Криле от Еритрея

| от | |

books-text

Георги Василев

Беирик винаги се качваше на скалите в тази част на деня. Независимо от времето. Обичаше да гледа морето, неговите настроения. Понякога хоризонта беше далеч, друг път по-близо. Понякога цвета на вълните беше наситеносин, друг път тюркоазен, а нерядко Беирик не се и задълбочаваше в нюансите на водата. Просто се оставяше гледката да дърпа душата му през очите. Да има усещането как нещо в него иска да отлети в простора над морето. Как се разтягат гърдите му в опит да пуснат затворената вътре птица на сърцето му. Далeчния шум на прибоя долу сякаш вкарваше ритмични или бесни тръпки в краката. Понякога дъждът наглед смиряваше водата и сивите му пелени заглаждаха и лицето на момчето. Копнежът му се стаяваше и се свиваше в дрямка като стар котарак.

Интересно му беше да гледа как талазите вървят през залива като стена, която беше неумолима към неспирния бяг на вълните. Пред нея всичко стихваше и светът се смаляваше до гледката под краката му и шума на падащите небесни сълзи върху наметката. Често беше без нея  и водата се стичаше по косите и влизаше в очите му, карайки го сегиз-тогиз да мига и с небрежен жест да бръсва струйките от лицето си. Тогава имаше чувството, че света е толкова малък. Даже не се побираше в шепите му. Малък,колкото да го чува и да гледа вадите, които се спускаха по изровената от времето скала и шурваха надолу към невидимото море. Сякаш цялата самота на света се събираше в тези мигове около него и се опитваше да стисне душата му. Понякога той се оставяше на това чувство, доколкото можеше да издържи тялото му и често плачеше от сърце заедно с времето.Но по-често се бореше и поухилен, макар и с тракащи от студа зъби се опълчваше на меланхолията и даже се осмеляваше да се смее на някоя паднала наблизо мълния.Макар да нямаше метал по себе си все пак беше най-високата точка върху скалите.Радваше се на детската си смелост и предизвикателството към боговете на гърма.

Имаше горещи, жарки дни, когато дори неуморното море се стаяваше в пещта на безмилостното око на небето. Тогава даже досадните крайбрежни птици се рееха рядко и все по високо, и сякаш целия живот забавяше крачка. Беирик много обичаше тези паузи. Обичаше да седи на своето място и да следи бавното пълзене по хоризонта на някой кораб, смален от далечината. Обичаше да чувства копнежа, който разперваше криле и аха, го понасяше къмто безкрайните гледки, отвъд връзката между небето и морето. Често, пъстри видения се носеха през ума на момчето. Видения за шумни друговерски градове. За бурни или тихи морета-далеч, далеч отвъд всякакви негови представи за разстояние. За хиляди гласове, прекосяващи върху несигурните скърцащи дъски, хиляди морета в неизбродния свят.

Момчето мечтаеше. Годините минаваха и хората свикнаха да мяркат фигурата му горе, на скалите над залива.

Едно ранно утро, още преди зори, Беирик изкачваше умислен пътеката към билото и своя хоризонт. Някакво особено чувство го притесняваше. Напоследък нещо все тревожеше мислите му и не му даваше покой. Странни сънища го спохождаха нощем и той се будеше и не можеше да заспи.Неговия отколешен другар-непонятния копнеж, го ръчкаше безмилостно, карайки умът му да следва кривите полети на птиците и бавните облаци. Една от многобройните лели беше дръпнала майка му и бе прошепнала „Това момче е обладано!”. Но Беирик не надаваше ухо на такива приказки.Все пак той се чувстваше особено и сякаш всяка крачка, която правеше по стръмния склон в тъмното, го отдалечаваше безкрайно от познатите му неща в селото. Въздъхна с облекчение, когато се изкачи и закрачи към ръба на скалите. Приседна на мястото си и се опита да утеши нестройните си мисли. Заревото на хоризонта подсказваше близкото явяване на слънцето и Беирик, както хиляди пъти досега затаи дъх, в очакване красотата на новия ден да се сипне отвъд далечната линия и да завладее копнеещата му душа.

Този ден сякаш природата се беше наговорила да надмине себе си. Невероятните багри, които се пръснаха по сивеещото небе и огънят, който първите лъчи запалиха в помръкналото сърце на момчето сякаш го жегнаха и то стана на крака и направи няколко несигурни крачки към ръба. Копнежът по красотата на света и примамливите ласки на далечния хоризонт сякаш избухнаха за сетен път в сърцето му и то се затича към края на скалите.

Неколцина рибари разказваха до края на дните си как фигурката на Беирик сякаш е излетяла от високите зъбери и с един , разжарен от слънцето пламък се е стрелнала надолу, към така обичното му море.Уплашените мъже се кълняха пред разплаканата му, посивяла майка, че миг преди да падне силен блясък е обхванал падащото момче и един самотен албатрос се е извисил над вълните, ускорявайки своя полет с тържествуващ крясък  към изгрева и безбрежния хоризонт.

Тялото на Беирик така и не беше намерено.Оттогава местните хора наричат скалите над залива „Крилете”.

 

 
 

Трейлър на новата любовна история „The Discovery“

| от chronicle.bg |

Освен сериали, Netflix вече включва в портфолиото си и филми.

Днес на бял свят се появи първият трейлър на любовната история „The Discovery“ с Руни Мара и Джейсън Сийгъл.

Действието ще се развива в свят, в който задгробният живот е научно доказан, в резултат на което милиони хора започват да се самоубиват, за да стигнат „от другата страна“.

Режисьор е Чарли Макдауъл, а ето го и трейлъра:

The-Discovery-movie

 
 

Една ябълка на ден…

| от |

Едно време на софийските психоаналитични семинари идваха големи имена от лаканианската школа във Франция. Неистово умни хора изнасяха лекции от трибуната, докато една шепа жадни за знания студенти и формиращи се аналитици стояха и ги слушаха. На всеки семинар обаче неизбежно се случваше нещо интересно. Горе-долу по средата пристигаше една жена с раница и по пет торби във всяка ръка, сядаше най-отзад и започваше да шушка с пликовете, вадейки от тях пластмасови бутилки с жълта течност, различни по големина чаши и кило ябълки, които започваше да реже с джобно ножче и да похапва с шумно дъвчене.

Оттогава ябълките винаги са ми били червена лампичка за опасност, а откакто журналистката Илиана Беновска превърна ябълката в символ на българската журналистика, положението не се подобри.

По време на последната пресконференция на Росен Плевнелиев като президент на България, тя опита да приложи любимия си журналистически прийом – да замери политика с ябълка. Вместо всичко да мине с ахване и шеги, както при изпращането на френския посланик Ксавие дьо Кабан или при победната пресконференция на Румен Радев, този път НСО се намеси веднага. Беновска бе изведена от залата за пресконференции под съпровода на развеселените погледи на другите журналисти и мрачната физиономия на президента Плевнелиев.

Не е фатално, че си имаме персонаж, който смесва цирк и журналистика, вдигайки посещенията в родните онлайн медии и рейтинга на телевизионни емисии. Всеки има изконното право да се направи за посмешище. Но никой няма право да сгромолясва и без това не особено високото ниво на българската журналистика, превръщайки сериозни събития в нелепа смесица между лош театър и епизод на „Съдби на кръстопът“.

Довечера малцина ще са разбрали какво е казал Плевнелиев по време не прощалната си реч, но всички ще са разбрали, че Беновска отново е вилняла и много хора ще кажат, че това е „истинската“ журналистика – да задаваш „неудобни“ въпроси, да наричаш нещата „с истинските им имена“ и да караш политиците „да се чувстват неудобно“.

В социалните мрежи вече се заговори за цензура, а някои дори поставиха въпрос дали е трябвало от НСО да извеждат Беновска.

Да, естествено, че е трябвало. И именно това щеше да се случи във всяка държава, която наричате нормална.

В задаването на смислени, неудобни въпроси има достойнство и смисъл. Но в опитите за унижаване на президентската институция и клоунизирането на едно събитие от сериозно политическо естество няма нищо достойно.

Беновска се държеше като Мел Гибсън в „Смело сърце“, когато героят му крещи „СВОБОДА“, докато го бесят, и така угаждаше на нарцистичната си потребност да вижда в себе си лицето на българската журналистика. Лошото е, че има опасност някой погрешка да привиди в нея „истински журналист“, „отдаден професионалист“ или „смел човек“.

Секс закачките, които си разменяше Беновска с ген. Радев и Слави Трифонов през ноември, бяха смешни. Помните – отново ябълки, полюции, кой е мъж и кой не е.  Само че една шега, повторена повече от веднъж, спира да бъде смешна и става в най-добрия случай досадна.

Една от мерите за успешна кариера е да знаеш кога да се оттеглиш. Беновска, време е. Политическата сцена и без това си има достатъчно клоунади.

 
 

Топ ролите на Кевин Костнър

| от chronicle.bg |

Знаете много добре кой е Кевин Костнър. Носител на „Сезар“, „Еми“, „Оскар“ и „Златен глобус“, номиниран е за по две награди „Сатурн“ и „Сателит“ и три награди на „БАФТА“.

Едно от най-големите имена в Холивуд, Костнър е познат по целия свят с участията си в легедарни филми като „Танцуващият с вълци“, „Недосегаемите“, „Воден свят“ и още.

Днес Костнър навършва 62 години (една чудесна актьорска възраст) и по случай този светъл холивудски празник, ви черпим в галерия с най-добрите му роли. Според нас. Чувствайте се свободни да ни нахулите, ако сме забравили някоя или да допълните в коментари вашите любими роли на този кино гигант.