Следобедно четиво -„Оре Чоре“

| от | |

 

1разказ от Георги Витанов БОГАТ

Че мечка ние имаме, това може да види всеки! Защото мечката е налице. Тя се намира в селската градина, ако може да има такава дума, равнозначна с градска градина.Жива мечка, драги читателю, уловена от гората и поставена там в клетка.  Ние сме хора горски и това си ни личи. Защото, с какво могат да се похвалят африканците, ако не с лъв, с какво ескимосите, ако не с  тюлен? Човек се хвали с такъв добитък, с какъвто разполага, а в  известен смисъл той се и сподобява с него и понеже ние с други добици не разполагаме, хвалим се с мечката. И  се сподобяваме с нея. Като ни се захвали някой с лошо ние се стремим да му отвърнем с лошо и му викаме:  “Внимавай, щото мечка ще те гази!” Като ни е страх, а ние се стремим да надвием на този страх, викаме си:  “Мечка страх, мен не страх!”, и си плюем под  фанелата. Когато някой се пише  по-ербап от тебе,  а пък ти си мислиш, че си коскоджа по-ербап  от него, викаш му: “Абе  ти с мечката ли мед ще се надяждаш?” Като пък някой свикне все на хубаво,  а то все хубаво не може да бъде, викаме за този някой: “Такова е!Кога мечка накуси телешко – стръвница става!”

Ето как на нас в устата ни е все мечката, защото мечката е в гората, а и ти си в гората. Мечката е около тебе; тя е и душманин твой, и другар твой. Често ти с тая мечка делиш и мед, и боровинка, и стока, а и мегдан. Като живееш с мечката, ти не може да не се сподобиш с тая мечка. Ние живеем с мечки и това си ни личи.

Но понеже мечката не е човек, а животно, ние по никакъв начин не искаме да се оприличаваме на нея и в момента, в който някои ни оприличи на мечка, ние се сърдим и искаме да извадим очите на този човек, дето ни е оприличил. Така, когато веднъж искахме да направим един мост с мечки по перилата, който да изобразява типично нашенското,т.е. „Мечи мост“, един наш ръководител, партиен „другар”,  яростно се опълчи срещу това, защото щяло да излезе лошо име на селото  ни – мечка. Не искаше той да се оприличаваме на мечки, Тогава ние го попитахме, ами на що да се оприличаваме тогава, на паяци ли, или на пауни? Той рече:„На нищо!…”

Дали защото дълги години сме имали управници, които са разпореждали да приличаме на нищо, ние и сега твърде често приличаме на нищо във всичко. Но ние вече не желаем да приличаме на нищо. По-добре да приличаме на мечки, отколкото на нищо.

Та ето защо, за да сме по-наясно, че сме твърде различни  ние с мечката, хващаме една мечка от гората и я туряме в клетка. По-голяма нагледност и очевидно различие от това, драги читателю, иди си търси.

Седи мечката в клетката и гледа като човек, който иска да ти каже нещо много важно и значително – срещу нея е застанал човекът, който гледа с тъп и неказващ нищо поглед. Човек и мечка  –  две загадки на природата! Коя е по-висшата и по–съвършената загадка?  Човекът или мечката?!!! Не мога да кажа нито едното, нито другото. Защото, ако кажа, че съвършенството е човекът, то  отговорът ми би бил пристрастен към човека –  ако пък кажа, че е мечката, то веднага ще бъда таксуван, че разсъждавам като мечка, защото човешката логика държи всички съждения да са в нейна полза. А бих искал да съм безпристрастен като справедлив съдия, търсещ истината.

Да  си призная откровено, замисляйки се по-дълбоко, много би ми се искало да разсъждавам като мечка, особено като си помисля, че една мечка никога не търси да убие човека, а човекът винаги търси да убие мечката. Една мечка по никой начин не желае да има тя в бърлогата си човешка кожа за украса или пък да има същата да си направи от нея кожух. Още по-малко  мечката иска да си прави човешки кюфтета, а и сапун от човешка мас.  Докато обратното човек го иска много. Мечката дори няма и капка желание да хване човека, да му тури на зурлата един чембер със синджир, да го разиграва по горските поляни с една гъдулка и да го кара той да й се кланя като млада невеста или да го кара да показва как стара баба меси с келяви пръсти бяла фудула. Мечката няма никакви такива желания, защото това не е в нрава и.  В нрава на мечката е да си пасе тревица, да си похапрва боровинки и медец, а понякога да си откърши и един кочан млечна царевица.

Щом е така, аз казвам да живее мечката! Ако хората имаха едно такова мечо съзнание, ние нямаше да се закачаме един друг и щяхме да си живеем в общочовешката гора, в която за всеки има място, щастливо като мечки.

Но защо човекът се стреми да прави всичко лошо на мечката, а мечката не  се стреми?  Ами защото човекът е сербез и той желае да бъде господар. В този си хилядолетен стремеж, по едно време човекът бе стигнал до такъв сербезлък, че искаше дори да бъде и господар на себеподобните си. И не само че искаше, ами и беше. Дълги години човекът беше господар на себеподобните си, докато разбере, че така няма да го бъде. Ние и днес, драги читателю, имаме човеци, които искат да бъдат господари не само на мечките, но и  на себеподобните си и като не можем вече да бъдем господари на себеподобните си, хващаме една мечка и я туряме в клетка в селската градска градина. Седим един срещу друг с мечката и се фукаме, че сме все пак госпдари на нещо си. Ние и за това убиваме мечката, за да си докажем, че сме сербез хора и господари и по този начин много заприличваме на Оре Чоре.

Оре Чоре беше селския идиот, един от онези селски идиоти, които имаше навремето във всяко село и всяка паланка, и тези идиоти придаваха на селището си един своеобразен колорит. Имаше навремето идиоти много и днес ги има, но днес идиот може да бъде всеки. Навремето идиотите бяха личности, каквито са сега кметовете и другите селски  първенци. Ако в моето село беше Оре Чоре, то в Банско беше Лаганчо. Като някой  ти рече  на тебе, какъв си Лаганчо, то значи той ти вика, че приличаш на банскалия.Но рече ли ти Оре Чоре,сто процента бъди сигурен,че ти съобщава за някоя черта на човек от Добринище. Подобно нещо беше и с Коста от Осеново  (звучи това като някоя графска или баронска титла, нали, нещо като Гердхард фон Вестфален), Йопата, Джибата и така нататък.

Оре Чоре беше беловлас, постен човек с рядка бяла брада, с лице изсушено и сгърчено като крушов ошав и с цвят на такъв. Имаше очарователна усмивка, каквато може да има най-разцъфналото  полско цвете и като се усмихваше, та примигваше с очи,около белите му власи сякаш се появяваше ореол. Божествена усмивка имаше Оре Чоре. Беше премтнал  през рамото си едната половина от стара, срязана на две ярешка вулия с презрамка от конопена сиджимка и от нея се подаваха навънка  кутре, хлеб и цървули. Старите, отдавна прогледнали на петите нещавени свински опинци той бе събул от краката си и ги бе сложил между кутрето и хляба, с оглед да не би кутрето да вземе да изяде хляба, та беше бос, опинците застрашително гледаха с  празните, широко ококорени дупки кутрето, като да го плашат, а кутрето кротко подаваше муцунката си от вулията и гледаше кокалестите, очовкани нозе на Оре Чоре с кални нокти. Беше облечен с дълга, била някога бяла, дрипава ленена кошуля, но най-важната от всички особености на неговия външен вид бе тази, че на рамото му имаше винаги стъпил един орел. Този орел Оре Чоре бе наследил от баща си, а баща му от неговия пък баща и имаше изгледи този орел да остане дълго и занапред, като се има предвид дълголетието на тези птици, ако не беше попаднал в ръцете на наследника идиот Оре Чоре.

Като вървеше с орела на рамо, Оре Чоре имаше вид на някой вековен, очукан от бури и гръмотевици горски  цар, който се поклащаше неизменно с торбицата, тояжката и свирепия орел на рамото си, на някой добър горски дух или мъдрец.А често и моето детско въображение го рисуваше като оживял сух дънер с кацнал върху му орел. От време на време орелът се стрелкаше яростно върху някоя безшумно появила се между камънаците мишка или врабец, или някаква живинка, невидимо летяща във въздуха, и после отново се връщаше на любимото си място, рамото на Оре Чоре.

Като ходеше по селото и просеше, Оре Чоре даваше част от изпросеното с келявите си като сухи корени пръсти на кутрето от вулията, кутрето въртеше муцунката си и не искаше да приеме храната като сито бебе, а после той даваше на орела. Орелът дърпаше храната от ръцете му внимателно,  помагайки си с криле, та това беше чудна атракция за мало и голямо.  Като нахранеше животните си, той често взимаше едно листо от шавар,  като единия край захапваше с черните си изронени зъби, а другия опъваше с пръсти и цъмъникаше на тази  символична тамбура чудновати мелодии, на които той  сам бе композитор.

„Цъмъ-нъмъ, цъмъ-нъмъ, цъ-мъ-нъ-мъ, цъ-мъ-нъ-мъ!…Цъ-мънъ-мъ-нъмъ-нъмъ!…Цъмъ-нъмъ-нъмъ-нъмъ!Цъм-цъм-цъмънъ!…. Цъм, цъмънъ, цъм,цъмънъ,цъм цъмъна!!!…” - цъмъникаше с все по-нарастваща страст и виртуозност Оре Чоре пред насъбралата се публика.Ех, защо не съм един композитор, та да напиша и нотите на тия  мелодии, изцъмъникани на листо шавар! Защото това не може да се опише,а да се чуе! А орелът започваше да се върти и неспокойно да се надига на краката си като закопнял играорец. Та с едното си око поглеждаше ту символичния инструмент на стопанина си,ту публиката, умираща си от смях…

Орел и човек живееха в мир,любов и съгласие  –  човекът хранеше орела, а орелът увенчаваше човека с вечност и  дива красота. Като минаваше да проси, всичко живо се трупаше  да гледа как върви Оре Чоре със страховитата птица и ми се чини, че хората даваха част от сиромашкия си залък не толкова на просяка, колкото на орела.

Този богоугоден просяк беше богат и угоден с чудноватото си пиле, докато не беше подмамен от Тръчи Лажи. Тръчи Лажи беше човек лош и мюзевирджия, чието мюзевирджийство прерастваше често в злонамерена хитрост. Той си умираше от наслаждение да накара някой да извърши някаква пакост, лошотия някаква и тогава  злорадо потриваше ръце,та разказваше как е станало всичко с неподправено удоволствие. Злорадия хитрец бе подмамил малоумния Оре Чоре, че орелът краде от храната му и веднъж кореноподобните ръце  на слабоумеца бяха извършили непоправимото. Когато птицата клъвнала от просяшката трапеза на Оре Чоре парче сланинка, той я пернал с тоягата си. Ударена лошо,птицата запрепелкала с мощните си крила върху глинения под в просяшката колиба,изпружила крака с яките си орлови нокти и предала богу дух.

Когато комшииката му,баба Доста дочула плач и гъгниви звуци, изтичала, та отворила дрипавата дървена врата на колибата му, видяла човека седнал на пръстения под. Изпънал хилави, боси нозе,прегърнал мъртвата птица в скута си, ровейки с пръсти в перата й. Кутрето се гушело в кирливата му риза скимтейки жално, а той се молел на орела да не умира. „Не умирай, пиле! Убаво пиле!Пиринско пиле! Кой ще ме храни, пиле? Кой ще ме гледа?! Тебе саде имам, никой друг си немам.На кой ме оставяш,пиле?! Сирак ме остави…”

Чула тия едва разбиращи се думи в задавящият се от мъка глас на тоя горък човек,повтаряни като молитва, като мантра и жалното скимтене на кутрето, баба Доста се отдалечила тихо. Седнала на пейката пред къщата си та заплакала и тя, бършейки сълзите с краищата на черната си забрадка.

Сега вече, като ходеше по селото, Оре Чоре не беше оняугоденбогучовечец, който прилича на горски дух или цар, увенчан с вечност и дива красота. А на жив просяк, драги читателю, безцветен и незабележим като буца суха пръст… И децата не ходеха вече на орляк около него, закачливо кикотейки се и бабите не притчваха с радост да дават милустинята си, и хората го подминаваха като невидима сянка на призрак.

Не след дълго се чу, че Оре Чоре се споминал.Намерили го, когато около градините на съседите му замирисало лошо. Изпратил кмета двамата пъдари, с лопати наринали разложеното му и разчленяващо се от това негово тяло в един ленен чувал и го заровили някъде на селското гробище. И ни вест, ни кост повече от него. Ни паметник, ни кръст, ни камен над останките му.

Ето как в момента, в който Оре Чоре се бе почувствувал господар над пилето си, той се бе лишил от него завинаги, като по тоя начин се бе лишил от красотата си, от храната си, от живота си. Така, като затваряме мечките в клетка, ние затваряме в клетка част от себе си. Но убием ли мечката, ние също убиваме част от себе си. Но убием ли и орела, и дървото, и тревата,и мравката в тревата, убием ли въздуха и водата, ние убиваме себе си и по този начин заприличваме  на селския идиот Оре Чоре.

Лека му пръст и мир на праха му!

 

 
 

Яките гаджета на Колин Фарел

| от chronicle.bg |

В последния филм на София Копола „The Beguiled“, който излиза по кината днес, Колин Дарел играе Джон Макбърни – ранен войник, спасен от девойките от малко женско училище. Присъствието на мъж в училището бързо разчува и няколко момичета започват да се борят за вниманието му. И Джон отговаря с удоволствие.

Това е роля, за която Колин изглежда се е подготвял цял живот. Или поне от 1999 година, когато прави актьорския си дебют в „The War Zone“. Тогава той бързо си изгражда имидж на един от най-желаните и известни ергени в света. В пика на известността си Фарел има връзка със звезди като Бритни Спиърс и Линдзи Лоън, както и много други.

Самият Колин Фарел твърди, че е имал романтични отношения с Елизабет Тейлър малко преди края на живота й. Той също така е бил забелязан и с Риана като така доказва, че няма „свой тип“. В галерията ни днес сме събрали най-публичните му връзки.

 
 

Елизабет Мос – актрисата с безброй лица

| от chronicle.bg |

Елизабет Мос е името на този сезон, а 2017-а определено е нейната година. Актрисата участва във филма „Площадът“, който беше отличен със „Златна палма“ на 70-ия годишен кинофестивал в Кан. Той осмива нетолерантността на хората на изкуството и буржоата в Европа към мигрантите, бежанците и бездомниците.

Мос е и в главната роля в хитовия сериал „Историята на прислужницата“ (Handmaid’s Tale) по романа на Маргарет Атууд. Предстои да я гледаме в един и същ сериал с Никол Кидман съвсем скоро.

Със сигурност обаче всички си я спомняме като Пеги от „Момчетата от Медисън авеню“ – роля, която изпълняваше от 2007 до 2015 година. Елизабет Мос обаче доказа, че е много повече от персонажа си и именно след финала на сериала тя започна да разкрива пълния си потенциал, хващайки се с цяла поредица интересни проекти.

Елизабет Сингълтън Мос е родена през 1982 година в Лос Анджелис в семейството на музиканти. Отгледана е в традицията на сциентологията – „учение“, според което всеки минал живот има неестествени преживявания, полепнали по телата ни като кърлежи и това е причината индивидът да е в конфликт с обществото и да не може да се приспособи към живота. За да се промени това, миналите преживявания, наречени енграми, трябва да бъдат открити и премахнати.

Първоначално си мечтае да стане професионална танцьорка, а в ранното си тийнейджърство заминава за Ню Йорк, за да учи балет. Учи танци и в следващите години, въпреки че започва да получава и роли като актриса. За да успее да балансира между образованието и кариерата си, започва да учи у дома и завършва гимназия през 1999 година, когато е само на 16.

Преди да е навършила 35 години, тя вече се е появявала в 76 продукции – филми и сериали, продуцирала е филм и сериал, появявала се е и на сцената.

Въпреки че има малки роли във филми и сериали още преди да навърши 16, големият й пробив идва с ролята на Зоуи Барлет в сериала „Западното крило“, в който играе дъщеря на персонажа на Мартин Шийн. Тя е Зоуи до 2006 година и се превръща в образ, неразделен от четвъртия сезон на шоуто с достоверната си игра.

Участва заедно с Уинона Райдър и Анджелина Джоли във филма „Луди години“ (1999). Въпреки че след това се снима в редица други филми, лудото приключение за нея започва с появата на сериала „Момчетата от Медисън авеню“. В периода получава пет номинации за Еми. Говорейки за кастинга, с който е избрана, Мос разказва: „Явих се на прослужване (за ролята). По това време имаше сценарии за два пилотни епизода, за които всички говореха по това време, че са наистина добри, и „Момчетата от Медисън авеню“ беше единият от тях“. Докато се снима в сериала Мос, прави и дебюта си на Бродуей в пиесата от Дейвид Мамет „Speed-the-Plow“. През 2012 година получава ролята на Галатея Дънкъл във филма по култовия роман на Джак Керуак „По пътя“.

Мос играе и ролята на детектив Робин Грифин в сериала от 2013 година „Top of the Lake”, в който през 2017-а ще я видим да си партнира с Никол Кидман. Най-забележителното е, че Елизабет Мос е различна във абсолютно всяка от ролите си – актьорската й игра се променя радикално спрямо ролята, тя се слива с персонажа си и всички, които са я гледали в ролята на Пеги, няма да повярат, че същата актриса играе и ролята на Офред в „Историята на прислужницата“ и със сигурност ще видят напълно различно лице в ролята на Робин Грифин.

По повод успешната 2017 г. за Елизабет Мос, предлагаме ви да видите някои от най-знаковите й роли + бонус (нейна снимка от 2003 година).

 
 

Трейлърът на „Pitch Perfect 3″ е супер смешен

| от chronicle.bg |

С „The Mummy“ май нещата не се получиха, но поне Universal все още имат „Pitch Perfect 3″!

Във втория филм женската група завърши университета и се подготви за скок в работническата класа. Както видеото по-долу ще ни покаже – това не протича особено добре. Това е първият трейлър на новия филм можем да заключим, че певиците ги чака голям екшън, пътуване зад граница и много смешни моменти, жертви на които са предимно те.

Цялата „Pitch Perfect“ поредица никога не е била силна откъм сюжет и драматургия, но този път изглежда, че и там е заложено. Всред шегите има и много екшън моменти – Дебелата Ейми върти нунджако (от наденица, но все пак), скача от избухваща яхта, помага на някой да падне от самолет.

Враговете им са супер секси! И могат да свирят на истински инструменти – нещо, с което ще им е трудно да се сблъскат.

Режисьор е Триш Си, а сценарист – Кей Канън. Филмът излиза по кината на 22 декември, точно седмица след „Star Wars: The Last Jedi“.

 

 
 

Джони Деп се извини за шегата, че е време Тръмп да бъде убит

| от chronicle.bg по БТА |

Актьорът Джони Деп се извини за шегата, че може би е време да бъде убит Доналд Тръмп.

В изявление, разпространено чрез списание „Пийпъл“ Деп каза, че думите са били проява на „лош вкус“, че се е опитал да се пошегува, но не му се е получило, искал е само да разсмее публиката и не е имал лоши намерения.

По време на своя проява на музикалния фестивал в Гластънбъри, Великобритания, звездата от „Карибски пирати“, споменавайки Тръмп, попита откога актьор не е убивал американски президент, имайки предвид убийството на президента Ейбрахам Линкълм, застрелян през 1865 г. от актьора Джон Уилкс Бут.

След това Деп каза, че наистина това отдавна не се е случвало и „може би вече е време“.

Думите му предизвикаха остра критика от страна на привържениците на Тръмп.

Миналия месец актрисата Кaти Грифин също бе разкритикувана, след като се появи нейна снимка, на която тя държи маска, приличаща на окървавената глава на американския президент. Заради това Си Ен Ен уволни Грифин от новогодишното си предаване.

кати грифин, доналд тръмп, глава