На Сан Сиро ни се виде сеиро

| от |

football-books-footer

Станислав Рангелов

Това беше времето, когато бях трети курс студент и още ходех доста запалено по мачове, главно в София. Но жребият за Европа беше леко „благосклонен“ спрямо любимият ми ЦСКА и ни се падна Милан, след като вече бяхме елиминирали украинския Миньор в епохален сблъсък.

Тогава играеха Владо Манчев, Любо Пенев се беше завърнал у дома, на вратата имахме вездесъщия Ненад Лукич. И така се случи, че с брат ми решихме да се запишем на екскурзията за Милано за първия мач от сблъсъка. Взехме благословията от родителското тяло (майка ми не знаеше отначалото, защото беше заминала някъде) и багажа беше приготвен набързо за приключението.

Беше един хубав и топъл октомврийски ден, когато пристигнахме пред Армията. Лудницата беше пълна, едвам си сложихме багажа и се качихме в рейса. Имаше 10-12 автобуса, които чакаха да потеглят към Италия. Дучето и всички там главатари бяха в нашия автобус и купона предвещаваше да е пълен – и си беше!

Проблемите обаче започнаха още на границата, където необяснимо ни държаха повече от 3 часа, всички бяха страшно изнервени, но мисълта за Милано и за любимия отбор надделя и след като преминахме Калотина настроението се оправи. Хърватите се опитаха да ни попречат, но не им се получи. Пътуването беше изпълнено с клубни песни и настроение.Както може да се досетите при влизане в Италия се бавихме точно…20 минути.

Отправихме се направо към Венеция и по-точно Лидо ди Йезоло, едно курортче преди самия град. Там ни беше хотела и веднага след като се настанихме поехме да разгледаме града на Дожите въпреки тъмнината. Трябва да призная, че нямах никаква представа и нагласа за града, затова беше интересно. Първо едно рейсче ни откара до ферибота, с който отидохме до града. Лошото беше, че се стъмни и не можахме да видим всичко в целия му блясък.

Някои от нашите туристи веднага избързаха да седнат на по кафе точно на площада и се опариха с цените. Успяхме да разгледахме някои църкви в тъмата, както и да усетим вонята и миризмата от каналите. Беше ужасно, но пък обстановката и атмосферата на Венеция успяват до известна степен да притъпят уханията от водните улици. И неусетно дойде време да се връщаме, за да не останем за през нощта в града.

На сутринта закусихме прилично и се отправихме към града на Модата. Пътят дотам мина сравнително бързо, но точно преди да влезем в града стана ясно, че рейсът ни има проблем и то голям. Всички се надявахме да не е толкова сериозно, за което по-късно ще стане ясно, че не беше така.
Пристигнахме на паркинга пред стадион „Джузепе Меаца“ и гледката беше уникална. Все едно бяхме изправени пред космически кораб. Много красив и умно направен стадион, определено. Иначе извън него беше малко като на Илиянци. Разни субекти продаваха шалчета, шапки, фланелки и всякакви футболни атрибути. Ние си бяхме подготвени за мача, но имаше такива, които си взеха фланелки на Интер :)
Отправихме се към центъра на Милано и се изсипахме на площада, Ла Скала почервеня от хора. Дори гълъбите се изплашиха и разбраха кои са пристигнали. След около час трябваше да се връщаме за началото на мача.
Когато влязохме на стадиона и съответно отидохме на трибуната зад вратата – там са принципно феновете на Интер, се наслаждавахме как се пълни стадиона, особено от многото българи. Всъщност стадиона беше полупразен, защото имаше около 20 хиляди души, а капацитета е за 85. Това е най-големият стадион в Италия, поне по онова време беше.

Бяхме около 2 хиляди българи от цялата страна, както и от такива, живеещи в Италия. До нас имаше хора от Дупница, които не си бяха идвали 10 години и като им дадохме по едно шалче засияха направо. В такива моменти ти става леко мъчно за това какво изпитват тези хора. Пяхме песни, опънахме клубните знамена и еуфорията беше пълна, страхотна атмосфера.

За самият мач няма какво толкова да се каже, освен, че ни биха 2-0 и нашите почти нищо не можаха да направят.
На излизане започна ужаса, който трябваше да преживеем на паркинга. Оказа се, че проблемът с рейса изобщо не е малък и нямаше как да продължим. Бяхме принудени да гледаме как всички се изнасят, само ние като наказани стояхме и се чудехме какво да правим. Беше четвъртък вечер и единственото сигурно бе, че нощта оставахме там. Всички се притесниха, защото нямахме много излишни пари, но се надявахме, че на следващия ден рейса да се оправи.
Да, ама не както се казва, но за това след малко. Хубавото беше, че имахме цял петък да разгледаме града и се възползвахме – не че имахме голям избор. Шматкахме се по улиците на града, сувенири, ядене, разглеждане и така стана време да се връщаме. Тогава разбрахме, че автобусът все още не е оправен. Вече почнахме да се изнервяме, защото идваше уикенд и нищо не работеше, което се досещате какво значеше. Някой се пошегува, че оставаме за дербито Милан – Интер в неделя, но на мен лично не ми беше много до такива шеги.
По едно време спря една кола и оттам слезе една наша волейболна легенда, която живее в Италия от 20 години – Цеца Божурина, с нейна помощ успяхме да вземем някаква част за съединителя, защото рейса беше от старите и не беше лесно да се намери. С Божията Помощ, а и не само, малко след 20ч. вечерта потеглихме обратно към София.
Облекчението беше огромно и дали от умората, дали от вълнението, а може би от двете проспах почти целия път наобратно.
На Калотина имахме леко забавяне познайте от кого, но след половин час или малко повече бяхме вече на родна земя.
Така приключи второто ми пътуване извън България, но това беше началото от преживявания през новия век.
 
 

Филмите, селектирани в „Петнайсетдневката на режисьорите“ в Кан

| от chronicle.bg, по БТА |

В паралелната секция „Петнайсетдневката на режисьорите“ на кинофестивала в Кан бяха селектирани 19 филма от 1649 предложени пълнометражни ленти.

Сред финалистите фигурират „Un beau soleil interieur“ на френската режисьорка Клер Дени с участието на Жерар Депардийо и Жулиет Бинош, музикалната комедия на Брюно Дюмон „Jeannette, l’enfance de Jeanne d’Arc“ и „Alive in Paris“ на Абел Ферара.

„Тази година постъпиха с 67 кинотворби повече от миналата 2016-а в паралелната секция „Петнайсетдневка на режисьорите“. Сред тях фигурират пет филмови дебюта и пет френски, пет американски, три италиански и седем ленти на жени-режисьорки“, заяви директорът на програмата Едуард Уайнтроп.

„Петнайсетдневката“ ще бъде открита с прожекцията на комедията „Un beau soleil interieur“. „Харесваме кинотворците, които изпробват нови неща, така че и ние се опитваме да дадем своя принос, като ще стартираме паралелната секция с комедия“, коментира Уайнтроп.

Сред другите включени заглавия фигурират лентите на Шон Бейкър „The Florida Project“, „The Rider“ на Клои Жао, „Patty Cakes“ на Кери Мърниън, „West of the Jordan River“ на Амос Гитай и др.

 
 

Холокостът през погледа на седмото изкуство

| от Дилян Ценов |

 Един милион дрехи, 45 000 чифта обувки и седем тона човешка коса – това заварват съветските войски, когато освобождават най-големия нацистки концентрационен лагер – Аушвиц-Биркенау. Това се случва на 27 януари 1945 г. Поне 1 милион души намират смъртта си там.

Общо 6 милиона убити евреи – това е равносметката за Холокоста, която става ясна едва след края на Втората световна война, когато се разбира за действията на нацистите през изминалите години.

Холокостът – геноцидът над различните, онези, които са родени на неправилното място в неправилното време. На 24 април Израел почита паметта на 6-те милиона еврей, цигани, комунисти, хомосексуални и други, които стават жертви на най-голямото зверство, което съвременната ни история познава.

Не е учудващо, че изкуството и до днес обръща поглед към тези събития, за да напомни за ужаса под една или друга форма. Нито е странно как киното успява да създаде шедьоври в тази посока. Невинаги е ясно каква е причината филмите, в чийто сюжет присъства Холокоста, да са толкова добри. Може би една от причините е в мащаба на самата трагедия – тя може  да накара човешката природа да пробие познатите граници.

Именно тези филми ни доближават до истината, която се е случила там – във всички онези „бани“, във всички онези места, „където отиваме да работим“…

Отричан или не, преувеличен (както някои противници го описват) или истински, този геноцид съществува. Съществува и то по начин, който никога няма да избледнее и да се забрави. И макар някои да казват, че темата е преекспонирана в света на киното, то Холокостът продължава да вълнува.

Има ли значение дали са засегнати шест милиона души или един единствен пианист, майка с две деца, момче с раирана пижама, или семейство с малко момче, което има рожден ден? Кое определя едно действие като недопустимо – мащабът или самата природа на действието? 

Може би денят  е подходящ да си припомним как Холокостът е представен в киното. Вижте едни от най-въздействащите заглавия по тази тема в галерията горе.

 
 

Алкохолизмът засяга по-сериозно жените, отколкото мъжете

| от chronicle.bg, по БТА |

Американски учени откриха доказателство, че алкохолизмът засяга по-сериозно системата за възнаграждение в мозъка на жените, отколкото на мъжете.

Системата за възнаграждение в мозъка се състои от амигдала и хипокампус, които утвърждават полезния опит и взимат участие в създаването на спомени и вземането на решения.

За изследването учените събраха 60 човека, възстановили се след дългогодишна алкохолна зависимост, като ги разделиха в групи по равно – 30 жени и 30 мъже. Те събраха и равна по численост група от доброволци без проблеми с алкохола. Участниците бивши алкохолици са спазвали режим на въздържание от 4 седмици до 38 години. Всички преминаха невропсихологични оценки и ядрено-магнитен резонанс, за да се отчетат промените в мозъчната структура.

Изследванията проведоха учените от болницата в Масачузетс и училището по медицина към Бостънския университет. Те установиха, че структурата на системата за възнаграждение в мозъка на жените алкохолички е по-голяма, отколкото при тези, които не страдат от зависимостта. В същото време същите структури са по-малки в главния мозък на мъжете алкохолици, в сравнение с тези, които не са алкохолно зависими.

Всяка година трезвеност се свързва с 1,8 % намаляване на размера на мозъчните вентрикули, което показва, че възстановяването на мозъка от вредите от алкохолизма е възможно.

„Откритията ни подсказват, че може да е полезно да вземем предвид половите различия при лечението на алкохолизма“, каза експертът Гордън Харис.

 
 

180 милиона долара, ако се ожените за дъщерята на милиардер

| от chronicle.bg |

Всичко започва през 2012 година, когато бащата на Джиджи предлага 65 милиона долара на мъжът, който ще вземе ръката на дъщеря му.

По това време тя излиза с партньорката си Шан Ийв от 9 години и двете започват да мислят за брак.

Да, Джиджи е лесбийка и въобще не се интересува от мъже. С Шан Ийв са в перфектни и щастливи отношения. Баща й Сесил Чао Зе-цунг отказва да я приеме такава, каквато е.

Джиджи написва писмо на баща си, което стига дори до вестниците.

„Скъпи тате,“ пише тя, „Подвела съм те да мислиш, че бих могла да имам и други опции. Разбирам, че за теб е трудно да си представиш как бих мога да бъда интимно привлечена от друга жена; аз също не мога да си го обясня. Просто се случи – мирно и нежно. И сега след толкова години, ние двете продължаваме да се обичаме.“

„Не искам от теб да сте най-добри приятели. Искам обаче да я приемаш като нормално човешко същество и да не се плашиш от нея. Разбирам, че е трудно да приемеш истината. Самата аз прекарах много време търсейки себе си, кое е важно за мен, кого обичам и как да живея по най-добрия начин.“

„Гордея се с живота си и не бих избрала друг начин да го живея. Съжалявам, че съм те подвела да мислиш, че съм в лесбийска връзка, само защото няма добри, подходящи мъже в Хонконг. В Хонконг има изобилие на добри мъже – те просто не са за мен.“

Доста силно послание, но от Сесил Чао така и няма отговор.

За него е известно, че притежава старомодни и консервативни убеждения. Въпреки това той има деца от 3 различни жени.