На всички ли са 7-те рилски езера или не съвсем

| от |

Екатерина Генова за 24 часа

НА БЛИЗО 2 400 метра височина, под най-дълбокото българско езеро Окото има чешма. Казват, че от нея тече най-чистата изворна вода. Точно на тази чешма чух думи от случаен турист, които ми харесаха: “В момента по “Витошка” и в моловете няма толкова хора, колкото тук, на Седемте рилски езера”.

През отминаващото лято езерата наистина привличат мнозина. Компании от семейства, млади майки и бащи, които учат малките си момчета на планинарство, професионални туристи и пишман туристи, студенти, жени тип лелка с дамски чанти и найлонови торбички, възрастни туристки, за които изкачването на върховете е “като песен”. Опашката за лифта в почивните дни е голяма. Хората го предпочитат, защото спестява 1-2 часа изкачване и още толкова слизане. Т.е. едно семейство може да обиколи езерата за един ден, без да се налага да нощува и да харчи допълнително.

Лифтът е сравнително нова възможност за достъп до невероятните рилски езера. Спомням си, че когато започна да работи , се появиха неочаквани противници и коментари. Гледах с очите си един планинар, който обясняваше, че е против лифта, защото с него до езерата щели да се качват и възрастни, и болни хора, и щели да замърсяват енергийното поле. Други твърдяха, че многото хора горе щели да хвърлят и местността да се напълни с боклуци. В кампанията против лифта имаше дори послания, че рилските езера са само за здравите и подготвените.

За да разбере човек, кой крив и кой прав, трябва лично да види. Моята проверка мина през седемте езера по най-дългия маршрут. Потвърждавам – боклуци няма. За 4 часа катерене и слизане видях само 4 (четири) случайно изпуснати салфетки и малко повече фасове (разградим отпадък). Няма пластмасови шишета, няма обелки от вафли. Тези, които сядаха да починат и да се нахранят,прибираха всички отпадъци обратно в раниците и даже си говореха, че с празните бутилки е много по-леко.

Има, разбира се, и дразнещи детайли. Установих, че VEF движението от времето на социализма (ходене на обществени места с включен на мах транзистор VEF), е все още живо. Няколко групи младежи бяха включили съвременните вефове, I pod-и на всеослушание. Минавайки край тях бяхме длъжни да слушаме тяхната музика. Но, поне не беше чалга.

Има и по-глобални дразнещи факти. Докато пътувахме с лифта, планината се раздираше от моторите на джипове, които качват желаещите – по 10 лева на човек. Клиентите са много, защото капацитетът на двуседалковия лифт е малък. Изровените от офроуд машините следи изглеждат като дълбоки рани в планината. За разлика от други години там, където започва Националният парк “Рила” сега има патрул на жандармерията и на управата на парка и автомобилите не се пускат нагоре. Но до 2 000 м височина няма кой да ги спре. Няма и много протести срещу тази груба намеса на коли в планината. Напротив, протестираха срещу лифта, който е видимо по-екологичен транспорт.

Липсата на тоалетни е много дразнещ факт. Но тя не е случайна. Има забрана от Министерството на околната среда и водите за изграждане на постройки, дори и те да са за тоалетни. Поради същата забрана няма и пункт на Българския червен кръст, в който да се оказва първа помощ, макар че вече два пъти е подавано искане. Скалистите ръбове и камъните по пътеките не са от най-безопасните. Неотдавна жена си счупила крака и чакала 4 часа доброволен отряд да дойде и да я свали до болница. След като в августовските дни до езерата се качват средно по 2 000 туристи, а за цялата година броят им е около 100 000, не може да се очаква, че няма да има инциденти. Не може да се очаква и че тоалетните на началната станция на лифта и в хижите, ще са достатъчни. За сметка на това, по пътеките можеш да стъпиш в конски и магарешки изпражнения, за които министерството явно не е измислило регламент.

Ако искате да се информирате предварително за маршрута, за разстоянията между езерата и за трудността на катеренето, не разчитайте на сайта на Национален парк “Рила”, нито на табелите на място. Една обща карта на цялата зона, която датира от зората на картографията в България се мъдри и на сайта, и в близост до всяко езеро. От нея не се разбира нищо конкретно за мястото, на което се намирате, но пък се вижда логото на спонсор, с чието съдействие е отпечатан този архаизъм. А би могло да има сайт с интерактивна карта. Би могло, ама надали.

Лъжицата катран в иначе прекрасното прекарване на езерата е пътят от Сапарева баня до лифта. До половината той е истински опасен – тесен с остри завои, без парапети, банкетът е изровен. Две коли се разминават на една боя разстояние. Пет километра преди лифта пътят изведнъж става като в Австрия и Швейцария – обезопасен, достатъчно широк, асфалтиран. Защо само 5 км ли? Защото дори и за този ремонт е подаден сигнал до ЕК в Брюксел срещу общината. На място идват евродепутати, за да проверят как не пазим природата и правим пътища в планината. Сигурно е, че няма да дойдат, ако стане катастрофа.

Обичаме да казваме, че природата е на всички. Голямото желание на стотици всяка година да видят Седемте рилски езера доказва, че хората ги чувстват като място, на което имат право да бъдат. Институциите и разни организации обаче се държат като зли собственици. Все забраняват, не разрешават, ограничават. А са нужни малко усилия и нормално управленско мислене, за да стане и у нас като в Австрия, Швейцария…

 
 

5 сериала за телевизията, които да гледате по телевизията

| от |

Телевизията е велика магия. Можеш да покажеш всичко, да излъжеш, да пускаш глупости с часове, да се правиш на маймуна и винаги ще има поне един човек, който ще те гледа и дори ще те хареса. Телевизията е медията с най-силно влияние в модерния свят и нито интернет, нито онлайн стриймовете могат да я победят.

Телевизията е истинска магия. Там може да си на места, без реално да бъдеш на тях, може да си тъп, но да изглеждаш умен, можеш да си забавен без да имаш и един грам чувство за хумор. Телевизията придава онзи дребен блясък върху хората, след който всеки се чувства с 10 см по висок.

Негово величество малкият екран! Той ти дава толкова много и те мами по онзи приятно сладък начин. Той може да е мелодраматичен в тежките моменти и силно захаросан в сладките. И ти нямаш нищо против. От „Малката булка“ да майстори-готвачи, телевизията предлага всичко. Там има всичко. От експерти, които говорят мъдро по всякакви въпроси до маймуни, които правят фокуси.

Телевизията е сладкото изкушение и понякога се прави трудно. Особено, когато се стремиш към добра телевизия. Дали такава е останала, някои хора се съмняват, но ние не. Затова и имаме една селекция от пет адски добри сериала, правени за телевизия, в които се разкава за правенето на телевизия. Приятно четене.  

 
 

#Bookclub: Непокорният Недим Гюрсел и „Мехмед Завоевателя“

| от Спонсорирано съдържание |

В интервю за „Пари Мач” от 2015 г. турският писател Недим Гюрсел заяви: „Ердоган не харесва карикатуристи”.

Известен застъпник на светската държава, заклеймяващ намесата на армията в политиката, сега той пристига в България по повод премиерата на „Мехмед Завоевателя” и е повече от любопитно как ще се произнесе за актуалната обстановка в родната си страна.

Но да започнем от книгата. „Мехмед Завоевателя” е виртуозно построен роман в романа, избуял от плодородното въображение на своя автор. Някои от сцените в него са така майсторски обрисувани, че блестят като самородни късове художествена проза от най-висока проба. Сюжетните линии са две.

Разказвачът Фатих Хазнедар се уединява в стара вила на брега на Босфора (точно срещу крепостта Боазкесен, построена от Мехмед II), за да напише исторически роман за превземането на Константинопол от Завоевателя, когато в живота му нахлува млада жена, жертва на преследванията след военния преврат през 1980 година. В паралелната сюжетна линия оживяват войнственият Султан, неговият антураж, придворните сановници, дервиши, евнуси, еничари, защитниците и разрушителите на великия град.

Романът възкресява епопеята по превземането на Константинопол от султан Мехмед II през май 1453 година, променило завинаги хода на европейската история. Битките са ожесточени, начинът, по който разказвачът ги пресъздава – смайващ. На страниците оживяват важни фигури от епохата – султан Мехмед ІІ, великият му везир Чандърлъ Халил паша, редица учени от епохата, духовни наставници, дервиши, философи; унгарецът Урбан, изработил най-мощния топ на своето време; защитниците на Константинопол като император Константин ХІ Палеолог, историка Георгий Сфрандзис, генуезеца Джовани Джустиниани, учения Теодор Каристин, германеца Йоханес Грант…

„Защо наистина, защо героите на този роман са били убити, преди да им дойде времето? Всеки човек в себе си носи смъртта, собствената си смърт. По-точно собствената си гибел. Носи я още преди да се е ​​родил, свит в корема на майка си, с огромна глава, със сбръчкано личице, с блеснали от любопитство, невиждащи нищо наоколо очета. Не след дълго той започва да се върти в своето топло убежище, в което живее, храни се и расте, после пожелава да се измъкне навън с малките си длани, с тъничките си като клонки ръчички, с кривите си крачета, да стигне до светлина, да се появи на света. Щастливото рождение е първата крачка към смъртта.”

Cover-Mehmed-Zavoevatelya

Гюрсел освежава подхода към темата за военните подвизи, като съчетава наситеното със събития повествование с отношението на днешния човек.

След дълга и кръвопролитна схватка между османци и византийци, Мехмед II завладява този митичен град, където от векове се кръстосват пътищата и където Азия и Европа, Изтокът и Западът, мюсюлмани и християни влизат в стълкновение. Авторът неслучайно избира за мото на книгата цитат от „По следите на изгубеното време“ на Пруст, защото разказвачът е разпънат на кръст между родилните мъки на творчеството и ласките на любимата жена, а изборът се оказва невъзможен…

Недим Гюрсел е добре известен в средите на френските литератори и интелектуалци и сред ценителите на съвременна европейска проза. Тук ще възкликнете: турски писател с такова влияние във Франция? Да, това е безспорен факт, и не само защото преподава турска литература в Сорбоната. Когато фактите говорят, даже и религиозните фанатици мълчат. (Или поне така ни се иска.) След преврата през 1980 г. Гюрсел емигрира във Франция, където живее и твори и досега. Автор е на 30 книги, в това число романи, новели, пътеписи и есета. Носител е на множество турски и международни литературни отличия. Една от любимите му теми е Истанбул, столица на две велики империи: Византийската и Османската.

На български език е излизала скандалната „Едно тъй дълго лято”, която е била забранена в Турция, заради съпротивата на писателя срещу тиранията на армията. Делото срещу него се води от военен съд и продължава няколко години. Подобна е съдбата на „Дъщерите на Аллах” – обвиняват Гюрсел в обида към религията, процесът трае една година. Обвиненията произтичат от опита на автора да очовечи образа на пророка Мохамед. По-важното е, че в резултат на скандала книгата е преведена на десетки езици.

През 2012 г. авторът гостува в България и му е присъдена наградата на Фондация „Балканика“.

В едно свое интервю тогава той казва: „Войните от миналия век са белязали и литературите на балканските държави. Затова писателите от тези територии днес трябва да се изразяват свободно и открито и преди всичко да избягват национализма, който продължава да прави поразии. Важно е как се интерпретира темата за завоевателя. Дълг на писателя е да покаже какво се случва в главата на победения.”

Недим Гюрсел обича да назовава нещата с истинските им имена. Счита за пагубна тенденцията идеологиите да се заместват с псевдодуховни течения.

За съжаление, религиите вървят ръка за ръка с религиозния фанатизъм, а там където се шири религиозен произвол, изкуството се задушава.

Срещата с Недим Гюрсел е на 26 април от 19:00 ч. в литературен клуб „Перото”. Вход свободен.

 
 

Cheers! В очакване на „Гепи“

| от |

 През 2000 година британският режисьор Гай Ричи прави най-добрия филм в кариерата си до момента – ганстреската черна комедия „Гепи“. „Две димящи дула“ са излезли две години по-рано и са показали Ричи като хрисим мъж, който има интересна визия и различен начин на киноразказ.

Гай Ричи е черно и саркастично откровение за модерното кино, именно заради „Гепи“.

Брад Пит сам отива при него за роля, а Джейсън Стейтъм става звездата, която е, именно благодарение на рижия британец.

В „Гепи“ се псува („Fuck“ присъства точно 163 пъти) и се убива (26 трупа, ако трябва да сме точни), Бенисио Дел Торо умира в самото начало, въпреки че е една от звездите на филма, а имената на Джейсън Стейтъм, Денис Фарина, Вини Джоунс и Алън Форд блесват ярко.

„Гепи“ е великански филм, изтупал гангстерския жанр по приятен начин и прекроил го в нещо различно. Може да си го причините няколко пъти и всеки един ще е все така нелепо як.

Оттогава са изминали 17 години. „Гепи“ не печели нито една важна награда, но е поп-културен култ и ще остане във времето като пример за добро кино. Малко филми могат да се похвалят с това в действителност. Евала, Гай Ричи!

Само след няколко дни на малкия екран ще се появи британски сериал, пронстранствено адаптиращ този вкусен кървав и нелеп филм. В цели 10 серии „Гепи“ ще разказва за група дребни ганстрери, които се забъркват в голяма схема без да го осъзнават.

Дали тънкият ироничен хумор на Ричи, динамичният му диалог и великолепните му сцени ще бъдат претворени адекватно на телевизионния екран, още не е ясно. Ще го разберем на 25 април, когато „Гепи“ прави премиера на родния екран по AXN. Дотогава можем само да се надяваме.

Няколко млади британски звезди са облекли нелепи костюми и халати, взели са пушки и са извадили най-добрия кокни акцент, който вербалният им диапазон притежава, за да направят този сериал визуалното и ментално удоволствие, което филмът беше през 2000-та и все още е, 17 години по-късно.

Най-голямата звезда на шоуто е Рупърт Гринт. И той е такъв, заради дългогодишното си участие в поредицата за Хари Потър. За разлика от Даниел Радклиф и Ема Уотсън, Рубърт все още има жесток проблем с излизането от образа на Рон Уизли, толкова години по-късно. Може би ролята в „Гепи“ е онази, която ще го извади от недрата на британските клишета най-после.

Истината е, че Рубърт Гринт е чудесен актьор и порасна добре, за разлика от много деца-звезди. Големият му проблем е, че е толкова специфичен и образи като Рон Уизли му се лепват като неприятна дъвка за обувката. Той така и не намери своето място в киното и може би затова, това е и първото му телевизионно шоу. Да се надяваме, че малкият екран е неговото лоби и той ще се развие подобаващо за таланта си там.

Към него добавяме не по-малко чудесните Люк Паскуалино и Ед Уестуик, и много, много други британски имена, разбира се, които тепърва ще показват какво могат. Люк се появява за първи път пред широката публика в британската истерия „Skins“ и съответно нейните 3 и 4 сезон. „Skins“ не е лъжица за всяка уста, защото е хистерично и депресиращо шоу за младите хора в Бристъл, но е един от поп-феномените на модерната британска телевизия. Част от актьорите на Game of Thrones са дошли оттам, а най-големите звезди, с които може да се похвали са Дев Пател, Никълъс Холт и Джак О`Конъл – всички минали през школовката на шарения „Skins“.

Ед Уестуик от друга страна има дългогодишна практика в телевизията. Младите почитатели на сериалите го познават добре от „Клюкарката“, където играе надутия женкар Чък Бас. Именно благодарение на Ед Чък е един от най-обичаните копелдаци в модерната тийн-сапупена телевизия.

Всички тези младежи, в комбинация с няколко прелестни дами, правят телевизионния коктейл „Гепи“. Отделни групи от малки ганстери, участват в престъпни схеми, които се връщат, за да ги захапят отзад. Звучи като нещо, което няма как да се обърка. Особено при наличието на оригинал като този на Гай Ричи. Не, сериалът няма да задмине филма и никой не очаква това от него, но пък се надяваме да се постарае да е поне на същото ниво.

Дотогава (датата на премиерата е 25.04.) ето ви един трейлър пълен с мехурчета и зле прикрити мъжки задници и няколко снимки от шоуто в галерията горе. Cheers, mates!     

 
 

Deadpool 2 по кината на 1 юни 2018

| от chronicle.bg |

FOX обяви своята програма за филмите по комикси на Marvel, предвидени за 2018 г.

Киностудиото започва през април, когато очакваме нов филм от поредицата X-Men, базиран на сюжетната линия New Mutants. Той ще се пови по кината на 13-ти април 2018 г., а няколко месеца по-късно ще видим и дългоочакваното продължение на Deadpool.

Засега то носи името Deadpool 2 и премиерата е предвидена за 1-ви юни 2018 г.

В края на следващата година ни очаква още една комикс-лента, която отново е вдъховена от X-Men. Той се нарича X-Men: Dark Phoenix и ще дебютира на 2-ри ноември 2018 г.