Крадецът на книги

| от | |

Николай Крижитски

Имам един приятел, който преди двадесет и кусур години ми сподели, че като ходел по разни купони, невинно разглеждал библиотеката на домакина и в повечето случаи открадвал по някоя прашасала книга. Не че беше беден или му липсваха 2-3 лева за да потърси заглавието в някой антикварен магазин. Напротив, просто много искал веднага да изчете книгата. Ама веднага!

От самото признание за книго-кражбата не ми стана много приятно. Но, след като вече знаех за този факт – какво друго ми оставаше, освен да се примиря с тази детинщина. Каза ми и че понякога задигал най-затрупаната с прах книга от етажерката. Значи действал е избирателно. Имал си дори схема, имал си обяснение за всичко: сигурно домакина вече я забравил, сигурно не помни, че я е дал на някой. Призна ми, че е попадал на книги със слепени страници, което означаваше, че собственика дори не я чел. Твърдеше и следното: за какво му е тази книга на този кютук? Чувал го е да се хвали, че я има, да цитира абзаци от съдържанието, но за какъв дявол му е изтрябвала, след като дори не я е разгърнал един път, да я беше прочел поне!!!

Крадецът на книги обаче бе честен крадец: изчетял ли книгата – я връщал при първа възможност на мястото й в етажерката. (Е, по мои изчисления, вероятно няколко десетки не е успял да върне)

Тогава ми хрумна да го попитам дали е взимал книжка от къщи, все пак хиляди пъти е влизал у нас. И учудващо за мен той каза, че е взимал, но вече я бил върнал на мястото и. Това ме хвърли в недоумение и го попитах защо не я е поискал, щях да му я дам.

„Не, нямаше да ми я дадеш, та тя ти е любимата“ – отговори ми той. И никога няма да забравя широката, лукава усмивчица, изпълнила дебеличкото му лице.

Наистина ставаше дума за най-любимия ми автор – Ерих Кестнер, а книжката беше сборна с няколко детски романа:

„Антон и Точица“, Двойната Лотхен“, „Хвърчащата класна стая“. Страниците на книгата съдържаха първите ми детски сълзи. Бяха проляти върху историята с презокеанското пътешествие на малкия, зарязан от родителите си Йонатан Троц – Джони. Пред мен още е образа на подлия баща, мушнал на изпроводяк десетдоларова банкнота в детската шепа на Джони. За всеки случай, така го изпратил от Америка. Сълзите ми капеха и попиваха върху страниците. Там бе причината защо баба му и дядо му не дошли да го посрещнат в Хамбург. Защото били отдавна умряли. Това изобщо, беше една опера на човешкото дебелоочие, което тогава страшно ме потресе. Като срещна подобно бездушие, ме тресе и досега. Тогава именно разбрах какво е да изядеш плесница от съдбата, па макар и на книга. Нищо че почти век е изминал от дъжда, обливащ Точица на Курфюрстендам. Тогава ми станаха ясни доста неща за неравноправието, злобата, доверието, приятелите.

Книжката според мен е повече от съвременна, би трябвало да се изучава в училище и то като заместител на някои други препоръчвани за изучаване книги. Има доста поучителни неща, а пък са си точно за детското съзнание. За патриотичните книги – има време да се четат, децата първо трябва да се научат да схващат нещата от живота. Благодарен съм по сей ден на чичо Ерих Кестнер, задето дори на хартия, ми показа как да се ориентирам и как да разбера честен ли е боя с ледени топки в пансиона. Помня сцените с палавите щуротии на близначките Лотхен и досега. Не съм забравил, че тичах до кухнята да си приготвя резени портокал с каймак, досущ като този на Антон от берлинския Унтер ден Линден. Обяднах с книгата, ставах с нея, лягах си, толкова много я обичах.

Може би даже опознах какво е да имаш неосъществени мечти. Всъщност, като казах мечти: не зная дали Йонатан Троц е станал капитан на кораб, както му се искаше. А може би пък е станал и е загинал нейде в океана на войната, командвайки мощна немска подводница в името на фюрера. Жалко ако е така.

По-късно разбрах, че освен историите от Цугшпитце и Александер Плац, е имало страшно много епохи, времена и сюжети, в които много глупави хора са били изключително смели и честни. Или пък доста умни хора – ужасно страхливи, подли, безчестни и безкрайно бездушни.

Помня, как едно лято изчетох на един дъх „Следите остават“ на Павел Вежинов. Крадеца на книжки с дебеличкото лице ми помагаше в собственото ни детско разследване по улиците на София. Миткахме в жегата досущ като детективи между площад Славейков и улица Гурко, зареяли поглед в „подозрителните“ по наша преценка места. Имаше изобилие от прозорци, откъдето въображаеми диверсанти биха могли да изхвърлят издайническия ключ. Беше нещо като детска, шпионска игра, дори ни се струваше, че сме локализирали точно мястото от романа. Хахах, странно е, че понякога минавайки оттам, се сещам как с дебеланчо клечахме в тревата и търсихме следи. Детска му работа.

После преминахме на по тежки романи – сър Артър Конан Дойл. Четивото беше доста увлекателно, обсъждахме естествено всяка глава. Спорехме. Прогнозирахме. После гледах и един руски сериал (впрочем не беше хич лош) и така малко си допълних представата за Бейкър стрийт 221В. Ако днес например кацна в Лондон, първо веднага ще взема такси до този адрес. Все още съм толкова впечатлен от приключенията на Холмс. Беше невероятно преживяване. За разлика от суховатия списък, даден ни за четене от учителката по литература в училище. Аз не ги четях повечето от книгите в оня безкраен списък, признавам си. Изглеждаха ми ужасно скопени и безкрайно скучни. А и как да се съсредоточа върху тях, след редовете за Уотсън и Холмс. Абсурд!

Скоро видях на площад Славейков съкратената версия за ученици на „Клетниците“. Страшно се възмутих от липсващата вътре сцена с връщането на сребърните свещници от Жан Валжан. Е, каква полза от една такава книга, като са изрязали най-поучителната и великодушна сцена? Как ще се разбере, че да прощаваш е Велико?! Никак. Тръгнах си толкова ядосан, че не проверих какво още са махнали.

А на смелия крадец на книги – благодарен съм му, че е осъзнал постъпката си и че е върнал на мястото повечето чужди книжлета, както и любимата ми книга.

Иначе нямаше да му го простя.

P.S.
Ако някой мерне Нилс Холгерсон и белия му гъсок, нека им предаде поздрави от мен.

 
 

Ексхумират останките на Салвадор Дали

| от chronicle.bg |

Съд в испанската столица постанови ексхумацията на останките на художника Салвадор Дали /1904-1989/ във връзка с иск за установяване на бащинство, съобщиха световните агенции.

Мярката е свързана с необходимостта от провеждането на биологичен тест за бащинство, след като ищцата Пилар Абел поиска да бъде призната за дъщеря на живописеца.

Салвадор Дали е роден на 11 май 1904 година. Той е един от най-известните представители на сюрреализма, като през дългата си творческа кариера творецът създаде стотици художествени произведения, включително илюстрации за книги, скулптури, картини. Дали почина на 23 януари 1989 година в каталунския град Фигерас.

На негово име е наречен астероидът 2919 Dali, открит през 1981 година.

 
 

Google Home задмина Amazon Alexa

| от chronicle.bg |

В резултат на проведено проучване относно качествата на Google Home и Amazon Alexa, стана ясно, че въпреки че Amazon Alexa е доста по-популярен и по-добре продаван продукт, вероятността Google Home да отговори правилно на потребителските въпроси е шест пъти по-голяма.

Към момента Amazon Alexa има цели 70 процента от пазара на управляваните с глас домашни асистенти, но практическият тест показва нещата по-различно. В него Amazon Alexa и Google Home отговарят на 3000 въпроса. Едно от възможните обяснения е разликата в подхода на Google и Аmazon при захранването на асистентите си с информация.

Google използва базата данни Knowledge Graph, която се компилира от резултатите в търсачката на компанията за последните пет години. От своя страна, Amazon обикновено се позовава на информация от свои партньори.

Google Home се оказва и по-адекватен, когато става въпрос за прости команди с цифри.

 
 

Раян Мърфи съживява Джани Версаче в нов сериал

| от chronicle.bg |

Раян Мърфи продължава да е във вихъра си. И по всичко изглежда, че ще се задържи там поне още един сезон.

През миналата година сериалът „Народът срещу О Джей Симпсън: Американска криминална история“ стана хит и получи няколко награди Еми. Мърфи сам си постави много висока летва и сега се готви да скочи още по-високо. Следващият сезон на поредицата вече се снима и предстои да излезе на екран в началото на 2018 г. А темата е повече от пристрастяваща – не просто убийство, а убийството на един от легендарните модни гиганти – Джани Версаче. „Убийството на Джани Версаче: Американска криминална история“ разказва за живота и смъртта на великия моден дизайнер, който в една юлска сутрин през 1997 г. е прострелян смъртоносно в дома си в Маями.

От екипа на сериала миналата седмица пуснаха специално за Entertainment Weekly първи кадри на някои от актьорите. И всички са страхотни. Можем да бъдем спокойни, защото по всичко личи, че Раян Мърфи отново ще ни докара до екстаз. Имаме Рики Мартин в ролята на дългогодишния партньор на Версаче, Антонио Д’Амико, Пенелопе Круз е главозамайващо секси в ролята на сестрата, Донатела Версаче, а младият и свеж Дарън Крис (когото познаваме от „Клуб Веселие“) ще играе Андрю Кънанан – убиецът, чийто мотиви остават загадка. А в образа на италианския дизайнер ще влезе Едгар Рамирез.

На 15 юли 1997 г. Джани Версаче се връща в дома си след традиционната сутрешна разходка по Оушън Драйв. Докато се изкачва по стълбите на имението в Баями Бийч, е прострелян в главата от 27-годишния Андрю Кънанан. Убиецът е хомосексуален, чиято цел е да се запознава с възрастни влиятелни мъже, които да го внедрят във висшето общество. Преди няколко години се среща с Версаче и оттогава е обсебен от него. Освен дизайнера, в списъка му с жертви са поне още четирима мъже, убити с едно и също оръжие. Осем дни след смъртта на Версаче Кънанан се самоубива, използвайки същата пушка. Така и не е заловен, а мотивите му и до днес не са изяснени. Модната империя на италианеца преминава в ръцете на сестра му, Донатела, а партньорът му, Антонио Д’Амико, получава доживотна издръжка. Семейството обаче се намесва в последната воля на Версаче и условията са променени.

Всичко това, допълнено от безброй детайли, ще видят зрителите догодина. От информацията, публикувана досега, се вижда, че приликата с реалността е поразителна. За това спомага не само локацията на снимките (къщата на Версаче в Маями Бийч), но и приликата на актьорите с техните персонажи. Можете да се убедите в това сами, като разгледате галерията горе.

 
 

„Безбог“, „Слава“ и „Спомен за страха“ са номинирани за най-добър игрален филм

| от chronicle.bg, по БТА |

„Безбог“ на Ралица Петрова, „Слава“ на Кристина Грозева и Петър Вълчанов и „Спомен за страха“ на Иван Павлов са номинирани за най-добър пълнометражен игрален филм от Българската филмова академия – 2017. Трите продукции имат и номинации за режисура. Наградите ще бъдат връчени тази вечер от 19.00 ч. в Театър „Българска армия“, научи БТА от Съюза на българските филмови дейци.

За отличията за главни роли конкуренцията при актрисите е между Ирена Иванова – „Безбог“, Маргита Гошева – „Слава“, и Рая Пеева – „Пеещите обувки“ на Радослав Спасов, а при актьорите – между Ивайло Христов – „Спомен за страха“, Стефан Денолюбов – „Слава“, и Димитър Николов – „Христо“ на Григор Лефтеров и Тодор Мацанов.

Наградите за поддържащите роли си оспорват актрисите Йорданка Стефанова – „Спомен за страха“, Пламена Гетова – „Летовници“ на Ивайло Пенчев, и Радена Вълканова – „Маймуна“ на Димитър Коцев – Шошо, и актьорите Димитър Крумов – „Христо“, Ованес Торосян – „Спомен за страха“, Филип Аврамов – „Летовници“.

Номинираните късометражни игрални филми са „Дрехи“ на Веселин Бойдев, „Куче“ на Владимир Петев и „На червено“ на Тома Вашаров. В документалното кино надпреварата е между „Книжарят“ на Катрин Бернщайн и Асен Владимиров, „От Кремона до Кремона“ на Мария Аверина и „Пощальонът“ на Тонислав Христов, а в анимацията – между „Зоотроп“ на Сотир Гелев, „Как се скараха орисниците“ на Анна Харалампиева и „Пътуваща страна“ на Весела Данчева и Иван Богданов.
Най-добрият дебютен филм ще бъде избран между игралните „Безбог“ и „Христо“ и документалния „Пустиняци“ на Цветан Драгнев.

Ще бъдат връчен и награди за сценарий, филмова музика, операторско майсторство, сценография, костюми, монтаж, звукорежисьор, филмова теория и критика.