Кривите сметки

| от |

Любовните признания рядко бележат исторически поврат. Но думите„Обичам предприемачеството“, отправени през август 2014 г. от нашия министър-председател към Движението на френските предприятия (MEDEF), несъмнено ще бъдат записани в аналите. Сърдечните признания са многозначителни. Как да тълкуваме тези?

Излияния

Един следовник на Шатобриан би търсил корените им в миналото. Да се оцени, предполага да се сравни. През 1945 г. френските индустриалци, обвинени, че са се сдушили с окупатора, просят милост от генерал Дьо Гол, който не е злопаметен и им прощава. Два републикански периода по-късно министър-председателят отива на крака при собствениците на предприятията, за да поиска извинение за миналите си прегрешения, и те не му се сърдят. Услуга за услуга. Вече не бизнесмените ходят при държавниците, а обратно. Йерархията е преобърната.

Последовател на Бурдийо, по-малко склонен към сантименти, би открил в тези думи доказателство, че промишлената и търговската буржоазия е изтласкала административната и интелектуалната посестрима (изместила навремето поземлената аристокрация) от първото място на доминираща класа. Скàлата на доходите вече е по-престижна от скàлата на заслугите. Поради което висшите държавни функционери завиждат на частните мениджъри. Ето защо е обичайно държавният финансов инспектор да се оглежда към частния сектор още на 30, вместо на 60-годишна възраст. Промяна в поведението.

Един ученик на Рене Ремон от Института за политически науки би отбелязал завръщането на сенсимонизма от 1820 г. при нашите изтъкнати мислители и би приветствал справедливото, макар и закъсняло, преклонение на търтея пред работливите пчелички. Управленецът с празни обещания е осъзнал паразитната си същност в свят, в който всичко е стока, и предава факела на реалните производители на блага. Вече познаваме новата, неподлежаща на оповестяване, органиграма на държавната власт: в Президенството (Елисейския дворец) – главният изпълнителен директор на компанията „Франция“, в Министерския съвет („Хотел Матиньон“) – директорският съвет, в Сената (Люксембургския дворец) – надзорният съвет, а в Националното събрание (двореца „Бурбон“) – разширеният управителен съвет.

Понеже не принадлежа към никоя от горните три категории, нека ми бъде позволено да тълкувам събитието както подобава. То бележи културна и по същество цивилизационна промяна. Нашият министър-председател, последователен патриот, обича предприемачеството, защото обича Франция. А Франция е не само благодатен подслон за централните управления на мултинационални компании, самата тя е прераснала в едно голямо и стройно предприятие.

Да обичаш, означава да кръжиш около слънцето. А да смениш слънцето, не е лесно. В случая връзката между политическия ръководител и директорите на компании (частни, тъй като държавните се топят като ланшния сняг) не се основава на ползата, а на заслеплението. Ако се беше задоволил с „оценявам ви“, „уважавам ви“, „предлагам ви договорености от взаимен интерес (нали трябва да се произвежда, преди да се разпределя)“, нямаше да е фатално. Но това, което видях този ден по телевизията, беше дете на нашето време, вцепенено от илюзията на новия век, да прави криви сметки, които скриват истината и засягат самия ни живот.

Инвазията

Нашият речников багаж, притиснат в менгемето на икономиката, постоянно се свива. Всеки ползва икономически термини където му падне: някойуправлява децата си, инвестира в нещо, придобива идеи, посрещапредизвикателства, страда от дефицит на имидж, разполага с капитал от връзки, които промотира, за да остане конвертируем и да запази високата си квота заедно с големите.

Когато нашият министър на културата и комуникацията (втората му роля очевидно предшества първата) приема директора на държавен телевизионен канал, той му нарежда спешно да увеличи аудиторията.„Числата са пред нас, господине, нищо друго не може да се каже.“ И в никакъв случай не става дума за мисия, качество и стойност на предаванията. Изследователят в областта на обществените науки се оценява по броя на публикациите му в англосаксонски списания; министърът на вътрешните работи – по броя на отпратените чужденци годишно; областният управител – по броя на експулсираните месечно; служителят от пътната полиция – по броя на съставените актове; художественият филм – по броя на посетителите в сряда; дадена емисия – по броя на зрителите. Стойността на нашите деца се измерва във „Фейсбук“. Несъмнено, човек трябва да умее да отчита тежестта на положения труд, когато определя цената на нещата.

В заключение – когато се говори за икономическа криза, трябва да се има предвид, че икономиката владее както най-интимната сфера, така и цялостния ни публичен, а вече и интелектуален живот.

Нашите експерти по икономика (псевдонаука, разчитаща единствено на фактора случайност) умеят да правят прогнози само с обратна дата. И подобно на римски гадатели се ласкаят в собствен кръг, без да успеят да убедят когото и да било. Уверено обаче споделят мнението си пред вратите на храмовете и хората ги слушат. Учудващо е, че влиянието им и доверието към тях стремглаво растат от края на „славните тридесет години“, когато икономиката започна да куца поради петролната криза. Някой би казал, че и автомонтьорите стават авторитети, когато колата се повреди. В това има логика. С тази разлика обаче, че последните обикновено знаят как да ремонтират автомобила.

Асимилация

Подривното търсене на полза във всичко тласна Министерството на външните работи към дипломация, фокусирана върху прибирането на валута от външната търговия и присвояването на лъвския пай от туризма. Външнотърговският баланс обосновава укрепването на дружбата между „родината на човешките права“ и Саудитска Арабия, където за изневяра или богохулство всяка седмица публично се режат глави – със сабя, не с нож. Нашият президент се е превърнал в търговски представител. Пазарлъкът е успешен, ако води до „вдигане на борсовия индекс на родните предприятия“. По-тежки са пораженията от приспособяването на въоръжените сили. Те претърпяха драстично орязване на бюджета и числеността си за сметка на оперативния си капацитет (от 1989 г. насам загубиха две трети от личния си състав). Спадът при тях прилича повече на разтуряне чрез свеждане на институцията до модела на стопанско предприятие, с най-тежки последици при сухопътните войски. Край на монопола на легитимното насилие, банализиране на функциите, пълна демотивация и (докато се чакат платежоспособни клиенти) превръщане на „инструмента за отбрана“ в трудово поделение от служители, дегизирани като войници. С алибито на професионалната армия, което е провал на републиканските идеи, войникът се превръща в наемен работник, офицерът – в мениджър, а смъртта по време на бой – в трудова злополука с право на обезщетение. Преминава се към „екстернализация“ на дейности. Частни военни компании по англосаксонски модел (като при борбата срещу пиратството) ще заемат в близко бъдеще пазара на „сигурността“. Парадоксалното при тези крачки с поглед към бъдещето е, че ни връщат назад във времето. Нашият двадесет и първи век води към шестнадесетия. Възстановяване на кондотиерите. Нямаш ли пари, няма швейцарска гвардия. Сянка на армия, сянка на държава.

Възпоминание

Светът се промени, но всеки може да си живее както преди. Използваме същите думи. Фирмата продължава да се нарича Франция, Сена продължава да тече под мостовете. Всичко върви по мед и масло, не берете грижа. Така е, но какво обичаме през 2015 г., когато „обичаме Франция“? На кого служим, когато служим на държавата? На Националната железопътна компания или на Европа? Франция, извоювана с меч, не предизвиква същите чувства като Франция, изкупена в акции. Събуждащите се сутрин под звука на телевизионните новини са различни от вдигащите се на крак със зова на камбаните и бойните барабани.

Когато нацията се подмени с фирма, никой не иска да умира за „Тотал“.Задоволяваме се с предимството, че вместо да пращаме войски, можем да наложим икономически санкции (не е нужно да се ходи до Москва и да се воюва срещу генерал Студ). В свят на взаимна зависимост санкциониращият скоро сам попада под ударите на собствените си санкции. Но какво от това – самата дума има привкус на наказание, което пасва на нашето комично усещане за морално превъзходство. Френската история за щастие познава начело на държавата само личности, попаднали там от рикошет, посредници между Вечното и Актуалното, хора-мостове, проправящи пътя. Между Небето и Земята – синовете на Свети Луи. Между Венсенския дъб [1] и базата „Куру“ [2], между покръстването на Хлодвиг и атомната бомба – Дьо Гол. Между Брюксел и Министерството на икономиката и финансите, между Пакта за стабилност и статистическите отчети – Оланд. Когато „монархът“ се позове на Небесната воля, вечерта му гостува Босюе. Когато се взре в историята, пристига Малро. Когато се вгледа в статистиката, идва Жак Атали.

Заслепление

Това обяснява проамериканското подражателство и факта, че нова Европа е обезличен доминион в НАТОландия, чийто върховен главнокомандващ е в Белия дом. Той решава, ние изпълняваме (не правим нищо по своя воля). Такава е стратегическата формула на промяната в начина на мислене. Самите французи, навремето по-оригинални, не получават в това отношение никакъв интелектуален, роден прилив. Нашите центрове за стратегически проучвания и анализ следват модела на англосаксонски мозъчни тръстове, чиито ръководители, обучени в САЩ, имат единствено амбицията да получат прием в Пентагона или Държавния департамент (или похвална бележка написана на ръка, поставена в рамка и закачена на стената). За какво ни е френска позиция, след като трябва да се защитава Западът? САЩ са загубили всички войни от 1945 г. насам (с лек нюанс за Корейската), но лоялният партньор не си задава подобни въпроси. Виетнам, Сомалия, Афганистан, Ирак, Либия и т.н. нямат никакво значение. Решаващото е, че нашата американска метрополия спечели битката за душите, парите, езика, безпилотните самолети, за нормите и мечтите. Заслуга за което имаме и ние, със своята активна подкрепа… в периферията.

Римският елит говореше гръцки и именно имперският Рим елинизира Запада. Американският елит е едноезичен, а нашето есперанто се нарича глобиш.

Извеждането в орбита на нашите нови поколения, които още с излизането си от гимназията се стремят към родината на Стив Джобс, е резултат от осмозата на две екосистеми. Нашата, уви, не може да излезе победителка в това преливане на ценности, поради две прости причини. Първата е генетична – икономиката властва в Америка, защото там тя исторически предшества държавата, докато във Франция е обратното – държавата е цивилизовала гражданското общество и обединила нацията. Втората причина е духовна – Америка разполага с гражданска религия, а ние сме загубили нашата. Библейско-патриотичната вяра доминира, регулира и поддържа небостъргача и „Уолстрийт“ не е върхът му, а мецанинът. На този метафизичен гръбнак се дължи фактът, че американската демокрация не е обикновена плутокрация. На нашето евро няма изображение на божието око.

Вътрешен взрив

Независимо дали човек е треньор, или президент, папа в Рим, или издател в Париж, политиката се състои в превръщане на купчината в цяло, на населението – в народ, на бандата смешници – в отбор. Икономическото суеверие има точно обратен ефект – то разгражда цялото и го превръща в купчина. Първата сглобява, второто разглобява. Обединителят, за да създаде спойка и съответния устрем, си служи (ако може да се каже така) със символи. Какво е символ? Мишена, към която всички се стремят – полюс, надарен с магнетична сила. Прогрес, Справедливост, Революция, Нация, Равенство – нещо невидимо, неподлежащо на изобразяване, защото се намира отвъд хоризонта и над непосредствения и осезаем свят. Нещо, което обаче има свойството да споява.

Чувството за общност или доминира над всичко, или отсъства. Факт е, че хората се обединяват само около нещо, което ги надвишава. Без вертикална ос, по хоризонтала няма нищо солидно, а само разплута, раздробена, безгръбначна маса. Сегрегация и зониране. Клетки и ниши. Конкуренцията между региони, възрастови групи, университети, памет разкъсва всичко, което историята е успяла да обедини, спои, смеси и оплоди. Европа страда от своята хоризонталност и се разпада на парчета (Каталуния, Ирландия, Фландрия и т.н.), понеже нищо не стои над закона на цифрите. Франция не се разпада на княжества, а на гета, мрежи, лобита, етноси, религии. И всичко попада в това радостно раздробяване – шестдесет милиона, които следват модата, шестдесет милиона самотници, които не знаят на кой господ да се кланят. Сякаш интернет връзката може да породи братство между тях.

Отчуждение

Половин век мир в Европа не успя да излъчи личности от магмата на интелектите. Последните излюпени от Националния институт по администрация, които никога не са държали оръжие в ръка и не са минали през всеобщата военна служба, са невежи по въпросите на отбраната. Оттам и лекотата, с която решават да започнат войни, и неумението им да ги приключат (какво ще стане впоследствие не ги вълнува). Слабо информирано за историята на религиите и културната география, убедено в идеята, че историята на човечеството започва с падането на Берлинската стена, а историята на Франция – в деня на дебаркирането в Нормандия, това поколение не е в крак със съвременността, основана върху дълбините на времето. Оттук и грешките в прогнозите му, по-специално в Близкия изток.

Понеже не чете книги, не ходи на театър и разчита само на кратките новини, резюметата, SMS-те и плакатните послания, това поколение е обладано от реактивна неграмотност, находчива по форма, но глуповата по съдържание. Разполага с малко опит и никакви убеждения. За да успее в кариерата, му стига да се приспособи към това, което смята за най-истинско – Пари Мач и интернет. Медии и бизнес. Тези индивидуалисти, които убиват всичко обществено, дискредитират професиите и гонят най-добрите, в крайна сметка поверяват на телевизионния водещ Патрик Себастиен и на футболистите от националния отбор грижата да бъде задоволявана неизменната нужда от национален възторг и солидарност.

Но бизнесът не осигурява щастие и човек изпитва нужда от важни непотребни неща. Става така, че някои тукашни младежи ходят на военна служба другаде – кой в Сирия, кой в Израел, кой в Украйна. От това плахите настръхват. Има защо да се страхуваме както от нихилизма на елитите, така и от фанатизма на „париите“. Кръстосват се фобии и изкупителни жертви от двете страни – и сред отчуждените от американската мечта, които мечтаят да се скитат из Сан Франциско и Ню Йорк, и сред отчуждените от видения в сънищата халифат, които пък мечтаят да парадират по улиците на Мосул или Ракка. Първите се отчуждават от своята култура, а вторите се отдават на далечно безумие.

Да не губим надежда. Връщане към конкретното тук и сега не е невъзможно в по-далечно бъдеще. Стига интелектуалният завет на Просвещението да срещне морална воля. Не всеки ден е неделя, но както се казва, най-лошото невинаги е сигурно.

LE MONDE DIPLOMATIQUE


 

Режис Дебре e писател и философ. Последна публикувана книга – Modernes Catacombes(Модерни Катакомби), Gallimard, coll. „Blanche“, Париж, 2013. Пространна версия на материала „Кривите сметки“ излиза от печат в края на месец октомври 2014 г. в издателство „Cerf“.

 
 

Юпитер не е това, което изглеждаше досега

| от chronicle.bg |

Космическата сонда на НАСА „Джуно“, която се движи в орбита около Юпитер от месец юли, откри чудовищни урагани, бушуващи на полюсите на тази планета, съобщава БТА.

Американското космическо ведомство публикува в сп. „Сайънс“ двете първи изследвания, получени благодарение на неговия космически апарат с маса 3,6 тона. Елиптичната орбита на „Джуно“ позволи на учените да извършат наблюдения от съвършено нов вид.

Сондата успя да прелети над полюсите на Юпитер и да се приближи на по-малко от 5 хиляди километра от най-високата облачна обвивка на атмосферата на тази планета.

Там бяха регистрирани гигантски урагани с диаметър 1 400 километра. Магнитното поле в тези региони се оказа 10 пъти по-силно от земното.

Оказва се, че Юпитер е планета, обградена от огромно магнитно поле, което създава радиация, която би унищожила планетата, ако тя не беше предпазена от огромен пласт титан. Полюсите на планетата са местата с най-висока радиация.

До края на мисията на сондата „Джуно“ през февруари 2018 г. ще бъдат направени още полети около планетата, които ще разкрият много повече информация за произхода, атмосферата и магнитните полета на планетата.

 
 

Рецепта за експериментална торта с безглутеново брашно и кафява захар

| от Росица Гърджелийска |

Когато Роси ходи на гости, Роси носи торти. Ето един пореден експеримент, който се случи в 2 сутринта. И разбира се, кучо одобри рецептата с много мляскане и протести, защото не получи парче…

Нужни съставки:

Нужни продукти:
За блата:
100 гр масло
230 гр крема сирене
6 жълтъка
13 белтъка
60 гр безглутеново брашно
60 гр царевично нишесте
160 гр кафява или кокосова захар
ванилия
кокосово брашно за поръсване

за крема:
500 гр маскарпоне
500 гр кисело мляко
150 гр кафява захар
ванилия
какао на прах
1 ч. ч. силно подсладено кафе

Начин на приготвяне:

  • Загрейте фурната на 160 градуса
  • Разтопете маслото и крема сиренето в малка тенджерка на слаб огън и бъркайте до получаване на хомогенна смес.
  • Разбийте жълтъците в голяма купа и бавно започнете да добавяте кремата с маслото. Не спирайте да разбивате.
  • Добавете брашното и нишестето и разбивайте за още около 2 минути.
  • Измийте и подсушете бъркалките и в голяма тенджера разбийте белтъците до получаване на меки връхчета.
  • Започнете бавно да добавяте захарта към белтъците и разбивайте няколко минути до получаване на твърди и лъскави връхчета.
  • На няколко етапа добавете белтъците към останалата смес и бавно разбъркайте до получаване на гладка смес.
  • Добавете ванилията и разбъркайте добре.
  • Покрийте с хартия за печене дъното и стените на дълбока тавичка.
  • Изсипете сместа и разклатете добре, за да елиминирате по-големите балони.
  • Сложете тавата в друга дълбока тава, пълна със студена вода.
  • Пече се на 160 градуса за 25 минути, след което температурата се намалява до 130 градуса и се пече още 55 минути.
  • Вади се от фурната. Не използвайте чиния, за да обърнете кекса, а ръката си. Бързо обелете хартията от кекса и оставете да изстине върху решетка.
  • Разрежете на 2 или на 4 блата като използвате дълъг конец. Аз разрязах кекса на 4 блата и направих две отделни торти.
  • В голяма купа пригответе крема като разбиете киселото мляко със захарта. След това добавете маскарпонето и продължете да разбивате, докато всичко се смеси добре и стане леко и пухкаво. Не прекалявайте, защото може да се пресече. Добавете ванилията и разбъркайте внимателно.
  • Сиропирайте един блат с кафе, поръсете с какао и нанесете обилно от крема. Сложете отгоре още един блат и повторете.
  • Това цялото нещо се превръща в един мек разкош от аромати и прелестни цветове.

рецепта, торта

 
 

Технически срив отмени всички полети на British Airways от Лондон

| от chronicle.bg |

Всички полети на British Airways от летищата Хийтроу и Гетуик в Лондон са отменени заради мащабен срив в IT-системата на авиокомпанията. Техническият срив предизвика и проблеми с управлението на полетите на BA по цял свят, казва говорител на превозвача.

Independent съобщава, че заради извънредното струпване на хора при терминалите , предизвикано от проблема с British Airways, се препоръчва избягването на летищата в Лондон.

Reuters съобщава за сериозни закъснения на полетите на British Airways и от други летища във Великобритания.

„Все още сме на пистата в Лийдс. Бритиш Еъруейс смятат, че Хийтроу е толкова препълнен, че не можем да излетим. Няма начин да успеем да хванем полета за Лас Вегас довечера“, пише Дейвид Рейн в Twitter.

„Забавиха полета ни, но никой не знае колко дълго ще стоим. Не ни разрешават да купуваме храна и напитки! Благодаря, British Airways“.

„Терминал 5 на Хийтроу в пълния си блясък с огромна опашка. Все пак няма мрънкащи хора, но се движим бавно“.

 
 

„Почтен човек“ спечели наградата „Особен поглед“ в Кан

| от chronicle.bg, БТА |

Филмът „Почтен човек“ (A Man of Integrity) на иранския режисьор Мохамад Расулоф спечели наградата „Особен поглед“ на кинофестивала в Кан.

Филмът е за човек, който отказва да реши проблемите си с подкупи. Сценаристът и режисьор Мохамад Расулов беше арестуван заедно с известния режисьор Джафар Панахи през 2010 г.

Наградата на журито в секцията „Особен поглед“ спечели мексиканският режисьор Мишел Франко с филма „Дъщерите на Абрил“ (Las hijas de Abril). Американецът Тейлър Шеридан беше избран за най-добър режисьор за филма „Река от вятър“ (Wind River). Наградата за поезия в киното спечели французинът Матийо Амалрик с „Барбара“.

Италианката Жасмин Тринка спечели наградата за актьорско майсторство с ролята си във филма „Fortunata“ на Серджо Кастелито.

Председател на журито в секцията „Особен поглед“ беше актрисата Ума Търман.

В секцията „Особен поглед“ на кинофестивала в Кан участваха и два български филма – „Посоки“ на Стефан Командарев и копродукцията „Уестърн“ на Германия, България и Австрия с копродуценти от българска страна „Братя Чучкови“.

Секцията „Особен поглед“ на кинофестивала в Кан представя млади таланти и новаторски филми. В нея бяха включени 18 продукции от 22 държави.