Междинни тестове

| от |

Автор : Елица Златева (http://eumyths.wordpress.com)

Улисани в скандални разкрития, крамоли и разцепление по всички мислими и немислими фронтове забелязвате ли, че все по често се проваляме на междинните тестове за интеграция в тази част от света, към която уж би трябвало да вече да принадлежим?

eubg

Не, този път няма да говорим за докладите на Европейската комисия за съдебната система, които още преди години изгубиха информационната си свежест. Нямам предвид и десетките периодични доклади и изследвания на европейски и други институции, агенции и служби, които минават почти незабелязано в общия информационен поток под мотото „България е на последно място в ЕС по…“.

Припомнете си, обаче, как първата работа на настоящото правителство, след като дойде на власт, беше да обяви, че ще отмени забраната за тютюнопушене на публични места. Припомнете си начина, по който месец по-късно протече софийската среща със заместник-председателя на ЕК и комисар за правосъдието Вивиан Рединг, която по замисъл трябваше да е посветена на бъдещето на Европа. Спомнете си истерията по повод бежанците. Българските „социални туристи“ в Европа. Ресторантския фарс с „Атака“ в Брюксел. Соловата акция на депутат от българския парламент в Сирия. Червените тролове, платени със средства от европейския бюджет. Писмото на една банка с искане за поименно арбитриране от Брюксел в махленския скандал за една вестникарска публикация. И още много други “Made-in-Bulgaria” примери за поведение, което обикновено се определя като несъответстващо на европейските стандарти.

Макар че уж не излизат от рамките на вътрешния обществен дебат, към чието качество отдавна сме свикнали да нямаме претенции, всички тези случки представляват междинни тестове за пригодността ни да обитаваме цивилизационното пространство, олицетворявано от ЕС. Резултатите от тези тестове мълчаливо се забелязват и отбелязват. И ми се струва, че не е далеч моментът, когато ще могат да послужат като допълнителна аргументация за съдбовни решения на европейските партньори, които със сигурност няма да ни харесат.

barroso_

Преди броени дни две от най-силните фигури в ЕК – председателят Жозе Барозу и заместник-председателят Вивиан Рединг произнесоха знакови речи за бъдещето на ЕС, промените в чиято архитектура отдавна са предмет на разпалени дискусии при закрити врати в част от европейските столици.

Ключовите думи в изказването на Барозу пред London School of Economics бяха „адаптация“ и „прагматизъм“. Изхождайки от тези две понятия, той определи по-нататъшната интеграция на страните от еврозоната като „неизбежна“ и уточни, че вече е очевидно как някои страни-членки ще отидат по-далеч и по-бързо от други. Вероятно от чиста любезност най-накрая председателят на ЕК допълни, че ще бъдат положени усилия тези процеси да не поставят под въпрос единството на „големия“ Съюз на 28-те.

Три дни по-късно заместничката на Барозу Вивиан Рединг призна в Кеймбридж, че плановете за ограничаване на бъдещата федерализация на ЕС до еврозоната пораждат напрежение сред страните-членки. Рединг повдигна крайчеца на завесата и за начина, по който се обмисля да бъдат структурирани отношенията между федералното ядро и периферията на Съюза: „Макар че стабилният валутен съюз очевидно е от същностно значение за страните-членки извън еврозоната, техният основен интерес може да се насочи другаде – например в запазването на единния пазар за всичките 28 държави-членки на ЕС и на безпрепятствения им достъп до него.“ В превод от „брюкселски“ това означава, че на периферията ще бъде отредена роля на привилегирован търговски партньор, но не и на субект, който може да предявява претенции към процесите в сърцевината на европейския проект.

Висшите представители на ЕС си позволяват подобна конкретика пред публика единствено в случаите, когато има взето решение и остава само да се премине през процедурните и технически формалности. Тези изказвания никога не са случайни или спонтанни и също са вид междинен тест, който цели сондиране (и направляване) на обществените реакции. Показателно е освен това, че и двете речи бяха произнесени не къде да е, а тъкмо в готвещата се да организира референдум за оставането си в ЕС Великобритания. И Барозу, и Рединг заявиха пред британската публика в прав текст: „ЕС ще се консолидира по един единствен възможен начин. Продължаваме със или без вас.“

European Commission decisive action against designer drugs

Според Вивиан Рединг промените в структурата на ЕС ще бъдат факт в рамките на 5 – 10 години. Което значи, че вече са започнали.

Нахвърляно с най-едри щрихи, излиза, че след 5 – 10 години ЕС би могъл да изглежда по следния начин:

Обратната страна на отграничаването на група държави-членки от останалите под някаква форма на по-тясна интеграция ще означава ограничаване на периметъра за действие на европейската сцена за страните извън ядрото.

Разбира се, България и останалите членове на ЕС-28 от нейната категория няма да бъдат изритани вън от Съюза. Сегашното естествено установило се ниво на взаимодействие между център и периферия ще се запази – нито ще ни забранят да пътуваме, нито да търгуваме, нито да работим в другите държави-членки, нито ще затръшнат вратите под носа ни в Съвета на ЕС и Европейския съвет. Няма да можем обаче да направим нито крачка по-навътре в европейския клуб, защото в ядрото ще действат механизми за вземане на решения, до които държавите от периферията няма да имат достъп, а получаването на членска карта за вътрешния кръг ще изисква цял нов преговорен процес. Част от решенията в еврозоната и в момента се вземат по този начин, което не ги прави по-малко обвързващи за неучастващите страни – спомнете си Пакта за еврото и свързаните с него документи. Самият Барозу посочи, че единството на Съюза на 28-те няма да бъде нарушавано – т.е. и страните от центъра, които ще приемат бъдещото европейско законодателство, и тези от периферията, които ще трябва да го прилагат наравно с тях, ще са обвързани от едни и същи правила.

Само че тогава – за разлика от сега – с пълно основание ще можем да се оплакваме, че Брюксел ни принуждава да изпълняваме решения, в чието обсъждане и гласуване не сме имали възможност да участваме.

Промяната в архитектурата на Съюза ще се отрази и върху състава на институциите – основно на Европейската комисия. По дефиниция ЕК трябва да е експертен наднационален орган, който взема решения в интерес единствено на ЕС и е изцяло извън контрола на националните правителства и европейските политически партии. В сегашния си състав от по един комисар от всяка държава-членка Комисията обаче действа по-скоро като допълнителен етаж на правителствено представителство в структурите на ЕС, който след предстоящите избори за ЕП на всичкото отгоре ще бъде и силно политизиран – съставът на ЕК тогава ще трябва да отразява съотношението между политическите партии в Европейския парламент.

Нали си спомняте идеята за намаляване на бройката комисари, която предизвика незапомнени разправии между страните-членки през миналото десетилетие? Ако наистина съставът на Комисията бъде свит до две трети от броя на страните-членки и мандатът й остане петгодишен, колкото е в момента, можете да сметнете през какъв период от време София ще има възможност да излъчва еврокомисар. В динамичния съвременен свят дори година отсъствие от мястото, където се вземат решения, може да се окаже прекалено дълго време.

european-parliament-vote

Политическото и обществено поведение на България по никакъв начин не вдъхват увереност в способностите на страната да плува в дълбоките води на европейската дипломация. Вместо да си пробиват със зъби и нокти път към центъра на ЕС, българите продължават да правят впечатление на вторачени в пъпа си и с всяко свое действие улесняват решението, което в съвсем обозримо бъдеще ще им отреди място в покрайнините на европейския клуб.

В началото на летните протести миналата година западните медии твърдяха, че в България, както и в много други страни от ЕС, хората протестират срещу политиката на бюджетни икономии заради кризата. Те никак не можеха да осмислят и приемат обяснението, че в държава-член на ЕС, уж издържала приемния изпит за устойчивост на демократичната система, има нужда от възстановяване на демокрацията! После забелязахме, че ако не се броят месечните срещи на Съвета на министрите, където присъствието е задължително, задграничните маршрути на премиера и членовете на правителството някак все не успяват да стигнат до Брюксел и другите европейски столици.

След няколко години най-отчайващата последица от сегашното бездействие на България на европейския дипломатически фронт би било анулирането на шансовете за провеждане на вътрешни реформи под външен натиск – нещо, на което крехкото българско гражданско общество досега винаги е разчитало. Един Европейски съюз на две или повече скорости би бил силно фокусиран върху спазването на дисциплината в ядрото и вероятно доста безразличен към препъването и кривуличенето на буферните си държави-членки. Лайтмотивът в отношенията София – Брюксел тогава вероятно би бил „Правете каквото знаете, само не ни се пречкайте.“

Отбелязвайки първата си петилетка в ЕС преди няколко години останалите източноевропейски страни от бившия съветски блок направиха и цивилизационна равносметка: какво взехме от Европа и какво й дадохме? Ако България се беше сетила да направи същото, щеше да установи, че взетото е недостатъчно, но за сметка на това сме успели да обогатим ЕС (освен с кирилската азбука) със серия прецеденти, чиято тежест далеч надминава относителното тегло на страната ни в Съюза.

България следва час по-скоро да осъзнае, че ЕС започва да се адаптира към особеностите ни. Наистина, нелепо е да очакваме, че в Брюксел никой не съзира непрекъснатите ни провали на междинните тестове за европейска пригодност.

Спомнете си освен това полския водопроводчик: вече цяло десетилетие митологията около него определя отношението на британците към имигрантите от Източна Европа. Лошото впечатление се създава лесно и се опровергава трудно. За една изостанала и като че ли без никакви амбиции за развитие в ЕС държава подобно изпитание може да се окаже непреодолимо.

Реч на Жозе Барозу за бъдещето на ЕС от 14 февруари 2014 г., London School of Economics
Реч на Вивиан Рединг за бъдещето на ЕС от 17 февруари 2014, Кеймбридж

 
 

Варненска компания за изкуствени рифове се бори за 1 млн. долара

| от chronicle.bg |

Варненската компания Sea Harmony, която е разработила свой патент за изкуствени рифове, е българският финалист в надпреварата за част от наградния фонд от 1 млн. долара в конкурса Chivas The Venture.

Компанията започва работа по развиването на вертикални ферми за миди Pisa Reef. За разлика от съществуващите, тяхната разработка дава възможност за инсталиране и извън заливите. Pisa Reef е цяла подводна къща, която бързо се заселва с екологична система – миди, скариди и риби. Хранейки се със свръхпопулациите от зелени водорасли, развили се вследствие на битово замърсяване на водата, ерозия и използване на химикали, новите обитатели на вертикалните ферми пречистват водата. Освен това, създават и добър добив.

Sea Harmony е избрана да продължи към световния финал след няколко етапа, като в последния се състезаваше с още отличени стартиращи бизнеси с кауза. Компаниите-полуфиналисти в Chivas The Venture са три.

Stackport се класираха със системата за незрящи VAST, която използва очила с камера и приложение за смартфон, за да ориентира хората с нарушено зрение във всекидневни ситуации. Създателите на идеята очакват продуктът им да върне на работните места 15% от незрящите. VAST ще им дава възможност да се ориентират по-добре в непознати пространства, да подобрят възможностите си за четене, пазаруване, придвижване.

Cupffee е компания, създател на вафлена чашка за кафе – тя е вкусна, ядлива, биоразградима и не променя вкуса на кафето. Замърсяването с опаковки за еднократна употреба е огромен световен проблем. Cupffee е много добро решение както за любителите на бисквитката към кафето, така и за околната среда – дори и да изхвърлите чашката, тя се разгражда за няколко дни.

Изкуствената фотосинтеза е в основата на проекта на Wasabi Innovations – третият полуфиналист. Чрез специални сапунени молекули и сапунен мехур, се преработва въглероден двуокис във възобновима енергия с помощта на слънчевата светлина. В резултат на това бизнес начинание може да бъде революционизирана световната енергийна практика и предоставена възможност за обръщане на климатичните промени в света.

Sea Harmony, заедно с финалистите от другите 31 страни, ще участват и в едноседмично обучение за управление на бизнес в Оксфорд. През юли финалистът ни ще представи България на глобалния финал на Chivas The Venture в Лос Анжелис и ще се състезава за дял от милионния награден фонд. Sea Harmony ще презентира идеята си пред световни бизнес лидери и международното жури на Chivas The Venture.

Наградният фонд от 1 000 000 долара ще бъде разпределен на два етапа – 250 000 долара чрез 5-седмично онлайн гласуване, 750 000 долара – от глобално жури между един или повече екипи.

Състезанието за стартиращи компании с кауза Chivas The Venture вече трета година дава възможност на български участници да представят своя бизнес пред общност от инвеститори и да се състезават за част от наградния фонд от 1 млн долара. Тази година в The Venture се включват бизнеси с кауза от 32 държави на шест континента.

 
 

Bookclub: Ин и Ян по пернишки

| от Мила Ламбовска |

Каква е вероятността да срещнеш любовта в град като Перник? В нетрадиционния роман „Моно“ на Антония Атанасова ще откриете отговор на този въпрос. Според творбата с експериментаторски дух и поетични нюанси, това може да се случи на по-малко от 1 човек сред всички жители на миньорския град.

„Моно“ е приказна творба със социален привкус, в който героинята среща хора, които я водят към собственото й „лекуване“.  Антония Атанасова се е отклонила от праведния път на литературата в дебютния си роман, за да разкаже как човек продължава живота си след края на едно обичане и колко важни за това са спомените и детството.

Отзив за книгата за Chronicle.bg написа поетесата Мила Ламбовска.

Двете ми души – черната и бялата – прочетоха тази книга.

Това е роман, който четох като поетичен том, по-близък до Рембо, отколкото до… Сен-Джон Перс. Или обратното. Може би е най-близък до Блез Сандрар („Проза за Транссибирския експрес и за малката французойка Жана“).

Защо си мислех за френските поети, докато четях „Моно“? Заради клишето, че французите разбират от любов, но и заради сюрреалистичната атмосфера на съзнанието, което движи „експреса“ на историята.

Четох този роман без прекъсване, но не на един дъх. Не търсех разбиране. Имах съпротива да схвана тази история, да видя фабулата зад думите. Стори ми се, че ще я нараня с проницателност и анализ.

Чувствах я. Унасях се. Доставях си удоволствие да наблюдавам подреждането на думите.  Поезията.

Представях си авторката и изглаждането/изграждането, както и реализацията на концепцията.

Изпитах нежност към това интелектуално усилие, но и уважение към композирането на романтична, ала и безмилостна история за любовта, за остатъка, който сме след нея.

Грижата, проявена към мен като читател – да търся, да изследвам, да ровя, да препускам, да се надбягвам с бързотечащата емоционална еманация на сюблимираната настървена жажда за любов. Трогваше ме тази грижа. Тя хранеше двете ми души – черната и бялата –  и даваше мигач на отбивката за Перник по Е79.

„Статистически е изследвано и доказано, че шансовете да срещнеш своята половинка (soulmate) е 0.53 на 100. Доста обнадеждаващо.

По-малко от един човек. Както казват в Перник „Е, нема що“.

И когато си срещнал някого, когото „евентуално“ можеш да обичаш, се оказваш захвърлен в зимата. Превръщаш се в ревностен съставител на списъци какво се прави след раздялата, луташ се сред лабиринт от възможни стратегии за оцеляване, защото се чувстваш като „малко насекомо“, на което са причинили зло. Тези колекции са саркофази на невъзможната любов, където самопогребването е спасение.

В сърцето на поезията съм от първия до последния ред.

И съм въвлечена.

Ако книгата на Антония Атанасова беше сезон, бих избрала лятото – като жар, готова за нестинарите. Нужна е готова душа. Всяка душа е подходяща, но трябва да е готова, да е в транс, да познава мистерията.

Ако беше музика, бих избрала Хендел. По-точно „Музиката на водата“, Сюита №1, дирижирана от Херберт фон Караян. Това е музика, която Хендел създава по поръчка на Джордж I, за концерта по река Темза. Кралска прищявка за голям оркестър.

Асоциацията е произволна. Водата символизира несъзнаваното. Оркестрация на несъзнаваното, поръчана от болката.

Ангелите в тази книга слушат друга музика, например Second Love – Pain Of Salvation.

„Музиката те държи за ръка, скомлъчеш* и мъката бавно отпуска захвата си.“

Болката от всяка раздяла е болест, която не се лекува, макар че всички оздравяваме.

Това е моят утешителен парадокс, който подарявам на читателите, които ще се потопят в дълбините на романа (като роман, а не поетичен том) и може би ще недоволстват от финалните варианти – 3 на брой.

Умният читател ще прочете всеки край като край.

В заключение ще кажа, че обичам този миг на ирационално изригване с положителен или отрицателен знак в мига на срещата – с човек, животно, предмет, място, книга… Това безрасъдно мигновение, когато с кралска категоричност казваш да или не, и избираш или не любовта.

С „Моно“ на Антония Атанасова ми се случи за пореден път. Прочетох първото изречение и знаех – харесвам я тази книга и искам още.

И като читател, и като редактор на литературни текстове съм разбрала, че първото изречение е ключово. С него авторът взема – или не – верния тон. Както музикантите си настройват инструмента, а певците гласа. С времето се научаваме да разбираме кога авторът е взел верния тон. Когато това се случи, ние го следваме и придружаваме до края. Ако това не се случи, няма романс, любовта не идва, не и този път.

„Когато видях теб за първи път, погледнах себе си за последен.“

Тук избрах да чета този роман като поезия. И се съгласих, че тази любов е необикновена.

И едно напомняне ще си позволя – „моно“  е първа част от сложни думи, които означават един, сам, но и единен. Дали е случайно това, че двете ми души – черната и бялата – четоха този роман? Дали раздялата наистина ни разделя един от друг в привидно различие, но нещо по-голямо не ни свързва? Знакът ин и ян представя единство, в което всяка съставка съдържа и частица от другата. Всеки от нас след раздялата съдържа потенциално другия, и макар че приемаме това за край, имаме начало на процес, който се стреми да постигне хармония между полярностите – безпределната празнота, – където безкрайността и нищото са тъждествени.

Дали се опитвам да докажа, че „Моно“ означава любов след любовта?

Антония Атанасова, „Моно“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2016. Цена: 10 лева. 

*Скомлъча (диал.) – плача тихо, при болка, безсилие, като дете, като кученце (е пояснил редакторът на книгата).

 

 
 

Най-обещаващите сериали на 2017-а

| от chronicle.bg |

Докато филмовата индустрия все повече залага на блокбастъри, талантливи актьори и режисьори обръщат все по-голямо внимание на телевизията. В повечето случаи –зрителите печелят.

По информация на FX оригиналните сериали през 2017 година ще станат 500, а година по-рано те са били 455. Затова е невъзможно повечето от нас да следят всичко, което излиза по телевизията.

Затова ви предлагаме кратък списък с епизодите, които задължително да гледаме през новата година. Повечето от тях са нови, но включваме и няколко заглавия, които очакваме с нетърпение.

 
 

12 роли на Джим Кери, които трябва да сте гледали

| от chronicle.bg |

Има филми и актьори, които трябва да присъстват в мозъчната ви видеотека. Да, да, „трябва“ звучи императивно, но наистина…как може да знаете какво е любов, ако не сте гледали Мерил Стрийп и Робърт Редфорд в „Извън Африка“ и какво може да знаете за актьорската игра, ако не сте гледали Де Ниро в „Шофьор на такси“?

Джим Кери е от онези актьори, които не се отличават с някаква бясна хубост, но имат по-важното: талант и специфични лица. Той е комик от доста ранна възраст, а кариерата му тръгва, когато напуска гимназия и започва да работи в комедийни клубове, за да подкрепи финансово семейството си.

Кери работи от време на време в телевизията и получава малки филмови роли, които в крайна сметка водят до сприятеляването му с Деймиън Уейънс. Оказва се, че братът на Уейънс – Кийнън Айвъри Уейънс – подготвял комедийно шоу за Fox. Шоуто се наричало In Living Color, а Кери получава работа в него. Единственият бял в шоуто, необичайният характер на Кери привлича вниманието на американците. В пресата е наричан „бялото момче от In Living Color“.

Успехът на Кери в In Living Color му спечелва главната роля в комедията „Ейс Вентура: зоодетектив“  (1994), чиято премиера е едва няколко месеца преди края на шоуто In Living Color. Филмът не се приема добре от критиците, но изненадващо става хит. През следващата година Кери играе в  „Маската“  и „От глупав по-глупав“ , като от втория филм печели $7 милиона.

След тези два филма вече е ясно: Кери е филмова звезда. През следващата година играе ролята на Гатанката в  „Батман завинаги“ , а после отново е в ролята на Ейс Вентура в „Ейс Вентура: Повикът на дивото“ .

Тези два филма му носят още два чека за няколко милиона долара. Предизвиква фурор когато се разкрива, че за следващия си филм („Кабелджията“) е получил $20 млн — рекордна сума за комедиен актьор. Вниманието, което се обръща на заплатата му, както и отрицателните отзиви и мрачния характер на героя в сравнение с предишните изпълнения на Кери, водят до провала на филма.

Въпреки постоянните успехи в комедията, Джим Кери поема предизвикателството и участва в „Шоуто на Труман“ (1998). Ролята му в този филм му донася Златен глобус за най-добра мъжка роля в драматичен филм.

Тъй като днес Кери празнува своя 55-ти рожден ден (абсурдно, но факт), ви предлагаме да разгледате галерията с 12-те ни любими негови роли.