Лий Чайлд: Трябваха ми 10 години, докато се превърна наистина в хитов автор

| от |

Лий Чайлд е във фокуса на вниманието в последните дни. Причината е излизането на неговия деветнадесети роман от серията за супер героя Джак Ричър – „Personal“. Писателят, който е съпрезидент на Международната асоциация на авторите на трилъри, даде интервю за популярния блогър Майкъл Кавачини за сайта му michaelcavacini.com, пише лира.бг.

Учили сте право, след това сте работил в театъра, а след това и в телевизията. Какво ви привлече в правото и какво ви принуди да правите такива резки завои в развитието си?
–    Е, не бяха чак обрати. Все пак става дума за времето, след като завърших гимназия и трябваше да си търся някакви занимания на непълен работен ден. Това стана в началото на 70-те години. Беше очевидно, че трябва да отида в колеж. Въпросът беше какво да уча. Бях много заинтересован от историята, политиката, езика, социологията и икономиката. И ми просветна, че правото донякъде обединява всички тези области. Затова записах това, но без да искам някога да стана адвокат. Не ми е и хрумвало дори. Просто го записах, защото имах интерес, без стрес, без притеснения. Не ме интересуваше да завърша като първенец на випуска или нещо такова, защото не мислех да си търся работа по специалността след това. Мислех, че ще е едно интересно образование. Препоръчвам на всеки с тези интереси, но който не иска да бъде юрист, все пак да изкара диплома по специалността.

Как това образование и след това работата ви в телевизията ви повлияха като писател?
–    Ако си учил право, си изграждаш до голяма степен дисциплина, имаш отношение към прецизността и точността. Това не е най-елегантният стил на комуникация, но определено се учиш да се изразяваш ясно и чисто. Като цяло аз винаги съм се интересувал от забавленията. Това ме доведе до театъра, а след това и до телевизията. И когато загубих работата си там, трябваше да намеря начин да се изразявам, да забавлявам, но без да служа на някой шеф. И почувствах, че трябва да напиша книга, която да е малко по-различно предложение за публиката от един филм или телевизионен сериал, например.

За много писатели са нужни поне няколко книги, за да стигнат до големия комерсиален успех. На вас колко книги ви трябваха?
–    О, отне ми доста време. Това е упорита работа и малко хора се вглеждат назад в историята. Първата ми книга „Място за убиване“ наистина беше малък удар в обществото на почитателите на мистерии. След това втората се получи по-добре, третата – още по-добре, и така нататък. Но ми трябваха поне 10 години, докато се превърна в наистина хитов бестселъров автор. Това казвам на всички. Много хора са фокусирани върху книгите си и се панират, ако не всичко върви според плана им. А аз казвам: „Не става дума за точно тази книга. Дори не за следващата догодина. Трябват поне 10 книги. Трябва да гледаш напред след първите 10 книги“.

И как почувствахте успеха след 10 години?
–    Е, беше страхотно. Особено за чужденец като мен да стане №1 в САЩ. Наистина беше специално, защото Америка е специфична страна, с гигантски пазар. Затова и тогава, и сега, да си №1 в класациите в САЩ е фантастично изживяване.

Известен сте с навлизането в тънки детайли, когато става дума за битки. Това от изследвания ли го знаете или от личен опит?
–    Хаха, наистина е много личен опит от детските ми години. Израснах в един труден град, в проблемен квартал и трябваше да се бия почти всеки ден. Като дете бях едричък. Спомням си тези битки много добре. Ричър наистина много прилича на мен, когато бях на 9 по улиците на Бирмингам.

Феновете на книгите ви често повтарят някои фрази, които вие обичате да използвате. Вие как ги измисляте – импулсивно ли ви идват наум или…?
–    Предполагам, че става абсолютно импулсивно. Това е гласът на Ричър и аз предпочитам той да говори много малко, да е мъж, който не казва много. Така че много от запазените му фрази си идват естествено. Така се формира и ритъма на книгата, на текста.

Известно е, че не правите план на сюжета и поредицата във времето. Тогава как знаете, че е време да седнете и да напишете следващата книга?
–    В повечето случаи – когато усетя, че знам каква ще е първата сцена или поне първият параграф. Първият параграф е много важен. Той винаги е точката, в която сюжетът се завързва. Мисля, че е по-важен дори сега, когато технологиите напреднаха и се чете в e-book вариант и размерът има все по-голямо значение. Тогава или печелиш хората, или ги губиш. Затова чакам, докато не ми хрумне много добро встъпление. Тогава го записвам и чакам да видя какво ще се случи след това.

Ричър като че ли винаги се озовава в ситуации, в които нещо се е объркало, и той трябва да го оправи. За разлика от детективите, които просто решават даден криминален случай, защото това е работата им. За Вас задачата е по-трудна, защото трябва да измислите начин да вкарате Ричър в тази ситуация. Как преодолявате това предизвикателство?
–    Да, предизвикателство е. Може би най-голямото в писането ми. И както казвате, няма формална причина героят да се забърка в нещо. Но тук става въпрос за личността на героя. Всъщност той не би се забъркал в нищо, защото иска да води тих и спокоен живот. Така че ограниченията за изграждането на сюжета са доста, а решенията – малко. Например – погрешното място, погрешното време…или някой, който има нужда от помощ. Това са моите опции. Но аз си имам обща теория, че читателите ще ти дадат един шанс. Те биха купили една книга. И ако става дума за случайност – добре. Затова трябва да си крайно реалистичен. Но винаги имаш само един шанс. Затова Ричър се забърква в нещо само веднъж годишно.

Казвал сте, че не сте почитател на редакторската намеса. Защо?
–    Това е лично убеждение. За мен първото написано е най-доброто. Така написаната книга има собствена стойност, самостоятелна. И ако започнеш да се бъркаш в това, може да стане само по-лоша. Ясно ми е, че всеки има своя гледна точка за това, свой метод и свой опит. Но за мен – първият вариант е най-добрият и аз съм изцяло доволен с него. Аз не съм от тези писатели, които като видят някакво несъответствие го оставят за после. Затова смятам, че когато завърша книгата си, това е тя и съм убеден, че по никакъв начин не може да стане по-добра. Или по-истинска. Ако започнеш да я променяш, то тя става вече друга книга, а не това, което си искал да бъде.

Значи Вие сам редактирате страниците си, преди да минете напред в текста?
–    Да, разбира се. В сравнение с много колеги, аз пиша много бавно, ако става дума за броене на думите на ден. Но когато навляза в една история ставам бърз като останалите. И проверявам всичко, което съм написал. Методът ми е една крачка назад, две – напред. И когато приключа книгата, това означава, че съм минал през текста много пъти. И съм доволен накрая.

Все още много от феновете ви страдат от избора на Том Круз за ролята на Джак Ричър във филмовата адаптация на „Един изстрел“ Какво бихте им казали?
–    Филмът не е продължение на книгата.  Не че книгата е някак неадекватна или непълна. Но книгата е не е ларва или пашкул, който чака да стане филм. Книгата си е книга, цялостен продукт. Филмът дори не стои на същата писта, той си е отделен продукт, версия на книгата. И ако някой не харесва филма – ОК. Това е избор и привилегия. Но всеки може да отвори пак книгата и да види, че думите в нея не са се променили.

А по коя книга бихте искали да е продължението на филма? Май вече се прави адаптацията на „Не се връщай“, вярно ли е?
–    Това е планът. Доколкото знам филмът ще излезе следващия април. Но с Холивуд нищо не се знае.

Последната ви книга „Personal“ е 19-ият роман за Джак Ричър. Как запазвате свежестта в тези романи? Връщате ли се към предишните книги, за да сте сигурен, че не се повтаряте?
–    Помня всичко от предните книги и не ми се налага да проверявам. Предимството на Ричър е, че той няма конкретна месторабота или местоживеене. Това е положителната страна на това, за което говорихме – трудностите да се започне книгата. Той не е полицейски детектив, който получава обаждане посред нощ, което да му причини много неприятности. И това дава предимства, защото може да няма и две книги, които да се повтарят. Можеш да сменяш стила на историята, края на историята. „Personal“ например засяга правителствените служби на най-високо ниво, цялото разследване. Има и международна локация – Париж и Лондон. Така че всяка книга е много различна, а за мен това е свежест. Очевидно Ричър ще е там и очевидно ще има проблеми.

Напоследък между книгите написахте няколко разказа. Защо?
–    Харесах някои от тях, други – не. Не мисля, че съм добър в писането на разкази, затова не го правя често. Но сега в условията на дигиталния пазар, това е като малко разтърсване. Не мисля, че разбирам изцяло ефекта. Надали въобще някой разбира как работи тази работа. Но е като някакъв експеримент.  Все едно напомняш на хората през август какво да очакват през септември.

Четете ли ревютата за книгите си и влияят ли ви на работата?
–    Ревютата и мненията на читателите са за нещо, случило се миналата година. Аз трябва да предвидя какво ще им хареса следващата година. Това е много различно. Трябва да мислиш една идея напред. Ревютата винаги са ретроспективни. Но ги чета от любопитство, но си имам добра защита между личното ми мнение и това на другите. И това не ми вреди. Живял съм с книгата си цяла година, написал съм всяка дума в нея, сложил съм всяка точка. Знам дали е слаба, знам къде е всяка грешка, знам дали е добра. Няма какво ново да чуя. Чета ги, но не се информирам твърде много.

Как изглежда един успешен писателски ден за вас?
–    Започвам късно. Не вярвам, че нещо добро се получава рано сутрин. Най-добрият ден е, когато никой не ме безпокои и просто си почивам. В един наистина добър ден може да напиша дори 2000 думи. В среден ден – около 1500 думи. Ако имам ден с наистина добри сцени, съм наистина щастлив. Усещането е страхотно.

 
 

Какво ли би написал Андерсен днес?

| от |

На днешната дата Ханс Кристиан е издал първата си книга с приказки. Той е роден през 1800 и някоя година, няма значение, никой не го интересува. Живял е в Дания преди времето на фейсбук и дори преди Дания да е в Европейския съюз, това също не е интересно. Интересно е обаче какво би написал днес Андерсен. И дали въобще би станал писател.

Някои хора биха казали, че да си писател е призвание и мисия. Това са същите хора, които започват текстове за историческа личност с дата на раждане и местожителство. Днес Андерсен сигурно би броил кликове. В днешно време кой не брои кликове. Също така може би би се занимавал с реклама – копирайтър или някакъв криейтив. Както всички знаем, какво ти пише в длъжностната характеристика в договора не е от някакво ангажиращо значение. По-важно е какъв е продуктът на работата ти, всъщност най-важно. Та какво би написал? Кой би посмял да предположи? Ми ние.

Имало едно време, разбира се, една риба. Тя се казвала Малката руса. Малката руса много искала да отиде на земята и да стане човек. Върху коралите по тротоарите в морето често имало залепени обяви за бърз кредит. Обявите представлявали номер на телефон и надпис над него „Бърз кредит“. Тайно от баща си – царят на морето, тя взела такъв бърз кредит и си купила крака, защото искала да е себе си и да се развива. Краката били пластмасови, направени от пластмасата, която човеците изхвърляли в морето, макар че нямало нужда, защото човеците често изхвърляли и направо готови протези. Една вечер Малката руса се направила, че й е лошо и повръща, тайно се натокала, оваляла се в галета, сложила краката и отишла сред хората. Слязла до центъра на града, където били питейните заведения и локали. Там намерила особено примамливо място и влезнала да види тука как е. Заозъртала се и погледът й спрял на едно сепаре. Там седели храбрият напомпан войник и грозното бате. Тя отишла при тях, разбира се.

– Седай – казал й войникът, докато гасял цигарата у пластмасова чаша с вода.

– Оууу… – и седнала, няма да стои права – И сега? Какъв е планът, войниче?

Храбрият напомпан войник й начертал един план и тя се съгласила. После двамата какво да правят – заживели заедно.

Не щеш ли, а тя много не щяла, ония от морето тръгнали да си търсят парите. Семейството й се опитвало да върне каквото може, но те постоянно си измисляли някакви задължения. Накрая семейството й фалирало. Царят бил гол. Когато се научил на тази новина, войникът бързо инструктирал своите две леви ръце – грозното бате, да види да оправи нещата. Решението било фирмата да се срине и да спрат да се искат заеми от нея. Батето се обадило на малката хибридопродавачка там да уреди нещата, тя уредила нещата и нещата вече били уредени.

Междувременно, за да има хепи енд и за да укроти децибелените мъки от злощастието на другарката си, войникът реши да я заведе на хирург да я пооправят. И отишли на хирург.

– Докторе, имам трето зърно. Искам да ми го махнете.

– Дайте да видя, госпожа.

– Госпожица съм. Вижте.

– Ама, госпожице… Това зърно е грахово.

Резил за Малката руса. Както и да е, де. Докторът я разпорил като риба и махнал гарнитурата.  Накрая храбрият напомпан войник я зарязал и тръгнал с някаква Малечка Палечка. Малката руса нямало какво да прави без образование и работен стаж и се върнала се при техните в морето. Край.

Така, всякаква прилика с реални неща е абсолютно нарочна, разбира се. Използвани са най-клишираните образи от средата ни, именно защото са клиширани – а клишетата са клишета с причина.

 
 

Фитнес треньор качи 32 килограма с благородна цел

| от chronicle.bg, по diply.com |

За всички нас, които не сме Крис Хемсуърт и магическата му диета, да поддържаш добро ниво на фитнес е много трудно. 35-годишният фитнес инструктор от Ню Йорк Адонис Хил знае какво е усилието да сваляш килограми, защото е преминал през това два пъти.

Когато е на 27 бизнесът на Хил се срива и той изпада в депресия и качва килограми. След това обаче открива фитнеса като своя страст и сваля цели 45 килограма.  Адонис превръща фитнеса и в кариера.

Половин десетилетие след личния си успех, Хил решава да помогне на своята клиентка Алиса да свали драстично количество килограми като самият той качва 32 килограма. Идеята е треньорът да мотивира клиента си като си постави същата цел и тренира заедно с него.

В крайна сметка, след месеци усилени упражнения и няколко фалстарта, Алиса успява да свали 26 килограма. Това е достатъчно близо.

 
 

Книга на седмицата: „Другият сън” от Владимир Полеганов

| от chronicle.bg |

Ученият Стивън Хокинг предупреди преди дни, че живеем в най-опасното време за планетата. Какво обаче ще се случи след това? В близкото бъдеще, когато технологиите са заели още по-голяма част от живота ни, работата се върши единствено на екрани, малки роботчета почистват домовете ни, а природата се е оттеглила от света наоколо?

Действието в „Другият сън” на Владимир Полеганов се развива именно в близкото бъдеще, когато все повече разчитаме на технологиите за всичко в живота си. След странен телефонен разговор млад мъж се озовава в непознат свят, в който постепенно се появяват странни предмети и хора. Непознатият свят не е приказен, той е чужд и различен. Героят се опитва да вкара в познатите форми всичко, което вижда, въпреки че то не напомня на някоя от тях.

Разказът се води така, сякаш четящият е наясно с начина, по който се развива всекидневието в този нов свят и всичко се подрежда като пъзел – парче по парче, което читателят трябва да прецени къде да сложи.

Специфична характеристика на романа на Владимир Полеганов е липсата на абзаци – читателят потъва в потока от мислите на героя, като постепенно навлиза в неговия странен свят, проследява лутанията на паметта му и опитите да конструира от хаоса реалност.

„Другият сън” е определян като психологически роман, маскиран като фантастичен. Той предлага невероятно пътешествие навътре във въображението и си играе със способността на читателя да отговаря на въпроси, които никога не си е задавал.

Владимир Полеганов е завършил клинична психология и творческо писане в СУ „Св. Климент Охридски”. Носител е на наградата за къс разказ „Рашко Сугарев”. През 2015 година разказът му „Птиците” е включен в антологията Best European Fiction на издеателство Dalkey Archive Press. Негови творби са публикувани в престижни български и чуждестранни издания. Автор е на сборника с разкази „”Деконструкцията на Томас С.”

 
 

WIZZ GO – нова ценова категория от Wizz air

| от CHR Aero |

Wizz Air, най-голямата нискотарифна авиокомпания в Централна и Източна Европа, пусна нов продукт. “WIZZ Go” е допълнителна опция към съществуващата “WIZZ Plus” (преди:”Plus Fare“) пакетна оферта, предлагаща по-голяма гъвкавост за пътниците.

Двете “WIZZ Go” и “WIZZ Plus” предлагат на клиентите намалена пакетна цена над базовата “Basic Fare” (за билет и малък салонен багаж), сумата от допълнителни услуги, ако се купят отделно и по-бърз процес на резервация.

Новата “WIZZ Go” е създадена за практични клиенти, които търсят ниски цени, отлични и стойностни оферти, и ползват най-популярните продукти и услуги на WIZZ. “WIZZ Go“ включва голям салонен багаж, 23 кг чекиран багаж и избор на място (с изключение на първия ред и местата с повече пространство за краката).

Wizz Air “WIZZ Plus” предлага дори повече допълнителни услуги и клиентите могат да се възползват от по-голяма гъвкавост и максимален комфорт по време на цялото пътуване: от момента на резервация на билета онлайн, до пристигането до избраната дестинация. „WIZZ Plus“ включва 32 килограма чекиран багаж, голям ръчен багаж, регистрация на летището, WIZZ Flex опция за промяна на датата на пътуване, избор на място (включително на първия ред и с допълнително пространство за краката), качване с предимство (също позволява вземане на допълнителна малка лична вещ на борда).

Kлиентите на WIZZ могат да запазват места за всички над 450 линии, на wizzair.com избирайки “WIZZ Go” и “WIZZ Plus”.

Джордж Михалополус, търговски директор на Wizz Air, каза: “Създадохме WIZZ Go за нашите практични клиенти, които не искат да се тревожат за избора на място и багаж. Това е междинно предложение, което ще се хареса на пътниците ни, които искат повече от базова тарифа, но не и целия продукт, включен в WIZZ Plus. Тъй като нашите клиенти имат различни желания, ние правим всичко възможто, за да излезем с продукт, които им отговаря най-добре.”