М-сън-г или просякът от „Линкълн скуеър“

| от |

Разказ от Георги Витанов  БОГАТ

253414_234549379894901_4698174_n

Просещи хора на оживените кръстовища по улиците отдавна вече не ми правеха впечатление.То е нещо обичайно в големите градове  по света – какво да кажем за един мегаполис като Чикаго. Обикновено дни и седмици наред те са едни и същи. Този път клошарят, лавиращ между колите на пресечката на Уестърн и Лорънс Авеню, известна още като Линкълн Скуер, дето минавах ежедневно на отиване и връщане от работа бе различен от предишният. Мръсен, брадат и космат с окачена на кирливия му врат с още по-кирлива връв табела с надпис: “болен, безработен, бездомен” и т.н.т. на сбъркан английски. Макар накуцвайки, с огромна открита рана на прасеца на десния му крак, той се движеше чевръсто и опасно  между возилата да проси на това денонощно оживено  кръстовище с нестихващ трафик ревящи возила.

От няколко дни го виждах, но все не се случваше да съм му на колай(удобно място б.р.). Сега спрял на червен светофар с включен десен мигач, на Лорънс Авеню в посока Уест, му бях на сгода. И още преди докрай да издекламира мънкайки клошарскта си мантра на силен чикагски сленг, нещо подобно на това, както говорят на Сауд сайд, отворих стъклото и му дадох един долар. Човекът ме погледна. Изведнъж просешкото му, с Христово смирение страдалческо лице се оживи. Сиво зеленикавите му очи за миг светнаха. Носът му бе крив. По-скоро, не крив, а някак изместен. Огледа ме, като че с някакви иронични пламъчета в тях и с израз далеч различен от лице на нещастник, понечи да ми каже нещо. И тъкмо да ми каже това „нещо”, като че ли някак си свойски, не на английски, светофарът даде зелена дясна стрелка и аз свих по Лорънс. Карайки на Уест към летище О’Хера, където работех, образът на този клошар, каквито се срещат под път и над път в огромния гмеж от коли и хора в този човечарник, наречен Чикаго не излизаше от ума ми. Сто процента бях сигурен, че той искаше да ми каже нещо важно. И не на английски. Още по-малко на сленга, на който мънкаше.Той искаше да ми каже нещо на български. Може би дори на нашенски -така, както говорим в нашия край в България.

Неклошарските му очи и изгрелите пламъчета в тях поглеждайки ме, ми заговориха, разбутаха ме и не можех да се успокоя. До края на работния ден, мислейки за него, бях убеден,че познавах тоя човек. Сетих се и за нотките в гласа му. И гласът му ми беше познат, въпреки заваленият английски. Бях сигурен,че и той ме познаваше. Защото очите не лъжат. А гласът още по-малко…

Вечерта вкъщи казах на жена ми, че днес на Линкълн Скуер съм срещнал един клошар ,който, имам чувството,че го познавам.
- Абе,ти акъл имаш ли?! – сряза ме тя. – Къде и да ходиш ПО СВЕТА И У НАС,все просяци са ти в главата. То не беха селските идиоти Оре Чоре,не бе Миле Маж, не беха Джибата, Йопата, Молерова Тинка и Бичева Пиринка. Ами тези от метрото в Мюнхен твои любимци, Къдравият Фриц и Хромия Готфрид?!!! Ти нямаш око за нещо красиво,умно и нормално – само за ненормалници..

Казвам, че е забравила поуките на старите хора от детството ни, че просяците са Боговите люде на земята. Тях Бог е изпратил между нас да се огледаме в тях и да сме благодарни за милостта му, че ни е създал умни,красиви и нормални,а не сбъркани.Ако нямаше малоумни,как щяхме да разберем ние какви „умници” сме! Ако нямаше „сбъркани” ,как ще разберем ние колко сме „правилни”! Колкото до „окото” за човешката хубост и красота наоколо ,как би реагирала жена ти, ако й кажеш колко цицарушки и гъзлужки си срещнал днес с нежни ушленца и слънчица на устенцата?! Колко бузо-гърдо-гъзести „красавици” разтърсолили сланините си в този човешки гмеж по улиците на Чикаго! Но такива неща на жена не се казват,защото а го каза, автоматически ще бъдеш квалифициран като дърт пръч-мискинин,на който само глупости са в главата му.

Но този клошар не излизаше от ума ми. Всеки път взимайки моя десен завой от Уестърн по Лорънс Авеню на Линкълн Скуер, виждайки го там се молех да дойде пак до колата ми. Бях си приготвил в жабката дребни пари и ако се приближи,веднага да му дам една петачка и да го заговоря на български. Но това не се случи. После изчезна от това кръстовище и повече не го видях…

Започнах да разпитвам българите с които се срещахме по нашенските заведения в Чикаго, когато си ходехме на гости или по празници в българските църкви, дали знаят нещо за българин клошар. Всеки казваше,че българин клошар няма. Или ако има, тия хора обикновено избягват среща с нашенци. То е и обяснимо – срам и позор да дойдеш с мечти и надежди в Америка и да стигнеш до просяшка тояга.
Случи се така, че графикът ми на работа се смени. Връщах се от работа късно вечер. На всичко отгоре се счупи и колата ми, та пътувах с градския транспорт. Хващах БлуЛайн от летището до Джеферсън Парк, там се прехвърлях на автобус № 81 до Уестърн Авеню от където се прехвърлях на рейс 49 БИ и се прибирах. Точно на спирката на 49БИ една вечер на пейката под навеса бе седнал пак клошар. В тази късна, студена ноемврийска есен, клошарят бе в дебели зимни дрипи,нахлупил мръсна шапка „идиотка”, а до него стара бебешка количка пълна с боклуци. Този парцалив човек седеше на пейката навел глава като пребит. Спомена от срещата ми с онзи клошар между колите от лятото бе отдавна заглъхнал. Застанах на спирката с още чакащи рейса хора, повъртях се насам-натам, извадих два долара и ги дадох на просяка. Човекът вдигна глава, кимна с едно „тенк ю”.Точно тогава дойде рейсът. Бях последен от качващите се и докато пънчех картата си, тъкмо преди вратата на рейса да се затвори вратата ,чух едно бодро по нашенски:

- Жоро,ти ли си?!

Обърнах се – беше клошарят…

Не знаех как да реагирам. Докато се окопитя, рейсът потегли и докато помоля дебелата шофьорка да спре, бяхме вече на следващата спирка. Дръпнах въжето за сигнал,че има хора за слизане, рейсът спря и аз изхвръкнах навън. Нямаше пешеходна пътека и лавирайки между движещите се коли, пресякох широката Уестърн Авеню до другият тротоар за обратния рейс. Няколко коли нервно надуха клаксоните си сепнати от неадекватното ми,безразсъдно,рисковано тичане през потока трафик в двете посоки.

Автобусът обратно към Лорънс Авеню дойде след десетина минути. Когато слезнах отново там,от клошарят, който бодро извика след мен по име нямаше и следа. Ядосах се наистина на акъла си – за малко да ме прегазят колите! И защо! Заради някакъв си клошар. Теглих му една наум,а следващият автобус дойде и аз се метнах на него за  вкъщи. Кой казва,че българин просяк в Чикаго няма?! Има, даже той ме познава! А щом той ме познава,значи и аз го познавам. Разказвах това на всеки близък и познат,някои повдигаха рамене,някои ми отговаряха с „Айде,бе!” Аз пък им казвах:”Да,бе!!!”

Но всичко мина,замина и толкоз…

На следващата година,някъде в края на април и началото на май на домашната ни поща се получи луксозна покана в която пишеше, че сме поканени най-официално, аз и съпругата ми от мисис и мистър Гринууд, подписана от някой си м-р Никълъс Гринууд на тържествено парти, по случай откриването на новото им жилище в луксозния квартал на Чикаго Хайланд Парк, на брега на езерото Мичиган. То щяло да се състои на 10 май от 7,00 ч. вечерта. Лимузината щяла да дойде да ни вземе в 6,00 ч. следобед и ще ни върне обратно вкъщи в желаното от нас време. В случай на желание за преспиване в къщата за мен и съпругата ми била определена спалня №8 в западното крило на къщата. Дрес код – официален.Имаше изписани телефони за потвърждение или отказ от събитието. Обадих се на трите телефона неколкократно, но никой не вдигаше. Оставях съобщения на тел.секретар, но никой не отговаряше обратно. Това бе загадка велика. Не познавах никакъв мистър Гринууд.Развъртях телефони на знайни и незнайни и никой не познаваше такъв човек. Любопитството ми растеше силно приближавайки датата на това парти. Накрая, ако това не бе някаква грешка, решихме с жена ми да идем.

Дългата като чудовищно влечуго лимузина дойде точно в 6.00 ч. Шофьорът мексиканец бе нечовешки учтив, с което си „изпроси” една десетачка. Лимузината се източи пред парадния двор на къщата. На входа се появиха м-р Гринууд и много по-млада от него, красива жена. Приближавайки към тях,видях среден на ръст,около 60 годишен, елегантен американец, рус, високо подстриган като офицер от тихоокеанския флот на Съединените Щати. Бе облечен в скъп костюм и разкопчана яка на ризата си,излъчващ свобода и артистичност,неприсъщи за много хора от средата,от която видимо произхождаше.Не познавах такъв човек и се питах,каква е тази мистерия тук,поканен на това милионерско парти,където с жена ми щеше да бъдем мистър и мисис Никои. Подадохме си ръце и изведнъж човекът рече на чист български:

- Жоро,ти ли си!!!

Стискаше ръката ми здраво бутайки я към мен, на което мускулите ми инстинктивно се свиха, съпротивлявайки се и избутвайки това яко ръкостискане към него. Стискаше тъй силно,че пръстите ми припукаха и една не пикнах от болка. Тогава видях очите му, грейнали, със синкаво-гълъбово- зеленикави,иронични пламъчета и бръчките около тях, свити присмехулно. Това бе лицето на клошаря от Линкълн Скуер, зърнато за миг, но запечатано в мен трайно.

- Ей, Жоро,да не вземеш сега да ме фраснеш в носа, както стана навремето в казармата в полка, където служехме! Помниш ли?! И дето скъсваше по една боксова круша на месец от блъскане в склада на старшина Тръпков?! Виж ми носа, бе, човек! Виж ми носа!…Това ми е от тебе…Помниш ли,че ти бях спаринг и ме скъсваше от бой?!

Погледнах изместеният му кривнал настрани нос, грейналите му очи на тинейджър, видял най-близък човек на сърцето си и се сетих: Това бе новобранецът, редник Качаков, на когото викахме Кольо Шматката и който се бе зашил за мен, старият боец в ротата, като бедро за задник. Каквото и да правех, той искаше да е с мен, до мене, след мене. И аз бях редник, нямах звание, леглата в спалното помещение ни бяха едно до друго и аз, казано на войнишки език, го „действах” безкомпромисно, както всички стари войници действаха младите бойци. Но той не се съпротивлявяше на това. Напротив, всичките ми „прищевки” на „стар боец” изпълняваше едва ли не с удоволствие. Не след дълго него го изпратиха в школата за младши сержанти. Върна се с нашивки на ефрейтор. Вече ми бе и началник, но привързаността му към мене не се промени. Тази му „кучешка привързаност” опитоми в мен „вълчият нрав на стария боец” към новобранеца и станахме приятели .Но то бе за малко. След една домашна отпуска Шматката не се върна в казармата. Не след дълго,на един сутрешен развод комадира на ротата ни строи и съобщи със заклеймяваща реч, че ефрейтор Никола Качаков е станал изменник на Родината.То не беха разпити от ВКР на полка,на армията и на военното министерство,не бе чудо,но никой не можеше да каже нищо съществено за боеца – беглец.

- Абе,шматко,ти ли си ,бе! – рекох,както бих го казал едно време в казармата. Абе, идиот, абе тъпанар, що не се обади още при първата ни среща на Линкълн Скуер ,бе!!! – говорех без задръжки и се бутахме един друг стиснали здраво ръцете си и ми идваше наистина да му фрасна един ,този път без боксови ръкавици.

Някогашната „шматка”,сега изискан, американски господин се смееше, представи ни и обясняваше на тридесетина години по-младата му съпруга,че се познаваме още от времето,когато сме служили в една и съща „военна база в армията на България”.На което тя отвърна:
- Джордж,Ник не престава да ме изненадва! До сега не знаех,че той някога е бил солджър,което е невероятно!!!

Влязохме в огромния салон. Жена ми и Кейти,младата му съпруга останаха да си приказват, опознавайки се, приличащи на майка и дъщеря, а Колю Шматката ме хвана под ръка да ме представя от човек на човек сред прииждащите му изискани гости. Говореше за мен такива велики работи, че сам не можех да разбера, това  за мене ли се отнася или  за някой герой от фантастичен роман!!!

Всъщност,дали в случая „Шматката” не бях аз?!?!

Късно през нощта си тръгнахме. Дългата лимузина ни чакаше пред парадния вход на тази невероятно голяма и хубава къща,а собственика и мистър Гинууд изпращайки ни, ми прошушна:

- Жоро,единственият човек на който съм се разкрил си ти. Сещаш ли се?! М-СЪН-Г.!!!

Знае ли някой,какво е това „М-СЪН-Г.”?! Аз също не знам.Но си спомнам,че като деца, като направехме някоя пакост, взаимно и заговорнически си викахме М-СЪН- Г, което означаваше да си мълчим и да не казваме на никого за това.

М-СЪН-Г!!!
Георги Витанов Богат е български писател. Роден е в гр.Добринище през 1948 г. Завършил е приложни изкуства ,специалност Металопластика. Работил е в областите промишлен дизайн, металопластика, пластика от дърво, проектиране на интериор и фасади. Написал е книгите „Козомания”,1985 г., изд.”Народна Младеж”, библиотека „Смяна”. Сборниците разкази и новели „Орташка пушка” – 1986 и „Червена книга”. Негови стихове и разкази са публикувани в България, Европа и САЩ, печелили са литературни конкурси. Лауреат е на литературните награди „Южна пролет”- 1986, „Светлоструй” -1987 и редица други. Почетен гражданин е на градовете Русе и Хасково. Понастоящем живее в Чикаго – САЩ. Литературен наблюдател е на в.„България СЕГА” – Чикаго. Председател е на СЪЮЗА НА БЪЛГАРСКИТЕ ПИСАТЕЛИ В САЩ И ПО СВЕТА.

 
 

23 филма, обвинени в расизъм заради кастинга

| от |

Холивуд се побърква по какво ли не. Но един от най-големите проблеми е предимството на белите актьори пред останалите – дори когато ролята не е на бял човек.

През 1965 година легендата Лорънс Оливие се боядисва в черно, за да играе в „Отело“. Джон Уейн пък, който е по-американец от Белия дом, играе монголеца Чингис Хан. Днес имаме Скарлет Йохансон в „Дух в броня“, както и доста други – Мат Деймън и целия каст на „Изход: Богове и Царе“.Официалният термин е „whitewashing“ и буквално се превежда като „промиване“.

Режисьорите твърдят, че не могат да намерят актьори със съответния произход и цвят на кожата, които да успеят да изнесат целия филм. Казват, че всичко е измислица и затова няма значение кой какъв човек играе или пък просто се примиряват с това, че имат някой да играе ролята там.

В зенита на политическата коректнос, ще ви покажем 23 филма, в които актьорите играят освен роля, и раса. Прощавайте, но Ема Стоун играе полуазиатка!

 
 

180 милиона долара, ако се ожените за дъщерята на милиардер

| от chronicle.bg |

Всичко започва през 2012 година, когато бащата на Джиджи предлага 65 милиона долара на мъжът, който ще вземе ръката на дъщеря му.

По това време тя излиза с партньорката си Шан Ийв от 9 години и двете започват да мислят за брак.

Да, Джиджи е лесбийка и въобще не се интересува от мъже. С Шан Ийв са в перфектни и щастливи отношения. Баща й Сесил Чао Зе-цунг отказва да я приеме такава, каквато е.

Джиджи написва писмо на баща си, което стига дори до вестниците.

„Скъпи тате,“ пише тя, „Подвела съм те да мислиш, че бих могла да имам и други опции. Разбирам, че за теб е трудно да си представиш как бих мога да бъда интимно привлечена от друга жена; аз също не мога да си го обясня. Просто се случи – мирно и нежно. И сега след толкова години, ние двете продължаваме да се обичаме.“

„Не искам от теб да сте най-добри приятели. Искам обаче да я приемаш като нормално човешко същество и да не се плашиш от нея. Разбирам, че е трудно да приемеш истината. Самата аз прекарах много време търсейки себе си, кое е важно за мен, кого обичам и как да живея по най-добрия начин.“

„Гордея се с живота си и не бих избрала друг начин да го живея. Съжалявам, че съм те подвела да мислиш, че съм в лесбийска връзка, само защото няма добри, подходящи мъже в Хонконг. В Хонконг има изобилие на добри мъже – те просто не са за мен.“

Доста силно послание, но от Сесил Чао така и няма отговор.

За него е известно, че притежава старомодни и консервативни убеждения. Въпреки това той има деца от 3 различни жени.

 
 

#Bookclub: Непокорният Недим Гюрсел и „Мехмед Завоевателя“

| от Спонсорирано съдържание |

В интервю за „Пари Мач” от 2015 г. турският писател Недим Гюрсел заяви: „Ердоган не харесва карикатуристи”.

Известен застъпник на светската държава, заклеймяващ намесата на армията в политиката, сега той пристига в България по повод премиерата на „Мехмед Завоевателя” и е повече от любопитно как ще се произнесе за актуалната обстановка в родната си страна.

Но да започнем от книгата. „Мехмед Завоевателя” е виртуозно построен роман в романа, избуял от плодородното въображение на своя автор. Някои от сцените в него са така майсторски обрисувани, че блестят като самородни късове художествена проза от най-висока проба. Сюжетните линии са две.

Разказвачът Фатих Хазнедар се уединява в стара вила на брега на Босфора (точно срещу крепостта Боазкесен, построена от Мехмед II), за да напише исторически роман за превземането на Константинопол от Завоевателя, когато в живота му нахлува млада жена, жертва на преследванията след военния преврат през 1980 година. В паралелната сюжетна линия оживяват войнственият Султан, неговият антураж, придворните сановници, дервиши, евнуси, еничари, защитниците и разрушителите на великия град.

Романът възкресява епопеята по превземането на Константинопол от султан Мехмед II през май 1453 година, променило завинаги хода на европейската история. Битките са ожесточени, начинът, по който разказвачът ги пресъздава – смайващ. На страниците оживяват важни фигури от епохата – султан Мехмед ІІ, великият му везир Чандърлъ Халил паша, редица учени от епохата, духовни наставници, дервиши, философи; унгарецът Урбан, изработил най-мощния топ на своето време; защитниците на Константинопол като император Константин ХІ Палеолог, историка Георгий Сфрандзис, генуезеца Джовани Джустиниани, учения Теодор Каристин, германеца Йоханес Грант…

„Защо наистина, защо героите на този роман са били убити, преди да им дойде времето? Всеки човек в себе си носи смъртта, собствената си смърт. По-точно собствената си гибел. Носи я още преди да се е ​​родил, свит в корема на майка си, с огромна глава, със сбръчкано личице, с блеснали от любопитство, невиждащи нищо наоколо очета. Не след дълго той започва да се върти в своето топло убежище, в което живее, храни се и расте, после пожелава да се измъкне навън с малките си длани, с тъничките си като клонки ръчички, с кривите си крачета, да стигне до светлина, да се появи на света. Щастливото рождение е първата крачка към смъртта.”

Cover-Mehmed-Zavoevatelya

Гюрсел освежава подхода към темата за военните подвизи, като съчетава наситеното със събития повествование с отношението на днешния човек.

След дълга и кръвопролитна схватка между османци и византийци, Мехмед II завладява този митичен град, където от векове се кръстосват пътищата и където Азия и Европа, Изтокът и Западът, мюсюлмани и християни влизат в стълкновение. Авторът неслучайно избира за мото на книгата цитат от „По следите на изгубеното време“ на Пруст, защото разказвачът е разпънат на кръст между родилните мъки на творчеството и ласките на любимата жена, а изборът се оказва невъзможен…

Недим Гюрсел е добре известен в средите на френските литератори и интелектуалци и сред ценителите на съвременна европейска проза. Тук ще възкликнете: турски писател с такова влияние във Франция? Да, това е безспорен факт, и не само защото преподава турска литература в Сорбоната. Когато фактите говорят, даже и религиозните фанатици мълчат. (Или поне така ни се иска.) След преврата през 1980 г. Гюрсел емигрира във Франция, където живее и твори и досега. Автор е на 30 книги, в това число романи, новели, пътеписи и есета. Носител е на множество турски и международни литературни отличия. Една от любимите му теми е Истанбул, столица на две велики империи: Византийската и Османската.

На български език е излизала скандалната „Едно тъй дълго лято”, която е била забранена в Турция, заради съпротивата на писателя срещу тиранията на армията. Делото срещу него се води от военен съд и продължава няколко години. Подобна е съдбата на „Дъщерите на Аллах” – обвиняват Гюрсел в обида към религията, процесът трае една година. Обвиненията произтичат от опита на автора да очовечи образа на пророка Мохамед. По-важното е, че в резултат на скандала книгата е преведена на десетки езици.

През 2012 г. авторът гостува в България и му е присъдена наградата на Фондация „Балканика“.

В едно свое интервю тогава той казва: „Войните от миналия век са белязали и литературите на балканските държави. Затова писателите от тези територии днес трябва да се изразяват свободно и открито и преди всичко да избягват национализма, който продължава да прави поразии. Важно е как се интерпретира темата за завоевателя. Дълг на писателя е да покаже какво се случва в главата на победения.”

Недим Гюрсел обича да назовава нещата с истинските им имена. Счита за пагубна тенденцията идеологиите да се заместват с псевдодуховни течения.

За съжаление, религиите вървят ръка за ръка с религиозния фанатизъм, а там където се шири религиозен произвол, изкуството се задушава.

Срещата с Недим Гюрсел е на 26 април от 19:00 ч. в литературен клуб „Перото”. Вход свободен.

 
 

5 сериала за телевизията, които да гледате по телевизията

| от |

Телевизията е велика магия. Можеш да покажеш всичко, да излъжеш, да пускаш глупости с часове, да се правиш на маймуна и винаги ще има поне един човек, който ще те гледа и дори ще те хареса. Телевизията е медията с най-силно влияние в модерния свят и нито интернет, нито онлайн стриймовете могат да я победят.

Телевизията е истинска магия. Там може да си на места, без реално да бъдеш на тях, може да си тъп, но да изглеждаш умен, можеш да си забавен без да имаш и един грам чувство за хумор. Телевизията придава онзи дребен блясък върху хората, след който всеки се чувства с 10 см по висок.

Негово величество малкият екран! Той ти дава толкова много и те мами по онзи приятно сладък начин. Той може да е мелодраматичен в тежките моменти и силно захаросан в сладките. И ти нямаш нищо против. От „Малката булка“ да майстори-готвачи, телевизията предлага всичко. Там има всичко. От експерти, които говорят мъдро по всякакви въпроси до маймуни, които правят фокуси.

Телевизията е сладкото изкушение и понякога се прави трудно. Особено, когато се стремиш към добра телевизия. Дали такава е останала, някои хора се съмняват, но ние не. Затова и имаме една селекция от пет адски добри сериала, правени за телевизия, в които се разкава за правенето на телевизия. Приятно четене.