Най-бързата рецепта за порастване

| от | |

Юлия Кошаревска

Много ме е страх да летя.

Така де… мразя излитането и кацането – през другото време, ако не се клати много, нямам проблем.

Вероятно именно за това тази година не е имало месец, през който да не съм летяла на някъде. Не, не съм мазохист, просто обичам да излизам от зоната си на комфорт.

Това е тази удобна зона, в която всички ние често се настаняваме. Мястото, където всичко ни е познато, обичано и лесно. Извън нея нещата изглеждат мрачни, неясни и страшни.

Веднъж излезеш ли от тази зона, неусетно ще разбереш, че се опитваш да стигаш все по-далеч и по-далеч в пространството отвъд нея. И така малко по малко, тя ще се разшири, а ти ще пораснеш…

За първи път се качих на самолет в ранната утрин на 14-ти септември 2012; дестинация: Лондон; причина за пътуването: начало на учебната година в UniversityoftheWestofEngland, Бристол.

До мен се настани един батко (вероятно тогава втора година студент на Острова), с който имах огромно желание да си общувам. Просто така щях да имам оправдание да го питам непрекъснато: „А сега какво следва?”

Това ми беше едно от първите големи излизания от зоната на комфорт и комуникацията, с някой, който вече е минал оттам, щеше да направи всичко толкова по-лесно.

Той обаче заспа щом излетяхме и с това и моите блянове за весело и спокойно летене се изпариха.

Трите часа до Лондон сигурно ще си останат най-дългите три часа в живота ми.

Всъщност това май беше последното пътуване от всички прибирания и заминавания, в което бях сама. След това винаги случайно се озовавах в един самолет с някой познат или приятел. Така тези плюс/минус три часа (голям плюс за всеки полет до София, защото до сега нито веднъж не съм стигала с по-малко от час и половина закъснение) бяха отделени за сладки приказки и нищене на политическата ситуация в България и двата основни въпроса: „Колко баница, сирене и кисело мляко мога да изям щом кацнем?” (на прибиране) и „Ако тези на летището ни набарат ракията и луканката, какво можем да им причиним?” (на заминаване).

Самото излитане и кацане обаче все още си оставаше страшно. Така де… просто хич не го харесвам.

И така след като маршрутите ми започнаха да не се ограничават с Лондон-София-Лондон, а полетите зачестиха, нямаше по-логично нещо от това да прочета малко повече за излитането и кацането и кога всъщност наистина бих имала повод за притеснение. Това помогна! Топката непосредствено преди излитане и кацане все още си е там, но, както с всяко нещо в живота, щом веднъж можеш да си го обясниш, щом то стане познато, вече не е толкова страшно!

А пък и винаги ме мотивира това, което ще видя щом кацна: дали ще е някой скъп приятел или куп нови и интересни хора, с които ще мога да прекарам известно време – все ще има нещо, за което си струва да си повтарям „Няма да паднем, няма да паднем”.

За мен, а и навярно за много други студенти в чужбина, летенето към вкъщи е един от най-ценните моменти през годината, за който сме готови да прекараме неограничено количество часове в автобуси и влакове, за да се доберем до летището. Летенето по Коледа е най-приятно, защото самолетът е пълен с твои братя по съдба, решени да забравят за изпитите за малко и да се опитат в рамките на три седмици да наваксат последните (поне) три месеца.

Ако не е към вкъщи, за мен летенето е равносилно на опознаване на нови кътчета от широкия свят; нови култури, нови истории и поводи за усмивки. Но знам, че за други хора, то е нещо съвсем различно: имах приятел, за когото то беше сбъдване на мечта и шанс за живот; запознах се с хора, за които то е професия и съзнателно подлагане на живота им на риск – професия, заради която са летели над някои от най-горещите военни точки в последните години, а в момента говорят за тях просто като за работа; има и хора, които редовно летят, за да могат да съвместяват личния с професионалния живот.

Както с всичко в живота, и в летенето всеки вижда нещо различно.

Открий какво е то за теб; позволи си да рискуваш, да пътуваш и да бленуваш за още нови изживявания.

Летенето може да е и само метафора.

Позволи си да бъдеш окрилен от новото и неизвестното: да напуснеш зоната си на комфорт; да се завърнеш към детското си любопитство. Само така можеш да пораснеш.

 
 

„Space X“ подновява мисиите до МКС

| от chronicle.bg, по БТА |

Частната компания „Спейс екс“ е в готовност да поднови мисиите си до МКС чрез възвръщаемия си космически кораб „Дракон“, който трябва да бъде изстрелян в събота с ракетата-носител „Фалкон 9″, съобщават Асошиейтед прес и Франс прес.

„Фалкон“ осъществи успешен старт на 14 февруари, като изведе в орбита десет малки спътника, след като миналия септември ракета от същия вид се взриви преди да бъде изстреляна.

„Дракон“ ще стартира от историческата площадка 39А от космическия център „Джон Кенеди“ близо до Кейп Канаверал в щата Флорида. Оттук тръгнаха мисиите на Аполо към Луната, както и космическите совалки в периода 1981-2011 година.

Товарният кораб ще пренесе до МКС над 2,2 тона товари и оборудване, като стартът е предвиден за 15:01 часа по Гринуич. Капсулата ще достигне до орбиталната станция в понеделник. При отлагане на изстрелването, нов опит може да бъде направен в неделя сутринта. Метеорологичната прогноза предвижда 70 процента благоприятни условия за полет в събота, когато е предвиден стартът

 
 

Сладкодумният разказвач, който ви къса нервите

| от Констанс Бонасьо |

И вие сте го виждали. Нещо повече – срещате го всеки ден, и още по-лошо – чувате го.

Той няма конкретен образ, претворява се и се видоизменя, сякаш крие магьосническа пръчка в джоба си. В битката за вашия слух и съзнание, той е готов на всичко – да прави циганско колело; да търси на мобилното си приложение сграда, която се вижда, само и само да ви разкаже защо отива до нея; да жонглира с портокали от промоционалната витрина, за да ви разкаже, че цитрус пресата му се е прецакала.

Въобще – където ви свари, там ще ви облъчва с тегавите си безкрайни разкази.

Вече не ни преследват само досадни бабички, за да ни омагьосват с ишиаса си, с темерутщината на зетя си и следването на внучката в Америка. Те разказват надълго и нашироко своето житие-битие, защото сте имали неблагоразумието да ги подкрепите на слизане от трамвая. В отплата на това, че сте прихванали костеливата им ръчица, можете да изслушате какви ли не истории – колко лъжат на Женския пазар; как вече и медът не е истински; как „Топлофикация” казала, че ще ги компенсира, но не ги компенсирала; колко вярвали на Радан Кънев; как такава зима не е имало от 30 години насам…

Сладкодумният разказвач има много лица, а и обхватът на темите му постоянно се разширява.

Той може да е чичката в метрото, който обяснява как е оставил колата на паркинга, за да не се навира в задръстванията. Следват биографични данни на автомобила – година на производство, година на покупка, марка, кубатура на двигателя, цвят, тапицерия…И всичко това, само защото си му казал на коя спирка да слезе.

Друга разновидност на сладкодумния разказвач е съседката – грижовна къщовница и домакиня.

Тя ще ви изпили нервите докрай. Само заради непридвидливостта ви да носите снопче розмарин в ръка, се започва, та не се свършва. И тя готвела – пък как нарязала лука, пък как задушила гъбите, пък изпекла спанак с ориз. И докато готвела, пуснала една пералня и прахосмукачка, извела кучето, изгладила, изплела пуловер с еленче. И всичко това, само защото й казахте, че в магазина има пресни подправки.

За сладкодумния разказвач от социалните мрежи хич няма да отваряме и дума. Той е описван подробно и многократно.
В заключение можем да кажем, че сладкодумният разказвач, не е никакъв разказвач, още по-малко сладкодумен. Той си е една жива досада…

И нашият съвет на патил и препатил човек, магнит за сладкодумния разказвач, е веднага, щом го разпознаете, да побегнете. Друго спасение няма.

 
 

Какво казва за вас кафето, което пиете

| от Спонсорирано съдържание |

Колко кафе е твърде много? Не задавайте този въпрос на човек, пристастен към тази напитка. За агент Дейл Купър от „Туин Пийкс“ е важно единствено кафето да бъде сервирано с парче вкусен черешов пай, независимо дали е направено на кафемашина или не.

Ако знаете коя зодия сте, знаете и кое животно сте по китайския календар, ходите поне веднъж месечно на врачка, но ако не й вярвате съвсем, ходите и при друга, то може би е време да ви кажем тъжната истина – човек се познава по кафето, което пие.

Предлагаме ви няколко категории хора според кафетата. Намерете своето място в тях и ще разберете всичко за съдбата си (или не).

 
 

„Лъв: Стъпки към дома“: Едно истинско приключение

| от |

„Лъв“ или Lion е едва вторият филм от официалната листа с номинирани за 89-тите награди „Оскар“, който излиза по кината у нас. Първият беше „Първи контакт“ и както се случва с повечето Оскарови филми, не получи най-големия отзвук на света. Което е жалко, разбира се. Има смисъл някои филми да са номинирани за едни от най-престижните и бляскави статуетки в света на седмото изкуство, а други не.

И „Лъв“ е един такъв филм.

Това е първият пълнометражен проект на режисьора Гард Дейвис – един от режисьорите на чудесния сериал Top of the Lake – и е адаптация по книгата на Сару Бриърли A Long Way Home.

Самият Сару има уникална история – роден и расъл до петата си годишнина в един от най-бедните индийски райони, без да може да чете и да пише, една вечер малкият Сару се губи в многолюдна Индия и по стечение на обстоятелствата попада в системата за сираци. А оттам при семейството на Сю и Джон Бриърли, австралийска двойка, която го осиновява. Така от бедно и мърляво индийче Сару порасва в приятен млад мъж, който говори английски, носи отговорност за делата си и учи в университет.

Някъде там в главата на младия мъж се загнездва идеята, че трябва да потърси изгубеното си семейство – майка, по-голям брат и сестра. Идеята прераства в план, благодарение на появилата се по онова време Google Earth, която по-късно се превръща в обсесия. В продължение на няколко години Сару не мисли за нищо друго, освен за това. Денонощно. Непрекъснато. Идеята за Индия, майка му и брат му го преследва в сънища и будни състояния, превръща се в определяща за ежедневните му нужди, става неговата сянка, надвиснала тежко над ума му. Ум, който няма покой.

Да бъдеш обсебен от идеята за някой или нещо, е най-лошото лекарство, което може да дадеш сам на себе си. То ти носи непоносима вреда, лашка те в състояния на еуфория и депресия, кара те да имаш очаквания и неизменно да бъдеш разочарован от тях впоследствие.

„Лъв“ обаче е от тези амбициозни и красиви филми, които ти казват, че понякога, само понякога, мечтите в действително се сбъдват. Те не идват така, както ние си представяме, че ще се случат, нито са опаковани в нашите илюзии, но когато най-после пристигнат, знаем, че са се случили.

Първата част на „Лъв“ се случва в екзотична Индия. Безкрайните кадри и истинските емоции, които играта на малкия Съни Пауар и младия Абхишек Барате ти носят, те карат да помиришеш и да докоснеш мръсотията и красотата на тази толкова различна страна.

Съни Пауар е момчето, което открадва шоуто в „Лъв“ безспорно. Той и Абхишек правят дебют на голям екран и са големите звезди на тази продукция. Нешлифовани, чувствени, естествени, чудесни… Мръсните им крака, дивите им погледи, диалозите им на хинди са онова вкусно усещане, което „Лъв“ оставя след себе си в зрителите.

Втората част е запазена за Никол Кидман и Дев Пател. И малко от Руни Мара, която винаги е чудесна на голям екран, но тук е отстъпила мястото в светлините на прожекторите на другите. Дев Пател от друга страна е един от младите британски актьори, които заслужават внимание и адмирации. Кариерата му стартира от дивия тийн-сериал Skins и стига до работа с Дани Бойл в „Беднякът милионер“, който му носи първа номинация за БАФТА. Днес, няколко години по-късно, пораснал и възмъжал Дев Пател в крайна сметка получава и първата си номинация за „Оскар“ за „Лъв“ и прибира тазгодишната БАФТА за поддържаща мъжка роля в джоба си. Дев Пател е чудесен. Винаги, когато някой има възможност да го гледа, нека да го прави.

Същото важи и за Никол Кидман. Макар темата с осиновяването да й близка, в крайна сметката първите й деца с Том Круз са именно осиновени, в живия живот Кидман е някак затворен и студен човек. Но пък е прекрасна на кино. Тази порцеланова, висока жена успява да изкара на голям екран емоции, каквито в живота някак не може, и да ги пресъздаде с малко думи и повече мимики, отколкото лицето й, минало през няколко разкрасителни процедури, иначе би позволило.

Към всичко това добавяме чудесна музика, великолепни кадри и една сантиментална история, която може и да ви накара да си поплачете.

В „Лъв“ всеки може да открие по нещо за себе си. Дали това ще е екзотиката на толкова различната от нас Индия, дали ще е тематиката, дали ще е красотата на Австралия, дали ще е епичната музика на Дъстин О`Халоран и Волкер Белтерман или нещо съвсем различно, което ние не сме видели, няма значение. Но си го причинете на кино. Не случайно някои филми са номинирани за „Оскар“, а други не са, както казахме в началото.