Път и среща

| от | |

books-text

Във връзка с конкурса „240 книги за 24 май“ ви изпращам откъс от свой текст, който се мъчи да стане книга от доста време. Много ще се радвам, ако заинтригува някого. В случай че решите да го публикувате – псевдонимът ми е Радощi.

Когато съм сама, небесата са високо, омъглени и гълъбовосиви. И плътта ми е ефирна, не хвърля сянка. Оголена, като зъби на бясно куче. Всички го виждат и знаят, че е по-лесно да ме наранят – едно леко докосване при миг невнимание в трамвая болезнено ми напомня недокосването. И нощите са страшни… Не успеят ли зъбите на бясното куче да се впият в призрачната ми плът, в мрака дебнат други животни, диви и жадни да ме умъртвят. По-зли от кучето, защото им е вдъхнато съзнание.

Кой бог ни го е дал? Най-жестокият – сътворен от самия човек. Душата ни е его, призвано да потъпче Единака. Защото вече не сме стадо, пристъпващо след пастора си, а свирепа глутница, нападаща нeчий ареал само заради адреналиновата треска. Опиянена от собственото си его и виеща с безумното удоволствие да унищожава.

Особено в покрайнините на града, населен с лутащи се души, придошли от цялата страна, за да внесат така характерното зловоние. Мизерията вони и пълзи, прониква в скъсания десен джоб, в износените маратонки, с които тичам всяка неделя из затвора парк, в лицата на богопомилваните. Вътре в мен, като яма, която начевам да запълня в съня си, но нямам нито пръст, нито лопата, нито ръце. И изобщо не усещам как тя се превръща в нещо, от което ме е страх да се лиша.

Защо трябва да се обединяваме в глутници, когато можем да се обединим в ято? Хм, някой ми беше рекъл, че като журналистка не мога да си позволя подобна наивност.

Продължаваме да очакваме висшите същества, помислих си, извръщайки поглед от очуканата странична ламарина на тясната магистрала. Особено във времето преди 2012 г. – годината, която напоследък полусъзнателно и безотговорно е нарочило масовото изкуство във всичките му форми за апокалиптична. Те шепнат непознати думи в ушите ни, благославят ни, подбират „добрите” сред нас: най-ужасното чуждо. Но ние вече не сме стадо, както сме били преди две хиляди години. Никой няма да причини и да ни освободи от Апокалипсиса. Само ние можем да го направим.

И все пак, продължаваме да го очакваме: метеори, които ще изместят земната ос, ледникови епохи, които ще ни замразят навеки, слънчеви изригвания, които ще пометат вавилонските ни кули, гибелта на самата ни Земя. Аз вярвам, че това няма да се случи.

А, рейсът. Разхвърлях бегъл поглед по изнурените от работа лица наоколо – някои склопили клепачи, отпуснати вяло в седалките след изтощителния последен работен ден от седмицата. Всичко беше така, както трябва. Никой не смущава другия с любопитен взор. Недокосване. Ти си затворник, пъплещ из собствената си килийка. Тясно, тясно…

Размърдах се нервно, спомняйки си, че има още четиридесет минути път до родния ми град и погледнах през прозореца, за да изпратя столицата със сивите ú стоманени и панелени градежи в миналото.

Виждах зеленината, която ме очакваше в Полерте – гъста, влажна, а из нощните ú дебри – чудеса, чудовища и звезди. Не, не ме чакаше човек – отдавна никой не живееше в бащината ми къща. Всички бяха заминали далеч, за да си осигурят по-сигурна прехрана и да избягат от мизерията.

„Любов не съществува”, изпрати ми той съобщение през световния уеб. Вместо да ми го каже в очите – разстоянието помежду ни бе около десетина километра, но все не намирахме време и място да се срещнем. Колко лесно! Съобщенията могат да не отговарят на въпроси, да ги подминават и покриват с таен ореол мислите и намеренията.

Колко удобно прекърши чувството, зараждащо се някъде във вечно болезнено свитото ми тяло. Как можа?!

Нека бъда сама!

–         Извинете, дали носите вода у себе си?

Усетих как тялото ми трепна. Всеки звук, прекъсващ унесеността ми, ми въздействаше така, но обикновено сутрин, когато тръгвах за работа, когато душата ми още спеше беззвучни блаженства. Момчешкият глас, който прозвуча от седалката, успоредна на моята през пътеката, макар и звънък, бе необичайно мелодичен и нежен.

–        Да.

Надзърнах в неговата посока с общоприетия такт да се старая да не потъпквам желанието на другия да не го гледам. Този глас обаче предизвика любопитството ми – нямаше нищо общо с лаенето, което слушах по цял ден из улиците.

Бледо изпито лице на ангел, дошъл да подбере добрите… Тъмни разрошени коси около него, напоени с влага. Толкова много вода! Сини очи, които сякаш досега бяха виждали света само през дълбините на моретата.

Повече не видях, сваляйки поглед към чернотата на огромната чанта, из която ръцете ми вече малко стреснато ровеха. Измъкнах малкото шише с минерална вода, което носех винаги у себе си, и му я подадох.

Студено. Дръпнах бързо ръката си, стресната от непонятното друго, което се протягаше към мен.

–         Само това е.

Не се чух добре какво произнасям. Нещо в този взор ми говореше за жажда из дълбините и се губех в него. Той потъмня.

–         Благодаря, няма да я изпия всичката.

Малко неразбирателство. Малките абсурди на общуването, когато говорим на един и същ език. А гласът, достигащ до по-развитото от зрението ми сетиво – слуха – оставаше благ. Интересно, очите ми започнаха да виждат неща, на които обикновено не обръщаха внимание, и поради късогледството ми. Бледорозови правилни устни, долната по-плътна. Едното им ъгълче бе дръпнато встрани при отговора му, издавайки насмешка.

Можеха ли ангелите да се надсмиват? И пак наивността би отвърнала, че те правят само това.

Когато изплувах от мигновения си унес, видях долната устна впита в гърлото на шишето. Син плат на ръкавите се спускаше върху кокалчетата на облачнобели пръсти, увити около прозрачната пластмаса.

Момчето едва ли имаше повече от двайсет и няколко години. На празната седалка до прозореца то, в типичен за нацията ни обичай, бе положило багажа си – настояваше на личното си пространство. Като моята огромна чанта, заемаща пространството между мен и него, разделени и от пътеката.

–         Много е вкусна.

Ъгълчето отново се дръпна. Дългите бели пръсти ми върнаха бутилката. Поех я, стараейки се да не ги докосна. Той се усмихна. Разгадал внимателността ми? Чисто бели зъби. Трябваше да крия своите оттук нататък. Накъде? Не му отвърнах със същото, подозирайки и подигравка. Прибрах шишето и извърнах поглед към прозореца, свивайки се от студ. Шофьорът не би пуснал парното през септември, дори и при петнайсетте градуса, спуснали се над областта заедно с дъжда и идващи от далечни митични краища, които цял живот бях сънувала.

Усетих отново отпуснатите черти на безизразното си лице. Вероятно в момента изглеждам надменна, така описват хората маската ми. Сдобих се с нея в Университета и от две години я нося. Понякога привлича коси женски погледи и по-открити мъжки. Иначе никой не я забелязва.

Водата му беше вкусна. Кой обръща внимание на това, колко е вкусна водата наистина?

Насилих периферното си зрение, за да го зърна отново.

–         Студено ли Ви е?

Жената от предната седалка се обърна, вероятно също поразена от мелодията на гласа. А аз трябваше открито да се извърна, защото явно питаше мен. Вярно, беше по-малък от мен с няколко години. Но откъде учтивото обръщение? Непознатите ми връстници обикновено не се обръщаха така.

Дългите пръсти се бяха обвили около дръжката на седалката, а момчето бе  извърнало тялото си изцяло към мен, сякаш досега сме водили интересен за него разговор. Премигнах. В следващия миг изпънатите рамене плавно се раздвижиха, за да снемат синия плат от стройното тяло. Голи бели ръце със скрити под сива тениска рамене се простряха към мен, разгъвайки якето.

–         А, не, не, няма нужда, благодаря.

–         Настоявам.

Две ъгълчета се дръпнаха отново. Да вземеш чуждото означава обещание и отговорност, която тежи на раменете, докато не бъде върнато – върнато двойно. Защо? Още една увреда на самотата? Нежелание, за да живееш тънко, да пристъпваш в живота като по струна? Взех якето и го сложих върху себе си, само за да въдворя тишината и жената отпред да заеме обратно правилна позиция.

Топло и като река от мед и мляко. Да, ухаеше на мляко и сладко като мед. Облекчаваше раздразненото ми от цигари гърло.

–         А… Вие?

Какво?

Позата му не се беше променила, когато отново го погледнах. Какво очакваше той от мен? Само горите ме очакваха. Дебрите обаче станаха сини.

–         Топло ми е.

Разбира се, усещах това.

–         Накъде пътувате? Верп или Полерте? – попита той.

Преди да спре в родния ми град, рейсът минаваше през по-малкия Верп и прохода на Верп, както просто го наричаха местните жители – планинско възвишение с тесен виещ се път, прокаран през гората.

–         Ще сляза в Полерте.

Любезното изражение се промени, някак изсветля и разкри истинско любопитство.

–         Разбрах, че в тамошния Исторически музей се пазят ръкописи от 18 век. Писани от монасите в местния манастир. Калиграфското им писмо е уникално… – устните се свиха, а очите премигнаха, сякаш той си спомняше някаква болка.

–         Не, не се пазят там. За да ги видите, трябва да отидете в Националната библиотека в столицата… Там, откъдето тръгнахме. – добавих неуверено, тъй като опитът ми за насмешка се бе провалил от новото изражение.

Свой, но чужд. Двадесет и няколкогодишно момче, което се интересуваше от средновековни ръкописи, изговаряше нежно езика ни и изпитваше болка.

Той се обърна плавно напред, а белите пръсти преминаха през влажните кичури, огъвайки ги над челото. Светлината на челото.

Трепнах.

–         Искате ли още вода?

Той не отговори. Не помръдна. Жената отпред се извъртя отново и този път погледна и мен. Не срещнах погледа ú, прикована от него. Изведнъж ми бе станало трудно да откъсвам очи. Бръкнах в чантата си и понечих да извадя шишето. Но се спрях. Едва ли имаше нужда. Взех един ментов бонбон и го пъхнах в устата си – пушачески навик. След това се сгуших в якето му и се извърнах към прозореца. Усещах сцеплението на гумите на рейса с пътната настилка. Земна твърдина. Но беше мокро. Вдишах мед и мляко.

Слязохме от магистралата и рейсът сви покрай язовира преди Верп. Доскоро тук се белееше като маяк изоставена сграда, която някога беше ресторант, току до брега. На мястото ú в момента строяха почивен комплекс, като бент пред язовира, с готическа архитектура, която никак не подхождаше на околността. Районът принадлежеше на отшелниците, като мен, в почти отшелническия ми живот. След секунди достигнахме автогарата, подминавайки нов спортен комплекс с тенискортове и спретнати къщи със стари окръглени табелки, на които пишеше „образцов дом” от времето преди да се родя, с градини, подредени една до друга.

Бързата мисъл, че всъщност не знам дали момчето ще слезе тук, а и желанието да го погледна, ме накараха да се извърна отново.

Като че ли изобщо не се беше поместил. Изправен, облегнат на седалката, ръцете покрай тялото, само главата му бе леко наклонена встрани към прозореца, така че не виждах лицето му.

Рейсът направи завой на сто и осемдесет градуса, разкривайки панорама на старата автогара от социалистически бетон, спря и въздъхна под товара си. Прехапах устна в очакване. Няколко човека се появиха изотзад и се запромъкваха по пътеката към вратата, олюлявайки се въпреки краткото пътуване. Момчето не помръдна. Цялото ми тяло бе напрегнато, прииска ми се да стана, за да се разтъпча.

Вратите се отвориха и отвън лъхна свеж, студен и бистър въздух, който започна да блика в дробовете ми като жива вода. Тялото ми бе жадувало планинския въздух на дома. Не бях идвала тук от пет месеца.

Гърдите на момчето се повдигнаха при дълбокото му вдишване. Дланта му, спусната върху седалката, плавно се обърна нагоре. След това се повдигна и премина през косите, разрошвайки ги пак.

Вратите се затвориха и рейсът потегли. Нямаше пътници от Верп до Полерте.

Потреперих от студ и вдишах мед и мляко. Хладината бавно ме обземаше пак, изсмукала топлината на тялото му от якето. Изкашлях цигарената си кашлица, въпреки че не исках да издавам нито звук.

–         Болна ли сте? – благият глас отново и бързият ми поглед. Очите сякаш ме гледаха уголемени. Грижа?! Постоянство в грижата? Непонятното пак ме накара да настръхна.

–         Не, пушачка съм.

Веждите. Черни плътни вежди, които се сгърчиха една към друга, а по гладкото високо чело плъзна вена като серпентина.

–         Защо? – колебливо попита той.

Какво?

–         Защо пуша ли?

–         Да. – тялото му бързо, но плавно се спусна отново над дръжката в същата очакваща и любопитна поза. Пръстите се опряха в нея, без да търсят опора, дръпнаха се и пак се опряха.

Без отговор, разтърсих глава.

–         Живеете в голям град, в който въздухът не се пречиства. – заговори той. Е, нямаше нужда. – Дишате мръсотия и без да пушите.

–         А Вие къде живеете?

Нямаше какво да отговоря на това. Рейсът започна да се вие по пътя нагоре по възвишението. Завой след завой.

Той изпръхтя с устни момчешки и се извъртя в правилно за седалката положение, но с лице към мен. Не отговори, но и не очаквах.

–         Да, вече всички отказват цигарите. У нас имаше много пушачи допреди няколко години, дори деца. – присъедини се гласът на жената. Отново разтърсих глава. Тя говореше на него и го гледаше с широко отворени очи, зашеметена. И какво му разказваше? „У нас”? А той не беше ли от „у нас”? Нима тя бе усетила нещо, което аз не бях успяла? Произношението му е перфектно, коментира филоложката ми мисъл.

Клепките му премигнаха и се затвориха, отново си припомни болката. Гъстите мъгли, докосващи опънатата бледа кожа под очите. За миг чертите му се изкривиха, потръпнаха, после надянаха студенина.

–         Лошо ли ти е? – веднага попита жената отпред, загрижено наклонила се напред. – Сигурно е от завоите. Изтърпи още малко, почти пристигнахме.

Той не реагира по никакъв начин, затова тя смутено се обърна напред.

Сложих слушалките, които си бях приготвила още в началото на пътуването, за още малко Рейдиохед, и си наложих да гледам през прозореца. Никога не ми ставаше лошо от завоите, за разлика от другите (по детски намислен повод за гордост). Пътят се изви в последен сто и осемдесетградусов завой и се спусна надолу към града. След табелата, обявяваща името му, започнаха да се нижат първите вили. Празен басейн, нов червен покрив, няколко спънати коне из полето. Далеч в полите на планината се вижда вилната зона. А в самата долина, между върховете, се простира надлъжно малкият град. Забравеното усещане за уют, спокойствие и съдба се завръща. Изключих музиката, вече нямах нужда от нея.

Смрачава се. Рейсът премина през моста над тъмната река. Тя имаше уникален сивкаво-синкав цвят през деня, дължащ се на предприятието, което обработваше медна руда, и подслонило миньорите, умиращи всеки ден в града. Пречиствателни станции нямаше и си припомних, че трябва да си купя голяма бутилка минерална вода. Пейзажът се смени с най-неприятната част от родината ми – миньорските блокове, отопляващи се на дърва, които бяха скупчени под балконите на първия етаж. Хора със сведени глави влизаха и излизаха от малките хранителни магазинчета. Това беше преобладаващият бизнес тук – магазин, кафене, ресторант. Някои се справяха, други – не. Никога не бях ходила към циганския квартал. Но въпреки подобренията във фасадите на къщите през последните години, мизерията се бореше да не изгуби власт и тук.

Часът на синята мъгла. Шофьорът запали лампите над главите ни и спря автобуса на първата спирка. Напрегнато се вслушах за движение до себе си, но то идваше от задните редове. Сънливи мъгливи лица започнаха да преминават покрай мен.

На следващата спирка отново. Той седеше на мястото си.

Сетне достигнахме последната дестинация – автогарата. Прибрах всичко в чантата си и я затворих, докато останалите хора се изнизваха по пътеката. Дръпнах медта и млякото от себе си и сгънах мекия плат. Ръцете ми се протегнаха, преди погледът ми да е достигнал отсрещната седалка. И замръзнаха във въздуха, когато видях, че го няма. Огледах се. Отпред последният човек, възрастен мъж, пожелаваше хубава вечер на водача. Станах от мястото си, грабнах чантата, и пренебрегвайки слабостта на изтръпналите си крака, хукнах към изхода. Къде останаха горделивите ми бавни движения?

Излязох в мрака, разсейван от луминесцентни лампи там, където бяха наредени една до друга пейки пред сградата на автогарата. Издърпах сака си от багажното, оглеждайки се.

–         Дайте на мен. – чух гласа на момчето зад себе си и (топлина на) ръката му обля моята, отнемайки багажа ми. Почти докосване. Инстинктивно се дръпнах, обръщайки се. Високо. Трябваше да вдигна поглед, за да срещна лицето му. Ъгълчета. Главата ми бе на нивото на гърдите му. Бързо я сведох.

–         Якето. – изстрелях, втиквайки го в свободната му ръка. Раменете бяха обрамчени с дебели каиши на планинската раница.

–         Имате ли нещо против да повървя с Вас? – любопитство. – Ще Ви помогна за багажа. Можете и да облечете якето ми, за да не Ви е студено.

Не.

–         Мм… – прочистих гърлото си. – Наистина няма нужда.

Пръстите се вплетоха в разрошените влажни коси.

–         Особено ако пътят Ви не съвпада с моя. – Вече бяхме сами, водачът на рейса влезе в сградата. Заръмя. Безмълвие. – В коя посока сте? – ръката с якето се отпусна грациозно покрай тялото.

–         Не зная. За пръв път идвам тук. – той се поколеба, гласът му завърши мелодията си abrupto.

–         Значи Ви трябва хотел. – затаих дъх и се прокашлях. Отлагах първата си цигара. – Най-големият хотел е тук, над автогарата. – посочих мрака на боровата гора по възвишението. На едно място той бе разцепван от просналите се върху бетонното стълбище бели светлини, които водеха нагоре към хотела.

–         А Вашата посока каква е? – той се огледа. Изражението му отново трепна.

–         Противоположната.

Той направи крачка с плавно движение в посоката, към която гледах, и спря рязко, за да ме изчака. Очакваше ме, съвсем леко склонил глава към мен. Несигурно направих две крачки, за да го достигна. Спънах се в гладкия асфалт и ръката му се протегна. После се отпусна. Почти докосване, осуетено от отдръпването ми. Изчака да продължа. Плавно закрачи до мен. Трябваше да правя по-бързи стъпки, за да го настигам. Усетих якето да ме обгръща, без докосване.

–         Вали. – прошепнах, но знаех, че няма да го вземе от раменете ми.

Пресякохме булеварда и се спуснахме надолу по правата улица, която преминаваше покрай Центъра и полицейското управление и водеше в противоположната част на града, в чийто край, в дебрите на гората и през четири къщи от препълнените гробища, които вече не се използваха, се намираше бащиният ми дом. – В центъра също има хотел, над банката. А на Малкия пазар, ние ще минем оттам, има малък, семеен.

Той забави крачка, може би усетил усилието ми. Не отговори. Тръснах глава и промуших ръцете си в ръкавите. Горски въздух, мед и мляко. Бръкнах в удобния външен джоб на чантата си за цигарите. Той се спря за секунда и някак напрегнато ме погледна. Досега нямаше напрежение, само болка.

–         Моля Ви, не пушете.

–         Няма да Ви преча, навън сме.

–         Не на мен. – тихо проточи.

Спрях и се извърнах към него. Сложих цигарата между устните си и я запалих. Вкочанената ми ръка прибра запалката в джоба на якето му с машинално движение. Докоснах някакъв твърд предмет и побързах да извадя ръката си. Крив поглед и една крачка, за да ме достигне. Отдръпнах се. С общо движение двамата бавно се върнахме към пътя.

Нищо не виждах около себе си. Издишвах дима и си представях познатите ъгли на къщите, цветята под прозорците, високия бор в двора на ветеринарната лечебница, завода за хляб, осветен в тъмнината. Полерте беше в мен, не извън. И него не виждах. Стъпваше толкова плавно и тихо, сякаш се носеше. Сякаш не съществуваше. Извърнах се надясно. Не чувах и дъха му, докато моят просвирваше с издишването.

–         Настинали сте. Закопчайте се. – обади се мелодията. Непозната.

Какво? Дръпнах ципа на якето му над голия си врат. – Стара къща.

Той поспря. Една от най-старите дървени къщи в града, на повече от век, клечеше кафяво-бяла сред големия цветен двор.

–         Това е Дорнаровата къща. Построена е преди около 130 години, но е реставрирана, разбира се. Тук са се събирали спътниците на тайния комитет в Полерте. Лудите глави.

–         Всички те са загинали. – мелодията премина в шепот. Но го чувах, толкова бе тихо. Бе едва девет часа, при това петък, но древното селище се нагласяше за сън. Продължихме надолу.

–         И не са имали деца и внуци. Ние сме потомци на укриващите се през комшулуците хора. – неусетно заех позицията на непознатата в рейса, разказвайки му за народа си, като че той не беше част от нас.

–         Комшулуци?

Е, нямаше образован човек, който да не познава тази дума. Той не беше от нас.

– По време на робството къщите са били свързани с малки вратички, проходи, преминаващи от един двор в друг. Така, ако поробителите нападнат, хората са могли да се крият у съседите си.

Той мълчаливо кимна. Лицето му внезапно бе осветено от уличната лампа над главите ни и зърнах поникващи косъмчета върху брадичката и бузите му. Затаих дъх, страхувайки се, че той го чува. Продължихме. Няколко коли се скупчиха на кръстовището. Любопитни лица на тийнейджъри надничаха през прозорците – искаха да разберат дали сме техни приятели, пристигнали за уикенда. Срещнах широко отворени очи на тежко гримирано момиче.

Сепнах се, усетила, че съм спряла. Бели пръсти с плавно движение ми посочиха пътя. Колите бяха преминали.

–         Искате ли да Ви заведа до хотела в центъра? Да видите къде е?

–         Мм. – устните му се свиха пред залисания ми поглед. За първи път използваше междуметие, досега гласът му гладко изговаряше думи. – Всъщност не зная дали ще отседна в хотел.

–         Сигурно имате познати? – щях да попитам дали ще посети някого, но се спрях. Внезапно си спомних, че използвах същото междуметие на автогарата, когато ми предлагаше якето си. – Мм. – тръснах глава.

Той подмина въпроса ми. Защо да е чужд, когато бе в крак с времето, в което живеехме? Осъзнах, че съм се доближила твърде много, така че отново усещах топлината на ръката му до своята, и направих малка крачка встрани. Стъпих накриво и ръката се плъзна по гърба ми. Отдавна забравено усещане обзе тялото ми, толкова силно, че потреперих пред очите му. Ръката бързо се дръпна.

Полерте събуждаше тялото ми за живот, както тичането и танците там, където живеех. Но това беше друго.

–         К-как се казвате? – заекнах, стремейки се да изговоря стремглаво някакви думи. Обикновено заеквах само буквата „п”. Имената по принцип нямаха значение за мен, не ги помнех. Само едно имаше значение, тъй като се повтаряше много в живота ми. Той не отговори веднага, сякаш го питах нещо, за което трябваше да се замисли. Тикът ми с премигването пак ме смути. Не исках да го вижда.

–         Светослав. – И той беше Светослав. Наше име. – Какво е Вашето име?

 
 

Десет сериала, които свършиха прекалено рано

| от |

Американската телевизия е известна с това, че може да разбие сърцата на феновете само с един свой замах. Като прекрати любимото им шоу, като убие най-обичания им персонаж… Примерите са безброй в дългите години правене на качествени сериали.

Много от сериалите, които стартираха в сезон 2016-2017 така и не доживяха да видят новата година и… новия си сезон. Някои биват прекратени още преди да се докоснат до малкия екран, а други дори не изкарват цял сезон.

Независимо колко нагади има един сериал, колко подписки се направят и какво говорят феновете за културното му наследство, когато една телевизия реши да дръпне шалтера на някое шоу, то вече е обречено. Малко са примерите, като „Анатомията на Грей“, Family Guy и прочие, които могат да се похвалят, че са видели живот след телевизионната си смърт.

Разбира се, върлият телевизиоман познава и злощастни примери на сериали продължили по-дълго, отколкото е редно. И успели да отегчат нещастната си аудитория до смърт.

Истината е винаги някъде по средата и е редно да знаеш кога да спреш и да се откажеш. Прекалено рано обаче никога не е добра идея. Особено, ако имаш потенциал. Ние сме събрали за вас 10 телевизионни шоута, които приключиха пътя си от малкия екран към нечий хол прекалено рано. Поне според нас. В галерията горе.

 
 

Книга на седмицата: „Другият сън” от Владимир Полеганов

| от chronicle.bg |

Ученият Стивън Хокинг предупреди преди дни, че живеем в най-опасното време за планетата. Какво обаче ще се случи след това? В близкото бъдеще, когато технологиите са заели още по-голяма част от живота ни, работата се върши единствено на екрани, малки роботчета почистват домовете ни, а природата се е оттеглила от света наоколо?

Действието в „Другият сън” на Владимир Полеганов се развива именно в близкото бъдеще, когато все повече разчитаме на технологиите за всичко в живота си. След странен телефонен разговор млад мъж се озовава в непознат свят, в който постепенно се появяват странни предмети и хора. Непознатият свят не е приказен, той е чужд и различен. Героят се опитва да вкара в познатите форми всичко, което вижда, въпреки че то не напомня на някоя от тях.

Разказът се води така, сякаш четящият е наясно с начина, по който се развива всекидневието в този нов свят и всичко се подрежда като пъзел – парче по парче, което читателят трябва да прецени къде да сложи.

Специфична характеристика на романа на Владимир Полеганов е липсата на абзаци – читателят потъва в потока от мислите на героя, като постепенно навлиза в неговия странен свят, проследява лутанията на паметта му и опитите да конструира от хаоса реалност.

„Другият сън” е определян като психологически роман, маскиран като фантастичен. Той предлага невероятно пътешествие навътре във въображението и си играе със способността на читателя да отговаря на въпроси, които никога не си е задавал.

Владимир Полеганов е завършил клинична психология и творческо писане в СУ „Св. Климент Охридски”. Носител е на наградата за къс разказ „Рашко Сугарев”. През 2015 година разказът му „Птиците” е включен в антологията Best European Fiction на издеателство Dalkey Archive Press. Негови творби са публикувани в престижни български и чуждестранни издания. Автор е на сборника с разкази „”Деконструкцията на Томас С.”

 
 

Рецепта за тортиля

| от Росица Гърджелийска |

Готвенето през седмицата често минава през битовия дискурс на „Трябва да има нещо за ядене“. Но през уикенда имаме време за нещо по-гурме. Представяме ви рецепта на Росица Гърджелийска, която работи във филмовата индустрия, но обича да готви и да пътува. Живее няколко години във Великобритания, преди да се завърне в България. Обича да пътува до интересни места по света. В блога на Росица www.primalyum.co.uk може да намерите рецепти за интересна и здравословна храна, както и истории за пътешествия.

Тортилята е лесна за приготвяне, вкусна, че даже и диетична! Това е бърз начин да приготвите специална уикенд закуска или дори да вземете с вас за обяд в офиса.

Нужни продукти:

За царевичната тортиля:

2 ч.ч. царевично брашно

2 ч.ч. вода

2 яйца

сол и пипер

малко олио за тигана
За домашната майонеза:

1 жълтък

250гр олио (от гроздови семки ако имате възможност)

1 ч.л. висококачествена дижонска горчица

1 с.л. ябълков оцет

сока на 1 лимон

сол и пипер
Допълнително:

1 омлет

маруля

маслини

+ всичко останало, за което сърцето ви жадува!

Начин на приготвяне:

Разбийте яйцата и добавете към тях водата, брашното, сол и пипер. Разбъркайте, докато се получи хомогенна смес и оставете настрана да набъбне.

През това време може да направите майонезата като разбиете жълтъка и горчицата, използвайки миксер.
Бавно започнете да добавяте олиото, буквално капка по капка. Дайте си време и не бързайте. Сместа ще започне да се сгъстява.

Като стигнете средата на олиото, добавете оцета, който ще разреди и избели сместа.

Продължете бавно да добавяте олио, докато то свърши.

Добавете бавно лимоновия сок и продължете да разбивате. Сместа вече трябва да е почти напълно бяла и гъста точно толкова, колкото купешката.

Добавете сол и черен пипер по вкус.

Заемете се със тортилите. Загрейте няколко капки олио в незалепващ тиган. 

Разбъркайте сместа добре и когато тиганът се е нагрял, добавете 1 черпак и с кръгови движения направете палачинка. След 2 минутки обърнете палачинката и продължете да готвите още малко. Прехвърлете в чиния и захлупете с капак или покрийте с готварска хартия.

От сместа ще успеете да направите около 8-10 тортили.

Поставете 1 в чиния, намажете с майонезата, сложете марула, омлета, маслини и каквото още искате.

Завийте тортилята като дюнер и воала!

тортия

 
 

#Bookclub: Оригиналните приказки на Братя Грим – за първи път на български

| от chronicle.bg |

Всички сме чели като деца приказките на Братя Грим. Десетки статии обаче говорят за „оригиналните“ приказки – онези, в които има много повече ужас и страх, отколкото в тези, които сме разлиствали като деца.

Зa пpъв път нa бългapcĸи eзиĸ излиза превод по opигинaлнитe нeмcĸи тeĸcтoвe нa пpocлoвyтитe пpиĸaзĸи, cъбpaни и paзĸaзaни oт Яĸoб и Bилxeлм Гpим. Издaниeтo вĸлючвa cтoтици пoяcнитeлни бeлeжĸи, илюcтpaции, биoгpaфични и poдocлoвни cпpaвĸи, ĸaĸтo и пoдpoбeн пpeдгoвop.

„Детски и домашни приказки“ излиза благодарение на издателство „Deja Book“.

Откъс от книгата можете да прочетете тук.