Крадецът на книги

| от | |

Николай Крижитски

Имам един приятел, който преди двадесет и кусур години ми сподели, че като ходел по разни купони, невинно разглеждал библиотеката на домакина и в повечето случаи открадвал по някоя прашасала книга. Не че беше беден или му липсваха 2-3 лева за да потърси заглавието в някой антикварен магазин. Напротив, просто много искал веднага да изчете книгата. Ама веднага!

От самото признание за книго-кражбата не ми стана много приятно. Но, след като вече знаех за този факт – какво друго ми оставаше, освен да се примиря с тази детинщина. Каза ми и че понякога задигал най-затрупаната с прах книга от етажерката. Значи действал е избирателно. Имал си дори схема, имал си обяснение за всичко: сигурно домакина вече я забравил, сигурно не помни, че я е дал на някой. Призна ми, че е попадал на книги със слепени страници, което означаваше, че собственика дори не я чел. Твърдеше и следното: за какво му е тази книга на този кютук? Чувал го е да се хвали, че я има, да цитира абзаци от съдържанието, но за какъв дявол му е изтрябвала, след като дори не я е разгърнал един път, да я беше прочел поне!!!

Крадецът на книги обаче бе честен крадец: изчетял ли книгата – я връщал при първа възможност на мястото й в етажерката. (Е, по мои изчисления, вероятно няколко десетки не е успял да върне)

Тогава ми хрумна да го попитам дали е взимал книжка от къщи, все пак хиляди пъти е влизал у нас. И учудващо за мен той каза, че е взимал, но вече я бил върнал на мястото и. Това ме хвърли в недоумение и го попитах защо не я е поискал, щях да му я дам.

„Не, нямаше да ми я дадеш, та тя ти е любимата“ – отговори ми той. И никога няма да забравя широката, лукава усмивчица, изпълнила дебеличкото му лице.

Наистина ставаше дума за най-любимия ми автор – Ерих Кестнер, а книжката беше сборна с няколко детски романа:

„Антон и Точица“, Двойната Лотхен“, „Хвърчащата класна стая“. Страниците на книгата съдържаха първите ми детски сълзи. Бяха проляти върху историята с презокеанското пътешествие на малкия, зарязан от родителите си Йонатан Троц – Джони. Пред мен още е образа на подлия баща, мушнал на изпроводяк десетдоларова банкнота в детската шепа на Джони. За всеки случай, така го изпратил от Америка. Сълзите ми капеха и попиваха върху страниците. Там бе причината защо баба му и дядо му не дошли да го посрещнат в Хамбург. Защото били отдавна умряли. Това изобщо, беше една опера на човешкото дебелоочие, което тогава страшно ме потресе. Като срещна подобно бездушие, ме тресе и досега. Тогава именно разбрах какво е да изядеш плесница от съдбата, па макар и на книга. Нищо че почти век е изминал от дъжда, обливащ Точица на Курфюрстендам. Тогава ми станаха ясни доста неща за неравноправието, злобата, доверието, приятелите.

Книжката според мен е повече от съвременна, би трябвало да се изучава в училище и то като заместител на някои други препоръчвани за изучаване книги. Има доста поучителни неща, а пък са си точно за детското съзнание. За патриотичните книги – има време да се четат, децата първо трябва да се научат да схващат нещата от живота. Благодарен съм по сей ден на чичо Ерих Кестнер, задето дори на хартия, ми показа как да се ориентирам и как да разбера честен ли е боя с ледени топки в пансиона. Помня сцените с палавите щуротии на близначките Лотхен и досега. Не съм забравил, че тичах до кухнята да си приготвя резени портокал с каймак, досущ като този на Антон от берлинския Унтер ден Линден. Обяднах с книгата, ставах с нея, лягах си, толкова много я обичах.

Може би даже опознах какво е да имаш неосъществени мечти. Всъщност, като казах мечти: не зная дали Йонатан Троц е станал капитан на кораб, както му се искаше. А може би пък е станал и е загинал нейде в океана на войната, командвайки мощна немска подводница в името на фюрера. Жалко ако е така.

По-късно разбрах, че освен историите от Цугшпитце и Александер Плац, е имало страшно много епохи, времена и сюжети, в които много глупави хора са били изключително смели и честни. Или пък доста умни хора – ужасно страхливи, подли, безчестни и безкрайно бездушни.

Помня, как едно лято изчетох на един дъх „Следите остават“ на Павел Вежинов. Крадеца на книжки с дебеличкото лице ми помагаше в собственото ни детско разследване по улиците на София. Миткахме в жегата досущ като детективи между площад Славейков и улица Гурко, зареяли поглед в „подозрителните“ по наша преценка места. Имаше изобилие от прозорци, откъдето въображаеми диверсанти биха могли да изхвърлят издайническия ключ. Беше нещо като детска, шпионска игра, дори ни се струваше, че сме локализирали точно мястото от романа. Хахах, странно е, че понякога минавайки оттам, се сещам как с дебеланчо клечахме в тревата и търсихме следи. Детска му работа.

После преминахме на по тежки романи – сър Артър Конан Дойл. Четивото беше доста увлекателно, обсъждахме естествено всяка глава. Спорехме. Прогнозирахме. После гледах и един руски сериал (впрочем не беше хич лош) и така малко си допълних представата за Бейкър стрийт 221В. Ако днес например кацна в Лондон, първо веднага ще взема такси до този адрес. Все още съм толкова впечатлен от приключенията на Холмс. Беше невероятно преживяване. За разлика от суховатия списък, даден ни за четене от учителката по литература в училище. Аз не ги четях повечето от книгите в оня безкраен списък, признавам си. Изглеждаха ми ужасно скопени и безкрайно скучни. А и как да се съсредоточа върху тях, след редовете за Уотсън и Холмс. Абсурд!

Скоро видях на площад Славейков съкратената версия за ученици на „Клетниците“. Страшно се възмутих от липсващата вътре сцена с връщането на сребърните свещници от Жан Валжан. Е, каква полза от една такава книга, като са изрязали най-поучителната и великодушна сцена? Как ще се разбере, че да прощаваш е Велико?! Никак. Тръгнах си толкова ядосан, че не проверих какво още са махнали.

А на смелия крадец на книги – благодарен съм му, че е осъзнал постъпката си и че е върнал на мястото повечето чужди книжлета, както и любимата ми книга.

Иначе нямаше да му го простя.

P.S.
Ако някой мерне Нилс Холгерсон и белия му гъсок, нека им предаде поздрави от мен.

 
 

6 лоши кино римейка

| от |

Този месец, преди точно 15 години, на голям екран излиза великолепната криминална комедия „Бандата на Оушън“. Джордж Клуни, Брад Пит, Мат Деймън, Кейси Афлек, Джулия Робъртс и Анди Гарсия, под режисурата на Стивън Содърбърг и майсторския сценарий на Тед Грифин, създават едно истинско удоволствие за гледане в този кино пъзел.

„Бандата на Оушън“ сам по себе си е римейк на известен филм от 1960-а година с Франк Синатра и Дийн Мартин. Но за разлика от нашата класация тук, е един от добрите примери в киното.

Петнайсет години след модерната си версия филмът вече е нещо като класика, която може да бъде гледана отново и отново, при това винаги да ви носи удовоствие и кеф, макар да знаете отговора на загадката в него. Може би, заради това или поради липсата на свежи идеи, но Холивуд вече прави повторен римейк на този филм, при това с жени.

След „Ловци на духове“ „Бандата на Оушън“ ще е следващия филм, който ще пострада от феминистичния удар, разстлал се като сив похлупак над меката на киното. Разбира се, това са само предположения, за които всеки гледал и двете версии на филма, се надява да не е прав.

Междувременно, докато чакаме женската версия на „Бандата на Оушън“ ние си припомняме шест ужасни римейка, с които киното е сбъркало. Много.

В галерията горе.

 
 

Общото между Бритни Спиърс, Нели Фуртадо и Луси Лиу

| от chronicle.bg |

Днес Бритни Спиърс, Нели Фуртадо и Луси Лиу имат рожден ден!

Известните девойки стават съответно на 35, 38 и 48. По този повод направихме галерия с техни снимки – да им се порадваме отстрани в случай, че не са ни поканили на купона довечера.

Родените на 2 декември са общителни, оригинални и спонтанни  хора с младежки дух, артистичен темпе­ра­мент и богато въображение. Те също така са възприемчиви, деликатни и амбициозни, с енергичен ха­рактер и темперамент.

 
 

Drake е най-популярният изпълнител в Spotify за 2016 г.

| от chronicle.bg, БТА |

Drake е най-стриймваният изпълнител в Spotify за 2016 г., съобщи АP.

Канадският рапър е стриймван 4,7 милиарда пъти. Той може да се похвали с най-популярния албум – „Views“, стриймван 2,45 милиарда пъти, и най-популярната песен – „One Dance“, стриймвана 980 милиона пъти.

В челната петица са Justin Bieber, Rihanna, 21 Pilots и Kanye West.

Най-стриймваните албуми след „Views“ са „Purpose“ на Bieber, ‘Anti“ на Rihanna, „Blurryface“ на 21 Pilots, „Beauty Behind the Madness“ на Weekend.

При песните на второ място след „One Dance“ е „I Took a Pill in Ibiza – Seeb Remix“ на Майк Поснър, следван от „Don’t Let Me Down“ на Chainsmokers, „Work“ на Rihanna и Drake, и „Cheap Thrills“ на Сия.

Зейн от One Direction, който тази година издаде самостоятелен албум, е изпълнителят с най-впечатляващ пробив.

Drake е и най-стриймваният изпълнител в историята на Spotify с общо 8,7 милиарда слушания.

 
 

Майкъл Дъглас и Катрин Зита-Джоунс организират парти с 200 гости

| от chronicle.bg, по БТА |

След седмица живата легенда на американското кино Кърк Дъглас ще навърши 100 години. По случай юбилея синът му Майкъл Дъглас и съпругата му Катрин Зита-Джоунс организират парти с 200 гости.

Легендарният актьор е споделил за сп. „Клоузър уикли“, че всичко, което знае за празненството е, че син му и снаха му са поканили около 200 души – приятели и членове на семейството. И макар да е в неведение какво му готвят близките, Кърк Дъглас не крие, че с нетърпение очаква изненадата.

„Моята единствена работа е да бъда добре и да си почивам, за да се явя и да пръскам чар на собственото си парти. Естествено, ще трябва да произнеса кратко слово. Поради тази причина упражнявам речта си с говорен терапевт, за да могат гостите да ме разберат“, казва Кърк Дъглас.

Ветеранът допълва, че една от причините за дълголетието му е здравият и щастлив семеен живот. „Късметлия съм, че преди 63 години открих сродната си душа Ан Байдънс. Вярвам, че прекрасният ни брак ми помогна да преживея всички неща, с които се сблъсках в този живот“, споделя Кърк Дъглас