Следобедно четиво -„Оре Чоре“

| от | |

 

1разказ от Георги Витанов БОГАТ

Че мечка ние имаме, това може да види всеки! Защото мечката е налице. Тя се намира в селската градина, ако може да има такава дума, равнозначна с градска градина.Жива мечка, драги читателю, уловена от гората и поставена там в клетка.  Ние сме хора горски и това си ни личи. Защото, с какво могат да се похвалят африканците, ако не с лъв, с какво ескимосите, ако не с  тюлен? Човек се хвали с такъв добитък, с какъвто разполага, а в  известен смисъл той се и сподобява с него и понеже ние с други добици не разполагаме, хвалим се с мечката. И  се сподобяваме с нея. Като ни се захвали някой с лошо ние се стремим да му отвърнем с лошо и му викаме:  “Внимавай, щото мечка ще те гази!” Като ни е страх, а ние се стремим да надвием на този страх, викаме си:  “Мечка страх, мен не страх!”, и си плюем под  фанелата. Когато някой се пише  по-ербап от тебе,  а пък ти си мислиш, че си коскоджа по-ербап  от него, викаш му: “Абе  ти с мечката ли мед ще се надяждаш?” Като пък някой свикне все на хубаво,  а то все хубаво не може да бъде, викаме за този някой: “Такова е!Кога мечка накуси телешко – стръвница става!”

Ето как на нас в устата ни е все мечката, защото мечката е в гората, а и ти си в гората. Мечката е около тебе; тя е и душманин твой, и другар твой. Често ти с тая мечка делиш и мед, и боровинка, и стока, а и мегдан. Като живееш с мечката, ти не може да не се сподобиш с тая мечка. Ние живеем с мечки и това си ни личи.

Но понеже мечката не е човек, а животно, ние по никакъв начин не искаме да се оприличаваме на нея и в момента, в който някои ни оприличи на мечка, ние се сърдим и искаме да извадим очите на този човек, дето ни е оприличил. Така, когато веднъж искахме да направим един мост с мечки по перилата, който да изобразява типично нашенското,т.е. „Мечи мост“, един наш ръководител, партиен „другар”,  яростно се опълчи срещу това, защото щяло да излезе лошо име на селото  ни – мечка. Не искаше той да се оприличаваме на мечки, Тогава ние го попитахме, ами на що да се оприличаваме тогава, на паяци ли, или на пауни? Той рече:„На нищо!…”

Дали защото дълги години сме имали управници, които са разпореждали да приличаме на нищо, ние и сега твърде често приличаме на нищо във всичко. Но ние вече не желаем да приличаме на нищо. По-добре да приличаме на мечки, отколкото на нищо.

Та ето защо, за да сме по-наясно, че сме твърде различни  ние с мечката, хващаме една мечка от гората и я туряме в клетка. По-голяма нагледност и очевидно различие от това, драги читателю, иди си търси.

Седи мечката в клетката и гледа като човек, който иска да ти каже нещо много важно и значително – срещу нея е застанал човекът, който гледа с тъп и неказващ нищо поглед. Човек и мечка  –  две загадки на природата! Коя е по-висшата и по–съвършената загадка?  Човекът или мечката?!!! Не мога да кажа нито едното, нито другото. Защото, ако кажа, че съвършенството е човекът, то  отговорът ми би бил пристрастен към човека –  ако пък кажа, че е мечката, то веднага ще бъда таксуван, че разсъждавам като мечка, защото човешката логика държи всички съждения да са в нейна полза. А бих искал да съм безпристрастен като справедлив съдия, търсещ истината.

Да  си призная откровено, замисляйки се по-дълбоко, много би ми се искало да разсъждавам като мечка, особено като си помисля, че една мечка никога не търси да убие човека, а човекът винаги търси да убие мечката. Една мечка по никой начин не желае да има тя в бърлогата си човешка кожа за украса или пък да има същата да си направи от нея кожух. Още по-малко  мечката иска да си прави човешки кюфтета, а и сапун от човешка мас.  Докато обратното човек го иска много. Мечката дори няма и капка желание да хване човека, да му тури на зурлата един чембер със синджир, да го разиграва по горските поляни с една гъдулка и да го кара той да й се кланя като млада невеста или да го кара да показва как стара баба меси с келяви пръсти бяла фудула. Мечката няма никакви такива желания, защото това не е в нрава и.  В нрава на мечката е да си пасе тревица, да си похапрва боровинки и медец, а понякога да си откърши и един кочан млечна царевица.

Щом е така, аз казвам да живее мечката! Ако хората имаха едно такова мечо съзнание, ние нямаше да се закачаме един друг и щяхме да си живеем в общочовешката гора, в която за всеки има място, щастливо като мечки.

Но защо човекът се стреми да прави всичко лошо на мечката, а мечката не  се стреми?  Ами защото човекът е сербез и той желае да бъде господар. В този си хилядолетен стремеж, по едно време човекът бе стигнал до такъв сербезлък, че искаше дори да бъде и господар на себеподобните си. И не само че искаше, ами и беше. Дълги години човекът беше господар на себеподобните си, докато разбере, че така няма да го бъде. Ние и днес, драги читателю, имаме човеци, които искат да бъдат господари не само на мечките, но и  на себеподобните си и като не можем вече да бъдем господари на себеподобните си, хващаме една мечка и я туряме в клетка в селската градска градина. Седим един срещу друг с мечката и се фукаме, че сме все пак госпдари на нещо си. Ние и за това убиваме мечката, за да си докажем, че сме сербез хора и господари и по този начин много заприличваме на Оре Чоре.

Оре Чоре беше селския идиот, един от онези селски идиоти, които имаше навремето във всяко село и всяка паланка, и тези идиоти придаваха на селището си един своеобразен колорит. Имаше навремето идиоти много и днес ги има, но днес идиот може да бъде всеки. Навремето идиотите бяха личности, каквито са сега кметовете и другите селски  първенци. Ако в моето село беше Оре Чоре, то в Банско беше Лаганчо. Като някой  ти рече  на тебе, какъв си Лаганчо, то значи той ти вика, че приличаш на банскалия.Но рече ли ти Оре Чоре,сто процента бъди сигурен,че ти съобщава за някоя черта на човек от Добринище. Подобно нещо беше и с Коста от Осеново  (звучи това като някоя графска или баронска титла, нали, нещо като Гердхард фон Вестфален), Йопата, Джибата и така нататък.

Оре Чоре беше беловлас, постен човек с рядка бяла брада, с лице изсушено и сгърчено като крушов ошав и с цвят на такъв. Имаше очарователна усмивка, каквато може да има най-разцъфналото  полско цвете и като се усмихваше, та примигваше с очи,около белите му власи сякаш се появяваше ореол. Божествена усмивка имаше Оре Чоре. Беше премтнал  през рамото си едната половина от стара, срязана на две ярешка вулия с презрамка от конопена сиджимка и от нея се подаваха навънка  кутре, хлеб и цървули. Старите, отдавна прогледнали на петите нещавени свински опинци той бе събул от краката си и ги бе сложил между кутрето и хляба, с оглед да не би кутрето да вземе да изяде хляба, та беше бос, опинците застрашително гледаха с  празните, широко ококорени дупки кутрето, като да го плашат, а кутрето кротко подаваше муцунката си от вулията и гледаше кокалестите, очовкани нозе на Оре Чоре с кални нокти. Беше облечен с дълга, била някога бяла, дрипава ленена кошуля, но най-важната от всички особености на неговия външен вид бе тази, че на рамото му имаше винаги стъпил един орел. Този орел Оре Чоре бе наследил от баща си, а баща му от неговия пък баща и имаше изгледи този орел да остане дълго и занапред, като се има предвид дълголетието на тези птици, ако не беше попаднал в ръцете на наследника идиот Оре Чоре.

Като вървеше с орела на рамо, Оре Чоре имаше вид на някой вековен, очукан от бури и гръмотевици горски  цар, който се поклащаше неизменно с торбицата, тояжката и свирепия орел на рамото си, на някой добър горски дух или мъдрец.А често и моето детско въображение го рисуваше като оживял сух дънер с кацнал върху му орел. От време на време орелът се стрелкаше яростно върху някоя безшумно появила се между камънаците мишка или врабец, или някаква живинка, невидимо летяща във въздуха, и после отново се връщаше на любимото си място, рамото на Оре Чоре.

Като ходеше по селото и просеше, Оре Чоре даваше част от изпросеното с келявите си като сухи корени пръсти на кутрето от вулията, кутрето въртеше муцунката си и не искаше да приеме храната като сито бебе, а после той даваше на орела. Орелът дърпаше храната от ръцете му внимателно,  помагайки си с криле, та това беше чудна атракция за мало и голямо.  Като нахранеше животните си, той често взимаше едно листо от шавар,  като единия край захапваше с черните си изронени зъби, а другия опъваше с пръсти и цъмъникаше на тази  символична тамбура чудновати мелодии, на които той  сам бе композитор.

„Цъмъ-нъмъ, цъмъ-нъмъ, цъ-мъ-нъ-мъ, цъ-мъ-нъ-мъ!…Цъ-мънъ-мъ-нъмъ-нъмъ!…Цъмъ-нъмъ-нъмъ-нъмъ!Цъм-цъм-цъмънъ!…. Цъм, цъмънъ, цъм,цъмънъ,цъм цъмъна!!!…” - цъмъникаше с все по-нарастваща страст и виртуозност Оре Чоре пред насъбралата се публика.Ех, защо не съм един композитор, та да напиша и нотите на тия  мелодии, изцъмъникани на листо шавар! Защото това не може да се опише,а да се чуе! А орелът започваше да се върти и неспокойно да се надига на краката си като закопнял играорец. Та с едното си око поглеждаше ту символичния инструмент на стопанина си,ту публиката, умираща си от смях…

Орел и човек живееха в мир,любов и съгласие  –  човекът хранеше орела, а орелът увенчаваше човека с вечност и  дива красота. Като минаваше да проси, всичко живо се трупаше  да гледа как върви Оре Чоре със страховитата птица и ми се чини, че хората даваха част от сиромашкия си залък не толкова на просяка, колкото на орела.

Този богоугоден просяк беше богат и угоден с чудноватото си пиле, докато не беше подмамен от Тръчи Лажи. Тръчи Лажи беше човек лош и мюзевирджия, чието мюзевирджийство прерастваше често в злонамерена хитрост. Той си умираше от наслаждение да накара някой да извърши някаква пакост, лошотия някаква и тогава  злорадо потриваше ръце,та разказваше как е станало всичко с неподправено удоволствие. Злорадия хитрец бе подмамил малоумния Оре Чоре, че орелът краде от храната му и веднъж кореноподобните ръце  на слабоумеца бяха извършили непоправимото. Когато птицата клъвнала от просяшката трапеза на Оре Чоре парче сланинка, той я пернал с тоягата си. Ударена лошо,птицата запрепелкала с мощните си крила върху глинения под в просяшката колиба,изпружила крака с яките си орлови нокти и предала богу дух.

Когато комшииката му,баба Доста дочула плач и гъгниви звуци, изтичала, та отворила дрипавата дървена врата на колибата му, видяла човека седнал на пръстения под. Изпънал хилави, боси нозе,прегърнал мъртвата птица в скута си, ровейки с пръсти в перата й. Кутрето се гушело в кирливата му риза скимтейки жално, а той се молел на орела да не умира. „Не умирай, пиле! Убаво пиле!Пиринско пиле! Кой ще ме храни, пиле? Кой ще ме гледа?! Тебе саде имам, никой друг си немам.На кой ме оставяш,пиле?! Сирак ме остави…”

Чула тия едва разбиращи се думи в задавящият се от мъка глас на тоя горък човек,повтаряни като молитва, като мантра и жалното скимтене на кутрето, баба Доста се отдалечила тихо. Седнала на пейката пред къщата си та заплакала и тя, бършейки сълзите с краищата на черната си забрадка.

Сега вече, като ходеше по селото, Оре Чоре не беше оняугоденбогучовечец, който прилича на горски дух или цар, увенчан с вечност и дива красота. А на жив просяк, драги читателю, безцветен и незабележим като буца суха пръст… И децата не ходеха вече на орляк около него, закачливо кикотейки се и бабите не притчваха с радост да дават милустинята си, и хората го подминаваха като невидима сянка на призрак.

Не след дълго се чу, че Оре Чоре се споминал.Намерили го, когато около градините на съседите му замирисало лошо. Изпратил кмета двамата пъдари, с лопати наринали разложеното му и разчленяващо се от това негово тяло в един ленен чувал и го заровили някъде на селското гробище. И ни вест, ни кост повече от него. Ни паметник, ни кръст, ни камен над останките му.

Ето как в момента, в който Оре Чоре се бе почувствувал господар над пилето си, той се бе лишил от него завинаги, като по тоя начин се бе лишил от красотата си, от храната си, от живота си. Така, като затваряме мечките в клетка, ние затваряме в клетка част от себе си. Но убием ли мечката, ние също убиваме част от себе си. Но убием ли и орела, и дървото, и тревата,и мравката в тревата, убием ли въздуха и водата, ние убиваме себе си и по този начин заприличваме  на селския идиот Оре Чоре.

Лека му пръст и мир на праха му!

 

 
 

Лора Палмър и агент Купър в тийзър плакати на новия сезон на Twin Peaks

| от chronicle.bg |

Ако сте истински Twin Peaks фенове, вероятно знаете кой е денят на Twin Peaks. 24 февруари. Именно тогава агент Дейл Купър пристига в градчето Twin Peaks.

По този повод Showtime пуснаха два нови плаката на предстоящия трети сезон на сериала, който чакаме вече 20 години и се надяваме да дочакаме до 21 май.

Имаме и две промота, които представляват motion версия на постерите.

Вижте ги:

twin-peaks-poster-lora-20170226-790x1074

twin-peaks-poster-20170226-790x1074

 
 

#Bookclub: Да мислиш шантаво като Туве Янсон

| от chronicle.bg |

Кой е измислил мумините?
Една жена – Туве Янсон.
А кой е измислил Филифьонката, Мисата, Малката Мю…? – пръстът се разхожда по листа.
Пак тя.
Е! И аз искам да мисля така шантаво!

Гого тъкмо е прочел комикса „Прислужницата на мама Муминка“. Книжката продължава да ни разкрива фрагменти от живота на мумините, допълнени със страхотните изображения на Туве Янсон. Заглавието звучи странно, защото „прислужница“ някак не се вписва в света на мумините. Това представлява и ситуацията – един неуспешен и не много желан опит за промяна във всекидневието.

Всъщност причината за всичко е новата съседка на мумините – Филифьонката, която е образцова домакиня и майка. Шокирана от състоянието на дома на своите съседи, тя ги засрамва толкова много, че те си наемат домашна помощница. Още с пристигането на Мисата, става ясно, е тя се нуждае от разведряване. Прислужницата е самото олицетворение на тъгата, дълга и страха. Междувременно Филифьонката мистериозно изчезва, а в отсъствието й мумините започват да учат Мисата как да се радва на живота.

Това е четвъртата книжка от поредицата с комикси на Туве Янсон, издавани за първи път в България от издателство „Пурко“. Целта е почитателите на Туве в България да могат да се докоснат и до тази по-малко известна част от творчеството на финландската писателка. Тук можете да видите и как изглежда комиксът.

 
 

Те участваха в култови сериали, преди да станат известни

| от chronicle.bg |

Ема Стоун спечели наградата за най-добра актриса на тазгодишните „Оскар“-и.

Вероятно мнозина са забравили откъде тръгва кариерата й. Момичето, което застава редом с Райън Гослинг в най-обсъждания филм на годината всъщност имаше епизодична роля в сериала „Малкълм“. Там героинята й се казваше Даян.

Предлагаме ви да видите и кои са другите актьори и актриси, които днес са на върха на славата си, но някога са се снимали с малки роли в известни сериали.

 

 
 

Омари, хайвер и макарони със сирене са в менюто след наградите „Оскар“

| от chronicle.bg, по БТА |

След като 89-ите награди „Оскар“ вече са раздадени, победители и победени ще се почерпят на Бала на губерантора. За менюто му отговаря отново майстор-готвачът Волфганг Пук, съобщи сп. „Пийпъл“.

За 22-ия си Бал на на губернатора Волфганг Пук е създал над 50 ексцентрични ястия на тема класическия и съвременен Холивуд. Помага му екип от 350 професионалисти.

Само морските деликатеси за бала тежат 1300 кг. Освен рибите ще има щипки от раци, скариди, омари от Мейн, стриди. Оскарите тук са от сьомга, гарнирани с черен хайвер.

След като от години гъделичка вкусовите рецептори на звездите, Волфганг Пук държи на традиционните си рецепти – пилешки пай, макарони със сирене, ребърца, гарнирани с полента с трюфели, омари. Новостите в менюто са кралски рак от Аляска с джинджифил и черен боб, сашими с жълтоопашата риба, хавайска салата от сурова риба тон. Волфганг Пук обещава да има по нещо за всеки вкус.

Обикновено Волфганг Пук не планира ястия, свързани с номинираните, но тази година е изключение. Той се е вдъхновил от филма „Марсианецът“ за зеленчукова градина.

Когато шевовете на елегантните рокли и смокинги започнат да се пръскат, идва ред на шоколадовия бюфет. За почитателите на сладкото ще има шоколадов фонтан, кула от целувки-макарони, шоколадови бонбони, петифури и шампанско.