Път и среща

| от | |

books-text

Във връзка с конкурса „240 книги за 24 май“ ви изпращам откъс от свой текст, който се мъчи да стане книга от доста време. Много ще се радвам, ако заинтригува някого. В случай че решите да го публикувате – псевдонимът ми е Радощi.

Когато съм сама, небесата са високо, омъглени и гълъбовосиви. И плътта ми е ефирна, не хвърля сянка. Оголена, като зъби на бясно куче. Всички го виждат и знаят, че е по-лесно да ме наранят – едно леко докосване при миг невнимание в трамвая болезнено ми напомня недокосването. И нощите са страшни… Не успеят ли зъбите на бясното куче да се впият в призрачната ми плът, в мрака дебнат други животни, диви и жадни да ме умъртвят. По-зли от кучето, защото им е вдъхнато съзнание.

Кой бог ни го е дал? Най-жестокият – сътворен от самия човек. Душата ни е его, призвано да потъпче Единака. Защото вече не сме стадо, пристъпващо след пастора си, а свирепа глутница, нападаща нeчий ареал само заради адреналиновата треска. Опиянена от собственото си его и виеща с безумното удоволствие да унищожава.

Особено в покрайнините на града, населен с лутащи се души, придошли от цялата страна, за да внесат така характерното зловоние. Мизерията вони и пълзи, прониква в скъсания десен джоб, в износените маратонки, с които тичам всяка неделя из затвора парк, в лицата на богопомилваните. Вътре в мен, като яма, която начевам да запълня в съня си, но нямам нито пръст, нито лопата, нито ръце. И изобщо не усещам как тя се превръща в нещо, от което ме е страх да се лиша.

Защо трябва да се обединяваме в глутници, когато можем да се обединим в ято? Хм, някой ми беше рекъл, че като журналистка не мога да си позволя подобна наивност.

Продължаваме да очакваме висшите същества, помислих си, извръщайки поглед от очуканата странична ламарина на тясната магистрала. Особено във времето преди 2012 г. – годината, която напоследък полусъзнателно и безотговорно е нарочило масовото изкуство във всичките му форми за апокалиптична. Те шепнат непознати думи в ушите ни, благославят ни, подбират „добрите” сред нас: най-ужасното чуждо. Но ние вече не сме стадо, както сме били преди две хиляди години. Никой няма да причини и да ни освободи от Апокалипсиса. Само ние можем да го направим.

И все пак, продължаваме да го очакваме: метеори, които ще изместят земната ос, ледникови епохи, които ще ни замразят навеки, слънчеви изригвания, които ще пометат вавилонските ни кули, гибелта на самата ни Земя. Аз вярвам, че това няма да се случи.

А, рейсът. Разхвърлях бегъл поглед по изнурените от работа лица наоколо – някои склопили клепачи, отпуснати вяло в седалките след изтощителния последен работен ден от седмицата. Всичко беше така, както трябва. Никой не смущава другия с любопитен взор. Недокосване. Ти си затворник, пъплещ из собствената си килийка. Тясно, тясно…

Размърдах се нервно, спомняйки си, че има още четиридесет минути път до родния ми град и погледнах през прозореца, за да изпратя столицата със сивите ú стоманени и панелени градежи в миналото.

Виждах зеленината, която ме очакваше в Полерте – гъста, влажна, а из нощните ú дебри – чудеса, чудовища и звезди. Не, не ме чакаше човек – отдавна никой не живееше в бащината ми къща. Всички бяха заминали далеч, за да си осигурят по-сигурна прехрана и да избягат от мизерията.

„Любов не съществува”, изпрати ми той съобщение през световния уеб. Вместо да ми го каже в очите – разстоянието помежду ни бе около десетина километра, но все не намирахме време и място да се срещнем. Колко лесно! Съобщенията могат да не отговарят на въпроси, да ги подминават и покриват с таен ореол мислите и намеренията.

Колко удобно прекърши чувството, зараждащо се някъде във вечно болезнено свитото ми тяло. Как можа?!

Нека бъда сама!

–         Извинете, дали носите вода у себе си?

Усетих как тялото ми трепна. Всеки звук, прекъсващ унесеността ми, ми въздействаше така, но обикновено сутрин, когато тръгвах за работа, когато душата ми още спеше беззвучни блаженства. Момчешкият глас, който прозвуча от седалката, успоредна на моята през пътеката, макар и звънък, бе необичайно мелодичен и нежен.

–        Да.

Надзърнах в неговата посока с общоприетия такт да се старая да не потъпквам желанието на другия да не го гледам. Този глас обаче предизвика любопитството ми – нямаше нищо общо с лаенето, което слушах по цял ден из улиците.

Бледо изпито лице на ангел, дошъл да подбере добрите… Тъмни разрошени коси около него, напоени с влага. Толкова много вода! Сини очи, които сякаш досега бяха виждали света само през дълбините на моретата.

Повече не видях, сваляйки поглед към чернотата на огромната чанта, из която ръцете ми вече малко стреснато ровеха. Измъкнах малкото шише с минерална вода, което носех винаги у себе си, и му я подадох.

Студено. Дръпнах бързо ръката си, стресната от непонятното друго, което се протягаше към мен.

–         Само това е.

Не се чух добре какво произнасям. Нещо в този взор ми говореше за жажда из дълбините и се губех в него. Той потъмня.

–         Благодаря, няма да я изпия всичката.

Малко неразбирателство. Малките абсурди на общуването, когато говорим на един и същ език. А гласът, достигащ до по-развитото от зрението ми сетиво – слуха – оставаше благ. Интересно, очите ми започнаха да виждат неща, на които обикновено не обръщаха внимание, и поради късогледството ми. Бледорозови правилни устни, долната по-плътна. Едното им ъгълче бе дръпнато встрани при отговора му, издавайки насмешка.

Можеха ли ангелите да се надсмиват? И пак наивността би отвърнала, че те правят само това.

Когато изплувах от мигновения си унес, видях долната устна впита в гърлото на шишето. Син плат на ръкавите се спускаше върху кокалчетата на облачнобели пръсти, увити около прозрачната пластмаса.

Момчето едва ли имаше повече от двайсет и няколко години. На празната седалка до прозореца то, в типичен за нацията ни обичай, бе положило багажа си – настояваше на личното си пространство. Като моята огромна чанта, заемаща пространството между мен и него, разделени и от пътеката.

–         Много е вкусна.

Ъгълчето отново се дръпна. Дългите бели пръсти ми върнаха бутилката. Поех я, стараейки се да не ги докосна. Той се усмихна. Разгадал внимателността ми? Чисто бели зъби. Трябваше да крия своите оттук нататък. Накъде? Не му отвърнах със същото, подозирайки и подигравка. Прибрах шишето и извърнах поглед към прозореца, свивайки се от студ. Шофьорът не би пуснал парното през септември, дори и при петнайсетте градуса, спуснали се над областта заедно с дъжда и идващи от далечни митични краища, които цял живот бях сънувала.

Усетих отново отпуснатите черти на безизразното си лице. Вероятно в момента изглеждам надменна, така описват хората маската ми. Сдобих се с нея в Университета и от две години я нося. Понякога привлича коси женски погледи и по-открити мъжки. Иначе никой не я забелязва.

Водата му беше вкусна. Кой обръща внимание на това, колко е вкусна водата наистина?

Насилих периферното си зрение, за да го зърна отново.

–         Студено ли Ви е?

Жената от предната седалка се обърна, вероятно също поразена от мелодията на гласа. А аз трябваше открито да се извърна, защото явно питаше мен. Вярно, беше по-малък от мен с няколко години. Но откъде учтивото обръщение? Непознатите ми връстници обикновено не се обръщаха така.

Дългите пръсти се бяха обвили около дръжката на седалката, а момчето бе  извърнало тялото си изцяло към мен, сякаш досега сме водили интересен за него разговор. Премигнах. В следващия миг изпънатите рамене плавно се раздвижиха, за да снемат синия плат от стройното тяло. Голи бели ръце със скрити под сива тениска рамене се простряха към мен, разгъвайки якето.

–         А, не, не, няма нужда, благодаря.

–         Настоявам.

Две ъгълчета се дръпнаха отново. Да вземеш чуждото означава обещание и отговорност, която тежи на раменете, докато не бъде върнато – върнато двойно. Защо? Още една увреда на самотата? Нежелание, за да живееш тънко, да пристъпваш в живота като по струна? Взех якето и го сложих върху себе си, само за да въдворя тишината и жената отпред да заеме обратно правилна позиция.

Топло и като река от мед и мляко. Да, ухаеше на мляко и сладко като мед. Облекчаваше раздразненото ми от цигари гърло.

–         А… Вие?

Какво?

Позата му не се беше променила, когато отново го погледнах. Какво очакваше той от мен? Само горите ме очакваха. Дебрите обаче станаха сини.

–         Топло ми е.

Разбира се, усещах това.

–         Накъде пътувате? Верп или Полерте? – попита той.

Преди да спре в родния ми град, рейсът минаваше през по-малкия Верп и прохода на Верп, както просто го наричаха местните жители – планинско възвишение с тесен виещ се път, прокаран през гората.

–         Ще сляза в Полерте.

Любезното изражение се промени, някак изсветля и разкри истинско любопитство.

–         Разбрах, че в тамошния Исторически музей се пазят ръкописи от 18 век. Писани от монасите в местния манастир. Калиграфското им писмо е уникално… – устните се свиха, а очите премигнаха, сякаш той си спомняше някаква болка.

–         Не, не се пазят там. За да ги видите, трябва да отидете в Националната библиотека в столицата… Там, откъдето тръгнахме. – добавих неуверено, тъй като опитът ми за насмешка се бе провалил от новото изражение.

Свой, но чужд. Двадесет и няколкогодишно момче, което се интересуваше от средновековни ръкописи, изговаряше нежно езика ни и изпитваше болка.

Той се обърна плавно напред, а белите пръсти преминаха през влажните кичури, огъвайки ги над челото. Светлината на челото.

Трепнах.

–         Искате ли още вода?

Той не отговори. Не помръдна. Жената отпред се извъртя отново и този път погледна и мен. Не срещнах погледа ú, прикована от него. Изведнъж ми бе станало трудно да откъсвам очи. Бръкнах в чантата си и понечих да извадя шишето. Но се спрях. Едва ли имаше нужда. Взех един ментов бонбон и го пъхнах в устата си – пушачески навик. След това се сгуших в якето му и се извърнах към прозореца. Усещах сцеплението на гумите на рейса с пътната настилка. Земна твърдина. Но беше мокро. Вдишах мед и мляко.

Слязохме от магистралата и рейсът сви покрай язовира преди Верп. Доскоро тук се белееше като маяк изоставена сграда, която някога беше ресторант, току до брега. На мястото ú в момента строяха почивен комплекс, като бент пред язовира, с готическа архитектура, която никак не подхождаше на околността. Районът принадлежеше на отшелниците, като мен, в почти отшелническия ми живот. След секунди достигнахме автогарата, подминавайки нов спортен комплекс с тенискортове и спретнати къщи със стари окръглени табелки, на които пишеше „образцов дом” от времето преди да се родя, с градини, подредени една до друга.

Бързата мисъл, че всъщност не знам дали момчето ще слезе тук, а и желанието да го погледна, ме накараха да се извърна отново.

Като че ли изобщо не се беше поместил. Изправен, облегнат на седалката, ръцете покрай тялото, само главата му бе леко наклонена встрани към прозореца, така че не виждах лицето му.

Рейсът направи завой на сто и осемдесет градуса, разкривайки панорама на старата автогара от социалистически бетон, спря и въздъхна под товара си. Прехапах устна в очакване. Няколко човека се появиха изотзад и се запромъкваха по пътеката към вратата, олюлявайки се въпреки краткото пътуване. Момчето не помръдна. Цялото ми тяло бе напрегнато, прииска ми се да стана, за да се разтъпча.

Вратите се отвориха и отвън лъхна свеж, студен и бистър въздух, който започна да блика в дробовете ми като жива вода. Тялото ми бе жадувало планинския въздух на дома. Не бях идвала тук от пет месеца.

Гърдите на момчето се повдигнаха при дълбокото му вдишване. Дланта му, спусната върху седалката, плавно се обърна нагоре. След това се повдигна и премина през косите, разрошвайки ги пак.

Вратите се затвориха и рейсът потегли. Нямаше пътници от Верп до Полерте.

Потреперих от студ и вдишах мед и мляко. Хладината бавно ме обземаше пак, изсмукала топлината на тялото му от якето. Изкашлях цигарената си кашлица, въпреки че не исках да издавам нито звук.

–         Болна ли сте? – благият глас отново и бързият ми поглед. Очите сякаш ме гледаха уголемени. Грижа?! Постоянство в грижата? Непонятното пак ме накара да настръхна.

–         Не, пушачка съм.

Веждите. Черни плътни вежди, които се сгърчиха една към друга, а по гладкото високо чело плъзна вена като серпентина.

–         Защо? – колебливо попита той.

Какво?

–         Защо пуша ли?

–         Да. – тялото му бързо, но плавно се спусна отново над дръжката в същата очакваща и любопитна поза. Пръстите се опряха в нея, без да търсят опора, дръпнаха се и пак се опряха.

Без отговор, разтърсих глава.

–         Живеете в голям град, в който въздухът не се пречиства. – заговори той. Е, нямаше нужда. – Дишате мръсотия и без да пушите.

–         А Вие къде живеете?

Нямаше какво да отговоря на това. Рейсът започна да се вие по пътя нагоре по възвишението. Завой след завой.

Той изпръхтя с устни момчешки и се извъртя в правилно за седалката положение, но с лице към мен. Не отговори, но и не очаквах.

–         Да, вече всички отказват цигарите. У нас имаше много пушачи допреди няколко години, дори деца. – присъедини се гласът на жената. Отново разтърсих глава. Тя говореше на него и го гледаше с широко отворени очи, зашеметена. И какво му разказваше? „У нас”? А той не беше ли от „у нас”? Нима тя бе усетила нещо, което аз не бях успяла? Произношението му е перфектно, коментира филоложката ми мисъл.

Клепките му премигнаха и се затвориха, отново си припомни болката. Гъстите мъгли, докосващи опънатата бледа кожа под очите. За миг чертите му се изкривиха, потръпнаха, после надянаха студенина.

–         Лошо ли ти е? – веднага попита жената отпред, загрижено наклонила се напред. – Сигурно е от завоите. Изтърпи още малко, почти пристигнахме.

Той не реагира по никакъв начин, затова тя смутено се обърна напред.

Сложих слушалките, които си бях приготвила още в началото на пътуването, за още малко Рейдиохед, и си наложих да гледам през прозореца. Никога не ми ставаше лошо от завоите, за разлика от другите (по детски намислен повод за гордост). Пътят се изви в последен сто и осемдесетградусов завой и се спусна надолу към града. След табелата, обявяваща името му, започнаха да се нижат първите вили. Празен басейн, нов червен покрив, няколко спънати коне из полето. Далеч в полите на планината се вижда вилната зона. А в самата долина, между върховете, се простира надлъжно малкият град. Забравеното усещане за уют, спокойствие и съдба се завръща. Изключих музиката, вече нямах нужда от нея.

Смрачава се. Рейсът премина през моста над тъмната река. Тя имаше уникален сивкаво-синкав цвят през деня, дължащ се на предприятието, което обработваше медна руда, и подслонило миньорите, умиращи всеки ден в града. Пречиствателни станции нямаше и си припомних, че трябва да си купя голяма бутилка минерална вода. Пейзажът се смени с най-неприятната част от родината ми – миньорските блокове, отопляващи се на дърва, които бяха скупчени под балконите на първия етаж. Хора със сведени глави влизаха и излизаха от малките хранителни магазинчета. Това беше преобладаващият бизнес тук – магазин, кафене, ресторант. Някои се справяха, други – не. Никога не бях ходила към циганския квартал. Но въпреки подобренията във фасадите на къщите през последните години, мизерията се бореше да не изгуби власт и тук.

Часът на синята мъгла. Шофьорът запали лампите над главите ни и спря автобуса на първата спирка. Напрегнато се вслушах за движение до себе си, но то идваше от задните редове. Сънливи мъгливи лица започнаха да преминават покрай мен.

На следващата спирка отново. Той седеше на мястото си.

Сетне достигнахме последната дестинация – автогарата. Прибрах всичко в чантата си и я затворих, докато останалите хора се изнизваха по пътеката. Дръпнах медта и млякото от себе си и сгънах мекия плат. Ръцете ми се протегнаха, преди погледът ми да е достигнал отсрещната седалка. И замръзнаха във въздуха, когато видях, че го няма. Огледах се. Отпред последният човек, възрастен мъж, пожелаваше хубава вечер на водача. Станах от мястото си, грабнах чантата, и пренебрегвайки слабостта на изтръпналите си крака, хукнах към изхода. Къде останаха горделивите ми бавни движения?

Излязох в мрака, разсейван от луминесцентни лампи там, където бяха наредени една до друга пейки пред сградата на автогарата. Издърпах сака си от багажното, оглеждайки се.

–         Дайте на мен. – чух гласа на момчето зад себе си и (топлина на) ръката му обля моята, отнемайки багажа ми. Почти докосване. Инстинктивно се дръпнах, обръщайки се. Високо. Трябваше да вдигна поглед, за да срещна лицето му. Ъгълчета. Главата ми бе на нивото на гърдите му. Бързо я сведох.

–         Якето. – изстрелях, втиквайки го в свободната му ръка. Раменете бяха обрамчени с дебели каиши на планинската раница.

–         Имате ли нещо против да повървя с Вас? – любопитство. – Ще Ви помогна за багажа. Можете и да облечете якето ми, за да не Ви е студено.

Не.

–         Мм… – прочистих гърлото си. – Наистина няма нужда.

Пръстите се вплетоха в разрошените влажни коси.

–         Особено ако пътят Ви не съвпада с моя. – Вече бяхме сами, водачът на рейса влезе в сградата. Заръмя. Безмълвие. – В коя посока сте? – ръката с якето се отпусна грациозно покрай тялото.

–         Не зная. За пръв път идвам тук. – той се поколеба, гласът му завърши мелодията си abrupto.

–         Значи Ви трябва хотел. – затаих дъх и се прокашлях. Отлагах първата си цигара. – Най-големият хотел е тук, над автогарата. – посочих мрака на боровата гора по възвишението. На едно място той бе разцепван от просналите се върху бетонното стълбище бели светлини, които водеха нагоре към хотела.

–         А Вашата посока каква е? – той се огледа. Изражението му отново трепна.

–         Противоположната.

Той направи крачка с плавно движение в посоката, към която гледах, и спря рязко, за да ме изчака. Очакваше ме, съвсем леко склонил глава към мен. Несигурно направих две крачки, за да го достигна. Спънах се в гладкия асфалт и ръката му се протегна. После се отпусна. Почти докосване, осуетено от отдръпването ми. Изчака да продължа. Плавно закрачи до мен. Трябваше да правя по-бързи стъпки, за да го настигам. Усетих якето да ме обгръща, без докосване.

–         Вали. – прошепнах, но знаех, че няма да го вземе от раменете ми.

Пресякохме булеварда и се спуснахме надолу по правата улица, която преминаваше покрай Центъра и полицейското управление и водеше в противоположната част на града, в чийто край, в дебрите на гората и през четири къщи от препълнените гробища, които вече не се използваха, се намираше бащиният ми дом. – В центъра също има хотел, над банката. А на Малкия пазар, ние ще минем оттам, има малък, семеен.

Той забави крачка, може би усетил усилието ми. Не отговори. Тръснах глава и промуших ръцете си в ръкавите. Горски въздух, мед и мляко. Бръкнах в удобния външен джоб на чантата си за цигарите. Той се спря за секунда и някак напрегнато ме погледна. Досега нямаше напрежение, само болка.

–         Моля Ви, не пушете.

–         Няма да Ви преча, навън сме.

–         Не на мен. – тихо проточи.

Спрях и се извърнах към него. Сложих цигарата между устните си и я запалих. Вкочанената ми ръка прибра запалката в джоба на якето му с машинално движение. Докоснах някакъв твърд предмет и побързах да извадя ръката си. Крив поглед и една крачка, за да ме достигне. Отдръпнах се. С общо движение двамата бавно се върнахме към пътя.

Нищо не виждах около себе си. Издишвах дима и си представях познатите ъгли на къщите, цветята под прозорците, високия бор в двора на ветеринарната лечебница, завода за хляб, осветен в тъмнината. Полерте беше в мен, не извън. И него не виждах. Стъпваше толкова плавно и тихо, сякаш се носеше. Сякаш не съществуваше. Извърнах се надясно. Не чувах и дъха му, докато моят просвирваше с издишването.

–         Настинали сте. Закопчайте се. – обади се мелодията. Непозната.

Какво? Дръпнах ципа на якето му над голия си врат. – Стара къща.

Той поспря. Една от най-старите дървени къщи в града, на повече от век, клечеше кафяво-бяла сред големия цветен двор.

–         Това е Дорнаровата къща. Построена е преди около 130 години, но е реставрирана, разбира се. Тук са се събирали спътниците на тайния комитет в Полерте. Лудите глави.

–         Всички те са загинали. – мелодията премина в шепот. Но го чувах, толкова бе тихо. Бе едва девет часа, при това петък, но древното селище се нагласяше за сън. Продължихме надолу.

–         И не са имали деца и внуци. Ние сме потомци на укриващите се през комшулуците хора. – неусетно заех позицията на непознатата в рейса, разказвайки му за народа си, като че той не беше част от нас.

–         Комшулуци?

Е, нямаше образован човек, който да не познава тази дума. Той не беше от нас.

– По време на робството къщите са били свързани с малки вратички, проходи, преминаващи от един двор в друг. Така, ако поробителите нападнат, хората са могли да се крият у съседите си.

Той мълчаливо кимна. Лицето му внезапно бе осветено от уличната лампа над главите ни и зърнах поникващи косъмчета върху брадичката и бузите му. Затаих дъх, страхувайки се, че той го чува. Продължихме. Няколко коли се скупчиха на кръстовището. Любопитни лица на тийнейджъри надничаха през прозорците – искаха да разберат дали сме техни приятели, пристигнали за уикенда. Срещнах широко отворени очи на тежко гримирано момиче.

Сепнах се, усетила, че съм спряла. Бели пръсти с плавно движение ми посочиха пътя. Колите бяха преминали.

–         Искате ли да Ви заведа до хотела в центъра? Да видите къде е?

–         Мм. – устните му се свиха пред залисания ми поглед. За първи път използваше междуметие, досега гласът му гладко изговаряше думи. – Всъщност не зная дали ще отседна в хотел.

–         Сигурно имате познати? – щях да попитам дали ще посети някого, но се спрях. Внезапно си спомних, че използвах същото междуметие на автогарата, когато ми предлагаше якето си. – Мм. – тръснах глава.

Той подмина въпроса ми. Защо да е чужд, когато бе в крак с времето, в което живеехме? Осъзнах, че съм се доближила твърде много, така че отново усещах топлината на ръката му до своята, и направих малка крачка встрани. Стъпих накриво и ръката се плъзна по гърба ми. Отдавна забравено усещане обзе тялото ми, толкова силно, че потреперих пред очите му. Ръката бързо се дръпна.

Полерте събуждаше тялото ми за живот, както тичането и танците там, където живеех. Но това беше друго.

–         К-как се казвате? – заекнах, стремейки се да изговоря стремглаво някакви думи. Обикновено заеквах само буквата „п”. Имената по принцип нямаха значение за мен, не ги помнех. Само едно имаше значение, тъй като се повтаряше много в живота ми. Той не отговори веднага, сякаш го питах нещо, за което трябваше да се замисли. Тикът ми с премигването пак ме смути. Не исках да го вижда.

–         Светослав. – И той беше Светослав. Наше име. – Какво е Вашето име?

 
 

Екстремни тестове за KIA Stinger

| от chronicle.bg |

KIA Stinger навлиза във финалния етап от своя режим на абсолютно екстремни тестове и процеси за усъвършенстване. Програмата за изпитания, която се провежда в различни точки по целия свят както на пътна настилка, така и на писта, трябва да гарантира, че автомобилът притежава нужни качества.

Аеродинамика: как се оформя специфичния гран туризмо дизайн за Stinger:

При разработване екстериора на Stinger – фастбек, дизайнерите на КИА получават напътствия от експертите по аеродинамика в компанията. Развойният център на КИА във Франкфурт използва софтуер, който изчислява динамиката на флуидите (CFD). С него бързо може да се тестват и оценяват разнородни идеи за подобряване на аеродинамичния профил на автомобила, без това да е за сметка на неговия фастбек силует.

След четири седмици съвместна работа на екипите са осъществени леки корекции по екстериора на Stinger с цел подобряване обтекаемостта на автомобила.

Каросерията е леко заострена към задната част, а новите ‘хриле’ са разположени зад предните калници за да намалят завихрянето на въздуха по фланговете на автомобила. Задният аеродинамичен спойлер е с променена форма и изпълнява задачата да редуцира както вертикалните вибрации, така и да увеличи стабилността при високи скорости. В предната част са позиционирани по-големи хоризонтални канали за оптимизиране на охлаждането на спирачките, а специфичната форма на въздушните отвори допълнително спомага за намаляване на вертикални вибрации.

Управление и удоволствие от шофирането: гран туризмо за всякакви условия

Динамиката на Stinger изправя инженерния екип на КИА пред ново предизвикателство. Специализирани в разработката на шасита, инженерите на марката получават буквално бял лист хартия, на който да очертаят схемата със зададените характеристики на окачването и кормилното управление на автомобила. Тяхната задача е да създадат автентичен гран туризмо с динамика на шофирането, която отговаря на неговия фастбек дизайн. Формата на Stinger вдъхновява работата по постигане на оптимално динамично шофиране с максимално високо ниво на контрол над автомобила. В същото време приоритет остава и постигането на баланс между ежедневното шофиране и комфорта при пътуване с високи скорости на дълги разстояния.

Stinger_1_small

За да изпълнят заданието, инженерите на КИА разработват два вида окачване. Stinger е оборудван с предно окачване макферсон и напълно независимо задно окачване мултилинк. В същото време обаче липсата на предшественик на Stinger позволява на инженерите да изградят както традиционна пасивна настройка, така и съвсем нова адаптивна система за електронно регулиране на окачването (Dynamic Stability Damping Control, DSDC). Тя адаптира дължината на хода на амортисьорите в движение и се контролира от група сензори за ускорение, спиране и управление.

С помощта на селектора за избор на режима на шофиране (Drive Mode Selector System), водачът има възможност да променя характеристиките на амортисьорите като избира между два режима: нормален или спортен. И докато при нормалния режим окачването леко се втвърдява при остри завои, този ефект е доста по-слабо изразен при спортния режим. Изборът на спортен режим осигурява значително по-директно предаване на трептенията при всякакви условия на пътя и скъсява дължината на хода на амортисьорите за по-добър контрол и директно управление по време на по-емоционално шофиране. Селекторът DSDC ще бъде включен в пакета от стандартно оборудване на 3,3-литровите V6 версии на Stinger.

Stinger_3_small

Пасивното окачване – част от стандартното оборудване за моделите с 2,0-л бензинов турбодвигател и за всички 2,2-л дизелови модели – е конструирано по същото задание като системата DSDC. Пасивната настройка е подложена на изпитания по състезателната писта „Нюрбургринг Нордшлайфе“ и по конвенционални пътища. Тя предразполага към нужната стабилност при дълги пътувания и криволичещи пътища. Базирано на изключително прецизната концепция на КИА, окачването на Stinger е изцяло преработено за оптимална обратна връзка при управление на автомобила.

Като част от стандартното оборудване на всеки Stinger, R-MDPS позволява на водача да избира между два режима на шофиране – нормален или спортен.
При спортен режим по-късата предавка осигурява по-бърза реакция, намалявайки необходимостта от допълнителни действия. Нормалният режим редуцира усилието при кормуване, което е предпоставка за по-умерени реакции при пътуване. Също така този режим изисква повече усилие при завъртане на волана – чрез линейното натрупване на съпротивление, което дава на водача повече увереност при шофиране.

Спирачна система: как спира най-мощният автомобил в историята на КИА

Със своите 370 к.с., 3,3-литровият V6 двигател с турбокомпресор на КИА Stinger дава възможност на автомобила да постигне ускорение от 0 до 100 км/ч само за 4,9 секунди, което го поставя на първо място по бързина на ускорението в историята на КИА.

Stinger_4_small

С цел да постигнат максимална ефективност на спирачките, много по-добра от всички автомобили на КИА досега, инженерите подлагат Stinger на различни високоскоростни спирачни тестове. Създават набор от впечатляващи предизвикателства за проверка на възможностите им, а екипът от тест пилоти се отправя към известния планински път Гросглокнер в австрийските Алпи за изпитания на спирачната система при постоянно спускане. За тестовете са използвани и някои частни съоръжения в Северна Германия и Източна Испания, както и пистата „Нюрбургринг“.

Мощните 3,3-литрови конфигурации на Stinger са оборудвани със спирачна система, разработена съвместно с Brembo. 18-инчовите дискови спирачки Brembo са специално проектирани да отговорят на високата мощност на двигателя. С перфорация и оребряване те постигат не само по висок термичен капацитет, но и нивата на износване при тежка експлоатация значително намаляват. Спирачките са оборудвани и с най-мощните бутала в историята на КИА.

Качество и надеждност: тестът Грийн Хел

Като всеки автомобил , Stinger е подложен на пълен набор от изпитания, които доказват високата надеждност и стабилност на автомобила. Докато „Нюрбургринг Нордшлайфе“ изигра решаваща роля при изграждане динамичния характер на Stinger, то резултатите от тестовете в Грийн Хел затвърдиха високото качество и надеждност на изцяло новия модел.

Всеки тестови автомобил се подлага на поне 10 000 км шофиране, което се равнява на 480 обиколки на „Нордшлайфе“. Всепризната като перфектна тестова зона, пистата има 73 завоя, 300-метрова денивелация във височината между най-високата и най-ниската точка на трасето, както и максимален наклон от 17%. Комбинацията от рязко ускорение, бързо намаляване на скоростта, остри предизвикателни завои и променящи се повърхности и наклони, е безпрецедентен тест за мощност и динамичност. Разстоянието, изминато по време на разработката на Stinger, се равнява на повече от 160 000 км екстремни изпитания на пътя.

Всеки прототип на Stinger, тестван на „Нюрбургринг Нордшлайфе“, се подлага на същия „наказателен“ режим на безкомпромисни изпитания на окачването, каросерията и задвижването. Процедурите за изпитване на КИА са предназначени за установяване на износването на задвижващия механизъм и по-специално евентуалното изтичане на течност, както и на характеристиките за топлинния контрол на предавателната кутия. Температурата на спирачките, ауспуха и скоростната кутия на автомобила са под постоянно наблюдение, за да се гарантира, че те работят оптимално през цялото време.

3,3-литровият Stinger към момента е в последната си тестова фаза на „Нюрбургринг Нордшлайфе“, но значителна част от разработката на 2,0л и 2,2-литровите модели – със задвижване на задните и на четирите колела – вече е приключила. Един дизелов прототип е изминал 20 000 км на „Нордшлайфе“. Преди това двигателят е покрил пълния задължителен тестови пробег от 10 000 км, но допълнителната работа по шасито изисква изпитанието на серия нови компоненти. Задвижващата система – двигателят и скоростната кутия – остават същите, но с нови компоненти, а тестването продължава с изминаването на допълнителни 10 000 км.

8-степенната автоматична скоростна кутия на Stinger, която ще се предлага с всеки от трите двигателя, е важен акцент при проверките на задвижването. Изпитанията на „Нордшлайфе“ откриват необходимостта от по-ефективен топлинен контрол в скоростната кутия – ранните тестове сочат, че температурата на маслото се покачва над стойностите, препоръчани от инженерния екип. За да коригират това, инженерите на КИА снабдяват скоростната кутия с охладител на маслото с по-голяма повърхност за да може охлаждането да бъде по-ефективно.

Освен на „Нюрбургринг“ изпитанията на Stinger се провеждат и в други точки по цял свят с над 1,1 милиона километра общ пробег за проверка на издръжливостта, което се равнява на 27 обиколки на Земята около екватора.

Разработката на автомобила се осъществява в цяла Европа, Близкия Изток, Азия, Северна и Южна Америка с цел провеждане на екстремни климатични тестове и проверка на качеството за всички компоненти, използвани в Stinger. Подготвян за международна аудитория, Stinger е подложен на тестове при необичайни студове, горещини и на много висока надморска височина, изправен е пред императиви на пустинята, претоварени градски центрове, планинските проходи и райони с постоянно замръзнала земя.

Производство и продажби

КИА Stinger влиза в производство през втората половина на 2017 г. и ще се предлага на международните пазари от четвъртото тримесечие на годината. Ценообразуването на местните пазари и окончателните спецификации ще бъдат оповестени непосредствено преди пускането на Stinger на пазара.

 
 

Сериалите, които гледаме, когато ни е топло

| от |

Лято е. Топло е. Потно е. Хубаво е.

Докато още не сме се насочили към безбрежните плажни висини, където ще пием коктейли, бири и други субстанции и ще се излежаваме на плажа, се забавляваме с малко телевизия.

Защото телевизията е киното, което може да си гледате вкъщи винаги и по всяко време.

Ние сме избрали пет готини сериала, които си пускаме стане ли топло. От задължителната cheesy класика „Спасители на плажа“ до новия сезон на Wet Hot American Summer – имаме всичко.

Вижте ги горе в галерията.

 
 

„Гластънбъри“ завърши с концерт на Ед Шийрън

| от chronicle.bg |

Фестивалът Гластънбъри приключи с концерт на Ед Шийран пред хиляди фенове, съобщи БТА.

Изпълнението му – както обичайно сам на сцената само с лууп педал, раздвои почитателите му.

Ед Шийран изпя хитовете си, като „Castle on the Hill“, „The A-Team“, „Shape of You“. Той направи също снимка на публиката и заяви, че не е и мечтал да успее да стане хедлайнер на фестивала. За финал обаче реши да демонстрира майсторството си на китарата. То не се оказа чак на такава висота и някои го определиха като посредствено, особено след изпълненията на Найл Роджърс и „Шик“ на същата сцена няколко часа по-рано.

В последния ден на фестивала Гластънбъри концерт в програмата „Легенди“ изнесе и Бари Гиб. Той вдигна цялата публика на крака с хита „Stayin’Alive“, а песента „Words“ посвети на пострадалите от терористичните атаки в Манчестър и Лондон.

 

 
 

2CELLOS с ново видео към песен от „Властелинът на пръстените“

| от chronicle.bg |

2CELLOS изненадаха феновете си с ново видео към песента „May It Be”. Парчето е кавър от саундтрака на „Властелинът на пръстените: Задругата на пръстена“ и част от последния им албум SCORE. Целият албум, посветен на филмова музика, ще чуем на живо на 4 декември в зала „Арена Армеец“.

За по-малко от месец видеото към “May It Be” събира 1 милион гледания в YouTube.

Това не е първото видео от албума “Score”, заснет в Хърватия. Миналата година, в Дубровник е заснет и клипът към нашумелия кавър на “Game of Thrones”, а през февруари тази година там снимат видеото към “Moon River” – саундтракът на класиката „Закуска в Тифани“. Месец по-късно, видеото към „Now We Are Free” от „Гладиатор“, което е частично снимано в Хърватия, беше представено в Pula Arena – единственият римски амфитеатър, който все още е непокътнат. Във всички видеа от новия албум двамата челисти са придружени от Лондонския симфоничен оркестър.

Чрез новия си албум „Score”, продуциран от Sony Music Masterworks, 2CELLOS представят нов стил, като включват най-обичаните хитове, както в класическата, така и в съвременната музика. Траклистът включва песни от саундтраци като този на „Титаник“, „Властелинът на пръстените“, Закуска в Тифани“, „Кръстникът“, Гладиатор“, „Списъкът на Шиндлер“ и много други.

Билети за концерта, част от световното турне на талантивите музканти, може да закупите в касите на EASYPAY, EPAYGO.BG, OMV, THE MALL и EVENTIM.BG на цена от 50 до 110 лв.