Кой създава кризите: Големият петрол

| от |

Владимир Каролев (karolev.com)

В първата част видяхме една от най големите PR манипулации на ХХ век – как американските политици чрез масмедиите и умели PR стратегии представиха Голямата депресия като продукт на свободното общество и предприемачество, „замазвайки“ своята вина за възраждането на протекционизма, ограничаване на международната търговия и неадекватна парична политика, превърнала една рецесия с безработица под 10% в Голямата депресия с безработица над 25%. Във втората част разгледах най-значимите кризи между рецесията от 1937 г. и петролната криза от 1973 г. Характерно за всички тези рецесии, без следвоенната от 1945 г., са категоричните данни, че държавната намеса също е в дъното им – дали чрез безконтролно увеличаване на паричната маса (печатане на пари), дали чрез непазарно стимулиране на ипотечния пазар, дали чрез квоти, високи мита или забрана за внос, американските политици неизменно са основните виновници за периодите на икономическия упадък.

petrol_1970_1109872i

Петролната криза от 1973 г. е поредният пример за политически интервенции, довели до сериозен икономически упадък. Уникалността на тази криза е, че тя комбинира свиваща се икономика с инфлация – нещо, което било смятано за невъзможно от кейнсианските икономисти на тогавашното статукво и повечето политици. Първият фактор, довел до кризата, са инфлационните шокове в края на 60-те г. и между 1970 и 1973 г., вследствие на разпадането на златното обезпечение на американския долар. Причините за разпадането са сложни, включително и практическа неустойчивост на това обезпечение в тогавашната форма в дългосрочен план. Големите промени през 60-те г. утвърждават разбирането, че по-високата инфлация твърдо води до по-ниска безработица,
тъй като разходите за консумация стимулират икономиката. Това от своя страна стимулира политиците да преминат от относително стабилна фискална дисциплина към хроничните бюджетни дефицити, както и поредния период на разхлабена парична политика от централната банка.

Извън финансовия сектор политиците се намесват по особено вреден начин в енергийния сектор. Както и по време на предходните кризи държавното управление в САЩ показва пълно неразбиране за това какво е инфлация и как да се бори с нея. Паникьосани от повишаването на цената на енергията през 60-те г. (до голяма степен и породени от държавната финансова политика), те налагат тежки регулации на цената на бензина (в името на бедните), ограничават местното производство и добив на нефт (пак в името на бедните) и дори свеждат до минимум възможността за свободна търговия с петролни продукти. Разбира се, както знаем от икономическата теория, ограничаването на цените води до недостиг и спад на предлагането. Това се случва и през 60-те и началото на 70-те години – през 1973 г. в САЩ има двойно по-малко петролни сонди спрямо 20 години по-рано, тъй като ценовият контрол отнема стимула на инвеститорите да рискуват парите си да разширяват бизнеса си. Всичко това превръща американската икономика в изключително зависима от внос на енергия от Близкия изток и отлага с поне 20 г. развитието на нови технологии за добив на петрол и газ, както и на алтернативни горива.

Именно тази зависимост води до петролната криза. ОПЕК намалява производството (увеличавайки цената) и налага петролно ембарго на САЩ заради поредния период на израелско-арабски кризи. Зависимостта на САЩ от внос на енергия се комбинира с ценовите контроли, наложени от американските политици, и води до добре познатите ни от нашата хиперинфлация празни щандове. Да, и в САЩ ги е имало в един период! В САЩ вносителите на енергия не могат да прехвърлят цената на ембаргото върху потребителите с по-високи цени, тъй като политиците са сложили ценови таван и по този начин става невъзможно за търговците да доставят бензин на бензиностанциите. Глупостта на американските и европейските политици по това време е почти безпрецедентна. Всички те се фокусират върху вдигането на петролното ембарго, което всъщност никога не е било проблем, тъй като търговците бързо се ориентират и препродават близкоизточния петрол на САЩ през европейски дъщерни компании. Реално САЩ никога не са имали проблем с внасянето на петрол, истинският проблем е бил намаленото производство и ценовите контроли в самите Щати, които блокират вноса им и оставят бензиностанциите и потребителите „на сухо“. И всичко това „в името на бедните“.

Всичко това довежда до първата голяма криза със стагфлация – рецесия плюс инфлация. Икономистите от кейнсианската школа и политиците нямат идея какво се случва и защо. Инстинктът им за самосъхранение води до поредната гигантска информационна и пропагандна кампания, прехвърляйки вината за всичко лошо върху спекуланти с валута, алчни бизнесмени, лидери на профсъюзи, корумпирани банкери, зли араби и т.н. Ако Ридли Скот беше пуснал „Пришълецът 1″ няколко години по-рано, без съмнение и той е щял да бъде сред виновниците. Истината е проста и се вижда ясно в историческите и статистически факти – пореден период на бясно печатане на пари, абсолютно безмозъчни от гледна точка на икономическата теория ценови регулации и ограничаване на свободната търговия, комбинирани с външнополитически проблеми, водят до поредната гигантска криза, в дъното на която стоят политиците и държавната намеса. Ако трябва да сме обективни, то ембаргото на ОПЕК върху САЩ е може би най-малката причина за всичко, което се е случило. В мемоарите си Кисинджър отбелязва пълното неразбиране на целия световен елит на международния енергиен пазар, превърнал се в отклоняващ вниманието фетиш за премахване на ембаргото, когато то през цялото време е било символично.

Рецесията през 1981 г . е следствие на продължаващото неразбиране на американските политици какво причинява инфлацията, както и кризата в производството на петрол, вследствие на Иранската революция. В началото, новият шеф на Федералния резерви, Пол Уокър се явява като икономист, доста по-бързо схващащ ефектите на монетарната политика върху инфлацията, но определено действията му са далеч от ефективни, граничещи буквално с паника на моменти и нямащи нищо общо с дългосрочен план и стратегия.

Уокър обаче се учи в движение и в партньорство с администрацията на Рейгън успява да сложи край на инфлационната спирала,  сполетяла американската и световната икономика, през 70-те и началото на 80-те.

karolev-krizite

Кризите през 70-те г. затвърждават напълно тезата на нобеловия лауреат Фридрих Хайек (чиято награда е до голяма степен свързана с проучванията му за природата и причините за икономическите цикли и кризи), че централно-планиращите политици са абсолютно неспособни да притежават нужното знание, за да направляват икономиката по-ефективно от свободното общество. Държавните намеси както във фискалната, така и монетарната и регулаторната политика, забъркват поредната колосална каша и гигантска рецесия, загубила повече от десетилетие от живота на милиарди граждани, понесли ефекта от политическата глупост и арогантност. За относително кратък период през 80-те и началото на 90-те години на ХХ век десните политици, водени от Рейгън и Тачър, са във възход и успяват съществено да намалят ролята на държавата в живота на хората. Тачър е далеч по-успешна, ако погледнем сухата статистика за националната икономика, особено имайки предвид невъзможността на Рейгън да намали държавните разходи поради т.нар. Студена война. Но ролята на Рейгън в разпространяването на идеите за свободно общество и малка държавна намеса трябва да бъде високо оценена, тъй като те водят до колапса на СССР и съществена идеологическа промяна в много азиатски и южноамерикански държави. Там политиците преминават към класически либерални политики, превърнали дългите периоди на стагнация в десетилетие на бърз икономически растеж, следствие на реформи към свободна търговия, силна защита на частната собственост, повече свобода за обществото и предприемачите и по-малка държавна намеса. И бедни държави в рамките само на 2-3 десетилетия се превръщат в икономически „тигри“.

 
 

Супергероите, които харесваме

| от |

Знаем, че всички харесват Спайдърмен, Супермен и Батман. Супергероите са guilty pleasure за момчетата, заради мрачната си натура, драматичното си минало и онзи леко прокрадващ се тестостеронен момент на хора, които могат всичко. Жените пък просто харесват мъже в тесни костюми. Изобщо във всякакви костюми.

Супергероите комбинират в себе си осанката на аутсайдера, лошото момче или съответно момиче, с уникална съдба и възможности, и възможността да ти направят чай и да натупат лошите едновременно.

Вселените на DC и Marvel – най-големите производители на силни и смели момчета и момичета на глава от населението, е пълна с истински интересни и готини персонажи. Независимо, колко стереотипни ви се струват.

Ние сме избрали точно пет броя от най-новите им тв и филмови попълнения, които гледаме винаги с удоволствие.

 
 

Истинският Париж през погледа на гениите

| от Дилян Ценов |

 Париж – мястото, което не може да бъде сложено в никакви рамки. Не можеш да опишеш Париж. В този град всеки ще намери онова, от което се нуждае – така е било и така ще бъде винаги.

Магията там е навсякъде – в кварталите с тесните улички, познали падението и възхода, в големите булеварди, в спокойните води на Сена и под нейните мостове. Тя е в нощния мрак, който те изкушава да захвърлиш задръжките и страховете.  Париж е копнежът, който всички носим в себе си.

Но в последните три години обликът на града се промени под влиянието на тероризма. Атаките, на които все по-често става мишена, са удар по всички ценности, зад които той стои вече столетия наред. Страхът лесно измества фокуса на населението, и превръща Париж в опасно място, свързвано със заплахи за нови атентати. И се оказва много лесно  да забравим, че именно в Париж живеят и творят легенди като Едит Пиаф, Ив Сен Лоран, Жан Кокто, Оноре дьо Балзак, Виктор Юго, Хемингуей, Фицжералд и още стотици. Забравяме, че Париж е и винаги ще бъде град на творческата свобода и  вдъхновение за артистите, писателите, художниците на всяка епоха.

За него Фридрих Ницше казва: „Хората на изкуството имат един дом в Европа и това е Париж“.

Замисляли ли сте се защо атмосферата му не може да остави никого равнодушен? Кое е преходното и кое непреходното в този град? Как да продължим да гледаме на него като на люлка на изкуствата и културата?

Може би най-добрият подход в тази насока е ретроспекцията. Изкуството е онова, което запечатва истинския облик на града. Личностите, които едновременно черпят сили от града, но и създават образа му – те са Париж и той е тях. Французи или не, градът ги приема, както винаги ще приема всички хора на изкуството.

Нашата галерия ще ви припомни истинския Париж, защото един поглед назад във времето понякога върши учудващо добра работа.

 
 

Премиера на новия смартфон HTC U през май

| от chronicle.bg |

HTC официално обяви, че на 16 май ще представи новия телефон HTC U.

Най-интересното около модела е новата функция Edge Sense, която ще работи чрез сензори, вградени в рамката около телефона. Т.е. – корпуса на телефона ще може да се използва за различни неща.

C18o95WUkAAqdAV.jpg large

Това не е съвсем нова технология, но HTC са я усъвършенствали.

Очакванията за смартфона са 5.5-инчов дисплей с резолюция 2560 х 1440 пиксела, процесор Snapdragon 835, 12-мегапикселова задна и 16 MP предна камера, както и операционна система Android 7.1 Nougat.

 
 

Cheers! В очакване на „Гепи“

| от |

 През 2000 година британският режисьор Гай Ричи прави най-добрия филм в кариерата си до момента – ганстреската черна комедия „Гепи“. „Две димящи дула“ са излезли две години по-рано и са показали Ричи като хрисим мъж, който има интересна визия и различен начин на киноразказ.

Гай Ричи е черно и саркастично откровение за модерното кино, именно заради „Гепи“.

Брад Пит сам отива при него за роля, а Джейсън Стейтъм става звездата, която е, именно благодарение на рижия британец.

В „Гепи“ се псува („Fuck“ присъства точно 163 пъти) и се убива (26 трупа, ако трябва да сме точни), Бенисио Дел Торо умира в самото начало, въпреки че е една от звездите на филма, а имената на Джейсън Стейтъм, Денис Фарина, Вини Джоунс и Алън Форд блесват ярко.

„Гепи“ е великански филм, изтупал гангстерския жанр по приятен начин и прекроил го в нещо различно. Може да си го причините няколко пъти и всеки един ще е все така нелепо як.

Оттогава са изминали 17 години. „Гепи“ не печели нито една важна награда, но е поп-културен култ и ще остане във времето като пример за добро кино. Малко филми могат да се похвалят с това в действителност. Евала, Гай Ричи!

Само след няколко дни на малкия екран ще се появи британски сериал, пронстранствено адаптиращ този вкусен кървав и нелеп филм. В цели 10 серии „Гепи“ ще разказва за група дребни ганстрери, които се забъркват в голяма схема без да го осъзнават.

Дали тънкият ироничен хумор на Ричи, динамичният му диалог и великолепните му сцени ще бъдат претворени адекватно на телевизионния екран, още не е ясно. Ще го разберем на 25 април, когато „Гепи“ прави премиера на родния екран по AXN. Дотогава можем само да се надяваме.

Няколко млади британски звезди са облекли нелепи костюми и халати, взели са пушки и са извадили най-добрия кокни акцент, който вербалният им диапазон притежава, за да направят този сериал визуалното и ментално удоволствие, което филмът беше през 2000-та и все още е, 17 години по-късно.

Най-голямата звезда на шоуто е Рупърт Гринт. И той е такъв, заради дългогодишното си участие в поредицата за Хари Потър. За разлика от Даниел Радклиф и Ема Уотсън, Рубърт все още има жесток проблем с излизането от образа на Рон Уизли, толкова години по-късно. Може би ролята в „Гепи“ е онази, която ще го извади от недрата на британските клишета най-после.

Истината е, че Рубърт Гринт е чудесен актьор и порасна добре, за разлика от много деца-звезди. Големият му проблем е, че е толкова специфичен и образи като Рон Уизли му се лепват като неприятна дъвка за обувката. Той така и не намери своето място в киното и може би затова, това е и първото му телевизионно шоу. Да се надяваме, че малкият екран е неговото лоби и той ще се развие подобаващо за таланта си там.

Към него добавяме не по-малко чудесните Люк Паскуалино и Ед Уестуик, и много, много други британски имена, разбира се, които тепърва ще показват какво могат. Люк се появява за първи път пред широката публика в британската истерия „Skins“ и съответно нейните 3 и 4 сезон. „Skins“ не е лъжица за всяка уста, защото е хистерично и депресиращо шоу за младите хора в Бристъл, но е един от поп-феномените на модерната британска телевизия. Част от актьорите на Game of Thrones са дошли оттам, а най-големите звезди, с които може да се похвали са Дев Пател, Никълъс Холт и Джак О`Конъл – всички минали през школовката на шарения „Skins“.

Ед Уестуик от друга страна има дългогодишна практика в телевизията. Младите почитатели на сериалите го познават добре от „Клюкарката“, където играе надутия женкар Чък Бас. Именно благодарение на Ед Чък е един от най-обичаните копелдаци в модерната тийн-сапупена телевизия.

Всички тези младежи, в комбинация с няколко прелестни дами, правят телевизионния коктейл „Гепи“. Отделни групи от малки ганстери, участват в престъпни схеми, които се връщат, за да ги захапят отзад. Звучи като нещо, което няма как да се обърка. Особено при наличието на оригинал като този на Гай Ричи. Не, сериалът няма да задмине филма и никой не очаква това от него, но пък се надяваме да се постарае да е поне на същото ниво.

Дотогава (датата на премиерата е 25.04.) ето ви един трейлър пълен с мехурчета и зле прикрити мъжки задници и няколко снимки от шоуто в галерията горе. Cheers, mates!