Отговорността е ключовият камък на демократичната политическа система

| от |

Томислав Дончев*

*публикуваме позицията на г-н Дончев, изразена в блога му, без редакторска намеса. Така както сме готови да публикуваме всяко мнение по темата, стига да спазва добрия тон.

През последните седмици прекарвам доста време в писане на управленската програма на ГЕРБ – аз, както и сериозен екип специалисти в секторните политики. Ето защо, като чета написаното в декларацията на Реформаторския блок, оценявам високо постигнатото от колегите. И се радвам, защото визиите ни съвпадат изцяло.

Интересното е, че в декларацията се говори за алтернатива на досегашните управления, за дясно-центристко правителство с цели, съвпадащи напълно с тези на братчето (или сестричето) в политическото семейство – ако някой е забравил, ние сме в едно политическо семейство.

Тоест, разсъждавайки по пътя на логиката, а и проследявайки текста до края, разбираме, че става дума не за алтернатива на управление, а за алтернатива на хора. На премиер, вътрешен и финансов министър.

Борбата за симпатия и доверие на обществото, основана главно на съждението  ”ние, за да не е той”, говори не толкова за рационални принципни (десни, център-десни или др.) политически идеи, а за чисто емоционални подбуди. Емоцията е хубаво нещо, но в политиката  – не винаги. Разбира се, всеки политик (и гражданин!) има право на искания и претенции. Аз не оспорвам исканията на другите, нито пък автоматично се съобразявам с тях, но искам да попитам:

  1. Как подобна позиция на РБ (или на г-н Кънев, ако това не е едно и също) се отнася към острата нужда на страната от стабилност? Подобна претенция прави невъзможно формирането на стабилно правителство след изборите. Не защото искането на РБ е неудобно за ръководството на ГЕРБ, а защото нашите членове и поддръжници не биха го позволили;
  2. Означава ли това търсене на формат „програмно“ или „експертно“ правителство с претенции за политическа стерилност? Дано не означава! Ще ви припомня само кабинетите „Беров“ и „Орешарски“… Този формат, поне в България, е исторически, политически, а и обществено компрометиран;
  3. И най-важно: Къде при подобен не-лидерски формат остава отговорността? Въпреки че подобно на термина „реформи“ отговорността е амортизиран термин, именно тя е ключовият камък на демократичната политическа система. Именно отговорността дава възможност на гражданите да „наказват“ политиците, от които не са доволни, а и да дават подкрепа на тези, които я заслужават. Именно заради това политическите еднодневки, както и моделът, където всички носят отговорност, а всъщност не носи никой, пречат на демокрацията.

Искрено желая успех на колегите от Реформаторския блок, защото сред тях има истински добри и качествени специалисти. Такива, с които с удоволствие споря и чиято професионална гледна точка ценя. Наистина се надявам в хода на предстоящия предизборен дебат да чуем конкретни предложения, мерки и похвати, с които заложените в декларацията цели могат да бъдат постигнати.

А за състава на управлението, което предстои, ще дойде време да говорим.

Сега се надявам да променим ъгъла на усилията – от пазарлъци към стремеж за постигане на стабилност и предвидимост.

Защото България трябва да спре да произвежда неприятни изненади, а да бъде най-сетне остров на сигурност за икономиката и обществото си.

Просто вече е време!

 
 

„Воевода“: Кино и патриотизъм

| от Мария Тодорова |

Най-новият филм на Зорница София тръгна по кината с апломб. „Воевода“ е най-гледаната премиера у нас за втора поредна седмица и няма супергерои или екшъни, които да я свалят от върха на боксофиса.

Много хора се чудят на какво се дължи това. 

„Воевода“ експлоатира най-любимата тема на родната общност – патриотизма. Българското кино, подобно на българското съзнание, трудно успява да се отърве от далечното си минало. Турското владичество и бойният дух владеят ума на родните зрители години наред и това, предвид тенденциите, които наблюдаваме напоследък, особено в седмото ни изкуство, няма да приключи скоро. Но както е приказката – предлагането се определя според търсенето.

Историята, по която Зорница София работи дълго, а още по-дълго търси финансиране за проекта си, е вдъхновена от разказ на Николай Хайтов. В него той описва героичната съдба на Румена войвода – най-известната жена войвода, която оставя мъжа и детето си, за да поведе чета срещу османското поробителство.

Самата Зорница играе Румена, а компания й правят актьорите Владимир Зомбори, Алек Алексиев и Валери Йорданов. Крум Родригез отговаря за операторското майсторство. Кадрите са красиви, дълги и визуално издържани.

На моменти обаче „Воевода“ леко изпуска плавността на разказа си. На места той е разпокъсан и ако човек не се концентрира повече, може и да изпусне важна част от сюжета. За сметка на това родните актьори стоят добре на екран и си личи, че след всяка изминала година стават все по-обиграни, стане ли дума за камерата. Това облекчение за зрителя, който често се плашеше от пламенните вопли на някой, викащ от екрана насреща, все едно е на театрална сцена.

Съдбата на Румена не е сред най-популярните у нас, може би защото българското образование я е пропуснало в един етап от учебния план по история. Хубаво е, че съществуват литературата и киното, за да чуем  за нея.

„Воевода“ работи на нива, които българинът обича. Патриотизмът у нас е като екшънът в чужбина – той винаги продава билети.

Все пак никога не забравяйте, че киното, подобно на повечето неща в живота, е въпрос на избор и на решения. Патриотизмът също. Най-важното за двете е да са с мярка. Ако те в своята премереност успеят да се срещнат някъде по средата при вас, то може да изберете „Воевода“ като своя филм този уикенд.      

 
 

Имате още една седмица

| от |

„Имате още една седмица“. С тази реплика Румен Радев се опита да засегне част от депутатите. И успя. Седмица по-късно обаче това изречение се връща като бумеранг към него. „Г-н президент, имате още една седмица“.

Президентските пълномощия може и да не са големи, но президентът Радев има една седмица, преди да ги поеме в най-пълния им смисъл по Конституция, назначавайки служебен кабинет.

Тази работа можеше и вече да е свършена, а очакванията успокоени, ако новият президент беше приел предложението на Росен Плевнелиев за съставяне на общ служебен кабинет. Но макар и самият той още да не е политик, Радев-президент е чисто политически продукт. Затова и логично, той избра да приеме реториката на съветниците си от „Позитано“ 20 вместо обществената потребност от разумен консенсус.

Румен Радев има време да обмисли чии съвети ще следва в следващите 5 години, но първите впечатления са особено важни.

Изборът на президентската администрация е трудна задача, още повече за дебютант в политиката. Видяхме го и при Плевнелиев, чиято липса на експертиза и то не толкова негова лична, колкото институционална, беше най-слабото му място в целия мандат.

Паралелното съставяне на служебно правителство прави задачата на Радев още по-трудна. Ако първото е почти приключило, за второто той има още една седмица.

Основното предизвикателство пред Радев ще трябва да е институционалното разграничаване от БСП. Не само заради онази част от гласовете, които просто бяха протестен вот срещу ГЕРБ, а основно заради риска да стане жертва на собствените си създатели. Както се знае „Революцията изяжда децата си“.

Партията-майка ще се изкуши да използва победата на Радев за своя бъдещ електорален успех на приближаващите избори, което е прекалена ниска миза за началото на мандата на един президент.

Подборът на министрите е ще е първата голяма разделителна линия, която ще не ще, ще трябва да прокара Радев – тези, които искат, няма да се харесат на обществото, останалите най-вероятно ще откажат. За половината от гражданите кабинетът ще е прекалено близък до БСП, за другата половина – прекалено далеч от социалистите.

И номинацията за нов български комисар тропа на вратата. Мантрата „жена от Източна Европа“ е ясна, но която и да е тя, ще предизвика вълна от недоволство особено след като споменът за двуглавата ламя Бокова-Георгиева е толкова пресен. Радев веднъж вече излезе с позиция номинацията на следващият комисар да е плод на следващото редовно правителство, но няма гаранция, че обстоятелствата няма да се променят.

Депутатите оставиха и кипящия казан, наречен „Референдума на Слави“. Президентът нищо не може да направи, но недоволството си е недоволство. А и ако трябва да сме честни бащата на референдумите в българската политика не се казва Слави, а Георги Първанов.

Радев скоро ще разбере, че когато се опиташ да се харесаш на всички, получаваш удари от всички страни.

Високите очаквания в избирателите са нож с две остриета. Печелят избори, но бързо губят доверие. Утре част от избирателите на Радев ще разберат, че той можете да им вдигнете пенсиите, че не може да спре корупцията, че няма как да направи правосъдието или здравеопазването по-справедливи. Не може да свалите цените на бензина, нито да върне България на три морета.

Предимството на всеки следващ президент е, че може да се учи от грешките на предшествениците си и да не ги повтаря – Боянските ливади на д-р Желев, „Иване, кажи си“ на Петър Стоянов, международната изолация на Първанов, и вътрешната на Плевнелиев.

Колкото до медийната любов, тя е ден до пладне и две обществени поръчки. А и доброжелателите често са по-вредни от враговете – ако не вярвате, прочете прясната биография на ген. Радев.

 
 

Книга на седмицата: „Междупанелни войни“ на Никола Крумов

| от chronicle.bg |

Втората книга на Никола Крумов – „Междупанелни войни“, е сред най-продаваните книги в книжарници „Сиела“. 

Първата му книга – „Дневник от панелни блокове“, е една от най-продаваните книги на изминалата година. Никола Крумов е популярен във Facebook с хумористичните си истории. Издател е „Пощенска кутия за приказки“.

„Аз съм Никола Крумов на трийсет и няколко години. Пристигнах от моето село в града с над сто буркана и четири пръта суджуци. Имам домашна ракия за шест средно големи саватби (от по 300 човека) и пак ще ми остане. Получих висше (да се чуди човек на образователната ни система) в специалността „Отваряне-затваряне на празен хладилник с пълни ръце.“ Отдавна съм „тиган“ (човек, който не експлоатира зеленчуци и плодове за храна). Харесва ми да гледам телевизора, когато е изключен. Обичам мазна шкембе чорба с много ледена бира – следователно съм духовна личност. Мога да набия почти всеки, любимата – никой, но тя може да набие мен – загадката в моя живот. Президент съм на Българската Федерация по Алкохолни Спортове и Застоял Туризъм (БФАСЗТ). С втората си книга поздравявам всички мои поддръжници във Фейсбук“, пише в анотацията за книгата.

Повече за Никола Крумов прочетете тук.

 
 

Рецепта за Агнес хапки

| от Росица Гърджелийска |

Росица работи във филмовата индустрия, но обича да готви и да пътува. Живее няколко години във Великобритания, преди да се завърне в България. Обича да посещава интересни места по света. В блога на Роси www.primalyum.co.uk може да намерите рецепти за интересна и здравословна храна, както и истории за пътешествия.

Днес ви предлагаме рецептата й за Агнес хапки.

Нужни продукти:

за блата:

100 гр масло – на стайна температура
100 гр кокосова/кафява захар
50 гр смлени лешници
50 гр смлени бадеми
50 гр оризово брашно
3 белтъка
ванилия

за глазурата:

3 жълтъка
80гр кокосова/кафява захар
ванилия

За тази рецепта може да пробвате кокосовата захар, тъй като тя се разтваря по-бързо от кафявата.

Начин на приготвяне:

Разбивате маслото и захарта, докато получите пухкав, светъл на цвят крем.

Прибавяте към него ядките и брашното и разбърквате. Ще стане много гъсто.

В друг съд, с чисти и подсушени бъркалки на миксер, започвате да разбивате белтъците на сняг.

Бавно прибавете белтъците към тестото и разбъркайте внимателно.

Изсипете в намазнена силиконова форма и печете около 25 мин на 170 градуса.

Оставете да изстине и през това време направете глазурата.

Разбийте жълтъците със захарта и ванилията до получаване на много гъста и лепкава смес.

Изсипете върху блата и печете още около 5-10 мин на 150 градуса.

Оставете да изстине напълно и след това нарежете на малки квадратчета.

рецепти, агнес хапки