Нашият български живот

| от |

Автор: Мел Барбър за секцията посветена на 100 Years UK in BG в блога на британското посолство в София : http://blogs.fco.gov.uk/100yearsukinbg/bg

След историята на Кенуърд Хил за поредицата #100UKBG, днес поглеждаме към най-яркия спомен на Мел Барбър, която  се влюбва в България, българите и начина им на живот почти веднага. Само месец след като тя и приятелятѝ остават в наскоро закупената им ваканционна къща в България, те решават да се преместят в страната за постоянно. Днес, пет години по-късно, двамата се наслаждават на спокойствието на българската провинция и на възможността да отделят време за по думите им важните неща”.

Селото на Мел

Селото на Мел

„Ако, докато живеех в Англия, някой ми беше казал, че ще имам малка ферма, щях да се засмея, но вижте ме сега. Много е различно от Англия, но по хубав начин.” – Мел Барбър

Скоро след като пристигнахме в България (с приятели, които вече си бяха купили скромна вила тук) разбрахме, че тази страна много прилича на Великобритания от преди повече от 20 години. Животът не е толкова забързан, хората отделят време за важните неща, например да се заговорят на улицата, а не да се подминават, да отидат на кафе и да прекарат деня си спокойно.

Помолихме да ни упътят до крайбрежния град, в който бяхме резервирали къща. Жената се опита да ни ориентира, но бързо осъзна, че не разбирам нищо и настоя да се качи в колата и да ни заведе до мястото, въпреки че бе в обратна посока. Когато пристигнахме, тя слезе от колата и ни заведе точно до къщата, след което махна за довиждане и тръгна към мястото, на което я бяхме срещнали. Беше отделила от времето си, за да ни накара да се почувстваме добре дошли в нейната страна и да ни пожелае късмет.

Селото, в което се намираше къщата на нашите приятели, беше много приятно, но, някак изостанало. Повечето села тук си приличат – носят следи от миналото: красива архитектура, която се разпада, занемарени фасади, олющена боя. Малко е тъжно. Между старите сгради обаче има и обновени къщи, които кипят с живот с безупречните си градини.

Посетихме жената, която беше продала имота на нашите приятели. Тя ни разказа, че е наела човек, който идва от място на повече от два часа път с кола, за да нареди паважа и подреди градината ѝ. Заслушах се и се замислих, че приятелят ми работи точно това във Великобритания. На колко човека си продала имот тук? На повече от 20? Брой и нас. Това си е сигурна работа. Приятелят ми щеше да печели по-малко, но и да харчи по-малко и да има по-добър живот.

Разгледахме много къщи – аз харесвах една, той – друга, много не ни харесаха, а една оставихме за краен случай. Като цяло нямаше изгледи нещата да се получат. Върнахме се във Великобритания, убедени, че цялата случка е била просто една налудничава ваканционна идея, докато дамата не ми писа през декември. Изпрати ми снимка с обяснение „Намерих я – това е вашата къща!” Така си и беше!

Възнамерявахме това да е вилата ни за няколко години преди да се преместим там за постоянно, но след месец през първото ни лято се влюбихме в мястото и поискахме да останем.

Вече сме тук от 5 години, в малко селце в Централна България, по средата на пътя между София и морето. Намираме се между две планини, в Долината на розите, наречена така заради розовото масло, което се произвежда тук. Селото ни има само 300 жители – брой, който за съжаление очевидно намалява, защото църковните камбани редовно бият.

Всички се постараха да ни посрещнат топло и да ни накарат да се почувстваме добре дошли, което бе прекрасно. Доста са любопитни да научат какво правим тук, а ние се поглеждаме и им казваме, че е много красиво, а животът в Англия е много забързан, има твърде много хора и е прекалено скъпо, за да може човек да се наслади. Хората там работят денонощно само, за да оцелеят.

Сега отглеждаме зеленчуците си сами и правим зимнина, точно както старите баби в селото. Имаме и кокошки носачки, бройлери, зайци, гъски и прасета.

Ако, докато живеех в Англия, някой ми беше казал, че ще имам малка ферма, щях да се засмея, но вижте ме сега. Много е различно от Англия, но по хубав начин. Знам, че ако имам проблем с нещо в градината или с животните, винаги мога да се обадя на някой съсед и той ще дойде веднага да ми помогне. Не мога да кажа същото за Англия. Повечето хора дори не познават съседите си, което е тъжно. Ако можех и да напредна още малко с езика, всичко щеше да е идеално!

 
 

Ексцентричните геймърски играчки

| от Иво Цеков |

За повечето геймъри един приличен компютър и монитор или пък конзола и телевизор са достатъчни, но има и такива, които не са готови да се задоволят с конвенционалните оферти.

Вместо това, те с влажен поглед гледат към най-новите и атрактивни предложения за периферия и аксесоари, които технологичните компании подготвят.

Още в началото на тази година се видя, че отново ни очакват някои страхотни специализирани устройства, насочени към запалените геймъри.

Някои от тях все още са прототипи, докато други съвсем скоро ще са на пазара. И независимо дали сте хардкор играчи, които желаят само най-новата техника, или просто ви е любопитно да видите какви са тенденциите в този сектор – ето 7 ексцентрични продукта, които ще приковат погледа ви.

Текстът е публикуван в webcafe.com

 
 

Една ябълка на ден…

| от |

Едно време на софийските психоаналитични семинари идваха големи имена от лаканианската школа във Франция. Неистово умни хора изнасяха лекции от трибуната, докато една шепа жадни за знания студенти и формиращи се аналитици стояха и ги слушаха. На всеки семинар обаче неизбежно се случваше нещо интересно. Горе-долу по средата пристигаше една жена с раница и по пет торби във всяка ръка, сядаше най-отзад и започваше да шушка с пликовете, вадейки от тях пластмасови бутилки с жълта течност, различни по големина чаши и кило ябълки, които започваше да реже с джобно ножче и да похапва с шумно дъвчене.

Оттогава ябълките винаги са ми били червена лампичка за опасност, а откакто журналистката Илиана Беновска превърна ябълката в символ на българската журналистика, положението не се подобри.

По време на последната пресконференция на Росен Плевнелиев като президент на България, тя опита да приложи любимия си журналистически прийом – да замери политика с ябълка. Вместо всичко да мине с ахване и шеги, както при изпращането на френския посланик Ксавие дьо Кабан или при победната пресконференция на Румен Радев, този път НСО се намеси веднага. Беновска бе изведена от залата за пресконференции под съпровода на развеселените погледи на другите журналисти и мрачната физиономия на президента Плевнелиев.

Не е фатално, че си имаме персонаж, който смесва цирк и журналистика, вдигайки посещенията в родните онлайн медии и рейтинга на телевизионни емисии. Всеки има изконното право да се направи за посмешище. Но никой няма право да сгромолясва и без това не особено високото ниво на българската журналистика, превръщайки сериозни събития в нелепа смесица между лош театър и епизод на „Съдби на кръстопът“.

Довечера малцина ще са разбрали какво е казал Плевнелиев по време не прощалната си реч, но всички ще са разбрали, че Беновска отново е вилняла и много хора ще кажат, че това е „истинската“ журналистика – да задаваш „неудобни“ въпроси, да наричаш нещата „с истинските им имена“ и да караш политиците „да се чувстват неудобно“.

В социалните мрежи вече се заговори за цензура, а някои дори поставиха въпрос дали е трябвало от НСО да извеждат Беновска.

Да, естествено, че е трябвало. И именно това щеше да се случи във всяка държава, която наричате нормална.

В задаването на смислени, неудобни въпроси има достойнство и смисъл. Но в опитите за унижаване на президентската институция и клоунизирането на едно събитие от сериозно политическо естество няма нищо достойно.

Беновска се държеше като Мел Гибсън в „Смело сърце“, когато героят му крещи „СВОБОДА“, докато го бесят, и така угаждаше на нарцистичната си потребност да вижда в себе си лицето на българската журналистика. Лошото е, че има опасност някой погрешка да привиди в нея „истински журналист“, „отдаден професионалист“ или „смел човек“.

Секс закачките, които си разменяше Беновска с ген. Радев и Слави Трифонов през ноември, бяха смешни. Помните – отново ябълки, полюции, кой е мъж и кой не е.  Само че една шега, повторена повече от веднъж, спира да бъде смешна и става в най-добрия случай досадна.

Една от мерите за успешна кариера е да знаеш кога да се оттеглиш. Беновска, време е. Политическата сцена и без това си има достатъчно клоунади.

 
 

Звезди от киното, изкушени от телевизията

| от chronicle.bg |

В последните години сериалите показаха, че малкият екран е достатъчно голям за всяка световна звезда, стига да се основават върху добър сценарий и качествена режисура. Затова и в последните години мнозина се насочиха към телевизията.

Когато видяхме в сериала „Истински детектив” Матю Макконъхи, това беше изненада – носителят на „Оскар” беше слязъл от нивото на големия екран, за да се снима в телевизията. Оказа се, че това е добър ход, който впоследствие мнозина негови колеги повториха.

В епохата, в която всеки може да гледа каквото си поиска дори на телефон, това да бъдеш близо до аудиторията е по-важно от всякога.

Предлагаме ви да видите в галерията ни големите актьори, носители на редица награди за ролите си в киното, осмелили се да дадат шанс на телевизията. Като бонус включваме и трима големи режисьори, изкушени от малкия екран.