Не Бог е създал човека, а човекът e създател на Бог

| от |

Автор : Виктор Кордон (http://kordon.blog.bg)

Въпросът за съществуването на Бог винаги е вълнувал хората. Той е част от голямата енигма за битието, за генезиса на човека, за произхода и функционирането на Всемира. Вероятно Homo sapiens единствен от всички живи същества се интересува откъде е произлязъл животът, той самият и Вселената като цяло. Като интелигентно създание, още преди хиляди години човек е искал да узнае причините за случващото се около него и с него самия. Разполагайки само с нищожно количество информация обаче, той не е имал никакъв шанс да разкрие истинските движещи сили на природните явления. След като заради липсата на опит и знания човекът не е можел да прозре реалните закономерности, които управляват света, той е предположил, че всичко се подчинява на сили, които са невидими, които са тайнствени и всемогъщи.

dieu
РЕЛИГИЯТА КАТО ИДЕЯ

Няма да се спираме поотделно на всички интерпретации и модификации на религиозната идея, започнала от простото вярване, че животни и природни обекти (дървета, скали, реки, езера и т.н.) притежават душа и свръхестествени възможности, и стигнала до далеч по-сложната версия за единния Бог. Всички тези схващания – анимизъм, шаманизъм, фетишизъм, тотемизъм, зоолатрия, политеизъм, монотеизъм – представляват не просто различни концепции, а отделни етапи от развитието на човешката мисъл и представа за света. Тази представа е еволюирала благодарение на трупания в продължение на векове опит, а с нея са се развили и религиозните идеи, адаптирайки се към новите познания и изисквания. Следователно всяка религиозна система е адаптирана версия към съответната епоха, синхронизирана със знанията на тогавашните хора.

На даден етап от общественото развитие обаче, религиозните институции са взели връх и са започнали да доминират и управляват обществата сами или с помощта на светски владетели. Оттогава религиозните доктрини са се превърнали в инструмент на властта и затова са били нагаждани така, че да държат непосветеното мнозинство в подчинение. Религията, влизайки в корпоративен съюз с властта, й е придавала „законна” форма уж със санкцията на най-висшата инстанция, над която няма никой друг – самият Бог. Религията се е превърнала в непоклатима догма, всяка критика към която е била преследвана и смазвана жестоко, тъй като е могла да застраши нейното господство и това на аристокрацията. Тя е имала жизнен интерес да подържа мита за Бог, защото на него именно се е крепяло нейното могъщество и благосъстояние. Това позициониране на религиозната върхушка на върха на йерархията наред със светския елит и е осигурявало огромни предимства и привилегии, които е трябвало да бъдат защитавани безкомпромисно. Промяната на това комфортно статукво би била крайно неизгодна за нея и затова тя всячески се е стремяла да го запази. Така религията се е консервирала, отхвърляйки всеки опит за ревизия и унищожавайки всяка външна опозиция. Това резонно води до спиране на нейното развитие, закостеняване, превръщането й в ретроградна, реакционна и мракобесна структура, която води яростна битка с всичко ново, със стремежа за знания, с науката и нейните дейци.

РЕЛИГИЯ И НАУКА

Религията и науката, колкото и парадоксално да изглежда на пръв поглед, са едно и също нещо – те отразяват представата на човек за света на определен етап от развитието на цивилизацията. Науката измества религията, тя е религията на новото време, защото също като нея дава обяснение на случващото се около нас, но вече от върха на планината от знания, които човечеството е натрупало след появата на религиозния култ. Оттогава се е променило всичко – техниката, технологиите, материалите, обществената организация, социалната структура, икономическите взаимоотношения, информацията, мястото на половете в обществото, формата на държавно управление и т.нат. Ние сме приели тези промени, защото те са част от естественото развитие на цивилизацията. Старите разбирания за бита, трудовата дейност, човешките отношения, политическата система не са изчезнали безследно, а плавно са се трансформирали в днешните представи. Същото е станало и с вижданията ни за заобикалящата ни среда и за принципите, по които тя съществува и функционира, част от които виждания са намерили израз в религиозните концепции. Те обаче са се модифицирали по същия начин както и всички останали човешки дейности и представи под влияние на натрупаните знания и са еволюирали в съвременната наука. Защото и религията, и науката представляват в своята същност и изразяват желанието на разумния човек да си обясни света. С тази разлика, че религията вече е изиграла своята роля, заета своевременно от науката, която е призвана да даде достоверен отговор на фундаменталните въпроси.

РЕЛИГИЯТА КАТО ЕТАП ОТ РАЗВИТИЕТО НА ЦИВИЛИЗАЦИЯТА

Различните етапи, през които преминава религиозната идея, представляват всъщност етапите на израстване на човечеството, чиито представи за заобикалящата го среда се усложняват и усъвършенстват паралелно и в пълна зависимост от нарастването на неговите познания. Чрез акумулирането на повече знания и опит човешката цивилизация постепенно излиза от детската си възраст, което води до еволюция на общественото съзнание. Укрепналото самочувствие на модерния човек, еманципирал се от религиозната митология и от „авторитета” на Бог, вече не се нуждае от наивните притчи и обяснения за божествения произход на света, а от рационално тълкувание на природните процеси, основаващо се на натрупаната в продължение на много хилядолетия информация. Да пренебрегнем този многовековен опит и да се доверим на идеите, проповядвани преди хиляди години, е все едно да продължим да вярваме в Санта Клаус дори и в зряла възраст при положение, че всичко около нас доказва, че той просто не съществува.

Тези идеи, модерни за времето си, са били създадени от предците ни на базата на тогавашния дефицит на знания и опит. На основата на последните хората в онези времена са създали и останалите материални и духовни придобивки на къснобронзовата и ранножелязната епохи, като несъвършените бронзови и железни оръжия и оръдия на труда, например. Те не са могли да сътворят по-добри, не защото са били глупави, а понеже по това време технологиите и материалите за такива не са били познати все още и обществата не са били узрели за съответните идеи. Да прилагаме в съвремието религиозните постулати, изнамерени преди 2-3 хиляди години от неуките ни предци на базата на оскъдните тогавашни познания, е все едно да почнем днес да боравим със същите некачествени предмети, сечива и инструменти и с престарелите и отдавна излезли от употреба обществени норми и закони, използвани от хората, съчинили Стария завет на границата между бронзовата и желязната епохи. Защото нискокачествените (от днешна гледна точка) бронзови или железни ножове и мечове, затворените патриархални общества, управлявани от някой тиранин, насилието над жените, примитивното земеделие и скотовъдство, ужасните обичаи, изключително ниският жизнен стандарт, високата смъртност и религиозните норми са продукт на една и съща епоха, на едни и същи обществени нагласи, на едни и същи крайно ограничени познания както за материята, така и за духа. Да използваме днес Ветхия завет (наречен от Айнщайн в едно негово писмо „колекция от достойни, но примитивни и детински легенди”) като решение на първостепенните въпроси е като да ползваме грубите и неефективни (и дори вредни в някои случаи) медицински практики на хората от онова време в днешното здравеопазване.

Религиозните идеи не са нищо повече или по-малко от етап в нашето развитие, градивен елемент от сданието на човешката цивилизация, върху който ние сме надградили още огромно количество материал под формата на информация и опит. Без тях наистина не можем, но само с тях бихме останали едва в началото на градежа, на онова примитивно ниво на материално и духовно развитие, на което са били обществата преди повече от двадесет века. След като ползваме с охота материалните придобивки на модерната епоха, е редно да се възползваме в пълна степен и от нейните постижения в областта на знанието и науката, защото духовните и материалните достижения са неделими и трябва да бъдат разглеждани като неразривно свързани и взаимнозависими. А те доказват недвусмислено, че приписваното някога на Господ (т.е. всичко) е естествено следствие от природни закономерности, а не плод на чудодейни сили. Трябва да се освободим от детинската си наивност и сляпата си вяра в свръхестествени феномени, защото „еврейската религия, наред с всички останали религии, е въплъщение на детински суеверия”, а „думата Бог не е нищо повече от израз и продукт на човешките слабости” (Айнщайн; виж).

БОГ КАТО ТВОРЕНИЕ НА ЧОВЕКА

Ако направите на едно дете дори и елементарен фокус, то ще остане с впечатлението, че той е дело на тайнствени сили, защото ще му липсват познания и жизнен опит да си обясни случилото се. Ако покажете същия или дори много по-сложен номер на зрял, трезво мислещ човек, той, даже без да знае неговия секрет, ще е убеден, че зад него се крие някакъв трик, а не чудо или магия. И ще бъде напълно прав. Точно така стоят нещата и с религията. По детски наивните наши предци не са знаели и не са могли да разберат кои са движещите механизми на събитията и явленията и затова са ги приемали за дело на незнайни, мистични сили. Когато с течение на вековете хората са придобили достатъчно опит и знания (т.е. когато са пораснали), те са осъзнали (или поне част от тях), че чудеса и магии не съществуват, а абсолютно всички природни процеси си имат естествено обяснение, дори и да не знаем всичко за тях в момента. Защото това, че не знаем тайната на фокуса не означава, че той е извършен от Бог.

Бог – това е простоватото обяснение на нашите далечни предци, живеещи в детската възраст на човечеството в състояние на дълбоко невежество, бидейки все още твърде неопитни и лишени от знания; Бог е наивният им отговор на вълнуващия ги въпрос за това как е произлязъл и как работи светът. След като не са можели да си обяснят това по друг начин, след като не са могли да разберат „секрета на фокуса”, те са си отговорили по единствения възможен на този етап начин – предположили са, че някой, притежаващ свръхвъзможности, стои зад всичко случващо се. Този някой те нарекли Бог. Тоест, Бог е рожба, следствие от непознаването на причинно-следствените връзки в природата. Днес знаем, че приписваните на този химеричен образ явления и събития – епидемии, земетресения, вулканични изригвания, движенията на небесните тела, смяната на годишните времена, смъртта и т.нат. – са следствие от естествени природни сили и въздействия и зад тях няма нищо мистично.

Древните евреи – авторите на Стария завет, основополагащ камък на авраамическите религии (юдаизма, християнството, исляма, бахайството) – са били в постоянна борба със своите съседи, което е намерило отражение в образа на техния Бог – сърдит и отмъстителен, разрушител и унищожител на техните съперници. Някои виждат Бога като покровител и вдъхновител на военните им начинания, на грабежите и убийствата им, оправдавани с неговата воля. Други си го представят като изпълнен с любов и доброта. Очевидно всеки вижда Бог такъв, какъвто иска да бъде, какъвто отговаря на неговите нагласи, очаквания и надежди. Това напомня на „синдрома на слона” от древноиндийската притча за слепците и слона. Според нея няколко слепци спорели какво представлява слонът. Единият докоснал крака на слона и казал: слонът прилича на стълб. Другият докоснал хобота и казал: слонът прилича на въже. Третият пипнал корема на слона и казал: слонът прилича на огромна бъчва. Четвъртият докоснал ушите му и го оприличил на голямо ветрило. И след това те заспорили как изглежда слонът. Тоест, всеки си го е представял според личните си впечатления от физическия допир с него, интерпретирани от собствените му индивидуални разбирания. Разликата е в това, че слепците са си имали работа с реално съществуващ обект. Докато религиозно вярващите упражняват своето въображение върху изкуствено създаден от човека образ, който при това вече е твърде овехтял, премного изостанал от общочовешкото развитие и от постиженията на цивилизацията ни и неотговарящ на съвременните представи. Религията е реликт от миналото, един рудиментарен елемент, който е изпълнил своята важна роля, полезен на определен етап от културното ни развитие, но вече нямащ място в модерните взаимоотношения и неимоверно порасналите знания на хората.

В процеса на своето психическо и физическо съзряване индивидът придобива много знания и опит, които го изваждат от детската му наивност, които го научават, че не съществуват Великденски заек и Дядо Коледа и че не щъркелите носят децата. Благодарение на научените житейски уроци той осъзнава, че природните явления и събитията от живота се ръководят не от чудеса и свръхестествени сили, а от естествени закони. Той добива увереност, че дори и да не знаем причините и механизмите на дадено явление, това не означава, че то е чудо или дело на митични същества, а има природен, естествен произход, чието непознаване се дължи само на непълните ни познания. Разкриването му може да стане само чрез добросъвестно изследване на неговите характеристики и природа, а не чрез сляпа вяра, която е враг на познанието и прогреса. Крайно време е да навлезем в периода на зрялост, където чудесата нямат място, където явленията следват естествения си, предопределен от природата ход, който може да бъде разгадан само от прагматичния и освободен от догми разум, чиято свобода на мислене и въображение трябва да се ограничава само от морала. Защото липсата на морал е най-голямата беда на нашето съвремие.

МОРАЛЪТ – РЕЗУЛТАТ ОТ ОТНОШЕНИЯТА МЕЖДУ ЧОВЕКА И ПРИРОДАТА

Известно е, че моралът също е представян от вярващите като заслуга на Господ, понеже именно той, според тях, го е дарил на хората. Това, разбира се, е все същият удобен за тях подход, според който добрите неща се провъзгласяват за божие дело, а лошите – за дело на дявола или човеците. Но Бог има принос за морала толкова, колкото и за приливите, отливите, изгревите, залезите, гръмотевиците, радиацията, любовта и живота и всички останали явления, които традиционно му се приписват, но за които знаем вече, че имат напълно природен характер. Моралът, подобно на чумата, за която също се твърди, че е изпратена от Бог, само че за наказание, има естествен произход, както впрочем и всички останали явления във Вселената.

Малко по малко, с увеличаване на знанията ни, ние научаваме, че приписваните на това свръхестествено въображаемо същество дела всъщност са резултат от действието единствено на природни сили. Затова, дори и да не знаем кога и как точно е възникнал моралът, няма причини да се съмняваме в естествения му генезис. Поради тази причина религиозните дейци и последователи се съпротивляват на научния подход, защото той развенчава митовете за Бог, поставяйки вярващите в тях в положението на наивни деца.

Не е вярно твърдението, че без Бог няма морал, защото моралните принципи са създадени и установени именно от хората, макар и несъзнателно, за да култивират суровите нрави, за да заздравят връзките в обществото, за да сплотят индивидите, да ги организират около общи цели и идеи и по този начин да направят човешкия колектив по устойчив и резистентен на природните стихии, на катаклизмите, на епидемиите и на нещастията. Моралът е естествен продукт от развитието на човешките култури, чрез който те са осигурявали своето оцеляване, възможно само при съществуването и спазването на общоприети правила, осигуряващи обществения ред.

Хората инстинктивно и по необходимост са изобретили морала, защото, като всички видове, организирани в общности (стада, ята, глутници, прайдове), са се нуждаели от правила, които да регламентират отношенията между тях. Естествено, Homo sapiens, като интелигентно същество, е създал много по-сложни и съвършени порядки. Но за да бъде наложено на онези диви и сурови хора от праисторическата епоха да спазват неписаните закони на общността, е бил необходим някакъв мощен стимул. Има обаче само един такъв стимул, който може да принуди индивидите да се подчиняват на нещо или на някого и да правят неща, които ги ограничават и противоречат на нагоните и щенията им – това е страхът. Но ако слабите се страхуват от по-силните, то какво може да накара по-силните да се страхуват и също да следват правилата? Тъй като най-силните са такива, защото не изпитват страх от останалите, те могат да бъдат сплашени само от някаква сила, на която не могат да се противопоставят. Такава сила е намерена интуитивно в лицето на свръхестествените същества, които според древните хора управлявали света и човешките дела – демони, духове, божества. Страхът от тайното, от неизвестното, от невидимото, което вижда, чува, знае и може всичко, и което (според техните представи) иска хората да спазват неговите повели, е карал човеците като цяло да се подчиняват на тези правила, които уж изразяват неговата воля. Ето защо образът на Бог е бил необходим като един вид плашило, което е трябвало да кара индивидите да мислят, че неспазването на наложените уж от него норми не само че няма да остане незабелязано, но няма да остане и ненаказано.

По този начин с помощта на страшилището „Бог” всички, включително и най-силните, са били принуждавани да уважават обществените принципи и да се съобразяват с тях. По същия начин в различните култури възрастните използват подобни фантастични страховити образи (Торбалан, Бабай, Bogeyman, hombre del saco, El Coco, babau, L’uomo nero, Μπαμπούλας, al-Bu’bu, butzemann,  Bøhman, Gogoli, le croque-mitaine, Gulyabani и т.н.), за да плашат децата и да ги подтикнат да слушат, т.е. да изпълняват това, което се иска от тях според семейните и обществените традиции. Това е поредното указание, че персонажът на Бог не е бил измислен случайно, а е роден от естествената необходимост да се създаде ред и организация в човешкия колектив като чрез внушаване на страх у индивидите (тъй като страхът е много силен мотиватор) те биват принудени да съблюдават общоприетите норми, т.е. моралните принципи.

Строго погледнато човекът като отделен индивид не е особено морален по природа, може би защото моралът е функция на обществото. Казано с други думи, човек трябва да е поставен под външен натиск, т.е. да изпитва здравословен страх от негативни за него последствия, от наказание, за да следва моралните принципи, които реално ограничават персоналната му воля. Затова хората имат нужда от мотивиращ, от сплашващ фактор, който да ги принуждава пряко волята им да спазват обществените норми. Дълго време ролята на такъв фактор е играел образът на Бог. Но с разрастването и усложняването на човешките общества, принципите и организацията им са се усъвършенствали. Моралните норми, като неписани наставления и препоръки, не са били вече достатъчни и са залегнали в основата на съвременното законодателство в реформирана и разширена форма, а ролята на Бог, като съблюдаващ тяхното спазване авторитет, изпълняват редица обществени институции – полиция, следствие, съд, прокуратура (съдебната система като цяло). Тоест, на днешния етап изпълнението на гражданските задължения не е оставено на човешките капризи, щения и собствено интерпретиране, а е строго регламентирано със съответната правова база, съобразяването с която не е препоръчително, а обезателно. Така Бог вече има ефективен и достоен правоприемник в лицето на държавните структури и органи и е дошъл моментът когато той самият трябва да бъде освободен от своята длъжност, за да продължи човечеството да се развива.

Тук ще се опитаме да открием и проследим накратко корените на морала в човешката природа и в отношенията на човека с околната среда.

Всички животни, живеещи в групи, спазват правилата на своята – ято, глутница, прайд, пасаж, колония, рояк, табун – защото, макар и да не го осъзнават, по този начин те по-успешно могат да защитят себе си и своите малки от хищници, да осигуряват по-лесно храна, да отглеждат съвместно малките. Животните, които живеят заедно, имат силно изразен стаден инстинкт. Той е еволюционно обусловен и е свързан с оцеляването на вида. Стадният живот има редица преимущества, които се изразяват в това, че членовете на стадото могат по-ефективно да използват наличните и често оскъдни ресурси, особено ако са разположени на огромно пространство. За стадата е характерно наличието на общ ритъм на живот, който се проявява в това, че животните в стадото се хранят, почиват, преместват се, мигрират и се защитават съгласувано.

Стадният начин на живот и свързаната с него социална организация при хищниците им позволяват да ловуват далеч по-едри животни, отколкото биха могли сами. Именно потребността от улавяне на по-бързи и значително превишаващи ги по габарити твари се явява при вълците например основа за възникване на глутницата.

В по-високо организираните стада доминиращият индивид – лидерът – взема непосредствено участие в управлението на групата с помощта на система от сигнали. Такива стада са характерни за големите хищници, китообразните, някои копитни, а също и за приматите, при които се забелязва ясно изразена йерархия. Например вълците се групират в глутници, въпреки че това означава да спазват йерархичния ред, т.е. да се подчиняват на стоящите над тях. Но пък участието в групата им дава огромни преимущества, каквито не биха имали като самостоятелни единици.

Предците на човека също са живели на групи в продължение на милиони години, откъдето сме и наследили стадните си инстинкти. Тези примитивни животински инстинкти обаче са били пречупени и трансформирани от далеч по-сложния мозък на разумния човек в много по-комплексни правила и принципи, запазвайки все пак основната си роля. Ето как от стадните инстинкти се е появил моралът, който е тяхната усъвършенствувана версия. Моралът, като тяхно продължение, е имал същата функция да подобрява отношенията между индивидите и да заздравява връзките им, минимизирайки проблемите и конфликтните ситуации. Спазването на моралните принципи е било предпоставка за създаването на сплотена и организирана общност, което неимоверно е увеличавало шансовете й не само да оцелее, а и да се развива успешно и да благоденства.

Моралът, сплотяващ индивидите около значими и признати от всички принципи, не е възникнал инцидентно, нито е спуснат отгоре, а по естествен път се е появил от необходимостта да се оцелява в една изключително враждебна за ранния човек среда, в която човешкият вид неведнъж е бил на ръба на изчезването. Подчиняването на тези принципи е давало правото да живееш сред колектива, под неговата протекция, да споделяш общите блага, да ползваш общите материални и духовни придобивки и общите идеи, както и ти самият да предлагаш такива, бидейки с това полезен за всички. Моралът обединявал хората не в някаква проста маса от индивиди, а в един жив, дишащ организъм, който чрез своята единност и солидарност е бил много по-силен и способен да оцелее от отделния човек.

Всъщност обединеният от общите морални принципи човешки колектив е най-силната организирана структура в живата природа, която може да бъде победена само от подобна такава (изключвайки природните сили). Човекът се е изкачил на върха на йерархията, защото е бил организиран в сплотени общности, връзките в които са се осъществявали на принципа на отказа от част от личните желания и претенции и на подчиняването на колективните норми в името на общите интереси. Тоест, жертвайки част от личната си свобода и подчинявайки се на моралните принципи на дадена общност, които изискват подтискане на първичните инстинкти, на страстите и нагоните, индивидът има по-голям шанс да оцелее и прогресира. Следователно моралът е инструмент на човешките общества за осигуряване на съществуването и благоденствието им.

Както навсякъде и с всичко в природата и тук се извършва плавен еволюционен процес, при който стадните инстинкти са се превърнали в морални принципи, а те от своя страна са били вградени в съвременното законодателство. Това е един закономерен, лишен от всякаква мистика природно обусловен процес на израстване на човека от диво създание до разумно същество, изградило най-сложно организираната известна на този етап система – човешката цивилизация. С наличните днес познания не е трудно да си обясним този възходящ процес като резултат от взаимодействието и влиянието на изцяло естествени сили, но за нашите далечни предшественици това прозрение е било извън обхвата на техните познания. Те са тълкували явленията по свой, единствено достъпен тогава начин и ние би трябвало да уважаваме желанието им да си обяснят света. Те са изградили основата на цивилизацията като са събирали знания, опит и идеи, върху които именно ние градим материалните и духовните блага, на които се основава благоденствието на съвременните общества. Прогресът и благосъстоянието им не биха били възможни без педантичното трупане на информация, без интелектуалните усилия на ранните хора и всички поколения преди нас. Не на делюзията Бог (виж), а на тях трябва да благодарим за възможността днес да живеем в един по-добре организиран, по-справедлив и по-благоустроен свят. Този свят не е лишен от недостатъци, но само от нас зависи дали ще продължим да се борим с тях и дали ще оставим на идните поколения нещо, за което те да ни бъдат признателни. Остава да се надяваме, че след нас ще останат не само материални придобивки, но и постижения в духовната сфера.

Така че моралът не е заслуга на Бог, а е естествено продължение на стадните инстинкти, но вече в много по-усъвършенствувана форма, което се дължи на по-развития ни мозък и нервна система. Затова в появата на морала няма никакво чудо, нито намеса на свръхестествени същества, а може да се обясни само с въздействието на природните сили и закономерности върху Homo sapiens – един от многото животински видове на планетата Земя.

 
 

Новият ни любим сериал: „Големите малки лъжи“

| от |

Известният слоган, превърнал се в нарицателно и съответно лека форма на клише, на един от най-големите тв канали в момента, гласи, че „това не е телевизия, това е НВО“. Много самодоволно биха казали някои и може би щяха да са прави, ако не бяха гледали нищо от това, което каналът е произвел в последните години.

Да, това не е телевизия. Поне не в смисъла, в който повечето хора, включително и у нас, възприемат малката синя кутия, излъчваща съдържание 24/7. HBO правят нещо тотално различно и най-новото им амбициозно шоу, натъпкано до горе със звезди, красиви гледки и адаптиращо модерен криминален, но – О, ужас – женски роман, е поредното доказателство за това.

„Големите малки лъжи“ е онова, което ще ви държи влажно тази пролет. Едносезонният сериал е скъпа, красива и рискова продукция, която заради лъскавата пудра, която си е сложила, под формата на много звезди и комерсиално успешна книга, може да се провали с гръм и трясък.

Но не го прави, спокойно. Защото това не е телевизия, това е… сещате се.

„Големите малки лъжи“ е предпоследен роман в кариерата на австралийката Лиан Мориарти. Той излиза през 2014-а и става хит на родния й континент, а впоследствие и по света. Самата Мориарти специализира в писането на така наречените „женски кримки“. Основните й персонажи винаги са семейни двойки или хора с деца, като действието се върти предимно около жените, които често се забъркват в интриги, лъжи и строго пазени тайни. Защото всички имаме такива и в повече случаи те са доста срамни.

Лиан Мориарти е специалист във „ваденето на мръсно бельо“ ала модерна сапунена сага на хартия. Преди „Големите малки лъжи“ тя има още 5 романа, като най-известният сред тях е „Тайната на моя съпруг“.

„Лъжите“ обаче са онова, което я изстрелва към Холивуд и привлича вниманието на Рийз Уидърспуун.

Актрисата решава, че иска да адаптира книгата първо на филм, впоследствие на сериал и кани Никол Кидман да се присъедини. Двете стават продуценти на проекта, заедно със самата Мориарти, а Дейвид Е. Кели – сценаристът и създател на „Али Макбийл“ – се връща в редиците на телевизията, за да адаптира романа за екран.

Комбинацията между всички тези свръхсили дава желания резултат – „Големите малки лъжи“ е доза качествена телевизия, която всеки заслужава да си причини от време на време, за да си почине от плетките и уринотерапията сутрин, обед и вечер.

Към суперотбора на Кидман и Уидърспуун, които правят тв шоу за първи път в кариерата си, се присъединяват Александър Скарсгард, Шайлийн Удли, Лора Дърн и екзотичната, като екстравагантна русалка, Зоуи Кравиц. Към групата на тези толкова различни жени и един изключително здрав, сексапилен и разгонен през повечето време мъж, се присъединяват и още куп великолепни актьори, залези с цвят на мед и няколко деца, точно толкова уникални, колкото и техните родители.

Разбъркан, като приятна модерна гурме кухня, „Големите малки лъжи“ има всичко, което искате да чуете и видите от едно, на пръв поглед, мирно и красиво общество. Перфектните двойки се пребиват, децата се хапят, мирните жени са в покой с природата, но са жестоки с близките си, тихите брюнетки носят пистолети в чантата си, а добрите и верни мъже не могат да го вдигнат.

И в периферията на всичко това, като набъбващ балон, който ще се спука всеки момент, стои едно убийство. Кой е убит и защо, никой не казва, но всички малки катастрофи, които се разтилят пред очите на зрителя в рамките на 7 епизода, водят към финалното гръмване на пушката, след което връщане няма.

Сериалът скача назад и напред във времето – преди и след убийството – за да те кара да си гризеш ноктите в чудене на „какво, по дяволите, се случва“. А каймакът на Уидърспуун, Кидман, Удли, Скарскгард, Кравиц и Дърн само допринасят за по-добрия вкус на този телевизионен бонбон и води след себе си нуждата да искаш да поглъщаш епизод след епизод.

Маскировката от лъскаво женско шоу е само привидна. Животът е еднакво скапан за всички ни понякога, като и полът, и възрастта не променят отношението ни към фунтаменталните неща в живота. Напротив, само го обострят.

„Големите малки лъжи“ е телевизионен свят, в който може да се потопите с удоволствие, дори и само за да се уверите, че нито един от нас не е това, което показва на света. А е чудовището, което умело крие под пластове от хубави костюми, красиви снимки и добри дела.  

 
 

Рецепта за кокосови гофрети

| от Росица Гърджелийска |

Роси успява да осъществи мечтата на мнозина, които страдат от различни алергии – тя успява да създаде гофрети без глутен, без лактоза и без ядки. Тайната – банани.

Росица Гърджелийска работи във филмовата индустрия, но обича да готви и да пътува. Живее няколко години във Великобритания, преди да се завърне в България. Обича да посещава интересни места по света. В блога на Роси www.primalyum.co.uk може да намерите рецепти за интересна и здравословна храна, както и истории за пътешествия.

Ето и нейната рецепта за кокосови гофрети.

 

Нужни продукти:

3 банана;
4 яйца;
1/3 ч.ч. кокосово брашно;
2 щипки бакпулвер;
олио за гофретника.

Начин на приготвяне:

Загрейте гофретника.
Блиндирайте бананите, яйцата и кокосовото брашно.
Оставете на престои 10 мин. и блиндирайте пак.
Добавете бакпулвера и разбъркайте добре.
Намазнете добре гофретника, изсипете черпак от сместа в него и го затворете.
Гответе няколко минутки и след това бавно започнете да отваряте гофретника. Ако гофретата е готова, би трябвало да се отвори лесно и да не залепне.

Прекрасни са сервирани с вишни и кокосови стърготини.

гофрети роси

 
 

Матю Макконъхи: Златното момче от Тексас

| от |

Повечето хора откриват магията на Матю Макконъхи едва когато го открива и Академията и му връчва заслужен „Оскар“ за безспорно най-доброто му изпълнение до момента в „Клубът на купувачите от Далас“.

Възходът на Макконъхи обаче започва малко по-рано. Дори още преди „Истински детектив“, където той печели адмирации и фенове.

Още преди да се впусне в аферата на „Клубът на купувачите от Далас“, която му отнема години, заради намирането на финанси и свалянето на безброй килограми, Макконъхи вече се е заявил като мъж, който може да играе почти всичко, в продукциите „Адвокатът с Линкълна“, „Кал“ и „Весникарчето“.

Този тексаски рейнджър сменя рязко кино имижда си някъде през 2009-а, когато прави и последната романтична комедия във филмографията си до момента. И това са „Призраци на бивши гаджета“. Но ако сте почитатели на захаросания жанр, ще успеете да оцените чудесния Макконъхи и химията му с Дженифър Гарднър и Ема Стоун в този guilty pleasure филм, който може да ви донесе удоволствие, ако се освободите от предразсъдъците си.

През 2010-а Макконъхи поема към света на сериозното кино, като първо влиза в ролята на Мик Халър, персонаж написан и измислен от писателя Майкъл Конъли, който го поставя в центъра на своята книжна спин-офф поредица, която да подкрепи най-известните му книги – тези за детектив Хари Бош. Почитателите на Конъли харесват Макконъхи в ролята на адвоката аутсайдер и така възходът на чудото, което днес познаваме като Матю Макконъхи „един от любимите ми актьори“, започва.

Следват независимите „Кал“, „Вестникарчето“ и сериалът Eastbound & Down. Във всички тях тексасецът е различен и адски добър, което по някакъв необясним начин учудва публиката. Може би не са го очаквали от мъж, наречен „мистър тяло“ преди няколко години.

И да, Матю Макконъхи е и „мистър тяло“ и безобразен актьор с потенциал на лъв на голям екран. Той смело поема роли и се гмурка в тях с ожесточеност на олимпийски шампион. И това му носи само положителни неща.

Краткото му появяване във „Вълкът от Уолстрийт“ остава един от многото адски добри моменти във филма. Разбира се, че шоуто там принадлежи на Ди Каприо, но Макконъхи е мини бог в своята мини пет минутна вселена, дадена му от Скорсезе.

Оттам насетне следват „Интерстелар“ и „Истински детектив“, а от другата седмица ще може да го гледате и в чудесния Gold, който някак минава незабелязано от повечето хора. А не трябва. Матю Макконъхи е титаничен в него.

След рязката промяна в актьорския си имидж и кариерното си развитие, Макконъхи става малко по-избирателен в ролите си. Той подбира внимателно сценариите, които да чете и режисьорите, с които да снима. Затова някак нямаме търпение да го гледаме в „Тъмната кула“ по Стивън Кинг, където това златно момче играе Мъжът в черно. Иначе ви го препоръчваме в Gold, от другата седмица обаче.

Междувременно ви черпим с най-добрите му роли. Някои сте гледали, а някои сигурно сте пропуснали, но ние сме тук за да ви ги покажем. В галерията горе. 

 
 

Да се обличаш като The Weeknd

| от Спонсорирано съдържание |

Един от най-известните музиканти в момента – The Weeknd, представя своята представа за завършен мъжки гардероб с най-важните от сезона модели. Те са част от кампанията Spring Icons на H&M. 

В специално видео The Weeknd говори за това кои модели се превръщат в емблематични, като той изразява вижданията си и по отношение на нещата, които го вдъхновяват, креативния процес и Лос Анджелис като източник на вдъхновение.

Селекцията съчетава заемки от спортното и работно мъжко облекло с елегантните линии на класическия мъжки гардероб, за да изведе на преден план съвременен прочит на актуалните за пролетта модели. Колекцията ще бъде достъпна във всички магазини на H&M, които разполагат с мъжки асортимент, както и онлайн, от 2 март.