Олимпийски надежди и напъни

| от |

Автор : Георги Неделчев (http://www.georginedelchev.com)

Вместо да мечтаем за повече спортисти като Григор и Кубрат, ние продължаваме с комплекса за медали – пък ако ще и да са в най-смешната дисциплина.
grigordimitrovhighs_72anycp9cbwh16dirunkxg0v3
С наближаването на Олимпиадата в Сочи патриотарският комплекс, че трябва на всяка цена да получим медали там, отново ни залива отвсякъде. И около летните игри в Лондон преди две години коментирах колко нелепа е тази мания за злато, сребро и бронз. Тогава вместо да се зарадваме истински на победите си в световен спорт като волейбола и на присъствието си в призовата четворка, ние се тюхкахме, че не сме размазали гиганти като Русия и Бразилия, за да се качим съвсем на върха. Не ни стоплиха достатъчно и фактът, че най-бързата бяла жена и европейка е българка – Ивет Лалова, че в тежката категория на един от най-мъжките и харесвани спортове – бокса – Тервел Пулев е бронзов медалист, както и че имаме един от водещите ансамбли в красивата, женствена и атлетична художествена гимнастика. Вместо това куп журналисти и деятели отново извадиха калкулаторчетата и пресмятаха колко далеч сме по отличия в сравнение с някогашни игри като онези в Москва, Сеул, Атланта или Сидни…
Тази обсесия на тема медали е безумие. Ето, сега четем нови фиксации по темата. Сноубордистката ни Сани Жекова се контузила броени седмици преди Олимпиадата. Вместо загриженост за здравето й и съчувствие, ако евентуално не може да сбъдне една от мечтите си, заглавията в пресата са “Наша надежда за медал се контузи”! Сякаш това е най-важното – че няма да ни има там в онази табличка, където САЩ, Русия, Германия и Китай се надпреварват във всяка дисциплина. Сякаш единственото мерило дали сме развита нация е наличието на благороден метал върху гърдите на наш състезател – пък няма значение какъв е спортът, ако ще и да е най-нелепият.
Цялата тази добре позната истерия се развива на фона на силното представяне на Григор Димитров на Откритото първенство на Австралия в Мелбърн. От времето на головите фиести на Бербатов в “Манчестър Юнайтед” насам не е имало българин, за който да се говори толкова много навсякъде по света. В момента Гришо има ентусиазирани почитатели на всички континенти. Социалните мрежи преливаха от възторг от играта и стила му – азиатци, американци, западноевропейци, австралийци, латиноамериканци. Тенисът наистина е един от най-обичаните и престижни спортове в света. Той е не само игра, достъпна за всеки, но и бизнес, в който се въртят милиарди долари всяка година. И именно в нея наш спортист достигна до последните 8 най-добри в Мелбърн и навлезе трайно в челната 20-ица на планетата.
Това е постижение, многократно по-значимо от какъвто и да е медал в дисциплини като вдигане на тежести, борба, спортна стрелба или спортна гимнастика. Защото те не са занимания от масово естество, не са игри, в които всяко дете би мечтало да се изявява и побеждава. А тенисът е.
Но основните заслуги за успехите на Григор са най-вече лично негови и на семейството и екипа му. Държавата ни няма почти никакъв принос за престижното му присъствие в световния елит.
635225438545295000kubrat zname
 Същото до голяма степен важи и за Кубрат Пулев – другият ни голям, но явно недостатъчно за някои, повод за спортна гордост. Колкото и да са патриотични изявленията и поведението на този достоен мъж, не може да се пренебрегне фактът, че основната му подготовка преминава в Германия, а не у нас. Но това не омаловажава успехите му в един от най-гледаните и уважавани спортове в цял свят и нашето право да му се радваме.
Боксът е спорт с все по-нарастваща популярност. Тренировъчните зали никнат като гъби из всички квартали. Все повече хора осъзнават ползата от заниманията с него – не толкова като бойно изкуство, колкото като фитнес, средство за поддържане на добра форма и усвояване на правилна двигателна култура, рефлекси, морални качества. Казано накратко – боксът е сред спортовете, които тепърва ще будят все по-голям интерес по цял свят. А ние имаме един направо непобедим боец в него, подчинил цяла Европа и на практика целия свят, и то в най-трудната категория!
Във всяка друга страна шампион и мъж като Пулев би бил наистина национален герой. А у нас той дори не стана спортист номер едно на 2013-а! Както впрочем и Григор Димитров.
И защо? Защото нямат златен медал от световен шампионат, за разлика от бореца Иво Ангелов.
Извинете, но това е нелепо. При цялото ми уважение към борбата и борците, този спорт едва оцеля в програмата на Олимпийските игри. Да, бил е един от най-важните в древността. Но днес не е обект на масов интерес от деца и възрастни, регламентът му е комичен, с някакви принудителни навеждания “в партер”, а състезанията преминават пред полупразни зали, съставени предимно от други борци и техни роднини.
Докато продължаваме да фаворизираме печеленето на медали в борбата и щангите пред бавния си, но много по-важен напредък в спортове като тенис, бокс, волейбол, баскетбол и атлетика, никога няма да се превърнем в истински здрава нация.
Крайно време е държавата да престане да играе ролята на благодетел, а бюджетът за спорт да се приема като хранилка за какви ли не деятели, треньори и треньорчета в десетки “измислени” спортове.
Ако инвестицията във всеки досегашен медал от олимпиада струва стотина хиляди или милион, по-добре е да ги дават за игрища, спортни зали и басейни. След десетина години и постиженията няма да закъснеят.
Страната ни трябва да надживее мегаломанията на всяка цена да е в челото на класациите по отличия. Ако обществеността най-сетне миряса, че няма как да се мерим с германци, руснаци, американци и китайци, държавата ще може да си позволи да заделя пари не за премии и олимпийски подготовки, а за масов спорт.
Тогава, полека-лека, не само ще имаме много повече Григоровци, Пулеви или Лалови. По-важното е, че навсякъде около нас ще има трениращи младежи, мечтаещи да ги догонят.
 
 

Изповедта на един грешен барман

| от |

Да си барман е като да излезеш първи от класно по математика. Около теб веднага се скупчват 100 човека и всеки иска нещо. Ние, барманите, сме направо власт в България. Седмата или осмата, вече не знам коя се пада. Ние сме съвременните попове. Може би затова много от нас имат бради. По това време на годината обикновено носим блаженство на морето. Има обаче неща, които трябва да изповядаме, за да сме чисти. Споделеният грях е половин грях. 50 милилитра грях.

Простете ми, защото съгреших!

Изчаквах хората да се напият и после им предлагах шотове все едно ще ги черпя, но им исках по 6 лева на шот. Съжалявам и за обратното – когато продавам алкохол на безценица и хората не се усещат, че е зло менте. Грешен съм.

Разкайвам се и за грешните дозировки. Когато наръсвам с черен пипер блъди мерито все едно е печено прасенце. Когато не използвам мярка, а сипвам на око и количеството видимо е грешно. Ако бях лекар, хората щяха да ходят или надрусани, или умрели.

И моля ви, не ме поставяйте в изкушение. Наглеждайте си гаджетата, защото иначе ще ги налазя. Не съм Ален Делон, но хората масово си оставят приятелките без надзор, а от толкова много все някоя хваща дикиш. Наричам това „принципът на Тери Пратчет“ – ако имаш 300 книги, все някоя ще е хубава.

Имам и много дребни грехове. Когато наливам от бутилка и пластмасовото кръгче от капачката падне в чашата. Когато слагам лед с ръката, с която съм пипал пари. Когато нямам дребни и ви назнача пазител на бара, докато отида да разваля. Когато имам само дребни и банските ви паднат от тежестта на метални левчета.
Знам, че не трябва да надупча музиката и да изляза отпред да пуша. Тези дни на блаженство трябва да приключат за мен. Няма да надувам музиката безмилостно и когато съм в заведението. Също така ще я разнообразявам и няма да въртя 1 диск в продължение на години. Аз имам сърце.

Осъзнавам грешките си и ги имам предвид, за да изживеем едно по-приятно море заедно. А по-приятното море започва с поздрав. Ако аз мога да си призная, че ви сипвам по-малко, и ви можете да ми кажете едно „Здрасти“. Защото знам, че не различавате българския алкохол от вносния – не ме вкарвайте в грях.

 
 

Раян Мърфи съживява Джани Версаче в нов сериал

| от chronicle.bg |

Раян Мърфи продължава да е във вихъра си. И по всичко изглежда, че ще се задържи там поне още един сезон.

През миналата година сериалът „Народът срещу О Джей Симпсън: Американска криминална история“ стана хит и получи няколко награди Еми. Мърфи сам си постави много висока летва и сега се готви да скочи още по-високо. Следващият сезон на поредицата вече се снима и предстои да излезе на екран в началото на 2018 г. А темата е повече от пристрастяваща – не просто убийство, а убийството на един от легендарните модни гиганти – Джани Версаче. „Убийството на Джани Версаче: Американска криминална история“ разказва за живота и смъртта на великия моден дизайнер, който в една юлска сутрин през 1997 г. е прострелян смъртоносно в дома си в Маями.

От екипа на сериала миналата седмица пуснаха специално за Entertainment Weekly първи кадри на някои от актьорите. И всички са страхотни. Можем да бъдем спокойни, защото по всичко личи, че Раян Мърфи отново ще ни докара до екстаз. Имаме Рики Мартин в ролята на дългогодишния партньор на Версаче, Антонио Д’Амико, Пенелопе Круз е главозамайващо секси в ролята на сестрата, Донатела Версаче, а младият и свеж Дарън Крис (когото познаваме от „Клуб Веселие“) ще играе Андрю Кънанан – убиецът, чийто мотиви остават загадка. А в образа на италианския дизайнер ще влезе Едгар Рамирез.

На 15 юли 1997 г. Джани Версаче се връща в дома си след традиционната сутрешна разходка по Оушън Драйв. Докато се изкачва по стълбите на имението в Баями Бийч, е прострелян в главата от 27-годишния Андрю Кънанан. Убиецът е хомосексуален, чиято цел е да се запознава с възрастни влиятелни мъже, които да го внедрят във висшето общество. Преди няколко години се среща с Версаче и оттогава е обсебен от него. Освен дизайнера, в списъка му с жертви са поне още четирима мъже, убити с едно и също оръжие. Осем дни след смъртта на Версаче Кънанан се самоубива, използвайки същата пушка. Така и не е заловен, а мотивите му и до днес не са изяснени. Модната империя на италианеца преминава в ръцете на сестра му, Донатела, а партньорът му, Антонио Д’Амико, получава доживотна издръжка. Семейството обаче се намесва в последната воля на Версаче и условията са променени.

Всичко това, допълнено от безброй детайли, ще видят зрителите догодина. От информацията, публикувана досега, се вижда, че приликата с реалността е поразителна. За това спомага не само локацията на снимките (къщата на Версаче в Маями Бийч), но и приликата на актьорите с техните персонажи. Можете да се убедите в това сами, като разгледате галерията горе.

 
 

Типажите, които не искаш да срещаш в градския транспорт, но ти се налага

| от chronicle.bg |

Градският транспорт, особено в столицата, е място, на което можеш да видиш всичко. Ако имаш късмет – можеш да видиш политик, актьор или човека, по когото си падаш от няколко месеца. Ако нямаш късмет – някой може да маструбира на съседната седалка, без да подозираш, докато четеш задълбочено „Физика на тъгата“. И все пак градският транспорт в София се слави с това, че винаги може да се окажеш въвлечен в интересен разговор, искаш или не. Понякога може дори да те цитират в „Дочуто в София“. Има обаче характерни персонажи, които присъстват в много от пътуванията.

Бабата, която вярва в Идеята

„Всички знаем, че преди ’89-а си беше най-добре. Нямаше ги тия неща – смартфони, глупости. Всеки си гледаше работата, а не си показваше голотиите!“ Всичко това с патос и зъл поглед към девойката със заголено пъпче, която тъкмо й е освободила място да седне. Няма значение дали някой я слуша, гледа или й обръща внимание по друг начин, тя винаги е там и държи да се знае. И да се знае, че идеята не е забравена.

Дядото антикомунист

Разбираш кога се е качил на секундата. Сяда на прясно освободено място с псувня срещу „братята руси“ на уста, разказвайки на всички пътуващи наоколо как по-добре в комунизма е било само за празноглавците, дето не загряват колко назад сме се върнали заради тия „комунияги“. Шегува се с бурния напредък в строителството на метрото от 60-те години до днес. После, показвайки електронния си часовник, напомня колко дълго се е чакало за радио и за кола преди 89-а. Всъщност може да си остане само с първата реплика на уста, но ако установите зрителен контакт, няма как да не чуете останалата част от историята.

Вярващият тип

„Вярвате ли в Бог? Знаете ли как звучи гласът на Бог?“. В добрия случай само вие ще изслушате лекцията и ще се изместите бавно и тактично към вратата, преди да разберете повече, отколкото искате да знаете за Сътворението. В лошия – ще е придружил лекцията си от портативен високоговорител, така че целият автобус да знае (true story).

Пияният господин

Около него се носи характерен аромат, който подсказва, че там, където е ходил, се сервира и мезе. Той обича да заговаря мъже и жени. Най-често жени. Най-често толкова млади, че не би погледнал към тях трезвен, без да се засрами. Но сега държи да протече комуникация от по-личен характер, която да започва с реплика от типа на: „Шшшшш… ти с тия… ти…сигурно…ааа!“ Всичко това – при огромното нежелание от страна на събеседничката да участва в разговора.

Емигрантът, който знае всичко

Той е емигрант, който живее в Испания/Англия/Италия, затова всичко в София му се струва селско и провинциално, макар и самият той да идва от село край Враца, в което са преминали ¾ от живота му, а това си личи и по хавайската риза от 90-те на гърба му. Няма значение дали мие чинии в Испания, или работи по строежите, важно е да ти разкаже колко по-добре е там и колко по-тъпо е в България. В добрия случай – пътувате само една спирка. В лошия – качил се е от „Люлин“ и планира да слезе на Летището, а вие отивате към „Младост“ със същото влакче.

Готиният тийнейджър

„Бате, тоя тука, бате, все едно виж го как ме гледа, бате, абе братле, направо…“. Готиният тийнейджър ще застане съвсем близо до ухото ви, за да разкаже по смартфона чрез хендсфри на свой приятел/съученик как смърди в метрото/автобуса/трамвая и как, бате, тоя чичо/леля, дето е застанал/а точно до него, е… И тук разбирате за себе си тонове неочаквана информация, сякаш всъщност не сте там, а в друга вселена.

 
 

Как да се справим с разочарованието

| от Силвия Кръстева |

Не би ли било чудесно, ако всичко, което се опитвахме да направим, завършваше точно така, както сме го планирали?

За съжаление не всеки път става така и всички ние сме изпитвали чувството на разочарованието. То е безпомощно чувство, че обстоятелствата ви контролират, вместо обратното. То се появява, когато осъзнаем, че вече не сме господари на съдбата си. И макар това никак да не ни харесва, разочарованието е факт. Може би един от най-важните житейски изпити е как се справяме с него. Как се отнасяме към хората, които преживяват разочарование, това е може би още по-трудна задача.

Ако никога нищо не правехме, сигурно нямаше да знаем какво означава разочарованието. Понякога бракът също може да се превърне в такова преживяване. Всъщност някои хора предпочитат да не се обвързват, само и само да не изпитат дрязгите, неизбежни за съвместния живот. Други, които се обвързват установяват, че не могат да понасят разочарованията и затова се разделят. Въпреки това съвместното съжителство може да бъде щастливо и успешно, ако партньорите се научат да се справят с разочарованията си. Може би тук е мястото да направим една уместна забележка: “ Всеки ден трябва да правите нещо, с което другите хора да се почувстват щастливи, дори ако това означава да ги оставите на мира!“

Симптомите на разочарованието лесно могат да бъдат забелязани, когато ги проявява някой друг, но е по-трудно да ги различите в собствения си живот. Често действа разочароващо да наблюдавате нечие друго разочарование. Разочароваме се, защото, друг е разочарован, и това може да се превърне в омагьосан кръг. Предлагам ви списък от симптоми, който ще ви помогне по-лесно да преценявате нивото на разочарованието в живота си и да сте по-толерантни към хората, също разочаровани от нещо.

1. Безпокойството – то се появява, когато нервите ви са „опънати“ и когато се чувствате загрижени за дадена ситуация.

2. Бунтовно отношение – то може да причини разочарование, както и да бъде точен симптом. За да избегнем откритата конфронтация и източника на нашето разочарование, понякога си го „изкарваме“ на хората около нас.

3. Огорчението и възмущението – често пъти са резултат също от разочарование.

4. Отдръпването – е друг симптом. Често пъти, когато разочарованията в живота ни се струват прекалено големи и вече не желаем да се справяме с проблемите си, ние просто се „отдръпваме“. За съжаление подобни действия могат само да увеличат разочарованието ни, като ни отделят от хората, които биха могли да ни помогнат за разрешаването на проблемите ни.

5. Загуба на вяра – явно е, че това става точно когато хората имат най-голяма нужда от вяра и общуване с други хора запазили своята надежда. Трябва да сме наясно с подобно поведение и да се стремим да облекчим разочарованието им преди да изпитат горчивина или да се разбунтуват. Трябва да следим дали този симптом не се проявява и в нашия живот.

Ако сте сред малкото щастливци, които рядко изпитват разочарование, но искат то да им се случва по-често, ето това са начините – гарантирано ще имате много разочарования в живота си:

– Дразнете се за дреболии. Не само им позволявайте да ангажират вниманието ви, но и съзнателно търсете основния дразнител в тях!

– Направете безсмислено ежедневието си. Не поставяйте първите неща на първо място.

– Станете перфекционист. Винаги обвинявайте себе си и другите, когато даден проект не се реализира идеално!

– Винаги бъдете прави. Не позволявайте да ви казват, че грешите!

– Станете подозрителни. Не се доверявайте на никого. Независимо какво правят другите за вас, винаги ги упреквайте в лоши намерения!

– Сравнявайте се с другите в неблагоприятна за вас светлина. Това ще ви гарантира стопроцентово страдание и разочарование!

– Трудно понасяйте всичко, което ви се случва и което не харесвате!

– Никога и на нищо не се посвещавайте ентусиазирано и от сърце!

Животът ни предлага много възможности да се разочароваме. Мечтите се унищожават от огорчения. Плановете се разрушават с приливната вълна на ежедневните проблеми. В крайна сметка за повечето хора неуспехите и огорченията са станали стандарт на живот. Когато това се случи, не трябва да изгубваме от погледа си правилната перспектива за разочароващите преживявания в живота. Когато сте обременени от житейски проблеми, когато разочарованието ви се струва най-близкият приятел или когато ваш близък е разочарован и лесно избухва, погледнете нагоре! Не търсете спасение в самосъжалението! Не си позволявайте да подхранвате огорчение. Не гледайте към разочароващите обстоятелства. Погледнете над проблемите си и ще видите надежда!

Оригиналната статия е взета от сайта www.psiholozi.com с изричното съгласие на автора. Заглавието е на Chronicle.bg