Мистичното хоби и „Envelope“

| от |

Преди време събирах старинни ключове и катинари, но честно казано много отдавна не ми е попадало нещо наистина изключително интересно и стойностно. Сега хобито ми е на тема стари фотографии.
Един приятел, също запален по издирването на такива фотографии, казва че сме „фотоархеолози“.

0_97ff2_a6969a34_XL
Чувал съм за всякакви странни колекционерски хобита, дори за леко откачени или ексцентрични такива. Обаче, за хобито за което ще прочетете по-надолу не бях чувал. Намирам го за доста интригуващо. А края на историята свършва и малко мистично.

Става въпрос за съветския писател Евгений Петров, същия, който съвместно с другия гений на фейлетоните Илья Илф написват знаменитите и неповторими и досега „Дванадесет стола“ и „Златния телец“. Евгений е имал хоби да събира пликове от писма. Но, не става дума за всички хартиени пликове попаднали в ръцете му от безбройните редакционни кореспонденции, а за собственоръчно изпратени пликове. Човекът измисля прекрасен метод за колекциониране на пликове и марки от неизвестни места или места, които никога няма да посети. Сяда и съставя писмо, което изпраща в чужбина, но адресът е напълно измислен, в това число и името на получатела. Естествено, след няколко месеца писмото се връщало до домашния му адрес цялото облепено с печати и шарени екзотични марки и червена щампа – „Адресата на получателя е неверен“.

Именно такива пликове за писма колекционирал писателя. И ето го чудото:
– през пролетта на 1939 година, Евгений Петров решил да пусне един плик до поредния несъществуващ адресат. Този път посока до Нова Зеландия. Ах, така искал да получи след месец-два съответния шарен плик!!!! Измислил си и града на получателя – Хайдбервил, в който на улица Райтбич, в дом №7 живяла някоя си Мерил Юджийн Уийзли. Този път Евгений се увлякъл в играта и дори вложил в плика и кратко писмо:

„Драга моя Мерил! Приеми Моите Искренни съболезнования за кончината на чичо Пийт!
Кураж приятелко!!
И моля те да ми простиш, че толкова дълго не съм ти отговарял на писмата.
Как е Ингрид? Целуни дъщеря си, навярно тя вече е голямо момиче.
Чакам с нетърпение твоя отговор,
твой Евгений“.

От момента на изпращането на писмото минали повече от два месеца, а върнатият плик не се получавал обратно. Писателя решил, че пратката се е загубила някъде по трасето и започнал дори да забравя за него. Но, през август – присмо все пак пристигнало. За огромно учудване на Евгений – имал и съответния отговор!

Изначално Петров решил, че някой се майтапи с него в духа на собственото му послание. Но, когато прочел обратния адрес на гърба на плика, разбрал че няма шега. На мястото за адреса на изпращача пишело: “Нова Зеландия, Хайдбердвил, ул. Райтбич 7, от Мерил Оджийн Уeйзли”. И всичко останало било подпечатано със син печат: “Нова Зеландия, поща Хайдбердвил”!

Текста на писмото гласял:

„Драги Евгений! Благодаря за съболезнованията!
Нелепата смърто на чичо Пийт ни изкара от релси за около половин година, но се пооправихме. Надявам се искренно да ми простиш за задръжката на отговора на твоето писмо.
Ние с Ингрид често си спомняме двата чудесни дни прекарани с теб заедно.
Глория е пораснала страшно много и есента ще бъде 2-ри крлас. Тя и досега пази мечока, който ти и донесе от Русия”.

Петров никода не е пътувал в посока Нова Зеландия и затова бил повече от поразен. Още повече се зачудил на фотографията, вложена в писмото, на която някакъв висок и едър човек ….прегръща самия него – Евгений Петров! На обратната страна на снимката било написано „9 окт.1938 година”.
Писателя си спомнил, как точно на тази дата му призляло страшно в работата и бил откаран по спешност в болница, почти в безсъзнание. Диагнозата била: тежко възпаление на белите дробове – двойна бронхопневмония. В следващия период от няколко седмици, лекарите се борели за живота на Евгений. На роднините било съобщено, че писателят няма почти никакви шансове да оцелее.

На Петров все пак му се сторило, че писмото от Нова Зеландия е повече недоразумение, отколкото мистика, затова седнал да драсне два реда в отговор на Мерил. Която и да е тя. 

Малко след като пратил плика със съдържанието му, започнала Втората Световна Война. Евгений Петров още от първите дни на военните действия бил мобилизиран за военен кореспондент на в.“Правда” и “Информбюро”. Променил се доста, вероятно подтиснат от трудните военни дни. Не разговарял с никой – нетипично за веселяка Женя. Колегите му вадили думите с ченгел от устата – едвам дочаквали отговор от него, толкова станал затворен и мълчалив. А чувството му за хумор изглежда съвсем се изпарило.

Историята не свършва забавно.

През 1942 година Евгений Петров лети със самолет от град Севастопол към столицата. През нощта самолетът е свален от немците някъде в Ростовска Област. Мистика – в същия този ден, когато станало известно за крушението на самолета и гибелта на пътниците му, на домашния адрес на писателя пристигнало писмо от Нова Зеландия. Мерил Уийзли пишела, как се възхищава от героизма на съветските воини и се безпокои за живота на Евгений.

Впрочем, отговора на новозеландката съдържал и следните редове:

– “Помниш ли Евгений, как се изплаших, когато ти влезе да се къпеш в езерото?!
Водата бе ужасно студена. Но, тогава ти ми каза, че по-скоро ти е било писано да катастрофираш със самолет, а не да се удавиш. Моля те – пази се! И ако може избягвай да летиш!”.

По мотиви на тази история наскоро бе заснет филмът „Envelope“, в главната роля бе Кевин Спейси:

Николай Крижитски

 
 

Black Mirror: Сериалът, който не гледате, а трябва

| от |

Британският сериал, който се появява в края на 2011 година под името Black Mirror, няма за цел да променя телевизията, нито да прави неща, които никой друг не е правил до момента. И все пак той носи именно това в себе си. Малкият заряд на различното.  

Black Mirror е антология, която се концентрира върху теми за технологиите и начинът, по който те въздействат на живота ни. Погледнато от по-крив ъгъл Black Mirror е утопия без да бъде реално такава или да носи в себе си любимото на Young and adult жанра – анти. Той е футуристичен сериал, който не се развива в бъдещето. Той е сериал, без да е модерна телевизия, няма претенции и същевременно на моменти звучи като претенциозен човек, който крие в себе си истината за живота. Ама не иска да ви я каже.

Първи сезон на Black Mirror съдържа само три епизода. Първият е почти скандален и се движи по лекия ръб на добрия вкус. В него любимата принцеса на Англия е отвлечена и измъчвана, и за да бъде спасена министър-предстедателят трябва да прави секс с прасе по националната телевизия.

Действието се развива в рамките на няколко часа и от цинична шега, прерасва в национален проблем, който завършва трагично. С погнуса и много отместени настрани лица, които излъчват тъга и съжаление.

Втори епизод е тотално различен – в него група от принудени да живеят в изолация млади хора, участват в реалити шоу, което може да ги превърне от певци, през актьори, до порно знаменитости. Само трябва да се явят пред Рупърт Еверет и да го впечатлят.

И така нататък, и така нататък… Black Mirror е пълен с бисери, маскирани като 45-минутни телевизионни епизоди, които засягат различни социални и обществени казуси. В които човекът неизменно и почти винаги е преебан, за сметка на стадото и системата, която го управлява. Защото така се случва в живота най-често предполагам.

Подобно на темите си Black Mirror е иновативен в най-точния смисъл на тази дума. Той е различен, без да има претенции да е такъв. Просто взима и изопачава онова, което повечето хора в днешно време намират за нормално. Като социалните мрежи, като броя лайкове, като туитването, като живота в Instagram, като онова, че щом нещо го дават по телевизията, то неизменно това нещо е абсолютната истина… Няма манипулации, няма фасади, няма подмолни действия и евтини свалки. Всичко е лъскаво, красиво и по възможност с филтър. Защото стои най-добре онлайн.

Човек се оглежда по-често и някак по-добре в онлайн социума, от този който го заобикаля. Защото е по-лесно, по-евтино и по-красиво. Проблемите, които произхождат от това, са темите, които Black Mirror обича, мачка, дъвче и плюе в лицето на зрителя. И го прави с финес.

Което ми подсказва, че може би един ден, в не особено далечното бъдеще, и ние ще стоим и ще гледаме в реално време как някой прави секс с прасе в ефир.

Сезоните на Black Mirror, подобно на повечето неща по британската телевизия, се случват с огромен диапазон от време. Първи излиза в края на 2011-а, а втори чак през 2013-а. Някъде там британците дори си позволяват да пуснат специален епизод за Коледа – пиниз, който те адски обичат.

И въпреки това шоуто явно има проблеми, защото британските продуценти се оттеглят. Тук някъде се включват Netflix, които вече набират сила в правенето и продуцирането на собствена продукция. Те откупуват правата на Black Mirror и го взимат под крилото си. Благодарение на това сезон 3 се поява в един ден в средата на октомври 2016 година и съдържа не три, не четири, а цели шест дълги епизода. В тях пък може да видите Брайс Далас Хауърд, Майкъл Кели и Кели Макдоналд.

Сериалът запазва оригиналната си структура. Никакво повторение на истории и никакво повторение на персонажи. Всеки епизод е като малка, любопитна заключена сама в себе си вселена, която е натъпкана с откачалки и се концентрира върху конкретен проблем и конкретен социум.

Това е най-големият чар на Black Mirror, а той има и много други. В навечерието на сезон 4, който трябва да излезе само до няколко месеца, ви препоръчваме да дадете шанс на Black Mirror. Да, това е сериалът, който почти никой не гледа, а трябва. Още щом видите секс сцената с прасето ще разберете защо.

 
 

„И дъхът стана въздух“: ориентир за смисъла на живота

| от |

Търсенето на смисъла е едно от закономерните мъчения за интелигентния човек.

Докато блажените „нищий духом“ (по Атанас Далчев) съществуват в ядрото на бита, щастливи като тристакилограмови хипопотами в блато, умните търсят смисъла. Някои го търсят във философията, други – в литературата, трети – в екстремните преживявания. Мнозина пък бягат от преследващия ги въпрос за смисъла като живеят в захаросаната, фражилна илюзия, че смъртта не съществува.

И има една особена порода хора, които от съвсем млади се вкопчват в болезнената тема за неразделността на живота и смъртта и се завъртат с нея в смъртоносен танц. Един от тях е авторът на „И дъхът стана въздух“ (изд. Ciela) – Пол Каланити.

В ученическите си години той отказва да следва професионалния път на баща си и дядо си и не желае да се занимава с медицина. Насочва се към литературата и получава магистърска степен по история и философия на науката и медицината в Кеймбридж. Защитата на дисертацията му е върху творчеството на поета Уолт Уитман и по всичко личи, че му предстои добро бъдеще в тази сфера. Но уви.

Въпросът за смисъла не спира да му диша във врата и в крайна сметка той намира призванието си именно в лекарската професия.

Описанията на случки от лекарската му практика са детайлни, безпощадни и лишени от всякакви глазура. Интересни са за читателя от различни гледни точки: през тях можем да видим скелета на американската здравна система, да помислим върху темата за лекарския морал, да осмислим мисията на медиците, да разберем механизмите, по които лекарите стават „безчувствени“ и груби (нещо, в което непрекъснато ги обвиняваме), и да надникнем в най-интимните преживявания на пациенти, които се опитват да поддържат баланс на ръба на смъртта, да се надсмеем на иронията на живота.

Каланити води читателя си за ръка към една колкото опустошителна, толкова и осмисляща реалност, при това без да го подвежда. Още в началото на книгата авторът описва диагностицирането си с рак на белия дроб, когато е на 36 години. Докато ни води през болничните стаи и операционните, в които работи като неврохирург с блестящо бъдеще, за момент забравяме, че всъщност ни води към собствената си гибел.

Идването на болестта се случва извън всякаква закономерност, която може да я оправдае. Но тя се случва: започва със силни болки в гърба и вътрешната увереност на Каланити, че е болен от рак. Потвърждаването на диагнозата ни кара да придружим писателя по време на прехода му от лекар към пациент и ни задължава да вървим до него до самия край.

Няма да ви заблуждавам, че тази книга ще ви развесели или ще ви достави удоволствие. Шансът за това е минимален, да не кажем никакъв. Но тя разказва изключително откровено, ясно, искрено и семпло за пътя към края и опорните точки, които разпознава един обречен на скорошна смърт лекар. Тя е лъч светлина, който може да проникне в депресивната симптоматика на вечно търсещите смисъла.

Което само по себе си е нагледен пример как абсурдно краткият живот на един човек се превръща в икона на смисъла.

 
 

11 актьори, които бяха на крачка от Game of Thrones

| от chronicle.bg |

Денерис по-наивна и добродушна?

Менс Райдър по-млад с 20 години?

Лудият Крал на екрана?

За малко да се случи всичко това!

Game of Thrones най-вероятно нямаше да е това, което е, ако всичко това се беше случило. Което изобщо не е било далеч.

Знаехте ли например, че оригиналният пилотен сезон на сериала така и не бива излъчван, след като получава тонове критики.

Малкото късметлии, които имат шанса да гледат пилота, дори не разбират, че Джейми и Церсей са брат и сестра, което си е сериозен пропуск.

Затова продуцентите Дан Вайс и Дейвид Бениоф се захващат за работа, режат „не месо” и преработват почти 90% от пилотния епизод, за да може сериала да тръгне в руслото, в което го познаваме днес.

Освен това, някои от избраните актьори биват заменени, а може би няма да повярвате, че Емилия Кларк дори не е била първи избор за Кралицата на драконите…

Невероятно, нали?!

В галерията горе сме събрали 11 актьори, които бяха на крачна от това да участват в Game of Thrones, но в последният момент ролята им взета от друг.

 
 

Филми от целия свят, оказали се в основата на холивудски хитове

| от chronicle.bg |

Европа е мястото, на което се ражда седмото изкуство. Въпреки това част от най-големите шедьоври в киното са създадени в САЩ.

Това не е изненада, предвид движението на таланти от Европа към Америка покрай Първата и Втората световна война.

Днес САЩ има традиция в създаването на касови филми, които печелят популярност по целия свят. Макар че Европа има своите образци на бавното, красиво кино, Америка създава продукции с ярки ефекти и известни актьори, които покоряват цялата планета.

Затова може би ще е любопитно да надникнем към някои от тях – онези, почерпили вдъхновението си сред киното от други страни и континенти.

Филми като „Дванадесет маймуни“ и „Предизвестена смърт“ са само копие на оригиналите, създавани на други места по света.

След като преди време ви показахме сериали, които не говорят английски (но част от тях имат и американската си версия), сега ще ви запознаем с чуждоезичните филми, залегнали в основата на някои от най-известните американски киноленти. Вижте ги в галерията.