Колко е часът?

| от |

Автор: Кенуърд Хил за секцията посветена на 100 Years UK in BG в блога на британското посолство в София : http://blogs.fco.gov.uk/100yearsukinbg/bg

След историята на Кристин Дей за поредицата #100UKBG, днес поглеждаме към най-яркия спомен на Кенуърд Хил живеещ  в България вече повече от 20 години. Сам по себе си лингвист, Кен е и съпруг на Мариана Хил, известен преводач от английски и немски на български език. За блога „100 Years UK in BG”, Кен споделя спомен за едно паметно пътуване с влак от Бургас до София през 1985 г.

Снимка ©Railwaymodeling.com

Снимка ©Railwaymodeling.com

„Опитваш се да го разкажеш на младите днес, а те не ти вярват!” – Кенуърд Хил

През далечната 1985 г. нещата бяха много по-различни от сега – не само, че нямахме мобилни телефони и компютри, и GPS звучеше сякаш някой говори за лекари, но и Желязната завеса не даваше признаци за каквато и да е промяна. Във време, в което властите гледаха неодобрително всеки българин, който имаше какъвто и да е контакт с чужденец от капиталистическия свят, успях да дойда в София през август за едномесечен летен курс по български език с намерението да прекарам време с Мариана – хубавото българско момиче, което бях срещнал година по-рано във ФРГ.

Също както Джак и Джил*, или по-скоро като Том и Джери, успяхме да се контузим, докато се слизахме от планината във втората седмица от престоя ми. Резултатът за мен бе счупена лява китка и гипс. Последната седмица от летния курс трябваше да прекарам в курорта Елените близо до Бургас. Не ми беше разрешено да съм за повече от 48 часа където и да било без да се регистрирам в полицията, затова и дума не можеше да става да остана при Мариана и, въпреки че не можех да плувам заради ръката, заминах с групата към морето.

Решихме, че е добра идея да взема влака от Бургас до София ден преди всички останали. Отидох до гарата и се обадих, за да ѝ кажа, че ще хвана влака в 22:50 ч., който трябва да пристигне в София в 6:30 ч. на следващата сутрин. Намерих купето си и видях, че съм на горното легло; беше трудно да се достигне със счупена ръка, но се справих. Сложих сака и чантата си на безопасно място и се покатерих. Беше една от онези горещи нощи, в които се въртиш в леглото и просто не можеш да си намериш място, особено със счупена ръка. Нямах представа колко е часът, тъй като си бях изгубил часовника при инцидента в планината, но сигурно е било след четири сутринта, когато най-после заспах.

Когато се събудих, влакът беше спрял и беше много тихо. Погледнах към съседното легло и видях, че е празно. В цялото купе нямаше никой. Всъщност се оказа, че целият влак е празен. Успях да сляза от леглото и погледнах през прозореца, очаквайки да видя перони, но нямаше нито гара, нито къщи. Нямаше хора или познати места, само много успоредни линии и няколко вагона тук-там. Разбрах, че съм спал, когато влакът е спрял и всички са слезли. Но колко беше часът и къде се намирах, нямах никаква представа!

Имах късмет, че една от жените, които почистваха влака, ме подмина. Изглеждаше доста смутена и от тона ѝ ми се стори, че ме смъмри. Неразбираемите срички се изстрелваха като от Калашников и завършваха с „…милиция!”. Българският ми по това време беше доста ограничен и ѝ зададох единствения въпрос, който имаше значение тогава: „Колко е часът?”. Последва тирада от гневни звуци, която отново завърши с още по-натъртеното „…милиция!”. Повторих въпроса си: „Не, колко е часът?”, като се надявах „не”-то да я убеди, че това е много по-важното за мен. Тя отговори и разбрах, че е 8 часа. След още една тирада на български, успях да задам следващия си въпрос: „Къде е София?”. Жената се шашна, но след като пак я попитах, ми посочи железопътната линия, по която да тръгна. Успях да сляза от влака (не е лесно, когато няма перон, а и си с гипсирана ръка) и започнах да вървя. Осъзнах, че всъщност не знам колко далеч е София, но поне бях поел в правилната посока.

След известно време видях фигурата на мъж, който стоеше край линията. Трябва да съм бил странна гледка – човек със счупена ръка, преметната чанта през рамо и торба в здравата си ръка да върви по ЖП линията към него. Усмихнах се, когато го наближих, и попитах: „София?”, сочейки посоката, по която бях тръгнал. Той каза „Да.” И после добави „Идва влак!”. Бях благодарен за загрижеността му, мислейки си колко мило от негова страна да ме предупреди да не ме прегази идващият влак. Благодарих му и щях да продължа по пътя си, но той повтори казаното и направи жест да остана с него.

Малко след това до нас бавно се приближи локомотив. Върху него стояха няколко ЖП работника – очевидно беше краят на нощната смяна и работници от сигналните постове (предполагам) се прибираха вкъщи. Когато локомотивът ни доближи, намали скоростта, но не спря напълно и някакси успяхме да се качим на него. Озовах се пред учудените погледи на работниците. Кой знае какво са си мислели! Не бях сигурен какво да направя освен да се усмихна леко. Поне транспортът беше за предпочитане пред вървенето пеша!

След известно време, не съм сигурен след колко точно, пристигнахме на Централна гара София. Слязох от локомотива и се огледах за телефон. Обадих се на Мариана, която дойде до гарата и ме посрещна, очевидно успокоена да види, че съм невредим. В дните, в които стени и чадъри бяха в новините, не беше налудничаво да реши, че нещо лошо ми се е случило. Ще завърша с реплика от скеча „Четиримата йоркширци”: „Опитваш се да го разкажеш на младите днес, а те не ти вярват!”

*Джак и Джил са герои от популярна детска песен

 
 

Най-неприятните жени в Холивуд

| от chronicle.bg |

Да бъдеш актриса в Холивуд не е лесно. Трябва да си секси, красива, талантлива и да даваш всичко от себе си, за да израснеш в една силно конкурентна среда.

Ако успееш в същото време да запазиш някаква човечност и да не изглеждаш супер надута, тогава ставаш истинска звезда. Ако не успееш, израстваш в кариерата си, но разочароваш онези, които имат късмета или нещастието да те познават.

В галерията долу сме събрали онези знаменитости, които по мнение на хората, които имат досег до тях, са изключително капризни, арогантни и се държат като принцеси. Иначе казано – кифли.

Вижте 10 известни, брилянтни в професията си жени, които са се провалили в отношението си към фенове и колеги.

 
 

Първи поглед към Марго Роби като Тоня Хардинг

| от chronicle.bg |

През март миналата година стана ясно, че Марго Роби ще влезе в ролята на лошото момиче на фигурното пързаляне Тоня Хардинг. Роби ще бъде в главната роля в биографичния филм „Аз, Тоня”.

След месеци на спекулации Марго Роби беше уловена в ролята си за предстоящия филм.

*EXCLUSIVE* Margot Robbie tranforms into Tonya Harding for "I, Tonya" **WEB MUST CALL FOR PRICING**

Големият скандал в кариерата на Хардинг е свързана с наемането на човек, който да рани в крака конкурентката й Нанси Кериган, за не може да се състезава на Зимната олимпиада през 1994 година. Лесно се доказва, че нападателят, намушкал Кериган по време на тренировка, е нает от бодигарда на Хардинг.

Филмът, посветен на фигуристката, ще излезе през 2018 година.

За ролята си Марго Роби носи деветдесетарски дънки, протези на лицето и костюм, с който тялото й да изглежда по-едро.

 
 

Българското представление „Паякът“ заминава на американско турне

| от chronicle.bg |

Ако не сте гледали представлението „Паякът“ на режисьорския тандем Йордан Славейков и Димитър Касабов, сте пропуснали едно от значимите събития в българския театър през последното десетилетие.

Историята на сиамските близнаци Марта и Мартин, така прецизно, пълнокръвно и въздействащо пресъздадена от Пенко Господинов и Анастасия Лютова, е от онези театрални представления, които стискат зрителя за гърлото и не отслабват безпощадната си хватка много след излизането от салона.

Ако сте от театралните фенове, които харесват „Комиците“ и обичат да ходят на театър „да се посмеят малко“, може да спрете да четете този текст веднага. „Паякът“ е метафорична илюстрация на най-черните човешки характеристики и разказ за начините, по които те изпълзяват навън и изменят реалността. Иначе казано – постановката едва ли ще ви разсмее и разсее.

„Паякът“ е едно от най-награждаваните български театрални представления и сега заминава на 20-дневно турне в Америка.

Презокеанската обиколка на „Паякът“ е по покана на няколко родни институции и организации в Америка – Българския културен център в Сиатъл със съдействието на Генералното Консулство на РБ в Лос Анджелис, BG Voice Chicago и BG Еvents NYC.

Както вече споменахме, пиесата е написана и режисирана от Йордан Славейков и Димитър Касабов, а актьорите Пенко Господинов и Анастасия Лютова, които са тандем и в живота, влизат в кожата на брат и сестра, сиамски близнаци, непосредствено преди операция по разделянето им.

Преди американските дати постановката ще бъде показана на 20 януари, петък, на сцената на ТР „Сфумато“.

The-Spider-American-Poster-270872-500x0

Пътуването на „Паякът“ до Америка е своеобразно завръщане след като през лятото на 2013 г. проектът беше показана на престижната сцена на Бродуей в рамките на 17-тото издание на международния театрален фестивал New York International Fringe Festival.

Тогава актьорите Пенко Господинов и Анастасия Лютова изиграха общо 5 представления със субтитри изиграха пред американска публика.

Пиесата беше отличена от американските театроведи и журналисти, като получи блестящи рецензии в изданията на New York Times и The Village Voice. Популярният нюйорски безплатен седмичник за култура и изкуство The Village Voice излъчи българската пиеса „Паякът” като най-добра сред 10 топ спектакъла, показани на най-големия мултиартистичен фестивал в Сверна Америка – New York International Fringe Festival. Играта на българските актьори  Пенко Господинов и Анастасия Лютова беше аплодирана и от журналистът Scott Heller в неделно издание на New York Times, където в пространствена рецензия обсипа със суперлативи българската постановка.

Заглавието се играе вече 6 години на българската сцена с над 65 представления. Има в портфолиото си номинация А’Аскеер 2011 за съвременна българска драматургия, номинация за “Полет в изкуството” 2012 от Фондация Стоян Камбарев. Награди за ней-добър театрален експеримент и за най-добра актриса на Анастасия Лютова от фестивал „Артокраина“ Санкт Петербург 2013, приз за най-добър театрален дует от театрален фестивал „Славянский венец“ – Москва 2013.

Какво каза един от режисьорите, Йордан Славейков, за предстоящото турне:

Това пътуване стана възможно благодарение на енергията на една българка, която живее отдавна в Америка – г-жа Елка Русков. Още преди  три години и половина тя прочела в New York Times рецензия за нас и си казала, че иска да се срещнем. През 2015-та тя дойде в София и гледа „Паякът“. Около една година организира това турне – свърза българските общности и българските културни институции зад граница. Тя направи мрежа от контакти, за да се случи това пътуване. В Чикаго, където живее значителна част от българската общност зад океана, вероятно ще имаме две представления – едно след друго.

Едновременно ще вървят субтитри на английски на всички места, за да може и местна публика да има възможност да ни гледа. В Ню Йорк билетите вече  чудесно се продават сред англоговорящи. Може би това се дължи на факта, че по някакъв начин сме познати в този град и че имаме имаме професионални и бизнес отношения с хората, които представляват театралната общност. Те с голяма радост канят свои приятели англоговорящи. В Ню Йорк публиката ще бъде минимум 50 на 50 – наши сънародници и американци с отношение към театъра.

Преди всичко искам да подчертая, че не отиваме в Америка, за да  умиляваме родната българска публика.

Отиваме да покажем една различна гледна точка на темата за отношенията в двойка. Опитахме се много критично и честно да сложим на масата проблемите в едно партньорство – в случая са брат и сестра, могат да бъдат и син-баща, майка-дъщеря и т.н..  Подходихме към тях честно и безкомпромисно, говорим за неизричани, непомислени, премълчавани неща.  За неща, за които обикновено не се говори, тъй като хората обичат да замитат боклука под килима и да се правят, че боклук няма.