Кръстопътища (Най-вероятно…)

| от | |

books-text

Светла Димова

– Най-вероятно ще съм на работа. Не знам дали ще успея да се освободя и да дойда с теб.

– Да, няма нужда да ми обясняваш,  ясно ми е защо не си правиш труда.

– Престани! Не бъди такъв! Не искам да присъствам за кой ли път вече на скучните сбирки на онази тълпа застаряващи мъже, говорещи само за любовта, която нямат, а си мислят, че притежават, завладени единствено от…

– Моля? Ако обичаш спомни си, че сега пред теб стои един от тях, застаряващите!

– Нима?! Сам го каза… превръщаш се в един от тях! Стой си в това положение, но аз не искам да участвам и да седя до теб. Както знаеш, всеки прави своя избор.

– Това какво би трябвало да значи?

– Направи си сам изводите, а ако пак не ти е станало ясно… Сериозно обмислям възможността да се раз…

– Спри! Дори не се осмелявай да го изречеш, защото ще си го получиш!

– То и без това отдавна … – не се доизказа.

Седеше в очакване на думите му и макар да знаеше какви ще са те, броеше секундите до изплуването им на повърхността – мястото, където отдавна нищо не изплуваше, освен спомени за отминали дни, когато всичко бе различно, когато животът не се бе намесил толкова остро.Усещането, че тепърва ще става каквото ще става й се стори още по-ужасно от случващото се в момента, но стъпките на босите й крака по завиващия път ставаха все повече и тя бе загубила образа на човека пред себе си, макар и да усещаше присъствието му.

– А за мен? А за мен? Замисляла ли си се?

Изказа на глас собствените й мисли, които със всичка сила се блъскаха в стените на съзнанието й…

– За теб си мисля от години. И се питам… – му каза.

– Питаш се какво се случи с нас, нали? Тогава ли какво се случи, или какво се случва сега?! В кое време беше с мен и в кое престана да бъдеш?! Трябваше ли да ставаш толкова малодушна и да не ми кажеш, че червеят е започнал да яде сладката ябълка?! Трябваше ли да се правиш на змия, да ме заслепяваш, сякаш истината нямаше да излезе наяве? Мълчиш! Защо мълчиш ? Нямаш ли си готов отговор и за това?

– Престани да  нападаш и да ме обвиняваш, само защото съм отказала да ида на място, където е толкова скучно и досадно, където се задушавам и се чувствам унижена, че изобщо…

– Унижена от какво? Че си с един също толкова досаден и скучен мъж ли? Това ли те унижава?! Моля те, поне сега не се отклонявай и не ми замазвай очите. Добре разбирам, че ставащото е  поводът, който си търсиш, за да ми кажеш…  Искаш да се разделим, нали?! Ха! Но и в това не си сигурна, пак ме подлагаш на изпит и искаш да разбереш как ще реагирам… Как ще реагирам ли? Не мога да те понасям каквато си сега! Не понасям  малодушието ти, не понасям  страховете, които те изяждат, унищожавайки  малкото смелост и истинност в теб, оцелели в този момент! Мразя момичето, което беше до мен през последните месеци… Обичам тази, която наднича в момента зад сълзите в очите ти.

Погледна я.

– Хайде…, когато се наработиш – иронията в гласа му се засили – няма защо да идваш с мен, прави каквото искаш, но преди всичко знай какво искаш, или избери правилния път към научаването му. Събирай си багажа, ако щеш, само не ме занимавай с разни глупости, лъжи и врели-некипели… Всъщност нашите кипяха, нали?

– Кипяха… – наведе глава – Добре. – примирено и тихо промърмори  – Повече няма да…

– А, не! Не го казвай, никой от нас двамата не може да решава какво ще се случи … , бъдещето не ни принадлежи толкова, колкото ни се иска… До виждане!

Отново прочете мислите й…Човек цял живот търси някой, с когото да не се налага да приказва, а да говори мислено.Тя знаеше каква е  вероятността това да се случи в живота. Смяташе, че ако срещне  такъв човек, с когото ще може да мисли и   усеща, тогава  раят на земята ще започне. В същото време силата, способна да съедини две сърца,  я плашеше със своята предопределеност.

Престана да мисли. Отдавна бе сама в стаята. Събра багажа. Взе и общите неща. Не искаше да се сеща за него, не искаше и той да се сеща за нея. Никога вече. Не предполагаше, че има толкова много неща, които те двамата са събрали, които  те двамата са направили. Заедно. Изглежда бе забравила и това. До този момент. Клещите около сърцето й се стиснаха още по-силно. Заслепи се от усещането за болката нахлула в очните й ябълки, стомаха и черния дроб. Не бе предполагала до сега колко осезаема може да бъде  болката –  и физическата, и духовната. Как и двете са толкова свързани, че би било немислимо да не ги смятаме за едно цяло.

Повече не трепна, сякаш това не бе тя, сякаш и багажът не бе неин… Отиде в някакъв магазин за втора ръка и остави там дрехите си, с изключение на тези, които носеше на гърба си. Вещите остави в оказион. Замина.

Той излезе от апартамента и отиде да потича в парка.

„Ето го разнообразието, което всеки от двама ни искаше. Е, получихме си го.“

Изтича  до малката постройка, където се събираше с приятелите. Вече го чакаха. Никой не забеляза промяната в него, никой не забеляза липсата… На нея. Всичко бе както обикновено. Все старите подхвърляния, все същите задявки с минаващите момичета…

Прибра се в къщи. В къщи ли?! Нея я нямаше, нямаше следа дори, че изобщо е съществувала. Освен миризмата на парфюма й. Нея нямаше как да изгони, колкото и широко отворени да бе оставила прозорците.

„Ама че банално!“ – ядно се огледа той.

Противно му беше, че  го е застигнала тази толкова изтъркана съдба с любовта и… Но това бе неговата съдба, неговата обич, неговите чувства. Това прави ли ги изтъркани? Когато ураганите минат през нечие тяло, колкото и да е подготвен човек за пораженията, които ще настъпят, толкова по-трудно ги понася и успява да живее с тях.

Седна на леглото, опря се о рамката му, заслушвайки се в песента звучаща от уредбата…

„Тишината вали във прозореца

 като бяла надежда до мен

и сред толкова стъпки на хората,

чувам твоите стъпки да стенат,

и сърцето си чувам да бие,

над звезди и пътеки бездомни,

ти не можеш от мен да се скриеш,

да останеш единствено спомен…

Тишина, тишина

само тя ми остана след теб.

Тишина, тишина…

Аз съм сам, без любов, търся твоята нежна ръка…

Запомни, не е късно

да отвориш вратата внезапно

и раздялата с дъх да разпръснеш,

и да върнем горещото лято…“

 * * *

Мъж стоеше на пейка в парка, прегърнал вече голямата си дъщеря.

Покрай тях мина  жена, съпровождана от две момчета.

„Стари мой приятелю,

чуй годините,

всеки има своят дом и свойто рамо,

всеки има своя път и свойта съвест…

Виж децата ни колко са пораснали…

Не, недей да ми припомняш,

не недей да ме поглеждаш,

тъй отчаяно и нежно,

не както преди….

Стари мой приятелю,

чуй годините,

всеки има своя миг,

единствен миг,

всеки има своят сън,

несбъднат сън,

виж очите ни,

колко уморени са…“

 
 

Бившите мениджъри на Джони Деп го нарекоха „закоравял лъжец“

| от chronicle.bg, по БТА |

Бившите мениджъри на Джони Деп го нарекоха „закоравял лъжец“, след като даде интервю, в което каза, че са го разочаровали.

Актьорът заведе дело срещу „Мениджмънт груп“ през януари за повече от 25 милиона щатски долара, като я обвинява в измама и небрежност. Фирмата подаде насрещен иск, в който изтъкна, че Деп е харчил разточително за имоти, частни самолети, произведения на изкуството, въпреки предупрежденията им.

В интервю пред в. „Уолстрийт джърнъл“ Джони Деп задава въпроса защо фирмата не се е отказала от него като клиент, ако е харчел толкова неразумно. Това накара говорителят й Дейвид Шейн да заяви през Асошиейтед прес, че Деп е „закоравял лъжец, който отказва да поеме отговорност за възмутителното си поведение и принуждава други да лъжат вместо него“.

В съдебните документи фирмата посочи, че разточителният начин на живот на Джони Деп струва 2 милиона долара месечно. Той е платил 75 милиона за да купи и поддържа 14 къщи, сред които френски замък и верига бахамски острови.
Джони Деп отговори, че парите са негови и ще ги харчи както иска.

 
 

Кой е Алекс Клер и какви ги свърши в България

| от chronicle.bg |

Алекс Клер – това име говори на мнозина в България нещо, единствено ако към него добавим и „Too Close“. Извън хитовото си парче обаче рижият британец, приел юдаизма, има три албума, страхотен плътен глас и невероятно поведение на сцената. Всичко това могат да потвърдят онези, успели да го видят на живо в Sofia Live Club на 24 април.

Алекс Клер е  роден в лондонския район Саутуорк. Израства, слушайки джаз записите на баща си и отрано бива привлечен към блуса и соул музиката. Като дете взима уроци по тромпет и китара, но с времето поставя основен акцент върху свиренето на китара. Постепенно проявява интерес и към стилове като дръм-енд-бейс и дъпстеп.

Всичко това се усеща в музиката, която прави – на сцената застава с шапка и микрофон в ръка, а от двете му страни има барабанист и басист. Музиката, която се получава в комбинация с мощния му, плътен глас, е смес между всички стилове, които са го вдъхновявали.

В свое интервю казва, че е разбрал, че трябва да се занимава с музика, когато бил на 17 години. Тогава свирел на барабани в група, но гласът му като беквокал заглушавал всички. „Не че имам по-добър глас, а че е по-силен“, казва Алекс Клер.

Ако го слушате на живо, ще разберете, че е взел правилното решение за бъдещето си. Мощният му глас преминава като ударна вълна из цялата зала.

Изненадващо, на живо звучи дори по-добре, отколкото на запис. Ако на моменти вокалът оставя баса и барабаните да водят, то в следващите силният глас на Алекс Клер се откроява ярко. През цялото време, докато е на сцената, той общува с публиката. Алекс Клер е от онези изпълнители, които не просто гледат, но и виждат различните лица пред себе си и сякаш това ни най-малко не го притеснява, точно напротив. В края на концерта вече се чувстваш свързан с изпълнителя на сцената, сякаш преживяването заедно е било сближаващо – като начало на приятелство.

Преди да изпълни хита си Too Close, Алекс Клер моли всеки от публиката да остави телефона си и да изслуша парчето, без да снима. Всички без двама-трима се подчиняват. Изпълнението кара цялата публика да пее и да се движи като общ организъм.

След като басистът, барабанистът и Алекс напускат сцената, всичко утихва. След това на бис излиза само Алекс с китара и започва акустична игра с публиката, която се превръща в негов беквокал и му помага с припевите. Казва, че от години не е имал толкова шумен концерт и на няколко пъти повтаря, че би се върнал отново с концерт тук. Затова и след като сцената угасва зад гърба му, всички са спокойни, че тази среща не е била последна.

За съжаление, няма видео, което да улови онова, което се случи на сцената на Sofia Live Club – непрофесионалната техника не може да се справи с магията на това изпълнение. Вижте няколко снимки от концерта в галерията.

 
 

Ще има продължение на „Z-та световна война“

| от chronicle.bg, по БТА |

Американският режисьор Дейвид Финчър снима продължение на филма за зомби апокалипсиса „Z-та световна война“.

Главна роля изпълнява Брад Пит, който участва и в първия филм.

Премиерата беше планирана за юни 2017 г., но се наложи снимките да се забавят, заради бракоразводния процес на актьора с Анджелина Джоли. Датата на излизане на новия филм по екраните не е известна.

През август 2016 г. Брад Пит предложи на Дейвид Финчър да режисира продукцията.

Постапокалиптичният трилър „Z-та световна война“, заснет по романа на Макс Брукс, се появи по екраните през 2013 г. Брад Пит е продуцент на филма и изпълнява главна роля в него. В „Z-та световна война“ се описва историята на бившия сътрудник на ООН Джери Лейн, който се опитва да предотврати зомби апокалипсис. Филмът донесе над 540 милиона долара приходи от прожекции в целия свят и от търговска гледна точка стана най-успешният в кариерата на Брад Пит.

Дейвид Финчър е работил по филми, като „Боен клуб“, „Седем“ и „Странният случай с Бенджамин Бътън“, главни роли в които изпълнява Брад Пит. Други филми на режисьора са „Социалната мрежа“ и „Момичето с драконовата татуировка“.

 
 

Строителен работник спечели 50 000 лева от билет „Златото на инките“

| от СПОНСОРИРАНО СЪДЪРЖАНИЕ |

Късметлията Дюнями Садък от старозагорското село Габарево получи страхотен подарък от Лотария България. 56-годишният строителен работник спечели 50 000 лева, само със закупуването на един билет „Златото на инките“.

„Винаги съм вярвал, че когато имаш късмет и един билет е достатъчен. Аз съм живото доказателство затова“, споделя Дюнями.

Разказва, че е купил билета от хранителен магазин в родното си село, който изтрил веднага, а секунди по-късно продавачката потвърдила добрата вест.

„Първоначално онемях, но бързо дойдох на себе си. В този миг нямаше по-щастлив от мен!“, допълва той.

Щастливецът планира с част от парите да си купи малка къщичка, а с другата – ще отиде на почивка. Естествено, ще почерпи и близките си!

Платена публикация