Лоши предчувствия

| от |

Пьотр Акопов, „Взгляд“

Засилването на западните санкции срещу Русия прави отново актуален въпроса ще ги издържи ли руският елит. Не Владимир Путин, нито народът – тук съмнения изобщо няма. Нагласите сред част от елита обаче са направо панически. А има и още по-важен проблем с „елитните хора“ у нас.

* * *
Обявен е официално нов етап от икономически санкции срещу Русия. Самото скъсване между Русия и Запада след Крим бе вече предопределено; при все това оставаше неясно ще започне ли политическа и икономическа война само със САЩ или с целия западен блок, с каква скорост ще се изострят отношенията – и други немаловажни подробности.

Това остави у част от руския политически и бизнес елит надежди, че завоят към самостоятелно развитие на Русия още може да бъде предотвратен или поне да се направи по-предпазливо, така че да стане обратим. Тези хора измислиха идеята, че Путин просто искал „да реализира печалби“ с Крим, „да вдигне статута на Русия“ – значи има шанс Западът да се ядоса, да избухне в заплахи, но сетне да се примири, че няма връщане назад. А Путин ще вдигне ръце от Нова Русия и ще се насочи към икономически методи в борбата за Украйна. И всичко рано или късно ще се уталожи – и тези хора ще могат да си останат част от „световния елит“, негова бизнес или политическа съставка. Сега обаче тези надежди (кухи по принцип) са им отнети. Няма ги.

Също както няма съмнения, че сред главните цели на САЩ е смяна на властта в Русия – точно натам водят санкциите, изолацията и блокадата. За САЩ няма значение как точно ще се смени властта – ще си тръгне ли Путин, свален от заговор сред върхушката или при народни бунтове заради спад в жизненото равнище, подстрекавани от либералите в елита. Той трябва да си отиде – защото курсът му застрашава американската хегемония. За Путин това отношение отдавна не е новина – той гради политиката си не в зависимост от отношението на САЩ към него, просто го взема предвид. Също както разбира и всички вътрешни проблеми на страната, по които ще удрят англосаксонците. И основен сред тях е слабият, корумпиран, потребителски, идеологически пъстър елит – тъкмо него ще разбунват американците, задълбочавайки натиска и санкциите срещу Русия.

Защото САЩ наистина вярват, че щом децата и парите на мнозина „елитни“ хора у нас са на Запад, ще е лесно да ги натиснат. През 2011-2012 впрочем те заложиха на същото – и сгрешиха. Опитът Путин да бъде спрян се провали и той започна чистка сред разбунтувалия се срещу него космополитичен елит. Руският лидер бе сметнал с пълно право, че се изпълнява поръчка отвън. Основната му цел бе в предстоящия открит сблъсък със САЩ да предпази страната от пета колона, от удари в гърба. Той успя да се погрижи за много неща, но далеч не за всичко.

Национализацията на елита едва е започнала – забраната за сметки в чужбина не е като забрана мозъкът ти да е далеч от родината. Путин можа само да заяви, че е необходим патриотичен завой в идеологията, културата, образованието, че е необходима нова кадрова политика . . . Но дори ако бе успял да се отърве изцяло и от откритата пета колона, и от корупционерите, не би отхвърлил главния проблем: твърде голям дял сред руския елит заемат идеологически роби на Запада, духовни космополити, изпадащи в ступор при едничката мисъл за скъсване със Запада. Че как тъй – та нали сме „част от големия европейски дом“?

Всъщност прозападната ориентация на доста голяма част от елита в Русия идва само от фантастично непознаване на собствената страна и народ, на нашите традиции, култура и история. Това е ориентация на един колониален елит – неговият мозък е окупиран от „модни“ западни теории за „правилното световно устройство“, както се е случвало вече неведнъж в руската история; той смята народа за добитък, а страната – за свои ловни земи. Получили властта у нас през 90-те, тези временни управници тутакси взеха да си готвят пътища за отстъпление на Запад, „защото, дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви“. Елитът се кланяше на златния телец и на потреблението, а телецът обитава Запада и точно натам ги теглеше властниците-„реформатори“.

Отпърво те се опитваха да привлекат към себе си и страната, та и тя да прихване „европейските ценности“, но към началото на 2000-те се разбра, че Русия не желае да стане част от западния свят. Тогава елитът реши „да печели в Русия, а да харчи в Европа“ – както прави през цялото първо десетилетие от века. Успоредно с това впрочем в елита се формира и ново чиновническо съсловие – путинското. Гръбнак на управляващия слой, тези хора контролират ключовите лостове за управление на страната – по правило идват от тайните служби, повечето са настроени патриотично и наистина искат да служат на Родината. Но и сред тях мнозина не устояха на изкушението, наречено глобален потребителски капитализъм, забравили, че няма как да служиш на двама господари.

Друга част от близкото обкръжение на Путин настойчиво, но не и публично предлагаше да се търси нов икономически и социален модел за Русия – схващайки, че днешният руски модел, смесен, държавно-олигархичен, капиталистически, обвързан със западния финансов свят и най-вече пак западната етика на свободния пазар и потребителското общество, е нежизнеспособен и просто пагубен за страната.

За жалост идеологическите спорове за насоките на пътя, който трябва да избере Русия, не станаха публични. До голяма степен защото либералната част от елита, заемала и експертни, и пропагандно-идеологически значими висоти, всячески опорочаваше всякакви спорове дали икономическият строй отговаря на националните ценности, предварително охулвайки всеки алтернативен социално-икономически модел като невъзможен и утопичен. Съответно Русия вървеше към глобализация – без да се противи много в икономически план, разоръжила се докрай идеологически, тя обаче силно се дърпаше в политическо отношение.

И вътрешнополитическата, и геополитическата самостоятелност бяха необходими на Владимир Путин, за да укрепва суверенитета на Русия и да увеличава нейната мощ. През всички тези години той бе притиснат между външни сили, целящи не само да не допуснат възстановяване на руското влияние, но и да раздробят Русия за втори път – и сили, действащи вътре в страната, които не желаеха да се отказват от заграбените през 90-те късове власт и собственост, тъй че нямаха интерес от силен и самостоятелен президент. На границата между десетилетията този натиск сякаш бе стигнал своя апогей – и Путин прие предизвикателството, връщайки се в президентското кресло.

Всичко, което правеше той след 2011 г., бе подготовка за открит конфликт – и с външните, и с вътрешните му противници. Доста лесно спечели първия рунд (2011-2012 г.), но това не означаваше, че смята да почива върху лаврите си – нещата бяха тръгнали към решаваща схватка. И тя започна през лятото на 2013 г. със случая Сноудън, а днес, в навечерието на август 2014 г., се е нажежила максимално.

Засега Путин се бие с външния противник – но без никакво съмнение ще трябва да спечели основното си сражение вътре в страната.

Битката със САЩ не премахва нуждата да се реши основният въпрос на руското битие – от Путин, разполагащ днес с феноменална народна подкрепа, се очакват не само победи на външния фронт, но и прелом на вътрешния. Дори да го нямаше конфликта със Запада, все тъй щяха да са жизнено необходими кардинални вътрешни промени.
Сега, след като започна пряка конфронтация, прочистването и идеологизирането на елита стават залог за опазване на Русия. Не защото елитът ще нанесе удар изотзад – в обозримо бъдеще това, слава Богу, не е актуално, – а просто защото не може да реши задачите, стоящи пред страната. Да формулира и осъществи програма за национално развитие (икономическа, културна, социална); да води глобална игра на всички континенти и във всички сфери – това е по силите само на екип от съмишленици. Не хора, мислещи еднакво, а патриоти, които познават чудесно както руския опит, руската история, така също технологиите и смислите на други държави и цивилизации, които схващат техните цели и философията на борбата им.

И най-вече хора, които не престорено, а искрено смятат за свои традиционните руски ценности (не само духовните и семейните, а и геополитическите), които без никакво съмнение поставят интереса на Родината по-високо от своя личен. Не защото „така учи Путин“, а защото е съвсем естествено за тях. Няма такива хора ли? Има достатъчно, дори и в днешния елит – просто сега трябва не само народът да се сплоти около Путин, но да работят съвестно и здравата всички висши управленци.

Невъзможно е да издържиш пред натиска на Запада и неизбежните вътрешни изпитания, само защото те е страх от Путин и трепериш за мястото си. И още по-невъзможно е да внедряваш нов модел за управление и социално устройство, ако сам не вярваш в него. Невъзможно е да работиш поновому (не като в обсадена крепост, а създавайки нови производства и връщайки смисъла в руското битие), ако си свикнал на рушвети и се надяваш, ударил „кьоравото“, оттук нататък да го харчиш макар и не в чужбина, но поне в Русия.

Има ли Путин някаква алтернатива? Може ли да не задълбочи прочистването на елита с оправданието, че не му е дошло времето, защото „Родината е в опасност“, а и няма голяма заплаха от „удар в гърба“? Не – защото основната му цел съвсем не е да устои пред натиска на световните глобализатори, а да изведе Русия на нейния исторически път. Да й върне вярата в собствените й сили, да създаде максимални възможности за самостоятелен, самодържавен растеж и развитие, да положи основите на социален строй, произтичащ от националните ценности и приемлив за нашия народ. За големите цели са потребни големи хора – инак просто ще бъдем смазани. Ако не от външни интриги, то от вътрешни противоречия. /БТА/

 
 

Тези хора на 70+ години ще разбият стереотипите ви за възраст

| от chronicle.bg |

По линията на стереотипите, обхващащи възрастните хора, всички сме виновни.

Повечето от нас са убедени, че веднъж щом човек навърши 70 години, хубавата част от живота му е приключила и това, което предстои, включва единствено болести, декубитални дюшеци и наливане на минерална вода в Княжево.

Разбира се, това далеч не се отнася до всички пенсионери. Фотографът Владимир Яковлев е посветил доста време на проекта си „Age of Happiness“, където снима хора между 70 и 100 години, които все още следват мечтите си, откриват нови неща и живеят на пълни обороти.

Вижте в галерията част от снимките, които е направил той и веднага счупете предразсъдъците.

 
 

„Воевода“: Кино и патриотизъм

| от Мария Тодорова |

Най-новият филм на Зорница София тръгна по кината с апломб. „Воевода“ е най-гледаната премиера у нас за втора поредна седмица и няма супергерои или екшъни, които да я свалят от върха на боксофиса.

Много хора се чудят на какво се дължи това. 

„Воевода“ експлоатира най-любимата тема на родната общност – патриотизма. Българското кино, подобно на българското съзнание, трудно успява да се отърве от далечното си минало. Турското владичество и бойният дух владеят ума на родните зрители години наред и това, предвид тенденциите, които наблюдаваме напоследък, особено в седмото ни изкуство, няма да приключи скоро. Но както е приказката – предлагането се определя според търсенето.

Историята, по която Зорница София работи дълго, а още по-дълго търси финансиране за проекта си, е вдъхновена от разказ на Николай Хайтов. В него той описва героичната съдба на Румена войвода – най-известната жена войвода, която оставя мъжа и детето си, за да поведе чета срещу османското поробителство.

Самата Зорница играе Румена, а компания й правят актьорите Владимир Зомбори, Алек Алексиев и Валери Йорданов. Крум Родригез отговаря за операторското майсторство. Кадрите са красиви, дълги и визуално издържани.

На моменти обаче „Воевода“ леко изпуска плавността на разказа си. На места той е разпокъсан и ако човек не се концентрира повече, може и да изпусне важна част от сюжета. За сметка на това родните актьори стоят добре на екран и си личи, че след всяка изминала година стават все по-обиграни, стане ли дума за камерата. Това облекчение за зрителя, който често се плашеше от пламенните вопли на някой, викащ от екрана насреща, все едно е на театрална сцена.

Съдбата на Румена не е сред най-популярните у нас, може би защото българското образование я е пропуснало в един етап от учебния план по история. Хубаво е, че съществуват литературата и киното, за да чуем  за нея.

„Воевода“ работи на нива, които българинът обича. Патриотизмът у нас е като екшънът в чужбина – той винаги продава билети.

Все пак никога не забравяйте, че киното, подобно на повечето неща в живота, е въпрос на избор и на решения. Патриотизмът също. Най-важното за двете е да са с мярка. Ако те в своята премереност успеят да се срещнат някъде по средата при вас, то може да изберете „Воевода“ като своя филм този уикенд.      

 
 

„The OA“ е sci-fi приказка. А вие гледате ли го?

| от |

На 16 декември, докато хората са в трескава подготовка на истерията покрай предстоящите коледни празници и само чакат, за да изпратят 2016-а година на майната й, Netfix – новатори в правенето и пускането на добре телевизия – бълват цял сезон на най-новото си шоу – The OA.

The OA минава някак незабелязано за много хора. Дали е от идването на Коледа, или от голямата истерия, която другото шоу на канала Stranger Things предизвика, не е ясно. Но The OA остава леко в сянка. По-умните телевизионни маниаци обаче надушват като хрътки, когато нещо ще бъде добро, не просто защото е гледаемо, а защото съдържа в себе си онези бисери на телевизионния разказ, които някои сериали и поредици могат да донесат, и съответно The OA започва да набира своята малка, но вярна аудитория.

Близо месец след премиерата си шоуто, дело на Netflix и американската кукувица Брит Марлинг, която е създател, продуцент и основна актриса в него, бива подновено за втори сезон. Продължение, което всеки, който веднъж е дал шанс на The OA очаква с леко нетърпение, равносилно на сърбеж там, където не можеш да се почешеш в момента.

Историята в шоуто проследява младата откачалка Прери, която се завръща като някакво ненормално чудо в родния си дом, от който е изчезнала преди точно 7 години. При завръщането й се променят две неща – от сляпо момиче, тя се е превърнала напълно зряща жена и ако преди е изглеждала просто затворена в себе си, то сега е леко луда девойка, бълваща небивалици и сентенеции, която няма търпение да се освободи от емоционалната и физическа обвързаност към семейството, което не е виждала отдавна, но което си я иска обратно.

Така започва историята на Прери, която малко след като се прибира на мястото, което чувства като чуждо тяло, удобно наместило се в нея, събира група от аутсайдери и откачалки, на които да разкаже историята си и съответно те да й помогнат да се върне там, откъдето е дошла, за да намери единственото нещо, което я интересува – нейният приятел Хоумър.

Епизод след епизод, подредени в строг, динамичен и ярък разказ, зрителят започва да се запознава с историята на Прери. Нейната вярна секта, изградена от счупени франкенщайнове, всеки със своите проблеми, и да потъва бавно, но сигурно в полу-фантазната вселена на The OA. Тя пък, от своя страна, е като лудост, пълна с капани и женска хистерия, каквито рядко се появяват по телевизията. Да не кажем никога.

Самата Брит Марлинг е известна с това, че конвенционалните неща не й пасват добре. При нея всяко нещо трябва да е обърнато наопаки, добре изтупано и превърнато в нещо друго. Такова е и киното, което прави – за справка вижте „Другата Земя“ – както и телевизията.

The OA е първият телевизионен проект на Марлинг в компанията на верния й приятел и партньор Зал Батманглидж, който режисира много голяма част от сценариите й. Музиката в сериала също е дело на член на тяхната малка група – братът на Зал – Ростам Батманглидж, който в ежедневието си е и част от бандата Vampire Weekend, пише мелодиите.

The OA е сериал, който напомня на сън. И подобно на сънуването е пълен с хиперболи, неща, които изглеждат нелогични, но намират своя път постепенно, с тъмни кътчета, задъхващи моменти и един Торбалан, който се крие в мрака.

Хубаво е, че и гледането му е подобно на сънуване, „бързо постепенно, а после изведнъж“, както пише Джон Грийн. Така и The OA те хваща за гушата и не те пуска. Цели 8 епизода.

Втория сезон, начело с Брит Марлинг и групата й от фрикове, може да очаквате в края на тази година. Netflix подновиха The OA в същата седмица, в която направиха същото и със Stranger Things, макар тогава малко хора да го разбраха.

Но е хубаво да го знаете, когато The OA завладее съзнанието ви с плътната си и ненормална атмосфера и се чудите какво ще стане после.

Към вкусната и различна Брит Марлинг и нейната циркова трупа, които са основното звено на сериала, добавяме и Риз Ахмет, Джейсън Айзък и Паз Вега, които участват. В случай, че някой има нужда от още причини, за да види сериала. На нас лично не ни трябваха.

 
 

Двойката не е за Радев

| от Радостина Хлебарова |

Речта пред парламента по случай встъпването в длъжност бе първото сериозно политическо изпитание за г-н Радев.

Преди да поставяме оценки обаче, трябва да си зададем въпроса какво прави неговият екип през трите месеца между изборите и встъпването в длъжност. За самия Радев знаем – отиде на пленум на БСП, на опера и се разходи до Хитрино. Толкова.

Три месеца са достатъчно време за него и екипа му, за да напишат една смислена реч и той да я репетира, за да не остави впечатление за неувереност.

Това време бе достатъчно и да се прочете и осмисли конституцията и правомощията на президента, което очевидно не е направено, щом г-н Радев остави впечатлението, че не е съвсем наясно със собствените си, вече влезли в сила, правомощия, както и със съдържанието на Конституцията.

В допълнение, непознаването на политическия етикет и протокол, що се отнася до най-елементарните му аспекти – обръщението към патриарха и пропуска да поздрави мюфтията, са очевидни гафове. Те лесно могат да бъдат избегнати на цената на малко усилия, в името на онези 2,5 милиона гласоподаватели, които делегираха доверие на г-н Радев. Как да се обърнеш към някого е един от на-лесните въпроси, не е от онези сложните като например кой трябва да излезе пръв – кралицата или министър-председателя. Това са по-сложни въпроси, но г-н Радев ще се сблъска и с тях в най-скоро време. Какъв ще бъде резултатът, ако екипът му продължава да не си върши добре работата, е ясно.

Да сгрешиш не е порок, неговата грешка лесно може да бъде отдадена на напрежение, липса на опит в публичните изяви и пр. и лесно можеше да бъде подмината, ако бе последвала адекватна реакция.

Но реакцията на г-н Радев бе меко казано смехотворна. Той си изпусна нервите и показа неувереност и тревожност. Не гафът сам по себе си е проблема, а реакцията, с която той не заслужава уважение.

Какво са правили г-н Радев и екипа му през последните 3 месеца, не е много ясно, но това, което е съвсем очевидно, е какво не са правили. Не са се подготвили. А това време беше за това. Да се надяваме, че ще извадят поука и че насочат усилията си в подготовка, макар и закъсняла. Иначе лошо, ще се смеем, ама с криви усмивки.

Заслужава висока оценка фактът, че г-жа Радева е работила усилено по въпроса за стайлинга си и нейните усилия са се увенчали с успех.

Шестица за стилиста й и за това, че е следвала неговите/нейните съвети. Сега остава и някой да обясни на тази дама, че не тя е избрана за президент, а съпруга й. И да престане да го води под ръка като някое 6-годишно синче, което властната му майка го побутва в стаята за изпит със заплахата „Ще влезеш в това училище – иначе пердах и никакво колело!“

Госпожа Радева е добре да озаптява поривите си за собственическо и покровителствено поведение.

Поне в публичните прояви, пък какво прави тя по домашному с президента си е тяхна работа. Госпожата, макар и самозвано да се смята за PR, като такъв беше редно не само да коригира собственото си поведение (което в някаква степен направи като изтри фейсбук профила си с грубите си махленски изказвания), но и да помогне на съпруга си в подготовката за президентския пост. Нещо, което не се случи.

Засега оценката на работата на екипа на г-н Радев е двойка.

Можем да се надяваме и да бъдем оптимисти, че ще има прогрес. Иначе все едно сме избрали продавачка за министър. Възможно е да бъде добър министър, но е малко вероятно.