Крадецът на книги

| от | |

Николай Крижитски

Имам един приятел, който преди двадесет и кусур години ми сподели, че като ходел по разни купони, невинно разглеждал библиотеката на домакина и в повечето случаи открадвал по някоя прашасала книга. Не че беше беден или му липсваха 2-3 лева за да потърси заглавието в някой антикварен магазин. Напротив, просто много искал веднага да изчете книгата. Ама веднага!

От самото признание за книго-кражбата не ми стана много приятно. Но, след като вече знаех за този факт – какво друго ми оставаше, освен да се примиря с тази детинщина. Каза ми и че понякога задигал най-затрупаната с прах книга от етажерката. Значи действал е избирателно. Имал си дори схема, имал си обяснение за всичко: сигурно домакина вече я забравил, сигурно не помни, че я е дал на някой. Призна ми, че е попадал на книги със слепени страници, което означаваше, че собственика дори не я чел. Твърдеше и следното: за какво му е тази книга на този кютук? Чувал го е да се хвали, че я има, да цитира абзаци от съдържанието, но за какъв дявол му е изтрябвала, след като дори не я е разгърнал един път, да я беше прочел поне!!!

Крадецът на книги обаче бе честен крадец: изчетял ли книгата – я връщал при първа възможност на мястото й в етажерката. (Е, по мои изчисления, вероятно няколко десетки не е успял да върне)

Тогава ми хрумна да го попитам дали е взимал книжка от къщи, все пак хиляди пъти е влизал у нас. И учудващо за мен той каза, че е взимал, но вече я бил върнал на мястото и. Това ме хвърли в недоумение и го попитах защо не я е поискал, щях да му я дам.

„Не, нямаше да ми я дадеш, та тя ти е любимата“ – отговори ми той. И никога няма да забравя широката, лукава усмивчица, изпълнила дебеличкото му лице.

Наистина ставаше дума за най-любимия ми автор – Ерих Кестнер, а книжката беше сборна с няколко детски романа:

„Антон и Точица“, Двойната Лотхен“, „Хвърчащата класна стая“. Страниците на книгата съдържаха първите ми детски сълзи. Бяха проляти върху историята с презокеанското пътешествие на малкия, зарязан от родителите си Йонатан Троц – Джони. Пред мен още е образа на подлия баща, мушнал на изпроводяк десетдоларова банкнота в детската шепа на Джони. За всеки случай, така го изпратил от Америка. Сълзите ми капеха и попиваха върху страниците. Там бе причината защо баба му и дядо му не дошли да го посрещнат в Хамбург. Защото били отдавна умряли. Това изобщо, беше една опера на човешкото дебелоочие, което тогава страшно ме потресе. Като срещна подобно бездушие, ме тресе и досега. Тогава именно разбрах какво е да изядеш плесница от съдбата, па макар и на книга. Нищо че почти век е изминал от дъжда, обливащ Точица на Курфюрстендам. Тогава ми станаха ясни доста неща за неравноправието, злобата, доверието, приятелите.

Книжката според мен е повече от съвременна, би трябвало да се изучава в училище и то като заместител на някои други препоръчвани за изучаване книги. Има доста поучителни неща, а пък са си точно за детското съзнание. За патриотичните книги – има време да се четат, децата първо трябва да се научат да схващат нещата от живота. Благодарен съм по сей ден на чичо Ерих Кестнер, задето дори на хартия, ми показа как да се ориентирам и как да разбера честен ли е боя с ледени топки в пансиона. Помня сцените с палавите щуротии на близначките Лотхен и досега. Не съм забравил, че тичах до кухнята да си приготвя резени портокал с каймак, досущ като този на Антон от берлинския Унтер ден Линден. Обяднах с книгата, ставах с нея, лягах си, толкова много я обичах.

Може би даже опознах какво е да имаш неосъществени мечти. Всъщност, като казах мечти: не зная дали Йонатан Троц е станал капитан на кораб, както му се искаше. А може би пък е станал и е загинал нейде в океана на войната, командвайки мощна немска подводница в името на фюрера. Жалко ако е така.

По-късно разбрах, че освен историите от Цугшпитце и Александер Плац, е имало страшно много епохи, времена и сюжети, в които много глупави хора са били изключително смели и честни. Или пък доста умни хора – ужасно страхливи, подли, безчестни и безкрайно бездушни.

Помня, как едно лято изчетох на един дъх „Следите остават“ на Павел Вежинов. Крадеца на книжки с дебеличкото лице ми помагаше в собственото ни детско разследване по улиците на София. Миткахме в жегата досущ като детективи между площад Славейков и улица Гурко, зареяли поглед в „подозрителните“ по наша преценка места. Имаше изобилие от прозорци, откъдето въображаеми диверсанти биха могли да изхвърлят издайническия ключ. Беше нещо като детска, шпионска игра, дори ни се струваше, че сме локализирали точно мястото от романа. Хахах, странно е, че понякога минавайки оттам, се сещам как с дебеланчо клечахме в тревата и търсихме следи. Детска му работа.

После преминахме на по тежки романи – сър Артър Конан Дойл. Четивото беше доста увлекателно, обсъждахме естествено всяка глава. Спорехме. Прогнозирахме. После гледах и един руски сериал (впрочем не беше хич лош) и така малко си допълних представата за Бейкър стрийт 221В. Ако днес например кацна в Лондон, първо веднага ще взема такси до този адрес. Все още съм толкова впечатлен от приключенията на Холмс. Беше невероятно преживяване. За разлика от суховатия списък, даден ни за четене от учителката по литература в училище. Аз не ги четях повечето от книгите в оня безкраен списък, признавам си. Изглеждаха ми ужасно скопени и безкрайно скучни. А и как да се съсредоточа върху тях, след редовете за Уотсън и Холмс. Абсурд!

Скоро видях на площад Славейков съкратената версия за ученици на „Клетниците“. Страшно се възмутих от липсващата вътре сцена с връщането на сребърните свещници от Жан Валжан. Е, каква полза от една такава книга, като са изрязали най-поучителната и великодушна сцена? Как ще се разбере, че да прощаваш е Велико?! Никак. Тръгнах си толкова ядосан, че не проверих какво още са махнали.

А на смелия крадец на книги – благодарен съм му, че е осъзнал постъпката си и че е върнал на мястото повечето чужди книжлета, както и любимата ми книга.

Иначе нямаше да му го простя.

P.S.
Ако някой мерне Нилс Холгерсон и белия му гъсок, нека им предаде поздрави от мен.

 
 

Трейлър на новата любовна история „The Discovery“

| от chronicle.bg |

Освен сериали, Netflix вече включва в портфолиото си и филми.

Днес на бял свят се появи първият трейлър на любовната история „The Discovery“ с Руни Мара и Джейсън Сийгъл.

Действието ще се развива в свят, в който задгробният живот е научно доказан, в резултат на което милиони хора започват да се самоубиват, за да стигнат „от другата страна“.

Режисьор е Чарли Макдауъл, а ето го и трейлъра:

The-Discovery-movie

 
 

Bookclub: Ин и Ян по пернишки

| от Мила Ламбовска |

Каква е вероятността да срещнеш любовта в град като Перник? В нетрадиционния роман „Моно“ на Антония Атанасова ще откриете отговор на този въпрос. Според творбата с експериментаторски дух и поетични нюанси, това може да се случи на по-малко от 1 човек сред всички жители на миньорския град.

„Моно“ е приказна творба със социален привкус, в който героинята среща хора, които я водят към собственото й „лекуване“.  Антония Атанасова се е отклонила от праведния път на литературата в дебютния си роман, за да разкаже как човек продължава живота си след края на едно обичане и колко важни за това са спомените и детството.

Отзив за книгата за Chronicle.bg написа поетесата Мила Ламбовска.

Двете ми души – черната и бялата – прочетоха тази книга.

Това е роман, който четох като поетичен том, по-близък до Рембо, отколкото до… Сен-Джон Перс. Или обратното. Може би е най-близък до Блез Сандрар („Проза за Транссибирския експрес и за малката французойка Жана“).

Защо си мислех за френските поети, докато четях „Моно“? Заради клишето, че французите разбират от любов, но и заради сюрреалистичната атмосфера на съзнанието, което движи „експреса“ на историята.

Четох този роман без прекъсване, но не на един дъх. Не търсех разбиране. Имах съпротива да схвана тази история, да видя фабулата зад думите. Стори ми се, че ще я нараня с проницателност и анализ.

Чувствах я. Унасях се. Доставях си удоволствие да наблюдавам подреждането на думите.  Поезията.

Представях си авторката и изглаждането/изграждането, както и реализацията на концепцията.

Изпитах нежност към това интелектуално усилие, но и уважение към композирането на романтична, ала и безмилостна история за любовта, за остатъка, който сме след нея.

Грижата, проявена към мен като читател – да търся, да изследвам, да ровя, да препускам, да се надбягвам с бързотечащата емоционална еманация на сюблимираната настървена жажда за любов. Трогваше ме тази грижа. Тя хранеше двете ми души – черната и бялата –  и даваше мигач на отбивката за Перник по Е79.

„Статистически е изследвано и доказано, че шансовете да срещнеш своята половинка (soulmate) е 0.53 на 100. Доста обнадеждаващо.

По-малко от един човек. Както казват в Перник „Е, нема що“.

И когато си срещнал някого, когото „евентуално“ можеш да обичаш, се оказваш захвърлен в зимата. Превръщаш се в ревностен съставител на списъци какво се прави след раздялата, луташ се сред лабиринт от възможни стратегии за оцеляване, защото се чувстваш като „малко насекомо“, на което са причинили зло. Тези колекции са саркофази на невъзможната любов, където самопогребването е спасение.

В сърцето на поезията съм от първия до последния ред.

И съм въвлечена.

Ако книгата на Антония Атанасова беше сезон, бих избрала лятото – като жар, готова за нестинарите. Нужна е готова душа. Всяка душа е подходяща, но трябва да е готова, да е в транс, да познава мистерията.

Ако беше музика, бих избрала Хендел. По-точно „Музиката на водата“, Сюита №1, дирижирана от Херберт фон Караян. Това е музика, която Хендел създава по поръчка на Джордж I, за концерта по река Темза. Кралска прищявка за голям оркестър.

Асоциацията е произволна. Водата символизира несъзнаваното. Оркестрация на несъзнаваното, поръчана от болката.

Ангелите в тази книга слушат друга музика, например Second Love – Pain Of Salvation.

„Музиката те държи за ръка, скомлъчеш* и мъката бавно отпуска захвата си.“

Болката от всяка раздяла е болест, която не се лекува, макар че всички оздравяваме.

Това е моят утешителен парадокс, който подарявам на читателите, които ще се потопят в дълбините на романа (като роман, а не поетичен том) и може би ще недоволстват от финалните варианти – 3 на брой.

Умният читател ще прочете всеки край като край.

В заключение ще кажа, че обичам този миг на ирационално изригване с положителен или отрицателен знак в мига на срещата – с човек, животно, предмет, място, книга… Това безрасъдно мигновение, когато с кралска категоричност казваш да или не, и избираш или не любовта.

С „Моно“ на Антония Атанасова ми се случи за пореден път. Прочетох първото изречение и знаех – харесвам я тази книга и искам още.

И като читател, и като редактор на литературни текстове съм разбрала, че първото изречение е ключово. С него авторът взема – или не – верния тон. Както музикантите си настройват инструмента, а певците гласа. С времето се научаваме да разбираме кога авторът е взел верния тон. Когато това се случи, ние го следваме и придружаваме до края. Ако това не се случи, няма романс, любовта не идва, не и този път.

„Когато видях теб за първи път, погледнах себе си за последен.“

Тук избрах да чета този роман като поезия. И се съгласих, че тази любов е необикновена.

И едно напомняне ще си позволя – „моно“  е първа част от сложни думи, които означават един, сам, но и единен. Дали е случайно това, че двете ми души – черната и бялата – четоха този роман? Дали раздялата наистина ни разделя един от друг в привидно различие, но нещо по-голямо не ни свързва? Знакът ин и ян представя единство, в което всяка съставка съдържа и частица от другата. Всеки от нас след раздялата съдържа потенциално другия, и макар че приемаме това за край, имаме начало на процес, който се стреми да постигне хармония между полярностите – безпределната празнота, – където безкрайността и нищото са тъждествени.

Дали се опитвам да докажа, че „Моно“ означава любов след любовта?

Антония Атанасова, „Моно“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2016. Цена: 10 лева. 

*Скомлъча (диал.) – плача тихо, при болка, безсилие, като дете, като кученце (е пояснил редакторът на книгата).

 

 
 

Първи поглед към Марго Роби като Тоня Хардинг

| от chronicle.bg |

През март миналата година стана ясно, че Марго Роби ще влезе в ролята на лошото момиче на фигурното пързаляне Тоня Хардинг. Роби ще бъде в главната роля в биографичния филм „Аз, Тоня”.

След месеци на спекулации Марго Роби беше уловена в ролята си за предстоящия филм.

*EXCLUSIVE* Margot Robbie tranforms into Tonya Harding for "I, Tonya" **WEB MUST CALL FOR PRICING**

Големият скандал в кариерата на Хардинг е свързана с наемането на човек, който да рани в крака конкурентката й Нанси Кериган, за не може да се състезава на Зимната олимпиада през 1994 година. Лесно се доказва, че нападателят, намушкал Кериган по време на тренировка, е нает от бодигарда на Хардинг.

Филмът, посветен на фигуристката, ще излезе през 2018 година.

За ролята си Марго Роби носи деветдесетарски дънки, протези на лицето и костюм, с който тялото й да изглежда по-едро.

 
 

Най-обещаващите сериали на 2017-а

| от chronicle.bg |

Докато филмовата индустрия все повече залага на блокбастъри, талантливи актьори и режисьори обръщат все по-голямо внимание на телевизията. В повечето случаи –зрителите печелят.

По информация на FX оригиналните сериали през 2017 година ще станат 500, а година по-рано те са били 455. Затова е невъзможно повечето от нас да следят всичко, което излиза по телевизията.

Затова ви предлагаме кратък списък с епизодите, които задължително да гледаме през новата година. Повечето от тях са нови, но включваме и няколко заглавия, които очакваме с нетърпение.