Кой създава кризите: Голямата война

| от |

Владимир Каролев (karolev.com)

В първата част разгледах двете най-значими кризи от първата половина на ХХ век – паниката от 1907 г. (многофакторна криза, довела до създаването на Федералния резерв) в САЩ и Голямата депресия – когато намесата на държавата превръща една рецесия с пик от 9% безработица в почти десетгодишна депресия с безработица от над 20%. Във втората част фокусът е върху поредицата от кризи по време и след Втората световна война до голямата “петролна” рецесия от 1973-1975 г.

Рецесията от 1937 г. е една от най-любимите на социалистите от средата на ХХ век, тъй като с настойчива пропаганда са успели да създадат напълно паралелна реалност за нея. Общоприетото обяснение за кризата от 1937 г. е, че Рузвелт, който по това време създал нечуван просперитет и възстановяване, решил да намали държавните разходи и да се върне към по-свита монетарна политика, което веднага създало криза (това обяснение е дори официалното на Белия дом, дадено от бившия главен съветник на Обама по икономика през 2009 г.). Само че фактите са съвсем различни. Първо, дефицитът през 1937 г. намалява, но това не е резултат на намалените държавни разходи, а на увеличеното данъчно бреме върху американското общество. Второ, повишаването на изискуемите резерви от ФЕД всъщност не води до намаляване на кредитирането, а напротив. Кредитирането спада едва след поредния срив на финансовите пазари. Трето, възстановяването на Рузвелт трудно може да се квалифицира като забележително (по това време са минали над 7 години от 1929 г.), да не говорим, че държавната намеса на Рузвелт и Хувър превръща хипотетично краткосрочна рецесия, следствие на срива на Уолстрийт (безработицата не надхвърля 9%, за сравнение днес във Франция е над 11%) в Голямата депресия.

Какви са тогава истинските причини за кризата от 1937 г.? Между 1933 и 1936 г. Федералният резерв преследва експанзивна монетарна политика, подкрепена от притока на злато от Европа (следствие на възхода на нацизма и бягство на капитали от Германия и други страни в Европа), в резултат кредитът поевтинява. От австрийската теория за бизнес цикъла се знае, че увеличаването на паричната маса води до съществени промени в структурата на производството, най-често към увеличено производство на капиталови стоки (машини), тъй като те са по-привлекателни при евтини кредити. Проблемът е, че този сигнал към пазара е лъжлив, тъй като евтините кредити не са продукт на повече спестявания в обществото, а на държавна намеса. Тоест надува се балон.

Последствията са, че предприемачите започват да заменят ръчен труд с машини, но през 1937 правителството е овластило профсъюзите до такава степен, че това е почти невъзможно. Този микс от погрешни сигнали към икономиката създава вреден от икономическа гледна точка ефект – банките са стимулирани да кредитират от една държавна намеса, а държавната подкрепа за профсъюзите не позволява на предприемачите да използват тези пари по логичния начин към онзи момент, тоест за нови машини и ново производство. И тъй като Федералният резерв не предприема стъпки да намали кредитирането, това се случва чрез финансовите пазари – инвеститорите започват да разпродават акции, което води до свиване на кредитирането и до т.нар. Рецесия на Рузвелт характеризираща се с астрономически спад на продуктивността и рязък скок на безработицата.

Следващата рецесия е следвоенната от 1945 г. Тя е породена от намаляването на военновременните държавни разходи и демобилизацията, която ефективно създава безработица.

Повечето кейнсианци вдигат врява до небесата, тъй като очакват страшна депресия вследствие на намалените държавни харчове (все едно чрез производството на танкове, оръдия и бомби се създава голямо благосъстояние). Всъщност рецесията е изключително кратка, тъй като трудът и капиталът бързо се реалокират и предприемачеството е във възход. Истинската причина за този възход пък е рядко позната и затулена встрани от конспиративни теории. Всъщност, следвоенният бум не е продукт на стимулирания военнопромишлен американски комплекс, а на разпада на американската изолация и ограничена международна търговия – да, ако си спомняте от първата част, това е актът Смит-Хоули на Хувър и последвалите политики при Рузвелт, които са сред основните причини за Голямата депресия. Е, не е никаква изненада, ако тяхното премахване създава икономически просперитет, нали? Тъй като това обяснение не изнася на социалистите и кейнсианците, извън Щатите те го маскират с пропагандата за великия стимулиран военнопромишлен комплекс и американски империализъм, а в Щатите изобщо не говорят по тази тема.

Първата криза в САЩ след следвоенния период на икономически прогрес е тази стартирала в края на 1949 г. Въпреки че е относително продължителна, тя не е особено дълбока и поради това рядко намира място в задълбочените анализи. Тя е почти комична история на некадърността на правителството и шефовете на Федералния резерв да реагират на проблеми, които така или иначе обществото решава само. Както Хайек казва в прословутото си есе “Използване на знанието в обществото”, нито един централно планиращ субект, бил той диктатор, социалист или централен банкер, не може да се мери по знание с цялото общество. Между 1947 и 1949 се наблюдават откъслечни и краткосрочни изблици на инфлация, до голяма степен следствие както на нагаждащото се към мирна икономика общество, така и на демонтиране на ценовите контроли от военновременния период. Но правителството и шефовете на централната банка изпадат в паника и убиват мухата със слон – антиинфлационни програми от всякакъв вид и род, които в крайна сметка забавят икономиката и създават рецесия. Поредната държавно планирана комедия.

Следва кризата от 1953 г. Основните причини за нея са същите както най-важните причини за последната криза от 2008 година – правителството и Федералният резерв решават да стимулират жилищния сектор с ниски лихви и държавни регулации (държавногарантирани заеми и други, по това време Фани Мей вече е в постепенен възход). Печатането на пари дава добре обяснения от австрийската школа грешен сигнал на предприемачите и те си мислят, че кредитирането е плод на високи нива на спестявания. Резултатът е надуване на балон от държавата чрез създаване на погрешни сигнали в пазара, който се пука и създава криза. Всяка прилика с кризата от 2008 година не е случайна.

Последните две кризи до петролната са тези от 1958 г. и 1960-1961. Те са типичен пример за резултат изцяло от монетарна политика, тоест причинени от централната банка. През 1958 се случва и напълно невъзможното, според кейнсианците – инфлация по време на икономически спад. Тогава професорът икономист Мъри Ротбард отправя въпрос до действащия шеф на ФЕД Артър Бърнс “Какво ще направите, ако икономиката не излезе веднага от кризата и инфлацията продължи?” Бърнс отговаря “Ами всички ние от ФЕД ще си подадем оставката”. Необяснимата за кейнсианците стагфлация продължава почти година, но никой от ФЕД не си подава оставката. Тогава и Ротбард къде на шега, къде на сериозно, извежда и основния закон в политиката – никой никога доброволно не си подава оставката от правителството.

Поредицата от икономически кризи между Голямата депресия и петролната криза през 70-те не е особено популярна, тъй като е засенчена от по-значими изцяло политически събития. Погледът върху нея обаче разкрива пълната некомпетентност на политиците в опитите им да управляват икономиката по-добре от свободното общество, смайващата им твърдоглавост да разберат и да се поучат от грешките си и невероятната им умелост в организирането на политическа пропаганда, представяща техните грешки като грешки на свободното общество и пазарна икономика. Да ви звучи познато и днес?

karolev-krizite

 
 
Коментарите са изключени за Кой създава кризите: Голямата война