Образованието е счупено

| от |

…или как завърших средното си образование с отлична оценка, без да си мръдна пръста в 95% от времето.

„Ама как така, т‘ва е невъзможно“ – Напротив, възможно е. „Ама ти сигурно си някакъв необразован идиот в момента…“ – Въпреки множеството граматически и пунктуационни грешки (някои умишлени) в този текст, считам себе си за достатъчно образован (поне на този етап).

school kids

Защо реших да пиша на тази тема? – Защото ми писна. През последните 12 години се нагледах на всичко – Учители, без никаква мотивация и желание за работа, скачащи на бой при споменаването на темата за учителските заплати. Ученици, отчаяни, че са глупави, че не могат да научат нищо, че ги мързи да учат. Изключително умни и надарени млади хора „сдъвкани и изплюти“ от системата, загубили всякакво желание за развитие. Директори, интересуващи се само и единствено от заплатата си, от парите, които ще влязат в училището (т.нар. делегирани бюджети) и от много други непряко свързани с образованието неща.

Първите си седем години в „системата“ прекарах в средностатистическо СОУ. Много рано (първи или втори клас) осъзнах, че няма нужда да си мърдам пръста, за да постигна нещо в училище. Спрях да обръщам внимание на училището като цяло. Докато в първи клас съучениците ми учеха азбуката, аз четях прилежно скрит под чина комикс. Във втори клас, книгите изместиха комиксите. Училището загуби смисъла си. Напълно. „Училище“ за мен беше просто една сграда с някакви лелички/бабички, които от всичко на света най-много обичат монотонно да си четат от старите учебници. Училището стана мястото, на което ходим, за да се виждаме с приятели, да си говорим в междучасията, да развиваме пъклени планове за покоряване на света. Тези седем години завърших с отличен (6.00). (За тези от вас, които си помислиха – „То това да не би да е трудно?“ – Ще се изненадате на колко от съучениците ми им беше трудно да завършат с пълно 6.)

Последните пет години прекарах в уж елитна Езикова Гимназия. (Защо „уж“ ли? Защото чак когато станеш част от един колетив, за който денонощно се говори, че е „елитен“, тогава виждаш реалността и осъзнаваш, че „елитът“ всъщност е зле прикрита лъжа.) Започнах да „вися“ пред компютъра и интернет когато бях още на 4-5 години (’98-а година). Когато вече бях на 14, английският език беше твърде лесен за мен, за това предпочетох да уча немски език в езиковата гимназия. И това се оказа едно от много малкото неща, които научих в ЕГ-то. Завърших осми клас с отличен и си казах – „Защо пък да не се опитам да завърша с отличен, без да си мърдам пръста?“. Така и стана.

Как успях?

1. Никога не съм бягал от час. От 9 клас нагоре отсъствията зачестяха, но винаги са били по „уважителни причини“ – проекти („Абе има тук едни пари…“), състезания, ученически съвети, клубове и т.н.

2. Първото впечатление е най-важно. При всяка среща с нов преподавател съм бил максимално „заинтересован“ – от предмета, от учебника, от допълнителна информация свързана с предмета. Впечатлението, което изградиш за себе си в съзнанието на някой преподавател през първите 5-6 часа обикновено се задържа най-дълго.

3. Винаги съм бил учтив и приятелски настроен към преподавателите. Не знам дали просто така съм бил възпитан, но наистина не виждам адекватна причина да обиждаш и да се държиш неучтиво с когото и да е (било то и некадърен преподавател). Приятелското отношение е много важно. Колкото и строги, груби или ядосани да са някои преподаватели, всички те си имат точка на пречупване (Една от причините някои преподаватели в училище да са „строги“, а като ги срещнете на улицата са приятелски настроени). Винаги съм се опитвал да прескоча тази бариера с преподавателите. „И те са хора“, и те си имат своите проблеми вкъщи, животът не е само техния предмет. Някои от най-ценните неща, които научих в училище са научени точно в тези приятелски разговори с учителите.

4. Приоритети. С течение на времето на главата на всеки един от нас започват да се трупат все повече и повече неща – домашни, срещи, проекти, други ангажименти, още повече домашни, изпити, още повече проекти, оценки. Изключително важно е да се научим да приоритизираме задълженията си. (Не казвам, че моят начин на приоритизиране на „училищните задължения“ е правилен.) Винаги приоритизирах компютъра, Интернет и приятелите. Домашни и проекти? – Винаги на последно място. Училището беше това, което спираше моето развитие (или поне така го усещах). Защо да използвам целия си следобед, за да пиша домашните си по 5 различни предмета, като мога вместо това да прочета някоя книга (или 20-30 статии по тема, която ми е интересна) и да науча нещо? Обикновено следобедите си прекарвах в решаване на интересни задачи по математика (не задачи за домашна, а интересни задачи!!!), проучване на някоя интересна тема в интернет или разучаване на някой нов софтуер.

А какво се случва с ненаписаните домашни и проекти? Точка пета:

5. Разпознах доста от „вратичките“ в системата и се възползвах от тях. Например: В много случаи бях оценяван заради уменията и познанията си в областта на компютрите, а не в съответния предмет. Често помагах на преподаватели с компютрите им (било то софтуерни/хардуерни проблеми), в последствие забелязах как оценките ми винаги се оказваха по-високи от очакваното. Забелязах и как някои от бившите ми съученички умишлено (за разлика от мен) се възползваха от този учителски субективизъм и се стараеха във всеки възможен момент да са до учителите (като например ходят всеки ден на кафе заедно). Домашните обикновено се проверяват по-стриктно първия месец след запознанството с новия преподавател. След това, „злоупотребата“ с извинения от типа „Забравих си домашната вкъщи / Вчера бях болен / Ще я напиша за другия път“ минават много по-лесно.

Мога да продължавам още много, но не това е идеята на този мой пост. Разочарован съм от образованието, което получих през тези 12 години (или по-скоро – заради образованието което НЕ получих). Естествено винаги има изключения. Тук-там се появяват млади и амбициозни учители, които ВЪПРЕКИ системата успяват да запалят учениците по предмета си и да ги научат на нещо. Дори да ги научат как се учи. Но всички такива (или поне повечето) учители след няколко (5-10) години губят в борбата си срещу системата и започват да играят по нейните правила. Започват да нехаят и се превръщат в едни роботи. Пишат се излишни неща в големи хартиени книги (т.нар. дневници), спазва се религиозно правилото „Всеки месец трябва да имате поне една оценка“, правят се контролни на материал, който е дъвкан последните два месеца в час, пишат се шестици за „реферати“, които всъщност представляват 1 към 1 копирана съответната Wikipedia страница (90% от учениците дори не влагат усилие да преформатират текста, да премахнат линкове, кутийки, специални символи…) и т.н. Целия „преподавателски процес“ се превръща в едно мудно пребиваване в „онази“ сграда. И тази мудност се прехвърля като настинка върху учениците и те започват да се питат един друг – „Ама защо да ходя на училище?! Какъв е смисълът?!“.

Идеята да се развиваш като личност и да научаваш нови неща умира много бързо. Немалко пъти съм бил свидетел на изсмукването на цялата амбиция от талантливи млади хора. И то заради едната „шестица“ или заради едната „матура“. Дори няма да започвам по темата с порнографията наречена „матура“.

Последно ще засегна темата за частните уроци. Не става дума за школи или образователни центрове, а за „частни“ уроци при преподаватели (често от същото училище). Схемата е проста (последните 5 години от 12-годишното ми забвение съм се нагледал на много хора затънали в тая „схема) – Решават двама или трима преподаватели и започват да си препращат ученици един на друг (преподавателите често са от едно и също училище, но не е задължително). Идва учител А и ти казва – „Виж сега, нещо не ти върви добре химията (например), иди при учител Б, тя/той е голям професионалист, много ще ти помогне…“. След което получаваш координатите на учител Б и отиваш да плащаш грешни пари за тези „частни уроци“. След една проста сметка установих, че почти всеки учител даващ „частни уроци“ печели между 150 и 350 лева на седмица (чисти пари). За самата ефективност на тези уроци е спорно да се каже. Всичко зависи от ученика. По мои наблюдения около 80-90% от частните уроци нямат никакъв ефект. Аз лично никога не съм ходил на частни уроци, защото смятам за изключително глупаво да даваш едни пари за да научаваш неща, които би трябвало да научаваш в училище. Ако човек има желание да се учи, може да го прави и без „частни уроци“.

Истории от първо лице за глупавата ни образователна система мога да разказвам още много, но ще спра до тук. Стига толкова.

Образователната ни система е счупена. (0/10 would not recommend)

Димитър специално за Chronicle.bg 

 
 

Емили Ратайковски беше похитена от хакери

| от chronicle.bg |

Твърди се, че моделът Емили Ратайковски е похитена от хакер отново и нейни голи снимки са предложени за продажба, съобщава БТА, цитирайки в. „Дейли мирър“.

Бившата победителка в шоуто „Биг Брадър“ Хелън Удс твърди, че са й изпратени над 200 снимки на модела в Туитър и е помолена да ги публикува в онлайн рубриката си в „Дейли стар“.

„Оказа се, че в съобщението имаше линк към фотосите на Емили Ратайковски в iCloud (Айклауд). Този клоун ми предложи да ги покажа в моята рубрика“, каза Хелън Удс.

За първи път Емили каза, че е станала жертва на хакерска атака през 2015 г. Тя защити хората, които са видели снимките в интернет и обвини онези, „които са ги откраднали“.

„Мисля, че веднъж излезли, те са достъпни и не съм сигурна, че е задължително всеки, който ги търси в Гугъл, да бъде определен като престъпник. Хората, които са откраднали снимките, са престъпниците“, каза тя.

 
 

„За тялото и душата“ е най-добър филм на кинофестивала в Берлин

| от chronicle.bg |

Унгарската лента „За тялото и душата“ на режисьорката Илдико Енеди получи наградата за най-добър филм „Златна мечка“ на международния кинофестивал в Берлин, предадоха Франс прес и ДПА.

Церемонията по обявяването на победителите на тазгодишното издание на Берлиналето – един от най-престижните кинофестивали в света – се състоя тази вечер.

„За тялото и душата“ не бе смятан предварително за един от фаворитите за „Златна мечка“. Унгарският филм разказва за любовната история на мъж и жена в кланица в Будапеща. Те се желаят, но не могат да общуват, освен в съня, който и двамата сънуват. В съня мъжът се превъплъщава в елен, а жената – в кошута.

Първата лента на Илдико Енеди, „Моят 20-и век“, печели наградата за най-добър дебютен филм „Златна камера“ на кинофестивала в Кан през 1989 г.

Финландецът Аки Каурисмеки получи наградата „Сребърна мечка“ за най-добър режисьор за своя филм „Другата страна на надеждата“. Лентата разказва за сирийския бежанец Халед, озовал се пряко волята си в „сивата“ Финландия, и местен собственик на ресторант, разделен със съпругата си алкохоличка, който му идва на помощ.

Това е повече от добра утеха за Каурисмеки, чийто филм в подкрепа на мигрантите бе приет много добре от критиката и бе смятана за основен претендент за „Златна мечка“ наред с чилийския „Фантастична жена“.

Лентата на режисьора Себастиан Лелио повдига въпроса за равноправието на хората с нетрадиционна сексуална ориентация, разказвайки за транссексуална жена, която трябва да се пребори със загубата на своя партньор.

Миналата година наградата за най-добър филм на Берлиналето спечели „Огън в морето“ на италианеца Джанфранко Рози, който е в подкрепа на мигрантите.

Австриецът Георг Фридрих и южнокорейката Ким Мин-хи бяха удостоени с награда „Сребърна мечка“ съответно за най-добър актьор и актриса.

Фридрих бе отличен за ролята си във филма „Светли нощи“ на германския режисьор от турски произход Томас Арслан. Той играе ролята на баща, който се опитва да възстанови връзката си със своя син тийнейджър. Двамата поемат на пътешествие в Северна Норвегия, за да се преоткрият, след като почти не са общували помежду си.

Ким Мин-хи спечели „Сребърна мечка“ за най-добра актриса за ролята си във филма „Нощем на брега сама“ на южнокорейския режисьор Хон Сан-су.

Лентата разказва за жена, решила да си „почине“ от връзка. Героинята на Ким Мин-хи, една от водещите актриси в Южна Корея, се скита из северния пристанищен германски град Хамбург, търсейки смисъла на любовта.

Наградата „Сребърна мечка“ за най-добър документален филм спечели „Лов на духове“ на палестинеца Раед Андони. Лентата показва бивши затворници, които правят възстановка на случки в главния център за разпити в Израел.

 
 

Риана: от „Pon de Replay“ до „Sledgehammer“

| от chronicle.bg |

Да пишем за Риана не е твърде смислено. Тя трябва да се гледа и да се слуша. По случай нейния рожден ден сме подготвили галерия с нейни снимки, на които „барбадоската перла“ е неустоима. И няколко клипа, които никога не ни омръзва да гледаме.

Но все пак, преди да се посветите на визуално попиване на чара на Риана, разберете малко за нея.

Риана е родена на днешния ден в Сейнт Майкъл, Барбадос. Баща й е от Барбадос, а майка й от Гвиана. Има двама по-малки братя. Повратен момент в живота на Риана е семейната визита на продуцента Ивън Роджърс, който забелязва таланта й. Ивън й помага да запише демо материал заедно с Карл Стъркен. Пак под негово ръководство, когато е на 16 години Риана се премества в САЩ, за да преследва музикалната си кариера и по-късно подписва с компанията Def Jam, чийто управител тогава е Джей Зи. В резултат на това на 21 години тя вече има 4 издадени албума.

През 2005 г. Риана издава своя дебютен албум „Music Of The Sun“, който се изкачва до топ 10 в класацията „Билборд 200“ и включва хит сингъла „Pon De Replay“, който достига топ 5 в „Билборд горещите 100″.

По-малко от година по-късно, тя издава втория си студиен албум, „A Girl Like Me“ (2006), който попада сред петте най-добри албуми в САЩ. Издава и първия си хит достигнал номер 1 в „Билборд Горещите 100″  – „SOS“. В топ 10 на класацията я изпращат и песните „Unfaithful“ и „Break It Off“.

През 2007 г. третият студиен албум на Риана – „Good Girl Gone Bad“ (2007), е номер 2 в „Билборд 200“, като включва пет от десетте най-големи хитове, включително три хит сингли в САЩ – „Umbrella“, „Take a Bow“, „Disturbia“, както и „Don’t stop the music“.

Албумът е номиниран за девет награди Грами, а освен че печели наградата за най-добра рап/суинг песен, песента Umbrella, в която участва и Джей-Зи се превръща в световен хит. Четвъртият ѝ студиен албум, „Rated R“ е издаден през ноември 2009 г. и достига номер четири на „Билборд 200“. Първите три сингъла „Russian Roulette“, „Hard“ и „Rude Boy“ достигат топ десет на „Билборд Горещите 100“, като „Rude Boy“ става номер 1.

Риана е печелила много награди, включително Грами, People’s choice awards, Teen Choice Awards, NRJ Awards, „Най-добър нов изпълнител“ в музикалните награди на MTV през 2006, „Най-добър международен изпълнител на MuchMusic“ наградите през 2006 както и няколко отличия от Световните музикални награди (2007) – за най-добре продаваната поп изпълнителка в света, и от Американските музикални награди (2008) – за любим Soul/ R & B изпълнител и любима поп/рок изпълнителка. Тя служи като един от почетните посланици на културата на Барбадос.

През януари 2010 г., Риана получава две награди „Грами“ за 2009 г. заедно с Джей-Зи и Кени Уест за „Run This Town“, с което общия брой спечелени Грами стават три.

Толкова с биографичните данни. В галерията горе ви чакат обещаните снимки.

 
 

Новото MINI Countryman с нестандартна арт премиера в България

| от chronicle.bg |

Новото поколение на MINI Countryman беше представено с нестандартна арт изложба във PhotoSynthesis Art Center, с което моделът отбеляза официалната си премиера в страната.

Второто поколение MINI Countryman е с нова конструкция, която предлага разточително интериорно пространство, благодарение на увеличените си пропорции и дава възможност за пет пълноценни места за седене. Автомобилът е пригоден за всякакви пътни условия, благодарение на интелигентната система за задвижване на всички колела ALL4, а моделът се предлага с ново поколение двигатели и трансмисии. Централният уред за пръв път е с тъчскрийн функция и с увеличени размери на екрана до 8.8-инча. По-късно през годината се очаква и Plug-in хибридната версия на модела – MINI Cooper S E Countryman ALL4.

mini

Развивайки глобалната комуникационна концепция „Добавете истории“, която е фокусирана върху изживяванията, MINI Countryman е в центъра на арт проекта в ролята на авантюрист, готов за приключения и нови споделени моменти с близки и приятели.

mini

Специално разработената среда в галерията поставя не само новото MINI в центъра на преживяванията, но и развива автентичен сторителинг в три отделни арт инсталации.

В първата част на изложбата, наречена „Пътищата на другите“, са представени вълнуващи разкази на екстремни приключенци, обичащи природата и добрите истории.

mini

Сред разказвачите на истории са Янина Танева, основателка на „Фабрика за идеи“, фотографът Виктор Троянов, планинарят Йордан Георгиев и други. „Рецепти за приключения“ е вторият арт проект, който отвежда посетителите в атмосферата на българските села чрез интересни рецепти. Инсталацията е вдъхновена от книгата „Вкусна география“ на издателство „Точица“ и реализирана от колектив ЧАРК. Третият елемент на нестандартната изложба с името „Планината зове“ пренася посетителите чрез lifestream връзка на ски писти от целия свят, подбрани и аранжирани от студио Phormatik Visual Lab.

P90249106_highRes_the-new-mini-country

В проекта взимат участие колектив ЧАРК и Phormatic Visual Lab, които разработват визуалното оформление, сценографията на изложбата е поверена на Ева Вентова, а за куратори са поканени студио Комплект. Изложбата е първата по рода си нестандартна автомобилна премиера в сътрудничество с творчески екипи от различни области.