Първанов търси своя Ламбо

| от |

Анализ на Константин Вълков (Дарик Радио – http://dariknews.bg/) за ситуацията вляво.

Smianata

Десет дни след обявяването на АБВ президентът Първанов е заклещен в задръстване. И дори с моторетка като на Оланд му е трудно да се измъкне.

Малко повече от десет дни минаха и от скандала с любовницата на френския президент Франсоа Оланд, който не застрашава с нищо френската република, най-много да вдигне на крака омаломощения елисейски рейтинг. Оланд беше хванат на скутер, с каска на главата, за да избегне задръствания и нежелани погледи, пътувайки за адрес, където го чака близка до сърцето дама. Този малък щрих от отминалите 18 президентски месеца на Оланд на добавя нищо към картината за неговата провалена кариера. Всъщност току-що излязлата книга „Jusqu’ici Tout Va Mal“ – дотук нищо не върви добре – обобщава какво точно е направил Оланд за Франция.

Заглавието на въпросната книга идеално пасва и на българската ситуация, позволявам си да го открадна.

Нищо не върви както трябва с шумно обявеното завръщане на Първанов, маскирано като АБВ. Първанов попадна в тежък трафик джем, от който е трудно да се измъкне, освен ако всичко не е режисирано от самия него. Малко вероятно, но все пак възможно. Първанов да е направил задръстване, подобно на изкуственото задръстване на губернатора на Ню Джърси Крис Кристи, спретнато за отмъщение на политически противник? По-скоро не.

Ако все пак задръстването, в което Първанов стои и няма мърдане напред-назад-встрани, е режисирано от самия него – добре. В противен случай jusqu’ici tout va mal.

На път е да се докаже първата версия по повод възкръсването на АБВ – личната амбиция на Първанов не е шега работа, но точно тя му играе лоши шеги. Досущ като първите дни след края на втория му мандат, когато вместо да почине, да се оттегли, да излезе в неколкомесечно забвение, той продължи със своята непремерена активност. Без поне за малко да направи така, че да почувстваме липсата му. Прибърза.

Както прибърза и с обявяването на АБВ. Ако приемем, че зад това все пак се крие внимателно премислен ход, този ход е всичко друго, но не и внимателно премислен. Сигурно Първанов е очаквал да бъде изключен от БСП, което никоя здравомислеща глава на „Позитано“ няма да направи. Сигурно е очаквал да бъде засипан с благодарствени писма и молби за присъединяване към АБВ, което не се случи. Сигурно Първанов е очаквал да привлече подкрепата на апатични, но трезвомислещи гласоподаватели, които напълно отказа с намеренията си да реанимира разговорите за АЕЦ „Белене“ и отмяната на плоския данък. Сигурно Първанов е очаквал да чуе нестихващи социалдемократически аплодисменти, когато обяви името на Калфин за водач на листа, без да си дава сметка, че самият Калфин е идеалният втори или трети играч в листа. Политик, който никога няма да привлече апатични гласове, поставен като първи.

Георги Първанов забрави стария политически закон, че никой не е по-силен от марката, освен ако той самият не е марката. При ГЕРБ-Борисов марката е Борисов, ала при БСП-Станишев-Първанов марката е БСП. Каквото и да правиш, БСП остава по-силна от теб.

Нещо повече. Първанов създаде алиби за Станишев, ако загуби изборите. После консолидира БСП като никой протест досега. След това напомни за слабохилядния потенциал на отделни играчи като Татяна Дончева, Ивайло Калфин и останалите. Въпросните солови играчи на БСП никога не са имали потенциал от повече от 7-8 хиляди гласа, освен ако играч като Ламбо не е прикрепен като ракета-носител, която вади от задръстването. Точно задръстването, в което Първанов стои и чака, трябва да го светне, че единственият изход неговото АБВ да изкласи до края на азбуката е в търсенето на човек, който да го извади оттам.

В логиката на задръстването, всеки започва да играе срещу всеки. Веднъж попаднал в такова, всеки около теб се превръща във враг. Всяка кола се бори с теб, всеки е потенциален противник, който иска да те изпревари, задмине или засече, нищо че стоите заедно в един и същи трафик. Губиш надежда, докато не се намери някой да отпуши трафика или да те изведе с хеликоптер. Някой като Ламбо.

На президентските избори Калфин спечели гласове, заради БСП и заради Ламбо. Днес Първанов няма марка като БСП зад гърба си, поради което отчаяно има нужда от нов Ламбо, за да върне АБВ в играта. Има нужда от фигура, която да даде тласък на една пушка, която гръмна, ама с шумозаглушител. Има нужда от личност, която да изкара азбуката до края. Засега в АБВ такъв играч няма, не се вижда и на резервната скамейка. Очакваме пролетния трансферен прозорец, пък да видим.

 
 

Времето, когато Джони Деп беше добър актьор

| от |

Звездата на Джони Деп изгрява по онзи ярък и непретенциозен начин през 1987 година, когато е избран за главната роля в сериала 21 Jump Street. Деп е млад, нахакан, секси и безобразно талантлив.

Това си личи още в първите няколко серии на cheesy крими комедията, в която млад пилацай влиза под прикритие в гимназия, за да следи за трафика на наркотици и оръжие.

Два сезона по-късно Деп е мега звезда. Секссимвол, желана партия за всяка котарана в Холивуд. И по-важното за него – желан актьор от големите режисьори и продукции. Някъде там той и Тим Бъртън се откриват един друг. Джони прави няколко филма с Бъртън и не спира да работи с режисьора и до днес.

След като напуска шоуто с гръм и трясък, Деп влиза в най-добрата си филмова серия, която продължава години и години наред. С напредването на кариерата му той се превръща и в лошо момче. Избухлив нрав, наркотици, пиене и позьорско лошо поведение обягрят всяка негова поява извън големия екран.

За един кратък период младият Джони Деп се превръща в клише на холивудски хубавелник с дребен диапазон от интереси, но добър нюх за кино.

С времето едното се променя, а другото запазва ракурса си все нагоре. Джони Деп все пак порасва и започва да се държи като нормален човек, но запазва нуждата си да подбира добри роли. Независимо дали участва в блокбастъри, или приетото за по-стойностно кино, Деп стои характерно, приятно и плътно на екран. Вродената му ексцентричност му придава специфичен чар, който се превръща в негова запазена марка.

Някъде между третата част на франчайза „Карибски пирати“ и появата му в „Туристът“ нещата за Джони Деп започват да се променят по един по-скоро неприятен начин. Феновете дълго отказват да повярват, че Деп започва да се превръща в карикатура на самия себе си. Те са в пълно отрицание до появата на „Мордекай“, който закопава Деп дълбоко и го поставя в категорията на „онези-които-преди-правеха-добри-филми“.

Паралелно с това, повтаряйки модела от своята младост, Деп отново се лашка в крайности и неизбежно попада в клишето на кризата на средната възраст. Той зарязва жена си, заради по-младата и безспорно не особено талантлива Амбър Хърд.

В крайна сметка тя е тази, която довърши малкото останало от актьора.

Двамата се разделят с гръм и трясък, като тя го обвинява в постоянен физически тормоз. Тези обвинения и последвалият скандал, потъпкват и малкото останало достойнство на Деп и го превръщат в тотален нещастник. Хората гледат на мъжа, който едно време играеше екцентрични, любопитни и интересни персонажи с леко съжаление. И донякъде той си го заслужава.

Говори се, че Джони Деп все пак е започнал бавното изгазване навън. Последната му чудесна роля, в която се забелязват проблясъци на завръщане, е тази в „Черна служба“ отпреди две години. Тепърва предстои да го гледаме в „Убийство в Ориент експрес“ на Кенет Брана, продължението на „Фантастичните животни и къде да ги намерим“ и в адаптацията по романа на Хърбърт Уелс „Невидимия“. За по-комерсиално настроените от тази седмица Джони Деп отново е Джак Спароу, роля с която се е сраснал толкова добре, че понякога човек се бърка дали Деп играе Спароу на кино или Спароу е Деп в живота…

В това отношение той е константен и забавно последователен. Джак Спароу никога няма да ви разочарова – от него получавате точно това, което очаквате.

Ние не сме най-големите фенове на добрия стар пират, независимо от пиянското му очарование и грима. За сметка на това предпочитаме Джони Деп в няколко други роли – пет от топ предложенията ни са горе в галерията.

 
 

11 актьори, които бяха на крачка от Game of Thrones

| от chronicle.bg |

Денерис по-наивна и добродушна?

Менс Райдър по-млад с 20 години?

Лудият Крал на екрана?

За малко да се случи всичко това!

Game of Thrones най-вероятно нямаше да е това, което е, ако всичко това се беше случило. Което изобщо не е било далеч.

Знаехте ли например, че оригиналният пилотен сезон на сериала така и не бива излъчван, след като получава тонове критики.

Малкото късметлии, които имат шанса да гледат пилота, дори не разбират, че Джейми и Церсей са брат и сестра, което си е сериозен пропуск.

Затова продуцентите Дан Вайс и Дейвид Бениоф се захващат за работа, режат „не месо” и преработват почти 90% от пилотния епизод, за да може сериала да тръгне в руслото, в което го познаваме днес.

Освен това, някои от избраните актьори биват заменени, а може би няма да повярвате, че Емилия Кларк дори не е била първи избор за Кралицата на драконите…

Невероятно, нали?!

В галерията горе сме събрали 11 актьори, които бяха на крачна от това да участват в Game of Thrones, но в последният момент ролята им взета от друг.

 
 

„И дъхът стана въздух“: ориентир за смисъла на живота

| от |

Търсенето на смисъла е едно от закономерните мъчения за интелигентния човек.

Докато блажените „нищий духом“ (по Атанас Далчев) съществуват в ядрото на бита, щастливи като тристакилограмови хипопотами в блато, умните търсят смисъла. Някои го търсят във философията, други – в литературата, трети – в екстремните преживявания. Мнозина пък бягат от преследващия ги въпрос за смисъла като живеят в захаросаната, фражилна илюзия, че смъртта не съществува.

И има една особена порода хора, които от съвсем млади се вкопчват в болезнената тема за неразделността на живота и смъртта и се завъртат с нея в смъртоносен танц. Един от тях е авторът на „И дъхът стана въздух“ (изд. Ciela) – Пол Каланити.

В ученическите си години той отказва да следва професионалния път на баща си и дядо си и не желае да се занимава с медицина. Насочва се към литературата и получава магистърска степен по история и философия на науката и медицината в Кеймбридж. Защитата на дисертацията му е върху творчеството на поета Уолт Уитман и по всичко личи, че му предстои добро бъдеще в тази сфера. Но уви.

Въпросът за смисъла не спира да му диша във врата и в крайна сметка той намира призванието си именно в лекарската професия.

Описанията на случки от лекарската му практика са детайлни, безпощадни и лишени от всякакви глазура. Интересни са за читателя от различни гледни точки: през тях можем да видим скелета на американската здравна система, да помислим върху темата за лекарския морал, да осмислим мисията на медиците, да разберем механизмите, по които лекарите стават „безчувствени“ и груби (нещо, в което непрекъснато ги обвиняваме), и да надникнем в най-интимните преживявания на пациенти, които се опитват да поддържат баланс на ръба на смъртта, да се надсмеем на иронията на живота.

Каланити води читателя си за ръка към една колкото опустошителна, толкова и осмисляща реалност, при това без да го подвежда. Още в началото на книгата авторът описва диагностицирането си с рак на белия дроб, когато е на 36 години. Докато ни води през болничните стаи и операционните, в които работи като неврохирург с блестящо бъдеще, за момент забравяме, че всъщност ни води към собствената си гибел.

Идването на болестта се случва извън всякаква закономерност, която може да я оправдае. Но тя се случва: започва със силни болки в гърба и вътрешната увереност на Каланити, че е болен от рак. Потвърждаването на диагнозата ни кара да придружим писателя по време на прехода му от лекар към пациент и ни задължава да вървим до него до самия край.

Няма да ви заблуждавам, че тази книга ще ви развесели или ще ви достави удоволствие. Шансът за това е минимален, да не кажем никакъв. Но тя разказва изключително откровено, ясно, искрено и семпло за пътя към края и опорните точки, които разпознава един обречен на скорошна смърт лекар. Тя е лъч светлина, който може да проникне в депресивната симптоматика на вечно търсещите смисъла.

Което само по себе си е нагледен пример как абсурдно краткият живот на един човек се превръща в икона на смисъла.

 
 

В Чили започна строителството на най-големия телескоп в света

| от chronicle.bg по БТА |

Чилийският президент Мишел Бачелет направи първата копка за строителството на най-големия оптичен телескоп в света в пустинята Атакама.

Европейският изключително голям телескоп EELT (European Extremely Large Telescope), ще бъде построен от Европейската южна обсерватория с бюджет от около 1 милиард евро по разчети от 2012 г. Главното му огледало ще е с диаметър 39 м. Той трябва да започне работа през 2024 г.

Заради постоянно чистото небе и сухия студен въздух пустинята Атакама предоставя оптимални условия за наземни астрономически наблюдения.

С телескопа EELT астрономите ще търсят екзопланети,като той ще може да открива още по-малки, да снима по-големите и евентуално да показва характеристиките на атмосферата им – ключово изискване, за да бъде установена възможност за наличие на живот там.

„Този огромен скок в капацитета е голям като експериментирания от Галилей, когато е гледал нощното небе със своя малък телескоп“ – каза генералният директор на Европейската южна обсерватория Тим де Зеув.

В Европейската южна обсерватория участват 16 държави, сред които Франция, Германия, Италия и Великобритания, заедно с държавата домакин Чили.