На СУ – с обич и омерзение

| от Цвети Иванова |

Спомням си ясно първия път, когато прекрачих прага на Софийския университет. Заедно с бъдещите ми колеги стояхме скупчени един до друг в аулата и се кокорехме с огромните си заешки очи пред чудесата на университета. Всичко беше толкова голямо – колоните, залите, преподавателите, вратите. Миризмата от стола на Ректората ни вълнуваше и ни караше да се чувстваме студенти, а цигарите в двора пред библиотеката бележеха бъдещето ни на бакалаври, магистри и докторанти.

После дойде първата лекция. Увод в психологията. Онова, което съм запомнила, е разкопчаният дюкян на професора. Първа сесия. Нощни часове на учене, тръпка, потене и деня на изпита. Отново стояхме скупчени този път пред кабинета на проф. В.Д., който ще ни изпитва по систематична философия. Беше ни казал да прочетем пет книжки, написани от него. Стояхме пред кабинета като съвестни говеда, готови да излеят наученото пред авторитета. Оказа се излишно, тъй като присъствието на книжките в ръцете ни беше достатъчно за шестица.

Цяла година ентусиазмът ни не стихваше. Този колос, Софийският университет, ни караше да се страхуваме от него, но и ни закриляше – с името, авторитета и архитектурата си. Впоследствие лека полека започнаха да се промъкват издайнически симптоми на разочарование. Защо някои преподаватели не изискват от нас да сме учили, а се задоволяват с покупката на учебниците им? Защо в кабинета с гръмкото име „Отдел студенти“ се отнасяха към нас като с вредители? Защо някои преподаватели бяха толкова влюбени в словото си, че нямаха желанието и търпението да създадат връзка със студентите си?

Разбира се, толерантността има своите граници.

Мой колега не успя да мине изпита си по когнитивна психология. Оказа се, че докато е copy-paste-вал темата за реферата си, не е положил достатъчно усилия да уеднакви шрифта и да махне интернет източника на собствените си разсъждения, след което му се наложи да държи изпита повторно. Като млад психолог той се поучи от грешките си и втория път оправи шрифта на копирания реферат.

Не мога да си кривя душата, затова трябва да кажа, че в Софийския университет срещнах страхотни преподаватели. Усвоих знания, създадох ценни контакти, видях различни гледни точки, светогледът ми се разпъна и стана по-широк,способността ми се за учене заякна, а руската салата от сандвичите в стола завинаги се отпечата по стените на стомаха ми.

И все пак, когато видях новината,че СУ отново води в рейтинга на висшите училища в България някак не бях сигурна в правотата на този избор. Далеч съм от мисълта, че в България има по-добри висши училища, като не включвам тук специализираните ВУЗ-ове като Медицинска академия, УАСГ, НАТФИЗ, Техническия университет.

Но макар и пълен догоре с авторитети, безценни кадри и наистина крайно интелигентни преподаватели, СУ е като малко дете, разглезено от родителите си до степен на спиране на развитието. Изискванията към Университета са малко, а преференциите и похвалите – много. Напливът на студенти не намалява, парите за частни уроци с цел влизане там се леят, новите зайци продължават да пристъпят с благоговение в лоното на тази университетска светиня, а някои дипломни защити продължават да се случват проформа. Администрацията продължава да работи по два часа седмично, обслужвайки студентите с ентусиазма на закъсняла с пенсионирането си служителка в Бобовдолската община. В редица лекции продължава да отсъства модерната и необходима интеракция между преподаватели и студенти.

Уважавам университета си и ценя онова, което ми е дал. Не, това беше лапсус. Онова, което съм си взела. Но смятам, че Той е станал малко мързелив, малко самодоволен, малко полегнал на стари лаври. Традициите в образованието са негов символ и фундамент, но нищо не оправдава ступора и закостенялостта, които леко са обвили Софийския отвътре така, както бръшлянът го е обвил отвън откъм „Шипка“ 6.

Ще си позволя да оспоря любимата ми реплика на проф. Дончо Градев, който водеше лекциите ми по социална психология: „Изход, колеги, няма!“. Изход има. И той е в задаването на високи изисквания не само към студентите, но и към институцията, нейните представители и нейния златен ресурс – преподавателите.

 
 

180 милиона долара, ако се ожените за дъщерята на милиардер

| от chronicle.bg |

Всичко започва през 2012 година, когато бащата на Джиджи предлага 65 милиона долара на мъжът, който ще вземе ръката на дъщеря му.

По това време тя излиза с партньорката си Шан Ийв от 9 години и двете започват да мислят за брак.

Да, Джиджи е лесбийка и въобще не се интересува от мъже. С Шан Ийв са в перфектни и щастливи отношения. Баща й Сесил Чао Зе-цунг отказва да я приеме такава, каквато е.

Джиджи написва писмо на баща си, което стига дори до вестниците.

„Скъпи тате,“ пише тя, „Подвела съм те да мислиш, че бих могла да имам и други опции. Разбирам, че за теб е трудно да си представиш как бих мога да бъда интимно привлечена от друга жена; аз също не мога да си го обясня. Просто се случи – мирно и нежно. И сега след толкова години, ние двете продължаваме да се обичаме.“

„Не искам от теб да сте най-добри приятели. Искам обаче да я приемаш като нормално човешко същество и да не се плашиш от нея. Разбирам, че е трудно да приемеш истината. Самата аз прекарах много време търсейки себе си, кое е важно за мен, кого обичам и как да живея по най-добрия начин.“

„Гордея се с живота си и не бих избрала друг начин да го живея. Съжалявам, че съм те подвела да мислиш, че съм в лесбийска връзка, само защото няма добри, подходящи мъже в Хонконг. В Хонконг има изобилие на добри мъже – те просто не са за мен.“

Доста силно послание, но от Сесил Чао така и няма отговор.

За него е известно, че притежава старомодни и консервативни убеждения. Въпреки това той има деца от 3 различни жени.

 
 

Истинският Париж през погледа на гениите

| от Дилян Ценов |

 Париж – мястото, което не може да бъде сложено в никакви рамки. Не можеш да опишеш Париж. В този град всеки ще намери онова, от което се нуждае – така е било и така ще бъде винаги.

Магията там е навсякъде – в кварталите с тесните улички, познали падението и възхода, в големите булеварди, в спокойните води на Сена и под нейните мостове. Тя е в нощния мрак, който те изкушава да захвърлиш задръжките и страховете.  Париж е копнежът, който всички носим в себе си.

Но в последните три години обликът на града се промени под влиянието на тероризма. Атаките, на които все по-често става мишена, са удар по всички ценности, зад които той стои вече столетия наред. Страхът лесно измества фокуса на населението, и превръща Париж в опасно място, свързвано със заплахи за нови атентати. И се оказва много лесно  да забравим, че именно в Париж живеят и творят легенди като Едит Пиаф, Ив Сен Лоран, Жан Кокто, Оноре дьо Балзак, Виктор Юго, Хемингуей, Фицжералд и още стотици. Забравяме, че Париж е и винаги ще бъде град на творческата свобода и  вдъхновение за артистите, писателите, художниците на всяка епоха.

За него Фридрих Ницше казва: „Хората на изкуството имат един дом в Европа и това е Париж“.

Замисляли ли сте се защо атмосферата му не може да остави никого равнодушен? Кое е преходното и кое непреходното в този град? Как да продължим да гледаме на него като на люлка на изкуствата и културата?

Може би най-добрият подход в тази насока е ретроспекцията. Изкуството е онова, което запечатва истинския облик на града. Личностите, които едновременно черпят сили от града, но и създават образа му – те са Париж и той е тях. Французи или не, градът ги приема, както винаги ще приема всички хора на изкуството.

Нашата галерия ще ви припомни истинския Париж, защото един поглед назад във времето понякога върши учудващо добра работа.

 
 

Cheers! В очакване на „Гепи“

| от |

 През 2000 година британският режисьор Гай Ричи прави най-добрия филм в кариерата си до момента – ганстреската черна комедия „Гепи“. „Две димящи дула“ са излезли две години по-рано и са показали Ричи като хрисим мъж, който има интересна визия и различен начин на киноразказ.

Гай Ричи е черно и саркастично откровение за модерното кино, именно заради „Гепи“.

Брад Пит сам отива при него за роля, а Джейсън Стейтъм става звездата, която е, именно благодарение на рижия британец.

В „Гепи“ се псува („Fuck“ присъства точно 163 пъти) и се убива (26 трупа, ако трябва да сме точни), Бенисио Дел Торо умира в самото начало, въпреки че е една от звездите на филма, а имената на Джейсън Стейтъм, Денис Фарина, Вини Джоунс и Алън Форд блесват ярко.

„Гепи“ е великански филм, изтупал гангстерския жанр по приятен начин и прекроил го в нещо различно. Може да си го причините няколко пъти и всеки един ще е все така нелепо як.

Оттогава са изминали 17 години. „Гепи“ не печели нито една важна награда, но е поп-културен култ и ще остане във времето като пример за добро кино. Малко филми могат да се похвалят с това в действителност. Евала, Гай Ричи!

Само след няколко дни на малкия екран ще се появи британски сериал, пронстранствено адаптиращ този вкусен кървав и нелеп филм. В цели 10 серии „Гепи“ ще разказва за група дребни ганстрери, които се забъркват в голяма схема без да го осъзнават.

Дали тънкият ироничен хумор на Ричи, динамичният му диалог и великолепните му сцени ще бъдат претворени адекватно на телевизионния екран, още не е ясно. Ще го разберем на 25 април, когато „Гепи“ прави премиера на родния екран по AXN. Дотогава можем само да се надяваме.

Няколко млади британски звезди са облекли нелепи костюми и халати, взели са пушки и са извадили най-добрия кокни акцент, който вербалният им диапазон притежава, за да направят този сериал визуалното и ментално удоволствие, което филмът беше през 2000-та и все още е, 17 години по-късно.

Най-голямата звезда на шоуто е Рупърт Гринт. И той е такъв, заради дългогодишното си участие в поредицата за Хари Потър. За разлика от Даниел Радклиф и Ема Уотсън, Рубърт все още има жесток проблем с излизането от образа на Рон Уизли, толкова години по-късно. Може би ролята в „Гепи“ е онази, която ще го извади от недрата на британските клишета най-после.

Истината е, че Рубърт Гринт е чудесен актьор и порасна добре, за разлика от много деца-звезди. Големият му проблем е, че е толкова специфичен и образи като Рон Уизли му се лепват като неприятна дъвка за обувката. Той така и не намери своето място в киното и може би затова, това е и първото му телевизионно шоу. Да се надяваме, че малкият екран е неговото лоби и той ще се развие подобаващо за таланта си там.

Към него добавяме не по-малко чудесните Люк Паскуалино и Ед Уестуик, и много, много други британски имена, разбира се, които тепърва ще показват какво могат. Люк се появява за първи път пред широката публика в британската истерия „Skins“ и съответно нейните 3 и 4 сезон. „Skins“ не е лъжица за всяка уста, защото е хистерично и депресиращо шоу за младите хора в Бристъл, но е един от поп-феномените на модерната британска телевизия. Част от актьорите на Game of Thrones са дошли оттам, а най-големите звезди, с които може да се похвали са Дев Пател, Никълъс Холт и Джак О`Конъл – всички минали през школовката на шарения „Skins“.

Ед Уестуик от друга страна има дългогодишна практика в телевизията. Младите почитатели на сериалите го познават добре от „Клюкарката“, където играе надутия женкар Чък Бас. Именно благодарение на Ед Чък е един от най-обичаните копелдаци в модерната тийн-сапупена телевизия.

Всички тези младежи, в комбинация с няколко прелестни дами, правят телевизионния коктейл „Гепи“. Отделни групи от малки ганстери, участват в престъпни схеми, които се връщат, за да ги захапят отзад. Звучи като нещо, което няма как да се обърка. Особено при наличието на оригинал като този на Гай Ричи. Не, сериалът няма да задмине филма и никой не очаква това от него, но пък се надяваме да се постарае да е поне на същото ниво.

Дотогава (датата на премиерата е 25.04.) ето ви един трейлър пълен с мехурчета и зле прикрити мъжки задници и няколко снимки от шоуто в галерията горе. Cheers, mates!     

 
 

Здрав сън за по-добър сексуален живот

| от chronicle.bg |

Оказва се, че здравият сън е разковничето за по-добър сексуален живот при жените на средна възраст, сочи проучване, цитирано от британския „Индипендънт“. 

Учените са анализирали информация за 93 668 жени на възраст между 50 и 79 години. Те открили, че дамите, които спят по по-малко от седем-осем часа на нощ, са по-недоволни от сексуалния си живот в сравнение с тези, които спят по-дълго.

Изглежда, че недоспиването намалява вероятността жената да се чувства удовлетворена от преживяванията си в леглото.

Въпреки това никой не може да каже със сигурност защо недостигът на сън е свързан с неудовлетворение от секса.

Според д-р Джулиана Клинг това може да се дължи на следното: липсата на сън често води до трудност с концентрацията и други усложнения. Същевременно сексът до голяма степен зависи от мозъка и ако не сме способни да се фокусираме, резултатите от изследването намират своето обяснение.

Оказва се, че добрият сън има положителен ефект и за младите жени – колкото по-добре се наспиват, толкова по-силно сексуално желание изпитват на следващия ден.