Кръстопътища (Най-вероятно…)

| от | |

books-text

Светла Димова

– Най-вероятно ще съм на работа. Не знам дали ще успея да се освободя и да дойда с теб.

– Да, няма нужда да ми обясняваш,  ясно ми е защо не си правиш труда.

– Престани! Не бъди такъв! Не искам да присъствам за кой ли път вече на скучните сбирки на онази тълпа застаряващи мъже, говорещи само за любовта, която нямат, а си мислят, че притежават, завладени единствено от…

– Моля? Ако обичаш спомни си, че сега пред теб стои един от тях, застаряващите!

– Нима?! Сам го каза… превръщаш се в един от тях! Стой си в това положение, но аз не искам да участвам и да седя до теб. Както знаеш, всеки прави своя избор.

– Това какво би трябвало да значи?

– Направи си сам изводите, а ако пак не ти е станало ясно… Сериозно обмислям възможността да се раз…

– Спри! Дори не се осмелявай да го изречеш, защото ще си го получиш!

– То и без това отдавна … – не се доизказа.

Седеше в очакване на думите му и макар да знаеше какви ще са те, броеше секундите до изплуването им на повърхността – мястото, където отдавна нищо не изплуваше, освен спомени за отминали дни, когато всичко бе различно, когато животът не се бе намесил толкова остро.Усещането, че тепърва ще става каквото ще става й се стори още по-ужасно от случващото се в момента, но стъпките на босите й крака по завиващия път ставаха все повече и тя бе загубила образа на човека пред себе си, макар и да усещаше присъствието му.

– А за мен? А за мен? Замисляла ли си се?

Изказа на глас собствените й мисли, които със всичка сила се блъскаха в стените на съзнанието й…

– За теб си мисля от години. И се питам… – му каза.

– Питаш се какво се случи с нас, нали? Тогава ли какво се случи, или какво се случва сега?! В кое време беше с мен и в кое престана да бъдеш?! Трябваше ли да ставаш толкова малодушна и да не ми кажеш, че червеят е започнал да яде сладката ябълка?! Трябваше ли да се правиш на змия, да ме заслепяваш, сякаш истината нямаше да излезе наяве? Мълчиш! Защо мълчиш ? Нямаш ли си готов отговор и за това?

– Престани да  нападаш и да ме обвиняваш, само защото съм отказала да ида на място, където е толкова скучно и досадно, където се задушавам и се чувствам унижена, че изобщо…

– Унижена от какво? Че си с един също толкова досаден и скучен мъж ли? Това ли те унижава?! Моля те, поне сега не се отклонявай и не ми замазвай очите. Добре разбирам, че ставащото е  поводът, който си търсиш, за да ми кажеш…  Искаш да се разделим, нали?! Ха! Но и в това не си сигурна, пак ме подлагаш на изпит и искаш да разбереш как ще реагирам… Как ще реагирам ли? Не мога да те понасям каквато си сега! Не понасям  малодушието ти, не понасям  страховете, които те изяждат, унищожавайки  малкото смелост и истинност в теб, оцелели в този момент! Мразя момичето, което беше до мен през последните месеци… Обичам тази, която наднича в момента зад сълзите в очите ти.

Погледна я.

– Хайде…, когато се наработиш – иронията в гласа му се засили – няма защо да идваш с мен, прави каквото искаш, но преди всичко знай какво искаш, или избери правилния път към научаването му. Събирай си багажа, ако щеш, само не ме занимавай с разни глупости, лъжи и врели-некипели… Всъщност нашите кипяха, нали?

– Кипяха… – наведе глава – Добре. – примирено и тихо промърмори  – Повече няма да…

– А, не! Не го казвай, никой от нас двамата не може да решава какво ще се случи … , бъдещето не ни принадлежи толкова, колкото ни се иска… До виждане!

Отново прочете мислите й…Човек цял живот търси някой, с когото да не се налага да приказва, а да говори мислено.Тя знаеше каква е  вероятността това да се случи в живота. Смяташе, че ако срещне  такъв човек, с когото ще може да мисли и   усеща, тогава  раят на земята ще започне. В същото време силата, способна да съедини две сърца,  я плашеше със своята предопределеност.

Престана да мисли. Отдавна бе сама в стаята. Събра багажа. Взе и общите неща. Не искаше да се сеща за него, не искаше и той да се сеща за нея. Никога вече. Не предполагаше, че има толкова много неща, които те двамата са събрали, които  те двамата са направили. Заедно. Изглежда бе забравила и това. До този момент. Клещите около сърцето й се стиснаха още по-силно. Заслепи се от усещането за болката нахлула в очните й ябълки, стомаха и черния дроб. Не бе предполагала до сега колко осезаема може да бъде  болката –  и физическата, и духовната. Как и двете са толкова свързани, че би било немислимо да не ги смятаме за едно цяло.

Повече не трепна, сякаш това не бе тя, сякаш и багажът не бе неин… Отиде в някакъв магазин за втора ръка и остави там дрехите си, с изключение на тези, които носеше на гърба си. Вещите остави в оказион. Замина.

Той излезе от апартамента и отиде да потича в парка.

„Ето го разнообразието, което всеки от двама ни искаше. Е, получихме си го.“

Изтича  до малката постройка, където се събираше с приятелите. Вече го чакаха. Никой не забеляза промяната в него, никой не забеляза липсата… На нея. Всичко бе както обикновено. Все старите подхвърляния, все същите задявки с минаващите момичета…

Прибра се в къщи. В къщи ли?! Нея я нямаше, нямаше следа дори, че изобщо е съществувала. Освен миризмата на парфюма й. Нея нямаше как да изгони, колкото и широко отворени да бе оставила прозорците.

„Ама че банално!“ – ядно се огледа той.

Противно му беше, че  го е застигнала тази толкова изтъркана съдба с любовта и… Но това бе неговата съдба, неговата обич, неговите чувства. Това прави ли ги изтъркани? Когато ураганите минат през нечие тяло, колкото и да е подготвен човек за пораженията, които ще настъпят, толкова по-трудно ги понася и успява да живее с тях.

Седна на леглото, опря се о рамката му, заслушвайки се в песента звучаща от уредбата…

„Тишината вали във прозореца

 като бяла надежда до мен

и сред толкова стъпки на хората,

чувам твоите стъпки да стенат,

и сърцето си чувам да бие,

над звезди и пътеки бездомни,

ти не можеш от мен да се скриеш,

да останеш единствено спомен…

Тишина, тишина

само тя ми остана след теб.

Тишина, тишина…

Аз съм сам, без любов, търся твоята нежна ръка…

Запомни, не е късно

да отвориш вратата внезапно

и раздялата с дъх да разпръснеш,

и да върнем горещото лято…“

 * * *

Мъж стоеше на пейка в парка, прегърнал вече голямата си дъщеря.

Покрай тях мина  жена, съпровождана от две момчета.

„Стари мой приятелю,

чуй годините,

всеки има своят дом и свойто рамо,

всеки има своя път и свойта съвест…

Виж децата ни колко са пораснали…

Не, недей да ми припомняш,

не недей да ме поглеждаш,

тъй отчаяно и нежно,

не както преди….

Стари мой приятелю,

чуй годините,

всеки има своя миг,

единствен миг,

всеки има своят сън,

несбъднат сън,

виж очите ни,

колко уморени са…“

 
 

Митко Павлов с видео към летния си хит

| от chronicle.bg |

След тригодишно мълчание и успешно завършило турне в Индия и Нигерия, творческият тандем Димитър Павлов и Явор Русинов, спечелил Евровизия в Етиопия и открил за света Брандемир Дефо, изригва отново. Песента ще се бори за летен хит, след като успешно се нареди в топ 3 на ФРГ и успя да вземе наградата на публиката в Неделния чарт на радио Чехословакия.

Видеото е заснето в резиденцията на тандема, в която основен акцент е инфинити пулът. Точно там хитовият дует възнамерява да прекара цялото лято и да се чувства „ол райт“.

Приятно гледане:

 
 

Най-доброто от киното на 2017 досега

| от chronicle.bg |

Първата половина на 2017-та мина и е време да направим равносметка какво хубаво ни поднесе киноиндустрията за този период.

Преди време ви показахме най-добрите сериали за първото полугодие на 2017-та, а сега ще направим подбор на най-доброто от широкия екран. Немалко от хитовете досега изненадаха аудиторията. Някои от тях са създадени от млади екип, а сюжетите им впечатляват със своята  зрялост.

Сред оглавяващите  класацията заглавия има както традиционните блокбъстъри, които са гарант за  възвращаемост на бюджета,  така и елитарни продукции,  засягащи типичните за европейското кино теми.

Най-добре сами вижте (в галерията горе) най-успешните филми на 2017-та досега.

 
 

Типажите, които не искаш да срещаш в градския транспорт, но ти се налага

| от chronicle.bg |

Градският транспорт, особено в столицата, е място, на което можеш да видиш всичко. Ако имаш късмет – можеш да видиш политик, актьор или човека, по когото си падаш от няколко месеца. Ако нямаш късмет – някой може да маструбира на съседната седалка, без да подозираш, докато четеш задълбочено „Физика на тъгата“. И все пак градският транспорт в София се слави с това, че винаги може да се окажеш въвлечен в интересен разговор, искаш или не. Понякога може дори да те цитират в „Дочуто в София“. Има обаче характерни персонажи, които присъстват в много от пътуванията.

Бабата, която вярва в Идеята

„Всички знаем, че преди ’89-а си беше най-добре. Нямаше ги тия неща – смартфони, глупости. Всеки си гледаше работата, а не си показваше голотиите!“ Всичко това с патос и зъл поглед към девойката със заголено пъпче, която тъкмо й е освободила място да седне. Няма значение дали някой я слуша, гледа или й обръща внимание по друг начин, тя винаги е там и държи да се знае. И да се знае, че идеята не е забравена.

Дядото антикомунист

Разбираш кога се е качил на секундата. Сяда на прясно освободено място с псувня срещу „братята руси“ на уста, разказвайки на всички пътуващи наоколо как по-добре в комунизма е било само за празноглавците, дето не загряват колко назад сме се върнали заради тия „комунияги“. Шегува се с бурния напредък в строителството на метрото от 60-те години до днес. После, показвайки електронния си часовник, напомня колко дълго се е чакало за радио и за кола преди 89-а. Всъщност може да си остане само с първата реплика на уста, но ако установите зрителен контакт, няма как да не чуете останалата част от историята.

Вярващият тип

„Вярвате ли в Бог? Знаете ли как звучи гласът на Бог?“. В добрия случай само вие ще изслушате лекцията и ще се изместите бавно и тактично към вратата, преди да разберете повече, отколкото искате да знаете за Сътворението. В лошия – ще е придружил лекцията си от портативен високоговорител, така че целият автобус да знае (true story).

Пияният господин

Около него се носи характерен аромат, който подсказва, че там, където е ходил, се сервира и мезе. Той обича да заговаря мъже и жени. Най-често жени. Най-често толкова млади, че не би погледнал към тях трезвен, без да се засрами. Но сега държи да протече комуникация от по-личен характер, която да започва с реплика от типа на: „Шшшшш… ти с тия… ти…сигурно…ааа!“ Всичко това – при огромното нежелание от страна на събеседничката да участва в разговора.

Емигрантът, който знае всичко

Той е емигрант, който живее в Испания/Англия/Италия, затова всичко в София му се струва селско и провинциално, макар и самият той да идва от село край Враца, в което са преминали ¾ от живота му, а това си личи и по хавайската риза от 90-те на гърба му. Няма значение дали мие чинии в Испания, или работи по строежите, важно е да ти разкаже колко по-добре е там и колко по-тъпо е в България. В добрия случай – пътувате само една спирка. В лошия – качил се е от „Люлин“ и планира да слезе на Летището, а вие отивате към „Младост“ със същото влакче.

Готиният тийнейджър

„Бате, тоя тука, бате, все едно виж го как ме гледа, бате, абе братле, направо…“. Готиният тийнейджър ще застане съвсем близо до ухото ви, за да разкаже по смартфона чрез хендсфри на свой приятел/съученик как смърди в метрото/автобуса/трамвая и как, бате, тоя чичо/леля, дето е застанал/а точно до него, е… И тук разбирате за себе си тонове неочаквана информация, сякаш всъщност не сте там, а в друга вселена.

 
 

Филмите с актьори от различни раси са по-печеливши

| от chronicle.bg |

Холивуд често сочи към боксофис класациите, когато някой дръзне да попита защо няма по-голямо разнообразие на етноси. Това обаче може да се окаже грешно.

Изследване на Creative Artists Agency в тази област сочи, че „Средностатистическата печалба в дебютния уикенд на филм, който привлича зрители от най-различни етноси (което най-често е резултат на етнически разнообразния актьорски състав) е три пъти по-голяма от печалбата на обикновен филм“.

След това изследване, Кристи Хюбегър от Creative Artists Agency създава Индекс на етническо разнообразие във филмите. Тя обясни резултатите така: „Едно от най-интересните неща при успешните филми е, че комуникират с разнообразие от хора. В киното публиката иска да види свят, който прилича на техния.“

„Небелите“ хора са 38% от хората на света, но 45% от публиката по кината за миналата година. Те са гледали 413 различни филма между 2014 и 2016 година. Като „истински етнически разнообразни“ Creative Artists Agency определя филми, в поне 30% от актьорският състав не е от бели. В изследването на Агенцията тези филми печелят повече от всички „етнически неразнообразни“ без значение колко пари са налети като бюджет в продукцията.

Това много ясно може да се усети в малки филми като “Get Out” и “Hidden Figures”, както и в големи блокбъстъри като “Rogue One” и “The Fate of the Furious”.