На всички ли са 7-те рилски езера или не съвсем

| от |

Екатерина Генова за 24 часа

НА БЛИЗО 2 400 метра височина, под най-дълбокото българско езеро Окото има чешма. Казват, че от нея тече най-чистата изворна вода. Точно на тази чешма чух думи от случаен турист, които ми харесаха: “В момента по “Витошка” и в моловете няма толкова хора, колкото тук, на Седемте рилски езера”.

През отминаващото лято езерата наистина привличат мнозина. Компании от семейства, млади майки и бащи, които учат малките си момчета на планинарство, професионални туристи и пишман туристи, студенти, жени тип лелка с дамски чанти и найлонови торбички, възрастни туристки, за които изкачването на върховете е “като песен”. Опашката за лифта в почивните дни е голяма. Хората го предпочитат, защото спестява 1-2 часа изкачване и още толкова слизане. Т.е. едно семейство може да обиколи езерата за един ден, без да се налага да нощува и да харчи допълнително.

Лифтът е сравнително нова възможност за достъп до невероятните рилски езера. Спомням си, че когато започна да работи , се появиха неочаквани противници и коментари. Гледах с очите си един планинар, който обясняваше, че е против лифта, защото с него до езерата щели да се качват и възрастни, и болни хора, и щели да замърсяват енергийното поле. Други твърдяха, че многото хора горе щели да хвърлят и местността да се напълни с боклуци. В кампанията против лифта имаше дори послания, че рилските езера са само за здравите и подготвените.

За да разбере човек, кой крив и кой прав, трябва лично да види. Моята проверка мина през седемте езера по най-дългия маршрут. Потвърждавам – боклуци няма. За 4 часа катерене и слизане видях само 4 (четири) случайно изпуснати салфетки и малко повече фасове (разградим отпадък). Няма пластмасови шишета, няма обелки от вафли. Тези, които сядаха да починат и да се нахранят,прибираха всички отпадъци обратно в раниците и даже си говореха, че с празните бутилки е много по-леко.

Има, разбира се, и дразнещи детайли. Установих, че VEF движението от времето на социализма (ходене на обществени места с включен на мах транзистор VEF), е все още живо. Няколко групи младежи бяха включили съвременните вефове, I pod-и на всеослушание. Минавайки край тях бяхме длъжни да слушаме тяхната музика. Но, поне не беше чалга.

Има и по-глобални дразнещи факти. Докато пътувахме с лифта, планината се раздираше от моторите на джипове, които качват желаещите – по 10 лева на човек. Клиентите са много, защото капацитетът на двуседалковия лифт е малък. Изровените от офроуд машините следи изглеждат като дълбоки рани в планината. За разлика от други години там, където започва Националният парк “Рила” сега има патрул на жандармерията и на управата на парка и автомобилите не се пускат нагоре. Но до 2 000 м височина няма кой да ги спре. Няма и много протести срещу тази груба намеса на коли в планината. Напротив, протестираха срещу лифта, който е видимо по-екологичен транспорт.

Липсата на тоалетни е много дразнещ факт. Но тя не е случайна. Има забрана от Министерството на околната среда и водите за изграждане на постройки, дори и те да са за тоалетни. Поради същата забрана няма и пункт на Българския червен кръст, в който да се оказва първа помощ, макар че вече два пъти е подавано искане. Скалистите ръбове и камъните по пътеките не са от най-безопасните. Неотдавна жена си счупила крака и чакала 4 часа доброволен отряд да дойде и да я свали до болница. След като в августовските дни до езерата се качват средно по 2 000 туристи, а за цялата година броят им е около 100 000, не може да се очаква, че няма да има инциденти. Не може да се очаква и че тоалетните на началната станция на лифта и в хижите, ще са достатъчни. За сметка на това, по пътеките можеш да стъпиш в конски и магарешки изпражнения, за които министерството явно не е измислило регламент.

Ако искате да се информирате предварително за маршрута, за разстоянията между езерата и за трудността на катеренето, не разчитайте на сайта на Национален парк “Рила”, нито на табелите на място. Една обща карта на цялата зона, която датира от зората на картографията в България се мъдри и на сайта, и в близост до всяко езеро. От нея не се разбира нищо конкретно за мястото, на което се намирате, но пък се вижда логото на спонсор, с чието съдействие е отпечатан този архаизъм. А би могло да има сайт с интерактивна карта. Би могло, ама надали.

Лъжицата катран в иначе прекрасното прекарване на езерата е пътят от Сапарева баня до лифта. До половината той е истински опасен – тесен с остри завои, без парапети, банкетът е изровен. Две коли се разминават на една боя разстояние. Пет километра преди лифта пътят изведнъж става като в Австрия и Швейцария – обезопасен, достатъчно широк, асфалтиран. Защо само 5 км ли? Защото дори и за този ремонт е подаден сигнал до ЕК в Брюксел срещу общината. На място идват евродепутати, за да проверят как не пазим природата и правим пътища в планината. Сигурно е, че няма да дойдат, ако стане катастрофа.

Обичаме да казваме, че природата е на всички. Голямото желание на стотици всяка година да видят Седемте рилски езера доказва, че хората ги чувстват като място, на което имат право да бъдат. Институциите и разни организации обаче се държат като зли собственици. Все забраняват, не разрешават, ограничават. А са нужни малко усилия и нормално управленско мислене, за да стане и у нас като в Австрия, Швейцария…

 
 

Типажите, които не искаш да срещаш в градския транспорт, но ти се налага

| от chronicle.bg |

Градският транспорт, особено в столицата, е място, на което можеш да видиш всичко. Ако имаш късмет – можеш да видиш политик, актьор или човека, по когото си падаш от няколко месеца. Ако нямаш късмет – някой може да маструбира на съседната седалка, без да подозираш, докато четеш задълбочено „Физика на тъгата“. И все пак градският транспорт в София се слави с това, че винаги може да се окажеш въвлечен в интересен разговор, искаш или не. Понякога може дори да те цитират в „Дочуто в София“. Има обаче характерни персонажи, които присъстват в много от пътуванията.

Бабата, която вярва в Идеята

„Всички знаем, че преди ’89-а си беше най-добре. Нямаше ги тия неща – смартфони, глупости. Всеки си гледаше работата, а не си показваше голотиите!“ Всичко това с патос и зъл поглед към девойката със заголено пъпче, която тъкмо й е освободила място да седне. Няма значение дали някой я слуша, гледа или й обръща внимание по друг начин, тя винаги е там и държи да се знае. И да се знае, че идеята не е забравена.

Дядото антикомунист

Разбираш кога се е качил на секундата. Сяда на прясно освободено място с псувня срещу „братята руси“ на уста, разказвайки на всички пътуващи наоколо как по-добре в комунизма е било само за празноглавците, дето не загряват колко назад сме се върнали заради тия „комунияги“. Шегува се с бурния напредък в строителството на метрото от 60-те години до днес. После, показвайки електронния си часовник, напомня колко дълго се е чакало за радио и за кола преди 89-а. Всъщност може да си остане само с първата реплика на уста, но ако установите зрителен контакт, няма как да не чуете останалата част от историята.

Вярващият тип

„Вярвате ли в Бог? Знаете ли как звучи гласът на Бог?“. В добрия случай само вие ще изслушате лекцията и ще се изместите бавно и тактично към вратата, преди да разберете повече, отколкото искате да знаете за Сътворението. В лошия – ще е придружил лекцията си от портативен високоговорител, така че целият автобус да знае (true story).

Пияният господин

Около него се носи характерен аромат, който подсказва, че там, където е ходил, се сервира и мезе. Той обича да заговаря мъже и жени. Най-често жени. Най-често толкова млади, че не би погледнал към тях трезвен, без да се засрами. Но сега държи да протече комуникация от по-личен характер, която да започва с реплика от типа на: „Шшшшш… ти с тия… ти…сигурно…ааа!“ Всичко това – при огромното нежелание от страна на събеседничката да участва в разговора.

Емигрантът, който знае всичко

Той е емигрант, който живее в Испания/Англия/Италия, затова всичко в София му се струва селско и провинциално, макар и самият той да идва от село край Враца, в което са преминали ¾ от живота му, а това си личи и по хавайската риза от 90-те на гърба му. Няма значение дали мие чинии в Испания, или работи по строежите, важно е да ти разкаже колко по-добре е там и колко по-тъпо е в България. В добрия случай – пътувате само една спирка. В лошия – качил се е от „Люлин“ и планира да слезе на Летището, а вие отивате към „Младост“ със същото влакче.

Готиният тийнейджър

„Бате, тоя тука, бате, все едно виж го как ме гледа, бате, абе братле, направо…“. Готиният тийнейджър ще застане съвсем близо до ухото ви, за да разкаже по смартфона чрез хендсфри на свой приятел/съученик как смърди в метрото/автобуса/трамвая и как, бате, тоя чичо/леля, дето е застанал/а точно до него, е… И тук разбирате за себе си тонове неочаквана информация, сякаш всъщност не сте там, а в друга вселена.

 
 

Изповедта на един грешен барман

| от |

Да си барман е като да излезеш първи от класно по математика. Около теб веднага се скупчват 100 човека и всеки иска нещо. Ние, барманите, сме направо власт в България. Седмата или осмата, вече не знам коя се пада. Ние сме съвременните попове. Може би затова много от нас имат бради. По това време на годината обикновено носим блаженство на морето. Има обаче неща, които трябва да изповядаме, за да сме чисти. Споделеният грях е половин грях. 50 милилитра грях.

Простете ми, защото съгреших!

Изчаквах хората да се напият и после им предлагах шотове все едно ще ги черпя, но им исках по 6 лева на шот. Съжалявам и за обратното – когато продавам алкохол на безценица и хората не се усещат, че е зло менте. Грешен съм.

Разкайвам се и за грешните дозировки. Когато наръсвам с черен пипер блъди мерито все едно е печено прасенце. Когато не използвам мярка, а сипвам на око и количеството видимо е грешно. Ако бях лекар, хората щяха да ходят или надрусани, или умрели.

И моля ви, не ме поставяйте в изкушение. Наглеждайте си гаджетата, защото иначе ще ги налазя. Не съм Ален Делон, но хората масово си оставят приятелките без надзор, а от толкова много все някоя хваща дикиш. Наричам това „принципът на Тери Пратчет“ – ако имаш 300 книги, все някоя ще е хубава.

Имам и много дребни грехове. Когато наливам от бутилка и пластмасовото кръгче от капачката падне в чашата. Когато слагам лед с ръката, с която съм пипал пари. Когато нямам дребни и ви назнача пазител на бара, докато отида да разваля. Когато имам само дребни и банските ви паднат от тежестта на метални левчета.
Знам, че не трябва да надупча музиката и да изляза отпред да пуша. Тези дни на блаженство трябва да приключат за мен. Няма да надувам музиката безмилостно и когато съм в заведението. Също така ще я разнообразявам и няма да въртя 1 диск в продължение на години. Аз имам сърце.

Осъзнавам грешките си и ги имам предвид, за да изживеем едно по-приятно море заедно. А по-приятното море започва с поздрав. Ако аз мога да си призная, че ви сипвам по-малко, и ви можете да ми кажете едно „Здрасти“. Защото знам, че не различавате българския алкохол от вносния – не ме вкарвайте в грях.

 
 

В багажа на самолетен пътник беше открит жив 9-килограмов омар

| от chronicle.bg, БТА |

Транспортните служби за сигурност съобщиха, че в багажа на пътник на международното летище в Бостън е бил открит жив 9-килограмов омар.

Животното било намерено при чекирането на куфарите на пътник на Терминал C. Това бил най-големият рак, открит някога в пътнически багаж.

По принцип транспортирането на омари не е забранено от летищните власти. Но това трябва да става в пластмасов контейнер, който да не се разлива.

Откритото животно в Бостън било поставено в хладилна чанта и „се държало прилично“ при преминаването си през устройствата за контрол на багажа. Снимката на намерения огромен омар беше пусната в социалните мрежи.

 
 

Кортни Кокс спря да крие възрастта си

| от chronicle.bg |

Актрисата Кортни Кокс се отказа от козметичната хирургия.

Тя посочи, че това е нещо, към което човек не трябва да пристъпва с лекота. Въпреки че през последните години тя се възползва многократно от услугите й, днес актрисата вече не смята да се докосва повече до козметичната хирургия.

В интервю за модно списание Кортни Кокс призна, че е премахнала всичките си филъри и вече е толкова естествена, колкото може да бъде.

„Чувствам се по-добре, защото изглеждам като себе си. Мисля, че сега приличам повече на човека, който бях“, казва актрисата.

53-годишната Кокс стана известна с ролята си на Моника Гелър в сериала „Приятели“ през 90-те години. Казва, че днес вече е приела, че тялото й ще остарява и външният й вид ще се променя.

„Всичко ще тръгне надолу. Това не са бръчки, това са линиите на усмивката“, казва тя.

“Научих се да прегръщам движението и да разбера, че филърите не са ми приятели”, допълва тя.