На всички ли са 7-те рилски езера или не съвсем

Екатерина Генова за 24 часа

НА БЛИЗО 2 400 метра височина, под най-дълбокото българско езеро Окото има чешма. Казват, че от нея тече най-чистата изворна вода. Точно на тази чешма чух думи от случаен турист, които ми харесаха: “В момента по “Витошка” и в моловете няма толкова хора, колкото тук, на Седемте рилски езера”.

През отминаващото лято езерата наистина привличат мнозина. Компании от семейства, млади майки и бащи, които учат малките си момчета на планинарство, професионални туристи и пишман туристи, студенти, жени тип лелка с дамски чанти и найлонови торбички, възрастни туристки, за които изкачването на върховете е “като песен”. Опашката за лифта в почивните дни е голяма. Хората го предпочитат, защото спестява 1-2 часа изкачване и още толкова слизане. Т.е. едно семейство може да обиколи езерата за един ден, без да се налага да нощува и да харчи допълнително.

Лифтът е сравнително нова възможност за достъп до невероятните рилски езера. Спомням си, че когато започна да работи, се появиха неочаквани противници и коментари. Гледах с очите си един планинар, който обясняваше, че е против лифта, защото с него до езерата щели да се качват и възрастни, и болни хора, и щели да замърсяват енергийното поле. Други твърдяха, че многото хора горе щели да хвърлят и местността да се напълни с боклуци. В кампанията против лифта имаше дори послания, че рилските езера са само за здравите и подготвените.

За да разбере човек, кой крив и кой прав, трябва лично да види. Моята проверка мина през седемте езера по най-дългия маршрут. Потвърждавам – боклуци няма. За 4 часа катерене и слизане видях само 4 (четири) случайно изпуснати салфетки и малко повече фасове (разградим отпадък). Няма пластмасови шишета, няма обелки от вафли. Тези, които сядаха да починат и да се нахранят,прибираха всички отпадъци обратно в раниците и даже си говореха, че с празните бутилки е много по-леко.

Има, разбира се, и дразнещи детайли. Установих, че VEF движението от времето на социализма (ходене на обществени места с включен на мах транзистор VEF), е все още живо. Няколко групи младежи бяха включили съвременните вефове, I pod-и на всеослушание. Минавайки край тях бяхме длъжни да слушаме тяхната музика. Но, поне не беше чалга.

Има и по-глобални дразнещи факти. Докато пътувахме с лифта, планината се раздираше от моторите на джипове, които качват желаещите – по 10 лева на човек. Клиентите са много, защото капацитетът на двуседалковия лифт е малък. Изровените от офроуд машините следи изглеждат като дълбоки рани в планината. За разлика от други години там, където започва Националният парк “Рила” сега има патрул на жандармерията и на управата на парка и автомобилите не се пускат нагоре. Но до 2 000 м височина няма кой да ги спре. Няма и много протести срещу тази груба намеса на коли в планината. Напротив, протестираха срещу лифта, който е видимо по-екологичен транспорт.

Липсата на тоалетни е много дразнещ факт. Но тя не е случайна. Има забрана от Министерството на околната среда и водите за изграждане на постройки, дори и те да са за тоалетни. Поради същата забрана няма и пункт на Българския червен кръст, в който да се оказва първа помощ, макар че вече два пъти е подавано искане. Скалистите ръбове и камъните по пътеките не са от най-безопасните. Неотдавна жена си счупила крака и чакала 4 часа доброволен отряд да дойде и да я свали до болница. След като в августовските дни до езерата се качват средно по 2 000 туристи, а за цялата година броят им е около 100 000, не може да се очаква, че няма да има инциденти. Не може да се очаква и че тоалетните на началната станция на лифта и в хижите, ще са достатъчни. За сметка на това, по пътеките можеш да стъпиш в конски и магарешки изпражнения, за които министерството явно не е измислило регламент.

Ако искате да се информирате предварително за маршрута, за разстоянията между езерата и за трудността на катеренето, не разчитайте на сайта на Национален парк “Рила”, нито на табелите на място. Една обща карта на цялата зона, която датира от зората на картографията в България се мъдри и на сайта, и в близост до всяко езеро. От нея не се разбира нищо конкретно за мястото, на което се намирате, но пък се вижда логото на спонсор, с чието съдействие е отпечатан този архаизъм. А би могло да има сайт с интерактивна карта. Би могло, ама надали.

Лъжицата катран в иначе прекрасното прекарване на езерата е пътят от Сапарева баня до лифта. До половината той е истински опасен – тесен с остри завои, без парапети, банкетът е изровен. Две коли се разминават на една боя разстояние. Пет километра преди лифта пътят изведнъж става като в Австрия и Швейцария – обезопасен, достатъчно широк, асфалтиран. Защо само 5 км ли? Защото дори и за този ремонт е подаден сигнал до ЕК в Брюксел срещу общината. На място идват евродепутати, за да проверят как не пазим природата и правим пътища в планината. Сигурно е, че няма да дойдат, ако стане катастрофа.

Обичаме да казваме, че природата е на всички. Голямото желание на стотици всяка година да видят Седемте рилски езера доказва, че хората ги чувстват като място, на което имат право да бъдат. Институциите и разни организации обаче се държат като зли собственици. Все забраняват, не разрешават, ограничават. А са нужни малко усилия и нормално управленско мислене, за да стане и у нас като в Австрия, Швейцария…