Паралелни светове

| от | |

books-text

Натали Димитрова

Лежах, напълно загубила представа за времето. Наблюдавах, как клоните на дърветата се поклащат от вятъра, а облаците, които идваха от запад, ставаха все по-тъмни. Времето бе приятно за месец май, но въпреки това, неочаквано се разрази буря. Грабнах одеалото и книгата си и хукнах към къщата, което ме привикваше с обещание за горещ шоколад и сухи дрехи.

След като се преоблякох, седнах на един стол срещу прозореца в стаята ми и наблюдавах, как цял следобед небето рони сълзите си върху всичко.

Неусетно съм заспала. Препишете го на румолящия звук от дъжда или на свръхестествена сила, аз така и не не мога да кажа кое от двете е наистина.

Когато се събудих, първото нещо, което забелязах бе образът ми отразен в прозореца. Или пък не. Това, което виждах бе момиче, досущ като мен, но косите му бяха мокри и падаха около лицета му. Очите на момичето ме гледаха с любопитство. Понечих да се изправя, но двойничката ми се обърна и побягна в ноща. Не ми отне много време да се осъзная и да тръгна след нея. Излязох от стаята си, прекосих коридора, а след това и хола, и излязох през входната врата, която остана отворена зад гърба ми. Но в този момент това бе факт, който не можеше да се регистрира от съзнанието ми, понеже мозакът ми работеше само за това да движи крайниците ми и да си задава въпроси.

Навън бе доста тъмно, за това една негативна и неканена мисъл се прокрадна в главата ми: ами, ако не намеря момичето или пък, то изскочи и ме нападне. Побързах да отпратя мисълта и се завъртях, за да се огледам. Никъде около къщата не се забелязваше сянка или фигура наподобяваща човек, докато не се обърнах към обширната градина, където следобеда бях лежала и наблюдавала небето, сега имаше момиче. Седнало на земята с изправен гръб и крака присвити към гърдите. Приближих се тихо, надявайки се, че тъмнината ще ме скрие, поне докато не бъда готова да се срещна със себе си. Буквално.

– Добър вечер! Извинявай, ако съм те уплашила, преди малко. – гласът на момичето ми се стори едновременно странен и познат. Може би, защото това бе моят глас. Моят глас, но в устата на друг.

– Ъъъ.. Няма проблем. – успях да промълвя едва-едва.

– Между другото, приятно ми е да се запознаем. Аз съм София. – София ? Странно, защо, но очаквах двойницата ми, да има същото име, като моето.

– Аз съм Адриана.

– Знам това. – Шокирах се. Бях сигурна, че в този момент лицето ми показва само страх и сигурна бях бледа, като платно, докато София продължавашеда стой седнала кротко на земята , зареяла поглед в дълбините на нощта.

– Извинявай, но коя точно си ти  ? Тоест, какво си ? – събеседничката ми извъртя главата си към мен и тогава успях отново да видя себе си. Същата права коса обрамчваща продълговато лице с прав нос и пухкави бузи.

– Аз съм човек, но предполагам ме питаш, защо приличам на теб. – кимнах в отговор, но не бях сигурна, дали ме вижда добре в тъмнината, затова отговорих:

– Точно така.

– Аз съм от паралелен свят. И по-точно от седмия свят. – спуснах се бавно на земята и се вгледах в тревата. Нима това бе възможно ?

– Колко такива светове има ? Всички ли са, като Земята ? Имам ли други двойници ? – въпросите излязоха на куп от устата ми.

– Много въпроси задаваш, но предполагам и аз бих направила така, ако бях на твое място. – двойничката ми ми се усмихна добродушно и продължи –Земята е третата паралелна планета в Космоса. Общият брой на всички е петнадесет, но пет вече спряха да съществуват.

– Защо ? –страхът и объркването ми, бяха заменени от голяма доза любопитство.

– Да кажем, че човешката същност е виновна. –опитах се да задам още един въпрос, но моето друго аз вдигна ръка в жест да замълча . Тя се прокакашля, а сетне продължи.

– От както изчезна планета пет или петата Земя, както я наричахме ние, всички паралелни светове започнаха да се свързват помежду си и оформихме нещо, като мрежа.

– А  моята планета ? До сега не сме чували за Вас ?- успях да задам въпросите си преди София отново да ме спре.

– Вашата планета остана последна. Опитвахме се по различни начини да се свържем с вас, но така и не се получаваше.

– До сега.- казах, като констатация.

– До сега. – повтори двойничката ми.

– Защо сте създали тази мрежа между световете ? – щом зададох въпроси си, в ума ми изникнаха сцени от „Междузвездни войни”. Дали това не беше скрита камера или момичета пред мен, наистина бе от друга планета, макар досущ, като нашата ?

– Защото другите пет паралелни свята загинаха, заради нас. Заради това, което причиняваме ние-хората. Независимо, на коя планета сме, как изглеждаме или как се наричаме, ние само разрушаваме. – в гласа на паралелната ми версия се чуваше тъга, болка и гняв, като успя да пробуди в мен същите чувства.

– Значи искате да се обедините и да се борите срещу себе си ? – не бях сигурна, дали е разбрала въпроса ми, понеже аз самата на успях.

– Да. Планът на първата планета е всеки човек да има връзка със свойте двойници и така да успеем да се контролираме.

– Дали ще проработи ?

– Затова съм тук. Нашата двойница от първата Земя е един от управниците и.- Аз-управник? Не можех да повярвам. Вярно, че не бях аз, а копието ми, но все пак не можех да си го представя. Обърнах се към София и се опитах да проследя мисълта и.- Та, затова съм тук. Да те взема.

– Какво ?

– Ти слушаш ли ме въобще ?

– Разсеях се за момент. – опитах да се оправдая, но София смръщи вежди. – Съжалявам, как искаш да реагирам при толкова много информация. – тя промени изражението си и каза:

– Избрани са седем човека, които заедно с техните двойници ще живеят една година на планета симулираща Земята.

– Една година ? – почти извиках от изненада, но София продължи без да ми обръща внимание.

– Това е тест, ако успеем да се разберем и да живеем в мир един с друг, а също и в хармония със заобикалящата ни среда, тогава ще има начин да опазим планетите си.

– Значи, дори и да не съм съгласна, ще ме отведете на сила.

– Предполагам.- двойничката ми махна с тъка и пред нас се появи огромен космически кораб. Имаше форма на подкова и освен големия прозорец отпред, през който се виждаше пилота, имаше три средно големи прозореца, приличащи на илюминатори на кораб, от двете страни на летящата чиния.

Виждах осем еднакви лица през единия от прозорците. Момичетата бяха същите, като мен и София, но всяка бе с различни дрехи, от различна епоха. Така примерно, едно от тях носеше бяла перука, направена на сложна прическа и бе облечена с дълга синя рокля, натруфена с много панделки, която се разкрояваше до земята.

„Аха, това трябва да съм аз през Ренесанса.”- обади се вътрешният ми глас, при което аз се разсмях на глас.

София ме погледна учудено, но след това ме дръпна за ръката и ме поведе към кораба. Последното нещо, което видях бе затварящата се метална врата.

След 24 часа или 2 години

Събудих се и се загледах в луничките, които бяха залепени по тавана ми.

„Ама, че шантав сън.” – казах си, щом най-различни и цветни спомени нахлуха в съзнанието ми.

Изправих се и погледнах през прозореца с надеждата да спра да мисля за съня и емоцията причинена от него.

И точно тогава видях промяната. Всичко бе зелено. Имаше много дървета. Улиците изглеждаха, като пътечки в някоя гора. Оградата, която ограждаше къщата ми я нямаше, нито пък някоя друга къща имаше ограда.

Хората се смееха и разговаряха. Някои от тях почивстваха градинките пред къщите си, други закачаха къщички за птички по дърветата. Всички изглеждаха безумно щастливи и не само, че се радваха на това, което имат, тя го и ценяха.

Забелязах едно момиченце да носи кофа с вода към един храст и от него с подскоци излезе заек. По нататък в гората, която изглежда бе нашият свят сега, имаше две деца, които си играеха с един вълк.

Усмихната се обърнах назад и видях София.

– Видя ли, че се получи. Колкото и да сме различни, когато се убединим можем да постигнем много неща. Защото смисълът е в това да живеем в хармония не само с тези, с които си приличаме, но и с тези, които са напълно различни от нас. – усмихнах се и казах:

– Да, София, мисля че вече го разбирам.

 
 
Слави Трифонов, цензура

Цен*ура

„Бягство от затвора“ се завръща. Скоро.

| от chronicle.bg |

Легендарният сериал „Бягство от затвора“ се завръща с нови епизоди, в които актьорите от оригиналната продукция пресичат граници в цял свят, за да спасят един от своите.

В новите девет епизода, частично заснети на терен в Мароко, Уентуърт Милър, Доминик Пърсел, Сара Уейн Келис, Амаури Ноласко, Робърт Кнепър, Рокмънд Дънбар и Пол Адълстийн отново влизат в ролите си. Завръща се и създателят на сериала Пол Т. Шойринг.

Премиерата за България на „Бягство от затвора“ е на 6 април (четвъртък) от 22:00 ч. по FOX.

бягство от затвора

Изминаха 8 години до момента, в който завладяващият сериал за измъкване от решетките „Бягство от затвора“ е готов да се завърне. Актьорският състав отново влиза в ролите си и се впуска в ново смело бягство, по-мащабно от досегашните. Предстои вълнуващо приключение, изпълнено с върховна лоялност, саможертва и култ към семейството, което ще уцели зрителите право в сърцето.

Докато се появяват доказателства, че смятаният за мъртъв Майкъл може би е жив, Линкълн и Сара (Сара Уейн Келис, „Colony“, „Живите мъртви“), която продължава да бъде съпруга на Майкъл докато той е смятан за мъртъв, се обединяват, за да планират най-голямото бягство досега.

Трима от най-известните бегълци от затвора Fox River State, Сукре (Ноласко, „Telenovela“), Тибег (Кнепър, „Heroes“) и Стотачката (Дънбар, „The Mentalist“) отново са в играта. Но с Майкъл зад решетките в печално известния затвор Огигия в Йемен, опасността е съвсем реална както в затвора, така и извън него.

„Бягство от затвора“ е номиниран за „Златен глобус“ и „Еми“. Създателят на оригиналната продукция Пол Т. Шойринг също работи и върху новите епизоди и като изпълнителен продуцент заедно с Вон Уилмот, Майкъл Хороуиц, Доун Олмстед, Нелсън МакКормик, Марти Адълстийн, Нийл Мориц и Брет Ратнър. Нелсън МакКормик е и режисьор на новите епизоди.бягство от затвора

 
 

Моделки, които смениха имената си

| от chronicle.bg |

Точно, когато си мислиш, че познаваш някого напълно. Точно, когато си мислиш, че си изследвал всеки сантиметър от нейната личност и хоп! Името й не било точно така!

Животът на тези моделки до голяма степен е ходене и в още по-голяма степен дисциплина. Това не означава, че не можеш да имаш творчески псевдоним. Или поне да си преправиш името на „по-удобно за известен“.

Моделките в галерията ни днес са направи именно това. Вие може би не познавате някои от тях, сега е моментът да се запознаете напълно.

 
 

Suzuki Ignis: от града, през неолита, до Възраждането

| от |

На пръв поглед Suzuki Ignis попада в спорно добрата категория „симпатичен автомобил“.

Това може да не звучи обидно, но представете си цял живот да ви наричат „симпатичен“. Нито един път „красив“, нито един път „уникален“, нито един път „превъзходен“. Самочувствието ви едва ли ще хвърчи в облаците.

Затова подхождам към Suzuki Ignis с амбицията да видя този автомобил отвъд симпатичното. Персоналната ми симпатия се ражда от визуалната му прилика с първия ми автомобил, ексцентрична Mazda Demio, и от особено приплеснатата задница. Само японци могат да създадат такава задница, в това няма съмнение.

Докато се отправям към центъра на София, веднага става ясно, че шофирам един много сгоден градски автомобил.

Градското шофиране е удоволствие – нещо, което редовните шофьори знаем, че в последно време е сериозно предизвикателство. Задръстванията и малоумните шофьори са си факт, но когато човек се сблъсква с тях зад стъклото на един приятен, елегантен интериор, всичко се понася по-лесно.

интериор, кола

 Другото градско достойнство на Ignis е паркирането.

Едно време се чудех как така 10-годишни деца шофират гаргантюански пикапи в американските филми, докато не установих, че в Щатите почти всички коли са автоматик. По същия начин смятам, че и второкласник може ловко да маневрира с Ignis, заради добрата задна камера за ясна видимост и габаритите, които позволяват вмъкване на изключително тесни места. Дължината му е 3,7 метра, а радиусът на завиване е само 4,7 м, което го прави изключително маневрен.

Ловко вкарвам Игнасио между два спрели гиганта на улица „Париж“. След час в офиса се връщам в него, за да потегля към избраната дестинация.

Необходимо е да спомена, че въпросната дестинация е малко особена. Тръгваме към неолитно селище „Тополница“, което се намира до известното с европейския си вид село Чавдар. По пътя става ясно, че управлението на Игнасио се случва с лекота – както на пътя, така и извън него. За това ще стане дума по-късно.

Поведението му на асфалта е достатъчно стабилно и сигурно, за да го класира като удачен избор за дълго извънградско пътуване.

Много полезно допълнение са системата за предупреждение за напускане на лентата и класическия автопилот. Завоите на Гълъбец, които обичайно предизвикват стомаха ми да се свие като ощипан таралеж, се понасят доста прилично. Пъргаво, с изобилие от пасивни и активни елементи за сигурност, шофирането на Ignis става все по-увличащо.

кола, сузуки

Когато стигаме до мястото, където ще спим, изживявам лек шок. Подготвена съм за неолитните условия, но съм пропуснала, че колибата ни има един метър свободно преминаващ вятър между покрива и наровете, одрани котки по столчетата и тоалетна – клекало на километър и половина. Оставяме Игнасио да червенее красиво на хълма на неолитното селище, малко под параклиса, и се опитваме да се приспособим към къщата ни за вечерта. Пропуснах да спомена, че денят е рожденият ден на съпруга ми и съм решила, че ще му спретна хипервълнуваща изненада, за която той по пътя закачливо пита да не би да съм решила да спим в някоя плевня. Е, да. Понякога шегата е вярна.

IMG_5994

Към 11 ч. вечерта установяваме, че единственото живо същество в радиус от 10 км, е автомобилът, а когато лягаме на наровете, романтиката бързо бива поставена под въпрос заради ураганния вятър, който блъска главите ни в сламата.

След бърза преценка на ситуацията с огромно облекчение и с обещание, че ще се върнем в „Тополница“ през лятото с компания, потегляме към Копривщица. Тук трябва да споменем, че на вратите на Ignis гордо стои надписа Made in Japan – гарант за високо качество, а моделът има 5 звезди за безопасност от Euro NCAP. Таблото е изключително опростено, което ми харесва, тъй като се изпотявам от вида на твърде много копчета, а големият сензорен дисплей по средата е доста приятен.

Докато се движим към Копривщица по тъмно, слушаме саундтрака на „Twin Peaks“.

Леко се вкарваме във филма, очаквайки вместо надписа „Копривщица“ някак да видим табелата от шапката на сериала.

Докато луната се показва иззад облак на Audrey`s Dance, стигаме до меката на българското гостоприемство в най-чистия му вид, паркираме (разбира се, безпроблемно) Игнасио на една от тесните улички и отиваме да празнуваме рожден ден в „Дедо Либен“, където местни хора пеят народни песни и танцуват хора, демонстрирайки толкова естествен патриотизъм, че биха засрамили всеки наричащ себе си „патриот“ в политиката и извън нея.

сузуки

Нощта преваля и слънцето се хързулва над Копривщенските поляни, в двора на хазяите ни тича пекинез, спали сме на вятър под 120м/сек и светът е чудесен. Предимно защото днес ще тестваме офроуд възможностите на Ignis. Казват, че са подходящи за лека разходка „по нивата“ и за живущи в ниско-планински квартали през зимата, но някак имам чувството, че малкият може повече.

Изкарвам го на въпросните поляни.

Оказва се, че благодарение на високия просвет, Игнасио може почти безпроблемно да се придвижва по леко пресечен терен, включително пасбищна нива.

сузуки

Асистентът при спускане и потегляне при наклон помага за офроуд частта и с ръка на сърцето мога да кажа, че Ignis може да накара повече от половината кросоувъри, които са два сегмента над него да се червят от срам.

сузуки

Кросоувър дизайн, дръзки дизайнерски решения (ама наистина, погледнете тази задница) и ниско тегло, Ignis е завидно добър градски автомобил с „още нещо“. Той не претендира за някакви изключително-невероятно-мега-гига-хипер качества, но е чаровен и комфортен градски пичага с опция да отведе неговия шофьор – вероятно също градски пичага, извън града и извън пътя.

IMG_6012

Когато го връщам в шоурума на Сузуки, се случва немислимото – изгубвам се в София.

Все пак съм жена. Навигацията, която до този момент винаги съм възприемала като най-ненужната джаджа, която може да съществува под слънцето, се оказва спасителен инструмент, който ме отвежда до желаната дестинация, и то през място, до което не бих отишла по друг повод – столичният квартал „Христо Ботев“, където по стените на постройките има надписи като „Мангал рапер“, а аз шофирам по улица „Мими Балканска“.

сузуки

Връщам Ignis с кал по стените и гумите и леко погалвам трите дизайнерски резки до страничното огледало, които ми напомнят за началото на „Джурасик парк“ . Ще се видим отново.

 
 

Цен*ура

| от |

Вие имате магазин за плодове и зеленчуци, аз имам 10 реда фиданки. Правим договор аз да продавам на вашия плод-зеленчук и да правим бизнес.

Идвам, 5-6 години продавам много готина продукция, но днес ето че вече продавам каквото си искам, защото имам тази свобода и по закон, и по договора ми с вас.

Вие ми казвате: „Днес магазинът е затворен, защото прекаляваш“. Аз ви казвам: „Черните ми дрехи крият от вас колко са бели душите ми.“ И съм прав, защото така сме се разбрали. Само дето не съм прав…

Не съм прав по същия начин, по който не съм прав, когато момичето предложи да плати на първа среща, аз да кажа „Ми окей“. Това, което ще стане, когато тя си плати, няма да е неморално или незаконно. Ще е тъпо.

На магазина пише “Плод-зеленчук”, хората очакват ако не само плодове и зеленчуци, то поне предимно това. Затова влизат. Като влязат обаче единственото плодово в магазина е презервативи с вкус на лимон. Често нямам и от тях.

Поне да продавах добре, но не продавам особено добре. София-Ден-и-нощният отсреща продава 2 пъти колкото мен. А дори не продават от магазин, а от багажник на кола. Нормално е да затворите магазина, нормално е да направите нещо.

От една страна така. От друга страна…

Това е Слави Трифонов и историята му на екран доказва, че той е поставял ултиматуми, чупил е телевизори, изхвърлял е боклуци. бТВ би трябвало добре да знаят за какво става въпрос. Какво да очакваш от Слави Трифонов?

Да добавим и това, че преди записа на всяко предаване сценарий получават не само режисьорите, Ку-ку бенд и т.н. Сценарият стига и до един човек, който се нарича делегиран продуцент. Той (или тя) е от страната на телевизията и следи “да не стане нещо”. Съответно – бТВ знаят какво ще става във всяко предаване. Естествено, едва ли са знаели, че Филип Станев ще къса снимка на президента, но това е частен случай.

В този смисъл в спора си със Слави Трифонов те са в ролята на момичето, което на първа среща каже: „Ти ще платиш“. Нито е неморално, нито е незаконно. Тъпо е.

Двете страни са заедно в тази работа, а работата е ясна.

В крайна сметка след цялата разправия с „Шоуто на Слави“, довечера всички ще са пред телевизора, за да видят какво ще стане. Излъчва се, рейтингът се вдига, Слави се чува, а новият изпълнителен директор на бТВ Флориан Скала оправдава доверието – всички са щастливи.

Преди 2-3 годни в едно интервю питаха DJ Станчо още ли има вражда между „Снайпер Рекъдрс“ и „Аренби Рекърдс“ и той каза: „А-а-а, не, то това беше само за да продаваме касетки.“

А ако случайно бТВ реши и тази вечер да пуска стари записи, то шоуто така или иначе ще продължи. С малко повече шум на улицата.