Лоши предчувствия

| от |

Пьотр Акопов, „Взгляд“

Засилването на западните санкции срещу Русия прави отново актуален въпроса ще ги издържи ли руският елит. Не Владимир Путин, нито народът – тук съмнения изобщо няма. Нагласите сред част от елита обаче са направо панически. А има и още по-важен проблем с „елитните хора“ у нас.

* * *
Обявен е официално нов етап от икономически санкции срещу Русия. Самото скъсване между Русия и Запада след Крим бе вече предопределено; при все това оставаше неясно ще започне ли политическа и икономическа война само със САЩ или с целия западен блок, с каква скорост ще се изострят отношенията – и други немаловажни подробности.

Това остави у част от руския политически и бизнес елит надежди, че завоят към самостоятелно развитие на Русия още може да бъде предотвратен или поне да се направи по-предпазливо, така че да стане обратим. Тези хора измислиха идеята, че Путин просто искал „да реализира печалби“ с Крим, „да вдигне статута на Русия“ – значи има шанс Западът да се ядоса, да избухне в заплахи, но сетне да се примири, че няма връщане назад. А Путин ще вдигне ръце от Нова Русия и ще се насочи към икономически методи в борбата за Украйна. И всичко рано или късно ще се уталожи – и тези хора ще могат да си останат част от „световния елит“, негова бизнес или политическа съставка. Сега обаче тези надежди (кухи по принцип) са им отнети. Няма ги.

Също както няма съмнения, че сред главните цели на САЩ е смяна на властта в Русия – точно натам водят санкциите, изолацията и блокадата. За САЩ няма значение как точно ще се смени властта – ще си тръгне ли Путин, свален от заговор сред върхушката или при народни бунтове заради спад в жизненото равнище, подстрекавани от либералите в елита. Той трябва да си отиде – защото курсът му застрашава американската хегемония. За Путин това отношение отдавна не е новина – той гради политиката си не в зависимост от отношението на САЩ към него, просто го взема предвид. Също както разбира и всички вътрешни проблеми на страната, по които ще удрят англосаксонците. И основен сред тях е слабият, корумпиран, потребителски, идеологически пъстър елит – тъкмо него ще разбунват американците, задълбочавайки натиска и санкциите срещу Русия.

Защото САЩ наистина вярват, че щом децата и парите на мнозина „елитни“ хора у нас са на Запад, ще е лесно да ги натиснат. През 2011-2012 впрочем те заложиха на същото – и сгрешиха. Опитът Путин да бъде спрян се провали и той започна чистка сред разбунтувалия се срещу него космополитичен елит. Руският лидер бе сметнал с пълно право, че се изпълнява поръчка отвън. Основната му цел бе в предстоящия открит сблъсък със САЩ да предпази страната от пета колона, от удари в гърба. Той успя да се погрижи за много неща, но далеч не за всичко.

Национализацията на елита едва е започнала – забраната за сметки в чужбина не е като забрана мозъкът ти да е далеч от родината. Путин можа само да заяви, че е необходим патриотичен завой в идеологията, културата, образованието, че е необходима нова кадрова политика . . . Но дори ако бе успял да се отърве изцяло и от откритата пета колона, и от корупционерите, не би отхвърлил главния проблем: твърде голям дял сред руския елит заемат идеологически роби на Запада, духовни космополити, изпадащи в ступор при едничката мисъл за скъсване със Запада. Че как тъй – та нали сме „част от големия европейски дом“?

Всъщност прозападната ориентация на доста голяма част от елита в Русия идва само от фантастично непознаване на собствената страна и народ, на нашите традиции, култура и история. Това е ориентация на един колониален елит – неговият мозък е окупиран от „модни“ западни теории за „правилното световно устройство“, както се е случвало вече неведнъж в руската история; той смята народа за добитък, а страната – за свои ловни земи. Получили властта у нас през 90-те, тези временни управници тутакси взеха да си готвят пътища за отстъпление на Запад, „защото, дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви“. Елитът се кланяше на златния телец и на потреблението, а телецът обитава Запада и точно натам ги теглеше властниците-„реформатори“.

Отпърво те се опитваха да привлекат към себе си и страната, та и тя да прихване „европейските ценности“, но към началото на 2000-те се разбра, че Русия не желае да стане част от западния свят. Тогава елитът реши „да печели в Русия, а да харчи в Европа“ – както прави през цялото първо десетилетие от века. Успоредно с това впрочем в елита се формира и ново чиновническо съсловие – путинското. Гръбнак на управляващия слой, тези хора контролират ключовите лостове за управление на страната – по правило идват от тайните служби, повечето са настроени патриотично и наистина искат да служат на Родината. Но и сред тях мнозина не устояха на изкушението, наречено глобален потребителски капитализъм, забравили, че няма как да служиш на двама господари.

Друга част от близкото обкръжение на Путин настойчиво, но не и публично предлагаше да се търси нов икономически и социален модел за Русия – схващайки, че днешният руски модел, смесен, държавно-олигархичен, капиталистически, обвързан със западния финансов свят и най-вече пак западната етика на свободния пазар и потребителското общество, е нежизнеспособен и просто пагубен за страната.

За жалост идеологическите спорове за насоките на пътя, който трябва да избере Русия, не станаха публични. До голяма степен защото либералната част от елита, заемала и експертни, и пропагандно-идеологически значими висоти, всячески опорочаваше всякакви спорове дали икономическият строй отговаря на националните ценности, предварително охулвайки всеки алтернативен социално-икономически модел като невъзможен и утопичен. Съответно Русия вървеше към глобализация – без да се противи много в икономически план, разоръжила се докрай идеологически, тя обаче силно се дърпаше в политическо отношение.

И вътрешнополитическата, и геополитическата самостоятелност бяха необходими на Владимир Путин, за да укрепва суверенитета на Русия и да увеличава нейната мощ. През всички тези години той бе притиснат между външни сили, целящи не само да не допуснат възстановяване на руското влияние, но и да раздробят Русия за втори път – и сили, действащи вътре в страната, които не желаеха да се отказват от заграбените през 90-те късове власт и собственост, тъй че нямаха интерес от силен и самостоятелен президент. На границата между десетилетията този натиск сякаш бе стигнал своя апогей – и Путин прие предизвикателството, връщайки се в президентското кресло.

Всичко, което правеше той след 2011 г., бе подготовка за открит конфликт – и с външните, и с вътрешните му противници. Доста лесно спечели първия рунд (2011-2012 г.), но това не означаваше, че смята да почива върху лаврите си – нещата бяха тръгнали към решаваща схватка. И тя започна през лятото на 2013 г. със случая Сноудън, а днес, в навечерието на август 2014 г., се е нажежила максимално.

Засега Путин се бие с външния противник – но без никакво съмнение ще трябва да спечели основното си сражение вътре в страната.

Битката със САЩ не премахва нуждата да се реши основният въпрос на руското битие – от Путин, разполагащ днес с феноменална народна подкрепа, се очакват не само победи на външния фронт, но и прелом на вътрешния. Дори да го нямаше конфликта със Запада, все тъй щяха да са жизнено необходими кардинални вътрешни промени.
Сега, след като започна пряка конфронтация, прочистването и идеологизирането на елита стават залог за опазване на Русия. Не защото елитът ще нанесе удар изотзад – в обозримо бъдеще това, слава Богу, не е актуално, – а просто защото не може да реши задачите, стоящи пред страната. Да формулира и осъществи програма за национално развитие (икономическа, културна, социална); да води глобална игра на всички континенти и във всички сфери – това е по силите само на екип от съмишленици. Не хора, мислещи еднакво, а патриоти, които познават чудесно както руския опит, руската история, така също технологиите и смислите на други държави и цивилизации, които схващат техните цели и философията на борбата им.

И най-вече хора, които не престорено, а искрено смятат за свои традиционните руски ценности (не само духовните и семейните, а и геополитическите), които без никакво съмнение поставят интереса на Родината по-високо от своя личен. Не защото „така учи Путин“, а защото е съвсем естествено за тях. Няма такива хора ли? Има достатъчно, дори и в днешния елит – просто сега трябва не само народът да се сплоти около Путин, но да работят съвестно и здравата всички висши управленци.

Невъзможно е да издържиш пред натиска на Запада и неизбежните вътрешни изпитания, само защото те е страх от Путин и трепериш за мястото си. И още по-невъзможно е да внедряваш нов модел за управление и социално устройство, ако сам не вярваш в него. Невъзможно е да работиш поновому (не като в обсадена крепост, а създавайки нови производства и връщайки смисъла в руското битие), ако си свикнал на рушвети и се надяваш, ударил „кьоравото“, оттук нататък да го харчиш макар и не в чужбина, но поне в Русия.

Има ли Путин някаква алтернатива? Може ли да не задълбочи прочистването на елита с оправданието, че не му е дошло времето, защото „Родината е в опасност“, а и няма голяма заплаха от „удар в гърба“? Не – защото основната му цел съвсем не е да устои пред натиска на световните глобализатори, а да изведе Русия на нейния исторически път. Да й върне вярата в собствените й сили, да създаде максимални възможности за самостоятелен, самодържавен растеж и развитие, да положи основите на социален строй, произтичащ от националните ценности и приемлив за нашия народ. За големите цели са потребни големи хора – инак просто ще бъдем смазани. Ако не от външни интриги, то от вътрешни противоречия. /БТА/

 
 

Яките гаджета на Колин Фарел

| от chronicle.bg |

В последния филм на София Копола „The Beguiled“, който излиза по кината днес, Колин Дарел играе Джон Макбърни – ранен войник, спасен от девойките от малко женско училище. Присъствието на мъж в училището бързо разчува и няколко момичета започват да се борят за вниманието му. И Джон отговаря с удоволствие.

Това е роля, за която Колин изглежда се е подготвял цял живот. Или поне от 1999 година, когато прави актьорския си дебют в „The War Zone“. Тогава той бързо си изгражда имидж на един от най-желаните и известни ергени в света. В пика на известността си Фарел има връзка със звезди като Бритни Спиърс и Линдзи Лоън, както и много други.

Самият Колин Фарел твърди, че е имал романтични отношения с Елизабет Тейлър малко преди края на живота й. Той също така е бил забелязан и с Риана като така доказва, че няма „свой тип“. В галерията ни днес сме събрали най-публичните му връзки.

 
 

Рецепта за кекс с нектарини

| от Росица Гърджелийска |
Нужни продукти:
За блата:
6 жълтъка
6 белтъка
3 с.л. брашно от тапиока
4 с.л. оризово брашно
1/2 ч.ч. кокосова или кафява захар
ванилия
Останалите съставки:
12 нектарини или праскови
1/2 ч.ч. мед
4 с.л. кокосово масло
1 капачка уиски
По желание:
сладолед

DSCN9024

Начин на приготвяне:
  • В малка тенджерка загрейте меда и кокосовото масло и оставете да ври леко, на не много силен огън докато промени цвета и стане малко по-гъсто. Това онема 3-4 минутки. Добавете уискито към края и махнете от котлона.
  • През това време нарежете плодовете на половина, обелете ги и махнете костилките. Наредете ги в кръгла тава, така че да покриват цялото дъно.
  • Изсипете върху плодовете карамела и пъхнете във фурната на 200 градуса.
  • В купа разбийте жълтъците със захарта до получаване на светла на цвят и гъста смес. Добавете брашната и ванилията и разбъркайте добре.
  • Измийте и подсушете бъркалките на миксера.
  • Разбийте белтъците в чист, сух метален съд до получаване на твърди рогчета.
  • Добавете белтъците към сместа със жълтъците и разбъркайте много бавно и внимателно.
  • Извадете плодовете от фурната и изсипете сместа отгоре.
  • Върнете обратно във фурната на 150 градуса за 45 мин с вентилатор.
  • Извадете и оставете напълно да изстине.
  • Сложете достатъчно голяма чиния върху таватаи бързо обърнете. Внимателно махнете тавата.
  • Поднесете с топка хубав ванилов сладолед и се насладете на ммммм-канията на гостите ви.​

DSCN9014

 
 

„Безбог“, „Слава“ и „Спомен за страха“ са номинирани за най-добър игрален филм

| от chronicle.bg, по БТА |

„Безбог“ на Ралица Петрова, „Слава“ на Кристина Грозева и Петър Вълчанов и „Спомен за страха“ на Иван Павлов са номинирани за най-добър пълнометражен игрален филм от Българската филмова академия – 2017. Трите продукции имат и номинации за режисура. Наградите ще бъдат връчени тази вечер от 19.00 ч. в Театър „Българска армия“, научи БТА от Съюза на българските филмови дейци.

За отличията за главни роли конкуренцията при актрисите е между Ирена Иванова – „Безбог“, Маргита Гошева – „Слава“, и Рая Пеева – „Пеещите обувки“ на Радослав Спасов, а при актьорите – между Ивайло Христов – „Спомен за страха“, Стефан Денолюбов – „Слава“, и Димитър Николов – „Христо“ на Григор Лефтеров и Тодор Мацанов.

Наградите за поддържащите роли си оспорват актрисите Йорданка Стефанова – „Спомен за страха“, Пламена Гетова – „Летовници“ на Ивайло Пенчев, и Радена Вълканова – „Маймуна“ на Димитър Коцев – Шошо, и актьорите Димитър Крумов – „Христо“, Ованес Торосян – „Спомен за страха“, Филип Аврамов – „Летовници“.

Номинираните късометражни игрални филми са „Дрехи“ на Веселин Бойдев, „Куче“ на Владимир Петев и „На червено“ на Тома Вашаров. В документалното кино надпреварата е между „Книжарят“ на Катрин Бернщайн и Асен Владимиров, „От Кремона до Кремона“ на Мария Аверина и „Пощальонът“ на Тонислав Христов, а в анимацията – между „Зоотроп“ на Сотир Гелев, „Как се скараха орисниците“ на Анна Харалампиева и „Пътуваща страна“ на Весела Данчева и Иван Богданов.
Най-добрият дебютен филм ще бъде избран между игралните „Безбог“ и „Христо“ и документалния „Пустиняци“ на Цветан Драгнев.

Ще бъдат връчен и награди за сценарий, филмова музика, операторско майсторство, сценография, костюми, монтаж, звукорежисьор, филмова теория и критика.

 
 

#BookClub: Летен гайд за четене

| от |

Това лято, преди да отлетиш за някоя топла точка или да се пренесеш на родно или чужбинско черноморие, бъди добре зареден с книги. Защото лятното четене е като лятното къпане – наложително е и е добре да се прави всеки ден. Дори по два пъти на ден. За целта ние имаме кратък списък от пет заглавия, с които потенциално може да прекараш няколко чудесни часа.

„Серафина и черният плащ“, Робърт Бийти

Серафина е странно малко момиче, което има афинитет към скривалища и мистерии. Тя живее в тайните подземия на огромното имение Билтмор и става свидетел на зъл пъклен план, в който мъж с черен плащ краде деца. Серафина е най-новото интересно и забавно творение на детската литуратура, което обединява в себе си мистерия, трилър и фентъзи елементи. Това е първата книга от трилогията, която препоръчваме.

„Ето така я губиш“, Джуно Диас

Джуно Диас е носител на „Пулицър“ за литература, а това е първият му сборник с разкази у нас. Дългоочаквана и чудесна, тази книга съдържа истории, които могат да ти скъсат сърцето, да те разплачат и понякога дори, да те разсмеят. Как я губиш и защо, какво се случва и как тялото ти буквално страда… Джуно Диас намира думите, с които да изрази най-силно най-простите емоции, каквито са обичта и любовта.

„Туин Пийкс: Автобиографията на специалния агент на ФБР Дейл Купър; Тайният дневник на Лора Палмър

Който не е чел дневника на Лора Палмър и записките на агент Дейл Купар преди много години, когато излязоха за първи път, сега има шанс да го направи. Възраждането на сюрреалистичния епос „Туин Пийкс“ е нашето guilty pleasure. Четем и гледаме.

„Последното раздаване“, Майкъл Добс

Паралелно с размазващия сезон на House of cards на родния пазар излиза и третата част от книгите на Майсъл Добс, които служат за основа първо на сериала на BBC, а впоследствие и на този на Netflix. Препоръчваме Добс точно толкова горещо, колкото и целия House of Cards. Никога не забравяй, че именно неговия Франсис Ъркарт е вдъхновение за модерния Макбет и нашият личен любим президент Франк Ъндърууд.

„Одеса“, Херман Кох

Херман Кох е холандския майстор на ежедневното напрежение. Той може да направи история от всяка дребна на пръв поглед случка, която нормалният човек ще подмине с лека ръка. Това е най-новият му роман на родния пазар и подобно на предишните му – „Вечерята“ (който трябва да се прочете), „Уважаеми господин М.“ и „Вилата с басейна“ – и „Одеса“ е на пръв поглед тривиална история, която преминава в лудешко пробягване между двама стари приятели и мечтите, които понякога е добре да не се сбъдват.