работа в други фирми с още по-висока заплата. Не знам дали да приема, тя и тази тука си ми стига. Пък и навсякъде работният ден е от 14 часа плюс събота и неделя, така че що да се местя…

Все пак отивам при шефа и леко намеквам за офертите. Царица съм на преговорите за заплати – след 15 минути излизам победоносно от кабинета му с обещание за премия и ваучери за прах за пране. В 17 в офиса влизат клиенти – американец, китаец и ром. Водя разговори и с тримата на родните им езици. Нали за това ме взеха на работа, все пак – полиглот съм. Докато изчислявам наум евентуалните приходи и разходи за следващите 5 квартала, пускам им по едно кафе и демонстрирам лъстива походка на 12-сантиметровите си токчета. Обичам ги тези обувки, карат ме да усещам всяка точка от краката си, когато ги нося по 14 часа на ден. Все пак аз съм истинска жена! Оглеждам се в кафемашината и правя муцка. Жалко, че пак не съм с телефончето. Изпращам клиентите по живо по здраво. Не забравям да се усмихвам и да изглеждам секси.

Време е за игрички на Нюйоркската борса. Купувам и продавам акциите на фирмата, правейки невероятни печалби, докато мимоходом търся в интернет рецепта за лютеничка. В 18 си тръгвам. Колегите завистливо ме поглеждат, но така е – все пак майките в България имат право на съкратен 14-часов работен ден. Да си родят и те по едно-две деца, че да оттърват малко работа!

20,00 часа, пак у дома, все още е зима

Щастлива съм. Престолонаследникът е заспал, след като съм успяла да го нахраня с биодомати, биокартофи и биопиленце, всичко собствено производство. Докато скубех кокошката, му обясних какво е интегрално уравнение. На френски. Никога не знаеш в тоя живот кога точно ще ти потрябва висша математика. Или пък френски.

Мъжът ми нещо е в лошо настроение, май още го държи махмурлукът от събота вечер, когато излиза с приятели. Миличкият. Сядам на пианото и изкарвам един Чайковски. Това винаги го успокоява. Питам го какво иска да гледа по телевизията – порно или мач. И той не знае, само да не е Слави. Сменя непрекъснато каналите, докато аз му масажирам стъпалата с една ръка. С другата бъркам лютеничката, а с левия си крак си задействам крачната шевна машина. Мисля утре да се изтипосам в “Кавали”, собствено производство. Взех кройката от една приятелка шивачка от Стара Загора. Тя е дизайнерката на Камелия, Анелия и Румяна Желева.

Оглеждам се в перфектно полираната масичка в хола и правя муцка. Уф, пак не съм с телефончето. Мъжът ми нежно хърка и аз на ръце го отнасям до ложето. Лютеницата се вари, след час-два ще напълня бурканите. Пуснала съм пералнята, макар че понякога се чудя дали една истинска жена не трябва да пере на ръка. Докато полирам джантите на Голф-а, отговарям на 18 имейла. Имам нова идея за проекта. Ей сега ще я натракам, само да си сложа подмладяващата маска на лицето. Все пак, аз съм жена и не бива да изглеждам на повече от 23. Оглеждам победоносно дома си. Перфектно е – блести от чистота, лютеничка къкри на котлона, компютърът примигва и ми съобщава, че борсата в Ню Йорк затваря с печалба за мене, джантите на Голф-а са като нови, детето спи, мъжът също (в понеделник сме занемарили секса, но утре смятам да вместя 3-4 оргазма в програмата), маникюрът ми е топ! Щастлива съм!

 
 

„За тялото и душата“ е най-добър филм на кинофестивала в Берлин

| от chronicle.bg |

Унгарската лента „За тялото и душата“ на режисьорката Илдико Енеди получи наградата за най-добър филм „Златна мечка“ на международния кинофестивал в Берлин, предадоха Франс прес и ДПА.

Церемонията по обявяването на победителите на тазгодишното издание на Берлиналето – един от най-престижните кинофестивали в света – се състоя тази вечер.

„За тялото и душата“ не бе смятан предварително за един от фаворитите за „Златна мечка“. Унгарският филм разказва за любовната история на мъж и жена в кланица в Будапеща. Те се желаят, но не могат да общуват, освен в съня, който и двамата сънуват. В съня мъжът се превъплъщава в елен, а жената – в кошута.

Първата лента на Илдико Енеди, „Моят 20-и век“, печели наградата за най-добър дебютен филм „Златна камера“ на кинофестивала в Кан през 1989 г.

Финландецът Аки Каурисмеки получи наградата „Сребърна мечка“ за най-добър режисьор за своя филм „Другата страна на надеждата“. Лентата разказва за сирийския бежанец Халед, озовал се пряко волята си в „сивата“ Финландия, и местен собственик на ресторант, разделен със съпругата си алкохоличка, който му идва на помощ.

Това е повече от добра утеха за Каурисмеки, чийто филм в подкрепа на мигрантите бе приет много добре от критиката и бе смятана за основен претендент за „Златна мечка“ наред с чилийския „Фантастична жена“.

Лентата на режисьора Себастиан Лелио повдига въпроса за равноправието на хората с нетрадиционна сексуална ориентация, разказвайки за транссексуална жена, която трябва да се пребори със загубата на своя партньор.

Миналата година наградата за най-добър филм на Берлиналето спечели „Огън в морето“ на италианеца Джанфранко Рози, който е в подкрепа на мигрантите.

Австриецът Георг Фридрих и южнокорейката Ким Мин-хи бяха удостоени с награда „Сребърна мечка“ съответно за най-добър актьор и актриса.

Фридрих бе отличен за ролята си във филма „Светли нощи“ на германския режисьор от турски произход Томас Арслан. Той играе ролята на баща, който се опитва да възстанови връзката си със своя син тийнейджър. Двамата поемат на пътешествие в Северна Норвегия, за да се преоткрият, след като почти не са общували помежду си.

Ким Мин-хи спечели „Сребърна мечка“ за най-добра актриса за ролята си във филма „Нощем на брега сама“ на южнокорейския режисьор Хон Сан-су.

Лентата разказва за жена, решила да си „почине“ от връзка. Героинята на Ким Мин-хи, една от водещите актриси в Южна Корея, се скита из северния пристанищен германски град Хамбург, търсейки смисъла на любовта.

Наградата „Сребърна мечка“ за най-добър документален филм спечели „Лов на духове“ на палестинеца Раед Андони. Лентата показва бивши затворници, които правят възстановка на случки в главния център за разпити в Израел.

 
 

Той не е чудовище

| от chronicle.bg |

До преди седмици той беше най-популярния човек в YouTube. Тази седмица обаче Disney се отказаха от сътрудничество с шведската YouTube звезда Феликс “PewDiePie” Кйелберг, след като Wall Street Journal повдигнаха въпроса за антисемитските послания в няколко от неговите видеа, пише „Бъзфийд“. В тях той експериментира какво би направил човек за 5 долара и кара различни хора на различни места по света да отправят расистки послания, обидни дори за тях самите, за да покаже колко лесно се поддават на алчността.

YouTube последваха примера на Disney скоро след това, като отмениха предстоящия втори сезон от неговата уеб поредица, Scare PewDiePie. Някои от неговите видеа с по-скандално съдържание бяха изтрити, и той вече не е “Google Preferred” продуцент в YouTube — но както отбелязва Kotaku, Кйелберг получава все още рекламни приходи от записите си.

За тези, които не ги харесват, видеата на Кйелберг, в които той прави коментари, докато играе видеоигри, все така са дразнещи, дори и да не включват нацистки отправки. 

Едната история, която бихме могли да разкажем, е за технологиите, парите и сферата на знаменитости, които познаваме, слели се в най-наболелия въпрос на 2017: възходът на белия национализъм и фашизъм в Америка. Това е хитова тема, но не е истинската история.

Истинската история с PewDiePie не е, че някой, когото мразите на база предразсъдъци — заради лично неодобрение на неговата евро-DJ несъзнателност и крещяща енергия, или защото като цяло отхвърляте неговия бранш, или защото не вярвате, че някой може да спечели толкова много пари, като реално не прави нищо особено — си е получил заслуженото. Това е бягство от реалния проблем, защото самият PewDiePie не е самият проблем. Той е един от 50 милиона и една капки в океана, уловени във вълна към противен бряг.

Връзката на PewDiePie с неговите последователи е и реципрочна система на признание, и мъжки култ към личността, не го диагностицираме като нещо необичайно: приемаме го за естествено, защото “мъжете са си мъже”. Можем да демонизираме “тях” (тези, които отиват твърде далеч) като идея, да продължаваме да ги игнорираме в реалността, и да се правим после на шокирани, когато нуждата им от внимание най-накрая съвпадне със способността им да бият на очи.

Въпросът не е в правотата. Естествено, шегаджиите-расисти, тролове и начинаещи фашисти не са прави; естествено, те са неконтролируеми, подпомагани от корпорации, които им осигуряват платформа за организация и трибуна за изказ. Въпросът е в разбирането какво стои зад тази тъмна страна на интернет и как да го спрем.

Кйелберг не е първият или единственият създател на видеа от този тип, но отпечатъкът от него е навсякъде. Огромната част от “Let’s Play” видеата и друго косвено свързано с игрите съдържание, което представлява мнозинството от съдържнаието с много абонати в YouTube, носи неговата следа, неговите идиоми, неговата сбита реч. Донякъде от късмет и шанс, неговият ефект върху доминиращия зараждащ се медиен формат на XXI век е постоянен, като поражда тропи и формати и стандарти за изразяване, които са сравними с неговата слава. Ако YouTube видеата са изкуство, той е случайно появил се Пикасо.

Повечето хора, които говорят за Кйелберг сега, обаче всъщност не го познават толкова. Хората са склонни да надценяват колко разпространени са техните собствени позиции и интереси, феномен, наречен “фалшив консенсус”. Той обяснява защо близките ви постоянно се шокират от неща във Facebook; той обяснява в голяма част защо левицата и десницата са шокирани от реакциите на президентите Тръмп и Обама. Той обяснява и защо Феликс Кйелберг е толкова лесна табула раза за собствените ни есета и анализи: защото той е значим основно за младежите, чиито идеи и обсесии все още не се приемат насериозно от масовия дискурс.

Сред младежите между 13 и 18 години, според сп. Variety през 2014, PewDiePie е по-разпознаваем от Дженифър Лорънс. Ако това ви се струва невъзможно, стигате до разбирането на “фалшивия консенсус”. Децата пред екраните — които като цяло игнорират развлекателното съдържание, новините и културата, които вие считате за важни, света такъв, какъвто останалите като нас го разбират — изграждат свой собствен свят: те изграждат бъдещето. 50 милиона от тях. И феновете на PewDiePie, независимо дали това ви харесва, получават нещо реално от него.

“Много хора ме приемат за приятел, с който могат да релаксират за 15 минути дневно,” обяснява Кйелберг през 2014. “Самотата пред компютърния екран ни обединява. Аз обаче никога не съм се опитвал да бъда модел за подражание; просто искам да ги поканя да дойдат при мен.”

Като се има предвид тази връзка, не напълно симулирана интимност, няма нищо толкова разочароващо като YouTube знаменитост, изпадаща в подсъзнателни предразсъдъци или непривлекателни нагласи. В първите седмици на 2017, нереконструираното разбиране на Кйелберг за социална и политическа динамика доведе, както често се случва, до катастрофа, пише „Бъзфийд“.

Първо The Sun изолира аудио от видео, в което Кйелберг използва расова обида по време на особено триумфален момент. Няколко дни по-късно, стабилно нарастваща склонност към упоменаване на нацистите, Хитлер и антисемитски теми – Wall Street Journal преброява девет такива случая – експлодира под формата на скеч, в който Кйелберг наема двама души в Индия да държат плакат, призоваващ към смъртта на всички евреи (нещо, което по думите на Кйелберг той никога не е смятал, че те наистина ще сторят).

Кйелберг никога не е бил особено интелектуален. Неговият разсеян, пронизителен говор винаги е съдържал твърде много “кучки”; неговото настояване да се обръща към последователите си с “братлета” е част от нереалистично фокусираното върху мъжете възприятие, че гейминг културата има собствена демография (отново случай на фалшив консенсус). Като влиятелна фигура и инфлуенсър, това означава, че Кйелберг допринася за това, като подстрекава към това: той е едновременно създание и лидер на мислене във формално мъжки бранш и култура, изживяващ дълбока криза на идентичността.

Шокиращите онлайн активисти са породени от култура, изолирана от реалния живот. Шегите за Хитлер и изнасилвания идват първоначално от наивност, и в крайна сметка се слягат в убеждения: има безброй стендъп комици, хванати със свалени гащи, които са силно засегнати от негативната реакция и отвръщат с двойно по-голямо озлобление и стават зли. Проектирането на нашата културна сянка върху тяхното друго аз — ние, добрите хора, търсещи и стъпкващи тези, които тайно не са добри — ни пречи да видим как тези общности се зараждат, разрастват и се подхранват от нашето отхвърляне.

Това не е аргумент срещу политическата коректност като зла концепция, породена от консерватизма, не е и призив за съчувствие към интернет троловете по света. Слънчевата светлина обаче е най-добрият дезинфектант, и това, което не можете да видите — или отказвате да видите — е нещо, което не можете да поправите. Криенето от най-грозните части на нашата собствена култура ги поставя в позиция да причиняват най-голяма вреда.

Приучени сме да се дистанцираме от троловете с аниме аватари, така че те остават невидими — докато изведнъж не спрат да бъдат. Те стават колективи, в който момент изглежда сякаш са се зародили от нищото. Те обаче идват отнякъде: скука, самота, всеобщото усещане (което повечето от нас имат късмета да преодолеят в детинството) да бъдеш главният герой във вселената, който е жертва на лошо отношение въпреки че е най-добрият.

За тези момчета изнасилването и Ане Франк са еднакво призрачни истории, еднакъв път към екстремното. Този тип дълбоко огорчени мъже винаги ще говорят по-шумно, ще се надвикват, и ще надвикват жените. Нърдовете крещят, защото се чувстват незабележими и нечути. Това е единствената причина, поради която някой го прави.

Това не е далеч от стъпката мислещи еднакво герои-жертви се свързват с “еджлордовете” и се радикализират взаимно, точно както активистите за правата на мъжете, или противните свалячи: никой друг не разбира тяхната отбранителна перспектива, нуждата им от признание, нуждата им от помощ. Всъщност те биват оплювани за това. И те съответно се насърчават един друг, и тъй като всичкият хумор е базиран на усещане за дискомфорт, и семената рано или късно покълват, омразата чрез шеги в крайна сметка еволюира в реална омраза.

Представете си приемливото ниво на омраза в хумора, дори само преди няколко десетилетия, от черните лица на белите, играещи черни, до семеен тормоз и “испанската муха” — и как те биха еволюирали, без натиск от обществото като цяло за спирането им. Представете си, че хората зад тези така наречени шеги в момента съществуват в свят, доколкото те го разбират и емоционално го ценят, пълен с хора, които ги насърчават.

Тъй като пренебрегваме тези хора, докато те изминават пътя от точка A до точка B, приемаме, че A е равно на B; те никога не са се “променяли,” просто прикритието им е изчезнало. Гледали сме настрани в реалността, достатъчно дълго, за да се случи промяната извън периферното ни зрение. Реалността е, че те са имали нужда от граници, и ние не сме им ги дали, защото са били твърде противни, за да ги гледаме. Очертаването на самоуспокояваща граница между “Reddit нърдовете” от една страна и “чудовищата” от друга не прави нищо, за да ги спре, още по-малко, за да им помогне. То работи само в наша полза.

Представете си колко лесно би било да идолизирате някой, на който толкова редовно може да се разчита да променя личния ви прозорец на Овертон — категорията на нещата, които сте смятали за немислими — така че да включва неща, които вие не бихте казали преди шест месеца… на всеки шест месеца. Това е прекрасно усещане на свобода и престъпване на граници, и то никога не спира: това, което ви дава тръпка, сега вече звучи като ежедневие, всички го казват, всички са го нормализирани, и трябва да преминете към нещо друго. Нещо по-лошо, иначе никой няма да обърне внимание. Този възвратно-постъпателен дискурс осигурява невероятно признание, като учи, че най-лошото, което някой може да помисли, не го прави кофти човек, а герой.

Тази стратегия на групова терапия също така означава своеобразно взаимно упълномощаване: ние игнорираме степента, в която мъжете постоянно се нагаждат едни към други, или към “алфата” в дадена ситуация, за да видят къде е границата — примерно както Тръмп казва на Били Буш, че “те” позволяват да правиш всичко — и когато нито една от страните в този разговор няма усещане за авторитет, това се превръща в самозатвърждаваща се система на съгласие и консенсус.

Оспорването на тази базова рамка — на съвместна идеология, на сложни ориентири, които момчетата и мъжете използват, за да определят и насочват поведението на себе си и другите — означава да се нарушат правилата на “момчешкия клуб”. Невъзможно е да бъде зададен този въпрос, без да се изправим пред “мъжката крехкост”, пред защитата на мъжествеността в духа на #NotAllMen: “Как може да твърдиш, че следвам лидера?”

Със знаменитост като Кйелберг, това води до идеята, че ако да бъдеш “фен” е част от идентичността ти, всякакво оспорване на него е присъда за теб на поне две нива: като героичен независим мислител, и като човек с достатъчно изтънчен вкус, за да харесва нещата, които харесваш. Изследването на въпросната култура, независимо дали тя е на видеоигрите, или YouTube, или бялото расово превъзходство, е абсолютна атака срещу членовете й, от посока, която те не могат да видят или разберат. Защото като всеки въпрос, засягащ привилегия, ефектът й е екзистенциален, в духа на Лъвкрафт: за всяка група светът изглежда по един начин, но реално той изглежда другояче, а мозъкът ни е неспособен да осмисли другия начин.

Това се превръща в самозащитаващо се, самоподдържащо се статукво, което изпада в безумие, като всеки от тълпата убеждава другите, че това е нормално, че е редно: всъщност другите са тези, които не го разбират. Всеки “еджлорд” и начинаещ фашист си представя, че е Нео, отварящ очите си за тайната истина.

Фантазията за “Избрания” е най-невъзможна за разчупване или спиране, защото подхранва силно егото — и защото няма никакви “доказателства”, аргументи или срам, които да работят срещу нея; тя поглъща всичко. Това е нещото, което някои мъже в тези не твърде тясно свързани кръгове на привилегированост и скандалност сами признават като “гамбит на Ксанатос” — каквото и да стане, аз печеля. Можете да видите версия на това в отговора на PewDiePie на критиките срещу него: “Мисля, че да ставаме полиция на политическата коректност на практика ще ни прецака всички,” казва той в едно видео, “и тази година, 2017, реших да се боря. Ще бъда верен на себе си.”

Добавете към това и факта, че мъжете в нашата култура са приучени да виждат себе си като единствения обективен и рационален играч, и виждате специфично американска форма на радикализация, за която още нямаме понятие, защото е съвсем нова. В другите държави, ако млад мъж се чувства толкова важен и прав, и нечут от другите, че да е склонен да наруши законите или да навреди на хората, за да ги накара да разберат, имаме понятие за това: тероризъм. Просто не можем да го видим в самите нас.

Някъде в последните 10–20 поста на Facebook потока ви — не е нужно да скролвате твърде много — вероятно ще видите пост от човек, който обичате, който пуска с лекота шега за газови камери, или подмята нещо за изнасилване в или от видеоигра, или тайно/не толкова тайно смята, че Хилъри е кучка и това не подлежи на оспорване.

Чудовища ли са тези хора? Не. Но използвате определението “чудовище”, за да не се налага да признавате тази тяхна страна, за да избегнете да говорите с тях за нея, за да ви предпази от това да отворите кутията на Пандора и да видите какво има вътре. Бихте предпочели да изчакате и да се надявате ендшпилът в този случай да е нещо различно. Насилието, омразата и организираният активизъм са за тези, с които се асоциират другите хора, не за тези, които познавате и обичате.

PewDiePie е симптом на болест на мнозинството, но защото той случайно е забогатял, се задоволяваме да стоварваме отговорността единствено върху него. Неговото падение изглежда антикапиталистическо, неконформистко, кара ни да изпитваме всичко, което обичаме да изпитваме, когато се опитваме да докажем, че сме по-добри от другите. Истината обаче е, че почвата, на която расте този плевел, е реалността на Америка и съвременния свят, и ще насърчаваме и занапред това поведение, и този начин на мислене, докато те не дадат преки резултати.

Причината за това е ужасна и крайно проста: защото хленчещото самомнение и самоугаждане на белия мъжки гняв — от Геймъргейт до “Анонимните”, от WikiLeaks до The Fappening, всички разпространяващи се форми на объркване и гняв от “алтернативната десница”, които не бихте могли да разграничите от тезези на дори най-малко радикалната реална десница — са толкова отблъскващи, че е почти невъзможно да ги гледате или анализирате. Ние обаче няма да се избавим, както и те няма да се избавят от проблема, ако не опитаме. Болката им може и да е жалка, но наблюдавайте как тя се разпространява.

 
 

Маккартни и Ринго заедно в звукозаписно студиo

| от chronicle.bg по БТА |

Двама бивши членове на легендарната група „Бийтълс“ – Пол Маккартни и Ринго Стар, за пръв път влязоха заедно в звукозаписно студио от 7 години, съобщиха ТАСС и Контактмюзик.

Миналия уикенд те работиха заедно над новия соло албум на Ринго Стар в неговото звукозаписно студио. Маккартни даде своя принос, като свиреше на бас китара. 76-годишният Ринго Стар изказа специалната си благодарност си към Маккартни за участието му в записите.

Двамата музиканти за пръв път се събраха, откакто работиха заедно над албума на Стар „Y Not“ (2010), в който Маккартни се изяви като вокалист и изпълнител на бас китара при записите на песните „Peace Dream“ и „Walk With You“.

Новият албум е продължение на излезлия през 2015 г. „Postcard From Paradise“. В записите се е включил също китаристът и композитор от групата „Ийгълс“ Джо Уолш.

Новият албум на Ринго Стар идва, след като сър Пол участва в записите на две много успешни песни, излезли през 2015 г. – „All Day“ с Кание Уест и „FourFiveSeconds“ с Кание Уест и Риана.

 
 

Новата песен на Лана дел Рей е това, от което имаме нужда днес

| от chronicle.bg |

Минаха цели две години, откакто Лана дел Рей представи последния си албум Honeymoon. Сега обаче певицата се завръща със съвсем нова музика.

От няколко дни по улиците на Лос Анджелис могат да се видят промоционални пана с нейния образ, напомнящи на филмови постери, върху които стои заглавието на новата й песен – „Love“.

Днес парчето вече беше официално представено – меланхолична любовна песен с винтидж звучене и красивите емблематични вокали на Лана.

„Love“ може да се слуша както през YouTube, така и през Apple Music. До момента няма информация за евентуален нов албум, но Rolling Stone съобщава, че парчето ще се сдобие с клип под режисурата на Ричард Лий.

Дотогава – можете да се насладите на любовно послание на Лана дел Рей.