Марио Варгас Льоса: Какво е да си либерал

| от | |

13-05-20-44630_1

Марио Варгас Льоса е перуански писател, един от водещите латиноамерикански романисти, публицисти и есеисти. Статията е публикувана в аржентинския вестник „La Nacion Argentina“

Също както и хората думите променят своя смисъл в зависимост от времето и мястото. Проследяването на тези промени е много поучително, макар че понякога подобна любознателност може да предизвика у нас многобройни съмнения. Например думата „либерал“.

В романа „Дон Кихот“ и в други литературни произведения от онази епоха тази дума се споменава няколко пъти. Какво е нейното значение тогава? Човек с открит характер, добре възпитан, толерантен, общителен. С други думи, човек, който предизвиква симпатия. В нея отсъстват каквито и да било политически и религиозни оттенъци. Само етнически и граждански – в най-широк смисъл.

В края на ХVІІІ век думата „либерал“ променя своето значение и придобива нов смисъл, свързан с идеалите за свобода на френските и британски мислители от епохата на Просвещението /Джон Стюърт Мил, Джон Лок, Дейвид Юм, Адам Смит, Волтер/. Либералите се борят с робството и намесата на държавата в живота на хората, защитават частната собственост, свободата на търговията, конкуренцията, личностната свобода и се обявяват против догмите и абсолютизма.

През ХІХ век либералът е човек, който преди всичко проповядва свобода. Той се бори за светска държава, за отделяне на църквата от държавата и за освобождаването на обществото от религиозния обскурантизъм. Неговите разногласия с консерваторите и авторитарните режими водят много често до граждански войни и революции.

Либералите от онова време са тези, които днес наричаме хора с прогресивни възгледи, обявяващи се в защита на гражданските права /самото понятие човешки права се заражда в епохата на Великата френска революция/ и демокрацията.

С появата на марксизма и разпространението на социалистическите идеи либерализмът отстъпва първите позиции, защото се обявява в защита на политическата и икономическа система /капитализма/, която социализмът и комунизмът смятат да премахнат в името на социалната справедливост, отъждествявана от тях с колективизма и одържавяването. Думата „либерал“ не променя навсякъде своето значение. В САЩ до ден-днешен с нея се обозначават хората с радикално мнение, социалдемократите или социалистите. Превръщането на комунистическото течение през социализма в авторитаризъм подтиква демократичният социализъм към центристки възгледи и го сближава /без да го обедини напълно/ с либерализма.

В наши дни „либерал“ и „либерализъм“, в зависимост от културата и страната, означават доста различни неща, а понякога дори са противоречиви. Партията на никарагуанския диктатор Самоса се наричаше либерална, също както се нарича и неофашистката партия в Австрия. Объркването достигна такъв размах, че диктаторските режими на Аугусто Пиночет в Чили и на Алберто Фухимори в Перу понякога се наричат „либерални“ или „неолиберални“, защото са приватизирали отделни предприятия и са открили достъп до пазара. С подобни извращение на либералното учение грешат и някои либерали, убедени, че то преди всичко има отношение към икономиката, в основата на която лежи пазарът, някакво вълшебно средство за разрешаването на всички социални проблеми. Тези хора, наричащи себе си либерали, достигат до такива форми на догматизъм и са готови да направят отстъпки на крайнодесните и неофашистите, че са дискредитирали либералните идеи, които мнозина днес смятат за прикритие на реакцията и експлоатацията.

При това трябва да се признае, че някои консервативни лидери като Роналд Рейгън /1981-1989/ в САЩ и Маргарет Тачър /1979-1990/ във Великобритания проведоха абсолютно либерални по своите цели и задачи икономически и социални реформи, давайки значителен тласък на културата на свободата, макар че в някои други области имаше движение назад. Същото може да се каже и по отношение на някои социалистически правителства, по-конкретно Фелипе Гонсалес /1982-1996/ в Испания и Хосе Мухика в Уругвай. Те постигнаха значителни успехи в областта на човешките права, слагайки край на вкоренилата се несправедливост по редица въпроси и създавайки по-широки възможности за по-бедните граждани.

Една от ясно изразените черти на либерализма в наши дни е това, че той се проявява там, където най-малко от всичко го очакват, и напълно отсъства там, където, според някои профани, трябва да се заяви. За хората и партиите трябва да се съди не по това какво те говорят, а по техните дела.

Лудвиг фон Мизес, философ и либерален икономист от така наречената австрийска икономическа школа, се обявяваше срещу либералните политически партии, защото според него, либерализмът трябваше да бъде култура, която захранва широк кръг от движения и течения, които даже при най-сериозните разногласия, имат общ знаменател в лицето на основополагащите либерални принципи.

Нещо подобно вече отдавна се случва във водещите демократични страни, където при всички различия /засягащи, преди всичко, не главните, а второстепенните въпроси/ между християндемократите, социалдемократите и социалистите, либералите и консерваторите, републиканците и демократите винаги съществува някакво съгласие, осигуряващо непрекъсната работа на всички държавни институции, приемственост на социалната и икономическа политика. Заплахата пред тази система представляват само екстремистките формации, като Националният фронт във Франция, Ломбардската лига в Италия, крайно левите и анархистичните групи и групички.

В Латинска Америка този процес не се развива толкова убедително. Заради слабата демократична култура, която има по-стабилна традиция само в Чили, Уругвай и Коста Рика, а в останалите страни се намира в зачатъчно състояние, там съществува по-сериозен риск от преобръщане на процесите и връщане към миналото, в сравнение с останалите части на света. Но демократичните процеси все пак набират сила и най-доброто доказателство за това са, че военните диктатури на практика прекратиха своето съществуване, а от въоръжените формирования останаха само ФАРК /Революционните въоръжени сили на Колумбия/. А и те самите са в състояние на клинична смърт, защото все по-малко хора ги подкрепят.

Освен анахронизма, каквато е Куба, съществуват правителства на популисти и демагози. Например Венецуела, мечтаеща да се превърне във велик катализатор на социалистическия революционен процес в Латинска Америка, преживява остра икономическа, политическа и социална криза, придружена от срив на националната валута, чудовищна скъпотия и разгул на престъпността и едва ли ще може да се превърне в образец на подражание, в какъвто искаше да я превърне Уго Чавес.

Либералите имат свой набор от основополагащи идеи. Че свободата – най-висшата ценност – е единна и неделима, именно тя осигурява настоящия напредък във всички области. Политическата, икономическата, социалната и културна свобода са неотделими една от друга и представляват единно цяло, което осигурява правосъдието, благоденствието, спазването на човешките права, равните възможности и мирния живот на обществата. Ако дори една от тези области на свобода бъде нарушена, тогава над всички останали надвисва опасност. Либералите смятат, че малката държава е по-ефективна, отколкото тази, която расте с големи темпове. И че когато това се случва, страдат не само икономиката, но и всички обществени свободи взети заедно. Те също смятат, че главната задача на държавата не е създаването на богатства, защото с това по-добре ще се справи гражданското общество в условията на свободния пазар, непризнаващ привилегии и уважаващ частната собственост. Осигуряването на безопасността, обществения ред, спазването на законността, образованието и здравеопазването са сред прерогативите на държавата, но не в монополна форма, а във формата на тясно сътрудничество с гражданското общество.

Тези и други либерални убеждения се реализират на практика по най-различен начин, зависейки от нивото на развитие на обществото, неговата култура и обичаи. За тяхното осъществяване няма строги формули и единни рецепти. Прибързаните и необмислени либерални реформи, които не почиват на съгласието на всички страни, могат да доведат до разочарование, да предизвикат безредици и политически кризи, поставящи под съмнение демократичния строй. Това е също толкова важен принцип на либералното мислене, както и икономическата свобода и уважението на човешките права. По тази причина либералите трябва да ценят преди всичко търпимостта, която ни се отдава с толкова много труд, особено на нас испанците и латиноамериканците, свикнали да смятаме единствено за правилно своето собствено мнение. Да проявиш търпимост означава да допуснеш вероятността, че твоите собствени възгледи може да се окажат погрешни, а чуждите – правилни.

Следователно е напълно нормално сред либералите да възникнат различни гледни точки по такива въпроси като абортите, еднополовите бракове и други. По отношение на всички споменати по-горе проблеми либералите нямат единен каноничен подход. Както е казал Карл Попър истината винаги има временен характер. Тя съществува дотогава, докато не възникне друга, която да я потвърди или опровергае. Конгресите и срещите на либералите много често напомнят събранията на троцкистите /когато троцкизмът все още съществуваше/: борбата на умовете, защитаващи противоположните идеи. Някои виждат в това признаци на неефективност и откъсване от действителността. Аз самият смятам, че благодарение на тези спорове, които Исая Бърлин наричаше „противоречиви истини“, либерализмът продължава да остава това учение, което в най-голяма степен съдейства за съвместното съществуване на различните социални класи и укрепването на човешката свобода.

 
 

Фина механика

| от Бернд Войтал |

Новият брой на списание auto motor und sport Bulgaria е на пазара от тази седмица, а ние ви представяме една от историите в него.

Някой друг вероятно е щял да се радва на този частично реставриран и в движение Corvette C1, но новият му собственик Алфред Зимет от Кусел не се примирява, докато не го довежда до съвършенство.

Понякога той отива в своята работилницата в 7 часа сутринта и остава там до 23:00. В момента Алфред Зимет е пенсионер – но когато любителят реставратор си постави определена цел, той я преследва с невероятна отдаденост. Професията му никога не е била свързана пряко с автомобилите, но те винаги са играли важна роля в живота му. „Бях на десет години, когато се сдобих с първата си „кола“, малък модел на Adler“, разказва той. „Батерията й не работеше и сигурно съм изминал 1000 километра на двора, бутайки я“, забавлява се със спомените си днес 70-годишният Алфред.

Дворът определено бил голям, ако съдим от факта, че принадлежал на дядо му, който пък бил собственик на автобусна компания. Във фирмата му работели механици, тапицери и бояджии, за да обслужват и ремонтират автобусите. Зимет проявявал изключителен интерес към боядисването и притежавал невероятен талант към фини операции, като лепене на стикери и очертаване на линии с тънка четка.
Той използвал този си талант, за да печели пари, и още като студент вече успял да се сдобие с едно Porsche. Винаги изпитвал страст към специалните автомобили – нещо, за което немалка „вина“ имал неговият чичо. Базираният в Саарланд предприемач всъщност станал първият собственик на Facel Vega в Германия, един HK 500, последван по-късно от Facel II. Зимет и до днес си припомня със страхопочитание фамозния звук на този автомобил.

В наши дни той е добре известен сред любителите на Facel Vega, защото от 1994 г. купува различни модели на фирмата. От началото на тази година обаче Зимет решава да затвори главата с Facel и да се насочи към други марки. Като например Corvette и модела C1, защото много харесва версиите на това поколение. Особено привлекателни му се струват екземплярите от 1962 година, в която Corvette за първи път се оборудва с 5,4-литровия V8 мотор. Въпреки опитите да намери такъв в Щатите, в края на краищата щастието му се усмихва в родната Германия и той открива С1 в Хамбург. Предложеният за продаване екземпляр в червен цвят Roman Red е внесен през 1994 г. и е частично реставриран. Има множество дребни дефекти, но не липсват части и автомобилът е в движение. Зимет го купува и си поставя ясна цел: „Не исках автомобил за Concorso, а да бъде като цяло добър и в перфектно техническо състояние.“ Веднага се захваща за работа. Отначало сваля по-лесните за демонтиране части и вътрешното обзавеждане, после целият автомобил е обработен с ледоструйна машина, а от пластмасовата „кожа“ на Corvette е отделен термопластичният лак.

Рамата била в добро състояние

Зимет не демонтира двигателя, а само радиатора, карбуратора и някои периферни агрегати. Каросерията не е отделяна от рамата. Внимателната проверка на стабилната й конструкция, която винаги му прилича на парче от моста Голдън гейт, констатира само лека повърхностна ръжда. След премахването й последва обработка със защитен грунд и боя, а след това и грижлива консервация на кухините.
Пукнатините по каросерията бояджията репарира с карбонова паста, която би трябвало поне да затрудни образуването на нови пукнатини. След това пластмасовият корпус е боядисан по съвременна технология с близък до оригиналния цвят. Естествено, вратите, капаците за мотора и багажника, както и вратичката за резервоара, са отделно боядисани.

За разлика от каросерийната, необходимата монтьорска работа се оказва в доста по-ограничен обем. Любителят реставратор сменя всички износващи се елементи на ходовата част и понеже иска винаги да пътува сигурно с този Corvette, решава да замени и серийната еднокръгова спирачна система с барабанни спирачки с комплект за преоборудване с двукръгова спирачна уредба и предни дискови спирачки от американската фирма Ecler. Всичко монтира сам, като в рамките на обновлението сменя до един спирачните тръбопроводи и маркучи.
Двигателят вече е преминал през основен ремонт и е в добро здраве, както показва проверката. Зимет го разкрасява и решава да монтира карбуратор Rochester Quadrajet, произхождащ от същата епоха. Докато всичко започне да работи добре, му се налага да го разглоби и сглоби няколко пъти, а накрая вече „може да направи това и насън.“

Малки технически проблеми

За по-сигурно Алфред Зимет ремонтира основно цялата охладителна система и допълнително монтира на скрито място един дигитален термометър за охладителната течност, за да е информиран надеждно и навреме за евентуално прегряване на двигателя. След голямата сервизна сесия машината изглежда отново готова за работа, но малко след това стопанинът регистрира постоянно омасляваща се свещ на единия от цилиндрите. Причината става ясна едва по-късно – изпаднало или разхлабено уплътнение на стеблото на единия клапан. Открива го едва когато сваля капака на клапаните.

Междувременно в целия двигател се е напластила маслена каша, която Зимет отстранява с цялостна промивка. За да не демонтира цилиндровата глава заради новото уплътнение, той използва един трик. С едно специално устройство сгъва пружината на клапана и така успява да махне тарелката на пружината и половинките на конуса на клапана. А за да не падне клапанът в цилиндъра, вкарва в него въздух под налягане от осем бара. Това става възможно, като приспособява една стара свещ, чиято вътрешност премахва и заварява съединение за маркуча със сгъстен въздух.

Трън в окото на стремящия се към съвършенство Зимет е лошо напаснатата конзола с инструментите на арматурното табло. Той се заема да ремонтира цялата електрическа уредба, проверява всички детайли и ги напасва точно. А някои от покритите с лъскава черна боя пластмасови повърхности, които се оказват твърде чувствителни към механични повреди, облицова с черна кожа.
Кожа използва и за седалките, защото поръчаните от САЩ тапицерии се оказват не по мярка. Освен това серийните пружини в седалките направо го дразнят, поради което поръчва изработването на съвременна конструкция. Частите са направени от порест материал и покрити с кожа с оригинален дизайн. Всичко се получава едва от третия опит, защото по-рано двама кожари отказват да поемат поръчката поради здравословни причини.

Това е един от малкото кахъри по време на тази реставрация. Сега работилницата на Зимет е празна – той вече е хвърлил око на нов обект.

Реставрация
Chevrolet Corvette C1 от 1962 година

Място/година на покупка: Хамбург, 2015 г.

Състояние при покупката: Автомобилът втора ръка е изцяло комплектован и частично реставриран, по каросерията има пукнатини, интериорът е в посредствено състояние, свалящите се части показват следи от износване.

Предистория: Автомобилът е регистриран през 1962 година в Монтерей, Калифорния, и през 1994 г. е продаден в Германия, след това е преоборудван по европейски стандарти и по-късно е частично реставриран. После става предмет на размяна и бива обявен за продажба от един колекционер.

Обхват на реставрацията: Демонтаж на всички свалящи се елементи, като врати, капаци и части в салона; автомобилът е обработен с ледоструйка, термопластичният лак е свален, леките ръжди по рамата са почистени, каросерията е боядисано отново, рамата е обработена срещу корозия, износващите се елементи по ходовата част са сменени, вградена е двукръгова спирачна система с предни дискови спирачки, всички спирачни тръбопроводи и маркучи са сменени, моторът е оптично разкрасен, едно уплътнение на клапаните е сменено, охладителната система е проверена и ремонтирана, монтиран е нов карбуратор, проверени и ремонтирани са електрическата уредба и инструментите, монтирана е нова носеща конструкция на седалките и те са тапицирани с нова кожа, интериорът, стъклата и различни детайли са подновени, монтирани са джанти от C2.

Период на реставрация: от 2015 до 2016 година

Експертна подкрепа: www.corvetteamerica.com; www.ecklerscorvette.com; www.weindel.net; www.diemer-dalheimer.de; www.autosattler-altenglan.de

Разходи: прибл. 20 000 евро без цената на автомобила и собствения труд.

Технически данни

Мотор: Осемцилиндров V-образен (90 градуса), разположен надлъжно отпред, диаметър на цилиндър х ход на буталото 101,6 x 82,6 мм, работен обем 5354 см3, мощност 300 к.с. по SAE при 5000 об./мин, макс. въртящ момент 474 Нм при 2800 об./мин, два клапана на цилиндър, задвижвани от централен разпределителен вал с ангренажна верига, хидравлични повдигачи, повдигателни пръти и кобилици, колянов вал с пет основни лагера, четирикамерен карбуратор Carter.

Силово предаване: Двустепенен автоматик, задно предаване.

Каросерия и ходова част: Каросерия от усилени с фибростъкло полимери върху стоманена рама с кръстосани усилващи елементи, отпред независимо окачване с трапецовидни напречни носачи, винтови пружини, стабилизатор, отзад твърд мост, полуелиптични листови ресори, стабилизатор, хидравлични телескопични амортисьори, кормилно управление със сачмено-винтов механизъм, барабанни спирачки, колела 5.50 x 15, гуми 6.70-15.

Размери и тегло: Междуосие 2590 мм, дължина х широчина х височина 4490 x 1790 x 1320 мм, собствено тегло 1330 кг.

Динамични характеристики и разход:
Макс. скорост ок. 200 км/ч, 0–100 км/ч за 7,5 сек, разход на гориво ок. 16 л/100 км.

Актуалният януарски брой на списание auto motor und sport е посветен основно на автомобилната класика. В него ще откриете:

Съвременност:
BMW Серия 5 – Първи километри с новото издание на емблематичния за баварците модел.
BMW 7 срещу Porsche Panamera – Среща на Panamera 4S Diesel с четирилитров V8 битурбомотор и 750d xDrive, задвижван от трилитров редови „шестак“ с четири турбокомпресора.
Lexus LC – Lexus коронова своята моделна гама с купето LC – автомобил с екстравагантна външност и изненадващо класически характер.
Mazda 3 – След дискретно обновяване компактният модел на Mazda получи редица полезни подобрения.
Bentley Mulsanne Speed – Вълнуващ излет с едно произведение на автомобилното изкуство в една от неговите най-висши форми.

Класика:
BMW Group Classic и BMW 2002 tii – Нека се потопим в очарованието на историята на марката от Мюнхен.
Музеят на Mazda в Аугсбург – Семейство Фрай продава автомобили Mazda и ентусиазирано колекционира класически модели на марката.
Bentley 8 Litre – Представяме ви един от най-забележителните автомобили, до които сме се докосвали.
Audi A8, BMW 740i, Mercedes S 500 – Животът е твърде кратък, за да се возите на скучни автомобили. Затова побързайте и се почувствайте като в първа класа.
Datsun 280ZX, Ford Capri 2.8i, Porsche 924 – Porsche 924 има един проблем – не, два. Защото Datsun 280ZX и Ford Capri предлагат повече: повече цилиндри, повече работен обем, повече оборудване и повече изключителност.
VW 1302 LS Cabriolet – Ние от auto motor und sport правим тестове от 70 години. През това време не е имало друг автомобил, който да е оставил толкова ярко присъствие в редакцията ни като „костенурката“. Но идват времена, когато можем да измерим всичко отново. VW 1302 пак поема на тест.
Citroen 11CV, Peugeot 203, Simca Aronde – Те са на възраст между 57 и 62 години и въпреки това преодоляват с овации изпитанията на всекидневието.
Saab 96 V4 и Volvo PV 544 – Освен оригиналните форми на каросерията общо за тях е още едно качество – репутацията на надеждни и здрави машини.
Chevrolet Corvette C3, Iso Lele, Maserati Ghibli – Представяме ви три забележителни V8 купета.
Среща на три германски купета – Audi 100 Coupе S, Mercedes-Benz 250 CE, Opel Commodore 2500 S Coupе са три престижни модела от 70-те.
Chevrolet Corvette C1 – Разказ за това как един влюбен в автомобилната класика германец реставрира култов американски модел.
Суперавтомобилите на 70-те – Среща на Aston Martin Vantage, Ferrari 512 BBi и 911 Turbo 3.3.

 
 

Българското представление „Паякът“ заминава на американско турне

| от chronicle.bg |

Ако не сте гледали представлението „Паякът“ на режисьорския тандем Йордан Славейков и Димитър Касабов, сте пропуснали едно от значимите събития в българския театър през последното десетилетие.

Историята на сиамските близнаци Марта и Мартин, така прецизно, пълнокръвно и въздействащо пресъздадена от Пенко Господинов и Анастасия Лютова, е от онези театрални представления, които стискат зрителя за гърлото и не отслабват безпощадната си хватка много след излизането от салона.

Ако сте от театралните фенове, които харесват „Комиците“ и обичат да ходят на театър „да се посмеят малко“, може да спрете да четете този текст веднага. „Паякът“ е метафорична илюстрация на най-черните човешки характеристики и разказ за начините, по които те изпълзяват навън и изменят реалността. Иначе казано – постановката едва ли ще ви разсмее и разсее.

„Паякът“ е едно от най-награждаваните български театрални представления и сега заминава на 20-дневно турне в Америка.

Презокеанската обиколка на „Паякът“ е по покана на няколко родни институции и организации в Америка – Българския културен център в Сиатъл със съдействието на Генералното Консулство на РБ в Лос Анджелис, BG Voice Chicago и BG Еvents NYC.

Както вече споменахме, пиесата е написана и режисирана от Йордан Славейков и Димитър Касабов, а актьорите Пенко Господинов и Анастасия Лютова, които са тандем и в живота, влизат в кожата на брат и сестра, сиамски близнаци, непосредствено преди операция по разделянето им.

Преди американските дати постановката ще бъде показана на 20 януари, петък, на сцената на ТР „Сфумато“.

The-Spider-American-Poster-270872-500x0

Пътуването на „Паякът“ до Америка е своеобразно завръщане след като през лятото на 2013 г. проектът беше показана на престижната сцена на Бродуей в рамките на 17-тото издание на международния театрален фестивал New York International Fringe Festival.

Тогава актьорите Пенко Господинов и Анастасия Лютова изиграха общо 5 представления със субтитри изиграха пред американска публика.

Пиесата беше отличена от американските театроведи и журналисти, като получи блестящи рецензии в изданията на New York Times и The Village Voice. Популярният нюйорски безплатен седмичник за култура и изкуство The Village Voice излъчи българската пиеса „Паякът” като най-добра сред 10 топ спектакъла, показани на най-големия мултиартистичен фестивал в Сверна Америка – New York International Fringe Festival. Играта на българските актьори  Пенко Господинов и Анастасия Лютова беше аплодирана и от журналистът Scott Heller в неделно издание на New York Times, където в пространствена рецензия обсипа със суперлативи българската постановка.

Заглавието се играе вече 6 години на българската сцена с над 65 представления. Има в портфолиото си номинация А’Аскеер 2011 за съвременна българска драматургия, номинация за “Полет в изкуството” 2012 от Фондация Стоян Камбарев. Награди за ней-добър театрален експеримент и за най-добра актриса на Анастасия Лютова от фестивал „Артокраина“ Санкт Петербург 2013, приз за най-добър театрален дует от театрален фестивал „Славянский венец“ – Москва 2013.

Какво каза един от режисьорите, Йордан Славейков, за предстоящото турне:

Това пътуване стана възможно благодарение на енергията на една българка, която живее отдавна в Америка – г-жа Елка Русков. Още преди  три години и половина тя прочела в New York Times рецензия за нас и си казала, че иска да се срещнем. През 2015-та тя дойде в София и гледа „Паякът“. Около една година организира това турне – свърза българските общности и българските културни институции зад граница. Тя направи мрежа от контакти, за да се случи това пътуване. В Чикаго, където живее значителна част от българската общност зад океана, вероятно ще имаме две представления – едно след друго.

Едновременно ще вървят субтитри на английски на всички места, за да може и местна публика да има възможност да ни гледа. В Ню Йорк билетите вече  чудесно се продават сред англоговорящи. Може би това се дължи на факта, че по някакъв начин сме познати в този град и че имаме имаме професионални и бизнес отношения с хората, които представляват театралната общност. Те с голяма радост канят свои приятели англоговорящи. В Ню Йорк публиката ще бъде минимум 50 на 50 – наши сънародници и американци с отношение към театъра.

Преди всичко искам да подчертая, че не отиваме в Америка, за да  умиляваме родната българска публика.

Отиваме да покажем една различна гледна точка на темата за отношенията в двойка. Опитахме се много критично и честно да сложим на масата проблемите в едно партньорство – в случая са брат и сестра, могат да бъдат и син-баща, майка-дъщеря и т.н..  Подходихме към тях честно и безкомпромисно, говорим за неизричани, непомислени, премълчавани неща.  За неща, за които обикновено не се говори, тъй като хората обичат да замитат боклука под килима и да се правят, че боклук няма.

 
 

Bookclub: Ин и Ян по пернишки

| от Мила Ламбовска |

Каква е вероятността да срещнеш любовта в град като Перник? В нетрадиционния роман „Моно“ на Антония Атанасова ще откриете отговор на този въпрос. Според творбата с експериментаторски дух и поетични нюанси, това може да се случи на по-малко от 1 човек сред всички жители на миньорския град.

„Моно“ е приказна творба със социален привкус, в който героинята среща хора, които я водят към собственото й „лекуване“.  Антония Атанасова се е отклонила от праведния път на литературата в дебютния си роман, за да разкаже как човек продължава живота си след края на едно обичане и колко важни за това са спомените и детството.

Отзив за книгата за Chronicle.bg написа поетесата Мила Ламбовска.

Двете ми души – черната и бялата – прочетоха тази книга.

Това е роман, който четох като поетичен том, по-близък до Рембо, отколкото до… Сен-Джон Перс. Или обратното. Може би е най-близък до Блез Сандрар („Проза за Транссибирския експрес и за малката французойка Жана“).

Защо си мислех за френските поети, докато четях „Моно“? Заради клишето, че французите разбират от любов, но и заради сюрреалистичната атмосфера на съзнанието, което движи „експреса“ на историята.

Четох този роман без прекъсване, но не на един дъх. Не търсех разбиране. Имах съпротива да схвана тази история, да видя фабулата зад думите. Стори ми се, че ще я нараня с проницателност и анализ.

Чувствах я. Унасях се. Доставях си удоволствие да наблюдавам подреждането на думите.  Поезията.

Представях си авторката и изглаждането/изграждането, както и реализацията на концепцията.

Изпитах нежност към това интелектуално усилие, но и уважение към композирането на романтична, ала и безмилостна история за любовта, за остатъка, който сме след нея.

Грижата, проявена към мен като читател – да търся, да изследвам, да ровя, да препускам, да се надбягвам с бързотечащата емоционална еманация на сюблимираната настървена жажда за любов. Трогваше ме тази грижа. Тя хранеше двете ми души – черната и бялата –  и даваше мигач на отбивката за Перник по Е79.

„Статистически е изследвано и доказано, че шансовете да срещнеш своята половинка (soulmate) е 0.53 на 100. Доста обнадеждаващо.

По-малко от един човек. Както казват в Перник „Е, нема що“.

И когато си срещнал някого, когото „евентуално“ можеш да обичаш, се оказваш захвърлен в зимата. Превръщаш се в ревностен съставител на списъци какво се прави след раздялата, луташ се сред лабиринт от възможни стратегии за оцеляване, защото се чувстваш като „малко насекомо“, на което са причинили зло. Тези колекции са саркофази на невъзможната любов, където самопогребването е спасение.

В сърцето на поезията съм от първия до последния ред.

И съм въвлечена.

Ако книгата на Антония Атанасова беше сезон, бих избрала лятото – като жар, готова за нестинарите. Нужна е готова душа. Всяка душа е подходяща, но трябва да е готова, да е в транс, да познава мистерията.

Ако беше музика, бих избрала Хендел. По-точно „Музиката на водата“, Сюита №1, дирижирана от Херберт фон Караян. Това е музика, която Хендел създава по поръчка на Джордж I, за концерта по река Темза. Кралска прищявка за голям оркестър.

Асоциацията е произволна. Водата символизира несъзнаваното. Оркестрация на несъзнаваното, поръчана от болката.

Ангелите в тази книга слушат друга музика, например Second Love – Pain Of Salvation.

„Музиката те държи за ръка, скомлъчеш* и мъката бавно отпуска захвата си.“

Болката от всяка раздяла е болест, която не се лекува, макар че всички оздравяваме.

Това е моят утешителен парадокс, който подарявам на читателите, които ще се потопят в дълбините на романа (като роман, а не поетичен том) и може би ще недоволстват от финалните варианти – 3 на брой.

Умният читател ще прочете всеки край като край.

В заключение ще кажа, че обичам този миг на ирационално изригване с положителен или отрицателен знак в мига на срещата – с човек, животно, предмет, място, книга… Това безрасъдно мигновение, когато с кралска категоричност казваш да или не, и избираш или не любовта.

С „Моно“ на Антония Атанасова ми се случи за пореден път. Прочетох първото изречение и знаех – харесвам я тази книга и искам още.

И като читател, и като редактор на литературни текстове съм разбрала, че първото изречение е ключово. С него авторът взема – или не – верния тон. Както музикантите си настройват инструмента, а певците гласа. С времето се научаваме да разбираме кога авторът е взел верния тон. Когато това се случи, ние го следваме и придружаваме до края. Ако това не се случи, няма романс, любовта не идва, не и този път.

„Когато видях теб за първи път, погледнах себе си за последен.“

Тук избрах да чета този роман като поезия. И се съгласих, че тази любов е необикновена.

И едно напомняне ще си позволя – „моно“  е първа част от сложни думи, които означават един, сам, но и единен. Дали е случайно това, че двете ми души – черната и бялата – четоха този роман? Дали раздялата наистина ни разделя един от друг в привидно различие, но нещо по-голямо не ни свързва? Знакът ин и ян представя единство, в което всяка съставка съдържа и частица от другата. Всеки от нас след раздялата съдържа потенциално другия, и макар че приемаме това за край, имаме начало на процес, който се стреми да постигне хармония между полярностите – безпределната празнота, – където безкрайността и нищото са тъждествени.

Дали се опитвам да докажа, че „Моно“ означава любов след любовта?

Антония Атанасова, „Моно“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2016. Цена: 10 лева. 

*Скомлъча (диал.) – плача тихо, при болка, безсилие, като дете, като кученце (е пояснил редакторът на книгата).

 

 
 

Варненска компания за изкуствени рифове се бори за 1 млн. долара

| от chronicle.bg |

Варненската компания Sea Harmony, която е разработила свой патент за изкуствени рифове, е българският финалист в надпреварата за част от наградния фонд от 1 млн. долара в конкурса Chivas The Venture.

Компанията започва работа по развиването на вертикални ферми за миди Pisa Reef. За разлика от съществуващите, тяхната разработка дава възможност за инсталиране и извън заливите. Pisa Reef е цяла подводна къща, която бързо се заселва с екологична система – миди, скариди и риби. Хранейки се със свръхпопулациите от зелени водорасли, развили се вследствие на битово замърсяване на водата, ерозия и използване на химикали, новите обитатели на вертикалните ферми пречистват водата. Освен това, създават и добър добив.

Sea Harmony е избрана да продължи към световния финал след няколко етапа, като в последния се състезаваше с още три отличени стартиращи бизнеси с кауза. Компаниите-полуфиналисти в Chivas The Venture са три.

Stackport се класираха със системата за незрящи VAST, която използва очила с камера и приложение за смартфон, за да ориентира хората с нарушено зрение във всекидневни ситуации. Създателите на идеята очакват продуктът им да върне на работните места 15% от незрящите. VAST ще им дава възможност да се ориентират по-добре в непознати пространства, да подобрят възможностите си за четене, пазаруване, придвижване.

Cupffee е компания, създател на вафлена чашка за кафе – тя е вкусна, ядлива, биоразградима и не променя вкуса на кафето. Замърсяването с опаковки за еднократна употреба е огромен световен проблем. Cupffee е много добро решение както за любителите на бисквитката към кафето, така и за околната среда – дори и да изхвърлите чашката, тя се разгражда за няколко дни.

Изкуствената фотосинтеза е в основата на проекта на Wasabi Innovations – третият полуфиналист. Чрез специални сапунени молекули и сапунен мехур, се преработва въглероден двуокис във възобновима енергия с помощта на слънчевата светлина. В резултат на това бизнес начинание може да бъде революционизирана световната енергийна практика и предоставена възможност за обръщане на климатичните промени в света.

Sea Harmony, заедно с финалистите от другите 31 страни, ще участват и в едноседмично обучение за управление на бизнес в Оксфорд. През юли финалистът ни ще представи България на глобалния финал на Chivas The Venture в Лос Анжелис и ще се състезава за дял от милионния награден фонд. Sea Harmony ще презентира идеята си пред световни бизнес лидери и международното жури на Chivas The Venture.

Наградният фонд от 1 000 000 долара ще бъде разпределен на два етапа – 250 000 долара чрез 5-седмично онлайн гласуване, 750 000 долара – от глобално жури между един или повече екипи.

Състезанието за стартиращи компании с кауза Chivas The Venture вече трета година дава възможност на български участници да представят своя бизнес пред общност от инвеститори и да се състезават за част от наградния фонд от 1 млн долара. Тази година в The Venture се включват бизнеси с кауза от 32 държави на шест континента.